Издателство Обсидиан
Стаята в Хеликон
Стаята в Books.bg
събота, 31 май 2014 г.
Богдан Русев >> Стаята
Допълзях до стената...
Новият случай на частния детектив Ники Вълков изглежда проста работа: да открие едно момиче, което работи в секс-видеочат, и да го помоли да спре да се среща с популярен политик, преди да съсипе кариерата му. Но когато момичето изчезва не само от чата, а и от реалния живот, правилата на играта се променят. И Ники Вълков ще трябва да стигне по-далеч от всякога, за да открие анонимния похитител. Ще трябва да стигне до Стаята.
Франсис Мейс >> Под небето на Тоскана
Носталгия по простия живот, по дребните радости и пълноценното общуване със земята и природата...
Когато Франсис решава да си купи къща в Италия, всички смятат, че е полудяла. Тя има хубав дом и уреден живот на университетски преподавател в Америка. Но Франсис е запленена от италианската природа и древна история и когато съзира 200-годишната вила, сгушена в сърцето на Тоскана, решава, че това е домът на мечтите ѝ. Реставрацията на къщата, работата в градината, приготвянето на вкусна храна – всичко това запълва дните ѝ с радост и удовлетворение.
По книгата е създаден едноименният филм с участието на Даян Лейн.
Издателство Хермес
Под небето на Тоскана в Хеликон
Под небето на Тоскана в Books.bg
петък, 30 май 2014 г.
Калин Василев >> Опити за любов и щастие
Истории за пътя и вечното търсене
С героите на тази книга може да пътувате до ягодовите полета на Англия, да отпивате кафе в големи чаши и преглъщате бавно и сънено от безплатната закуска на хотела в Манхатън. Да въртите бизнес с рози и да преспите в неизмазана къща в Кито, Еквадор, да къркате с босненци в общежитие в Любляна, където внезапно може да ви втресе от носталгия. Героите са пъстър букет от най-екзотични цветя на човечеството: барман, който заспива на странни места, след като се напие, доставчик на хляб, който става двойник на мутра. Има и юрист, който иска да помогне на хора дори когато законът му пречи, студенти авантюристи, тръгнали на бригада в чужбина. Ако има нещо, което ги обединява, то е, че гонят мечтите си и непрекъснато пътуват, за да открият любовта и щастието си.
Хартиено издание и е-книга
Издателство Хермес
Опити за любов и щастие в Хеликон
Опити за любов и щастие в Books.bg
Уан Юнбин >> Нощни разговори край огнището
Миниатюри от чисти слова
Коментар и текстуален анализ:
Одърът (буквално „одеялото“) и сянката са символи на пълно усамотение: денем, дори когато човек си мисли, че никой не го вижда, сянката му е свидетел на постъпките; нощем пък, дори когато чужд взор не прониква в стаята му, одърът му е свидетел на делата му. Съвестта може да се огъне пред хората, но когато човек дори насаме постъпва така, че „одърът и сянката“ му не го изобличават, тогава съвестта му наистина е чиста.
夙夜所為，得毋抱慚於衾影；
光陰已逝，尚期收效于桑榆。
През всички свои дни и нощи постъпвай тъй,
че дори пред одъра и сянката си да не се срамуваш.
Дори времето ти е изтекло, но даже и
под сетните лъчи на залеза все още се надявай да успееш.
Коментар и текстуален анализ:
Одърът (буквално „одеялото“) и сянката са символи на пълно усамотение: денем, дори когато човек си мисли, че никой не го вижда, сянката му е свидетел на постъпките; нощем пък, дори когато чужд взор не прониква в стаята му, одърът му е свидетел на делата му. Съвестта може да се огъне пред хората, но когато човек дори насаме постъпва така, че „одърът и сянката“ му не го изобличават, тогава съвестта му наистина е чиста.
Издателство Изток-Запад
Нощни разговори край огнището в Хеликон
Нощни разговори край огнището в Books.bg
четвъртък, 29 май 2014 г.
Херман Брох >> Сомнамбулите
За разпадането на ценностите...
През 1888 година господин фон Пазенов беше вече на седемдесет и когато го срещнеха по улиците на Берлин, някои хора изпитваха странно и необяснимо чувство на неприязън, нещо повече, в тази си неприязън те дори твърдяха, че имат насреща си злобен старец. Дребен на ръст, но със съразмерно телосложение, не кльощав, ала не и шишкав, той имаше отлична фигура, а цилиндърът, който обикновено си слагаше в Берлин, съвсем не правеше смехотворно впечатление. Носеше брадичка ала кайзер Вилхелм Първи, само че по-късо подстригана, а по страните му нямаше и помен от бялото кече, което придаваше на външността на владетеля известна фамилиарност; дори в косата му, която се бе запазила гъста, само тук-там се провиждаше някоя сива нишка; въпреки седемдесетте му години тя бе останала руса както на младини, с онзи рижо-рус цвят, който напомня изгнила слама и всъщност не подхожда на възрастен човек, на чиято глава очакваш да видиш нещо по-достолепно. Но господин фон Пазенов бе свикнал с цвета на косата си, а и монокълът му се струваше напълно подходящ за неговата възраст. Застанеше ли пред огледалото, съзираше в него същото лице, което го бе гледало оттам и преди петдесет години. Ето защо господин Пазенов не беше недоволен от себе си, колкото и да имаше хора, които да не одобряват външността на възрастния човек и да не могат да схванат, че все пак би се намерила жена, която да го гледа с жадни очи и страстно да го прегръща; според тях би трябвало да са му достъпни единствено полските слугини в неговото имение, с които може да си позволи и известна истерична, но все пак донякъде властна агресивност, нерядко присъща на нисичките мъже. Дали това е вярно не се знаеше, но така мислеха и двамата му сина, ето защо беше разбираемо, че той не би споделил мнението им. Пък и гледната точка на синовете често е субективна, тъй че по-лесно би било да бъдат упрекнати в несправедливост и пристрастност, въпреки неособено приятното чувство, което обземаше човек още при вида на господин фон Пазенов и което дори се усилваше, когато той отминеше, а погледът продължаваше да го следи в гръб. Тук се крие навярно и обяснението за абсолютно неопределимата му възраст, понеже не се движеше нито като старец, нито като младеж, нито като мъж в разцвета на силите си. И понеже съмнението поражда неприязън, нямаше нищо чудно, ако някои минувачи възприемаха тази негова походка като лишена от достойнство, като безцеремонна и неизискана, като умишлено дръзка и насилено коректна. Разбира се, походката издава темперамента; но все пак не е трудно да си представим как някой заслепен от омраза младеж хуква обратно, да препъне онзи, който върви така, да го повали, да му счупи краката, веднъж завинаги да унищожи тази походка. А той си крачи бързо-бързо и право напред, с високо вдигната глава, както правят повечето хора с нисък ръст, и понеже държи гърба си много изправен, малкият му корем се оказва леко издаден, би могло дори да се каже, че го носи пред себе си, дори че ведно с него носи нанякъде цялата си личност, като неугледен подарък, нежелан от никого. Ала тъй като такова сравнение само по себе си нищо не обяснява, възмущението изглежда неоснователно и човек би могъл дори да се засрами от него, докато внезапно не забележи бастунчето покрай нозете. Движенията на бастунчето са разчетени, то се вдига почти на височината на коленете, замира за миг в силно тропване по земята и отново се въззема, а нозете пристъпват редом с него. Те също се вдигат по-високо от обикновено, върхът на обувката се извърта някак си прекомерно навътре, сякаш в знак на пренебрежение иска да покаже подметката си на оногова, който идва насреща му, а токът нанася отривист и силен удар по паважа. Така бастунчето и краката вървят успоредно и внезапно възниква представата, че ако този мъж се бе родил като кон, би бил раванлия; но най-страшното и противното тук е, че този раван е трикрак, че е произведен от подвижна тринога. И те обзема ужас при мисълта, че тази трикрака целеустременост по всяка вероятност е точно толкова фалшива, колкото и праволинейността, и движението напред: насочени са към Нищото! Така не върви никой от онези, които имат сериозни намерения, и ако за миг ни осени мисълта за някой лихвар, който е дошъл в бедняшката къща за коравосърдечно прибиране на дълговете, веднага ще проумеем, че този образ е твърде слаб, твърде земен и ще осъзнаем, че тъкмо така се шляе дяволът или куцука трикракото куче, че този праволинеен зигзаг… но стига толкова; всичко това като нищо може да му хрумне на човек, ако – прикрит зад маската на любезността – разчлени с омраза походката на господин фон Пазенов. В края на краищата подобно разчленяване може да се приложи за мнозинството от хората. И винаги нещо няма да е както трябва. Дори начинът на живот на господин фон Пазенов да не беше толкова изтощителен и той да не отделяше чак толкова време за изпълнението на чисто формални и тям подобни задължения, които води със себе си достатъчно обезпеченото състояние, той пак би бил зает човек, което съответстваше на същността му, а безцелното шляене изобщо не му подхождаше. Два пъти годишно посещаваше Берлин, неизменно с много задачи. Сега отиваше при малкия си син, премиер-лейтенанта Йоахим фон Пазенов... 1888. Пазенов или Романтиката
Издателство Алтера
Сомнамбулите в Хеликон
Сомнамбулите в Books.bg
Гилбърт Кийт Честъртън >> Загадките на отец Браун
Той е колосален гений. Бърнард Шоу
В духа на класическата криминална интрига, дух, към който принадлежат герои като Шерлок Холмс и Еркюл Поаро, отец Браун разследва заплетените си случаи с помощта на логиката и психологията, с наблюдателност и познание на човешката природа, съчетани с немалка доза хумор.
Във всеки човек се крие възможен светец. Допускам, че у всеки човек дреме и възможен убиец.
Истината е свещена и ако я повтаряте прекалено често, никой няма да ви вярва.
Най-удивителното в чудесата е, че те наистина се случват.
Във всеки човек се крие възможен светец. Допускам, че у всеки човек дреме и възможен убиец.
Истината е свещена и ако я повтаряте прекалено често, никой няма да ви вярва.
Най-удивителното в чудесата е, че те наистина се случват.
Г. К. Честъртън
Издателство Фама
Загадките на отец Браун в Хеликон
Загадките на отец Браун в Books.bg
сряда, 28 май 2014 г.
Гревил Джанър >> Изкуството да говорим
Универсален наръчник по словесно майсторство
– основните умения в ораторството: структура и дикция, аудитории и поводи, технически средства – пълен набор от основни познания и насоки, съществени инструменти на умелия оратор;
– съвети за контролиране на нервността и релаксация; и за справяне с медиите;
– модели – проекторечи за различни поводи, които ще ви помогнат да оползотворите по най-добрия начин ораторските си възможности и да сведете до минимум провала заради липсата на дар-слово;
– класически ораторски бисери;
– компендиум с истории за преразказване: за да не сте мъчително отегчителни, използвайте ги – за да предизвикате смях, ефект или емоционално въздействие. Това са истории, афоризми и епиграми, които блестят с остроумие и ярък език и са очаровали аудиториите и са ги накарали да се замислят.
– съвети за контролиране на нервността и релаксация; и за справяне с медиите;
– модели – проекторечи за различни поводи, които ще ви помогнат да оползотворите по най-добрия начин ораторските си възможности и да сведете до минимум провала заради липсата на дар-слово;
– класически ораторски бисери;
– компендиум с истории за преразказване: за да не сте мъчително отегчителни, използвайте ги – за да предизвикате смях, ефект или емоционално въздействие. Това са истории, афоризми и епиграми, които блестят с остроумие и ярък език и са очаровали аудиториите и са ги накарали да се замислят.
Упражнявайте се и репетирайте. Не позволявайте нервите да ви провалят – приложете „трика на увереността“. А после се помолете за добрия късмет, от който се нуждаят всички изпълнители, за да блеснат. Гревил Джанър
Издателство Locus
Изкуството да говорим в Хеликон
Изкуството да говорим в Books.bg
Ян Флеминг >> Доктор Но
Четете с чаша сухо водкатини. Разбито, не разбъркано!
Мисията на агент 007 в Ямайка се очертава като приятна ваканция – трябва само да открие командир Странгуейс и неговата секретарка, които, изглежда, са избягали заедно. Но истината е съвсем различна...
В живописната страна дебнат многото лица на смъртта. Следите водят към малък остров и тайнствения му собственик – зловещия доктор Но.
вторник, 27 май 2014 г.
Ясен Бориславов >> Естествена история на българския смях
От Иван Богоров до вестник Българан
Повечето теории за смеха изтъкват неговата двойствена природа. Той, от една страна, е извънисторическа константа, съществувала в принципните си параметри през всички епохи, а от друга – той е изменчив и флуиден; променя се под натиска на културно-историческия контекст и социалната среда, променя се в рамките на отделни нации, етноси, съсловия, професионални групи. древните хора не са се смеели, както се смеем днес, и това отдавна е привлякло вниманието на етнолози и антрополози. Но дори и хората от по-близки до нас времена, например преди сто години, не са се смеели така, както се смеем днес. смехът е податлив на социална мимикрия, той се развива и променя под натиска на определени социални напрежения.
Всяко общество търси някаква благоприятна и разумна пропорция между смеха и сериозността. около това търсене често са възниквали спорове, които са разделяли хората на две – едните, приемащи смеха като нещо добро, благородно и красиво, и други, които виждат в смеха нещо грозно, подривно и заплашително. В идеалната държава на Платон смехът е бил по-скоро нежелан. В своята „Поетика“ Аристотел го „реабилитира“ като по-скоро приемлив, за да бъде неговата социална територия отново стеснена от средновековната схоластика и отново разширена в епохата на Ренесанса. от епохата на Просвещението започва една дълготрайна традиция в интерпретирането на смеха като научен проблем. на тази тема са размишлявали Декарт, Спиноза, Хобс, Шафтсбъри, Кант и много други. динамичният баланс в отношението смях – сериозност в различни исторически ситуации е дал основание да се говори за иронични и неиронични епохи. Модерната епоха, времето след Просвещението, е подчертано иронична епоха. смехът и иронията са съществен елемент от парадигмата на модерността – факт, забелязан още през XIX в. и широко интерпретиран във философията, литературата и изкуството. За изкуството от времето на романтизма и след това иронията, както твърди Ортега-и-гасет, става съдба.
Българският смях е слабо проучен, при това малкото по-сериозни монографии на тази тема са предимно литературоведски, изкуствоведски и етнографски и едва в последните години се забелязва известно разширяване на интереса от страна на историци, културолози и лингвисти. специално към хумористичните вестници и списания, върху които е фокусирано това изследване, интересът е бил спорадичен и фрагментарен. В обзорните трудове по история на българската журналистика на тази тема е отделяно относително скромно място и оценките за отделни издания и тенденции нерядко са едностранчиви и идеологически острастени.
Цялостно изследване върху развитието на българския смях липсва. от гледна точка на историята, социологията и културологията образът на смеещия се българин е не просто незавършен, а бяло поле. запълването на тази празнина изглежда особено важно в контекста на големия въпрос на хуманитаристиката: „защо сме такива?“. Смехът носи трудно доловима в други сфери информация за характера на една култура. “някакви много съществени страни на света са достъпни само за смеха”, както твърди Бахтин. само описването и самоизследването на едно общество неизбежно минава през критическо (т.е. изследователско) вглеждане
и разбиране на собствения смях. Обяснението за изследователските празноти около българския смях може да се търси не само в мълчаливото подминаване на темата от страна на науката, но и в една странна инерция в българската критика, тръгнала от началото на миналия век и продължила през следващите десетилетия. В стотици писания, които по един или друг повод са се докосвали до тази тема, монотонно и настойчиво се внушава, че работата на смеха е да „поправя обществото“, „да бичува обществените недъзи“.
Той трябва да воюва, да разобличава, да осмива, да има активна гражданска и политическа позиция – все неща, присъщи повече на сатирата, но не и на хумора, не и на смеха като цяло. на него рядко му е позволявано да бъде безнаказано забавен, просто забавен, да доставя удоволствие, без да преследва нравствени, политически и граждански цели. оспорвано му е правото да бъде естествен, да бъде приеман в неговата природност. на българския смях системно е вменявана в дълг една несвойствена сериозност. Той е или героичен в своята обществена активност, или срамен в своето весело лекомислие, а поради това и пренебрегван.
В светлината на това пренебрежение изпъква и известна диспропорция в отношението между смеха и сериозността в българската култура. Те трудно общуват и живеят в една взаимна непропускливост. Притискан от официалната идеология в сферата на дидактичната, едноизмерна, политически ангажирана и назидаваща сатира, смехът често изтича в неофициални, маргинални и неконтролирани пластове на културата. ако трябва да се постави диагноза на българския смях, тя би звучала така: атрофия на хедонистичното начало и хипертрофия на дидактичното. Тази диагноза е свързана с общия дух на модерната българска култура с нейния доминиращо ригористичен тон, еднакво характерен за литературата, живописта и пластичните изкуства. образите на героизма, саможертвата, страданието и болката в продължение на десетилетия са интерпретирани като водеща нравствена ценност и тази тенденция далеч не е характерна само за социалистическия период. сакрализирането и канонизирането на страданието е станало много по-рано. Това, че в своята прекомерна сериозност българската култура може да изглежда и комична, е малко утешение. Периодът
от началото на ХХ в. до войните, времето на в. „Българан“ (1 904–09), е изключение от общия ригористичен тон, което повече не се е повторило.
Причините за главната особеност на българския смях – разширеното поле на сатирата и стесненото поле на хумора, са вкоренени в националната история. амбиция на настоящето изследване е да хвърли известна светлина върху този проблем, да насочи вниманието към него и по възможност да го отмести от периферията към центъра на научния интерес. Предизвикването на дискусия по темата би означавало, че целта е постигната. Изследването обхваща продължителен период – от средата на XIX в. до 1 912 г. Тази хронологична рамка е избрана, защото затваря един цикъл от развитието на жанровия диапазон в българския смях – от дидактичната сатира на Петко Славейков до елегантната пародийност в хумора на Елин Пелин, Александър Божинов и целия литературно-бохемски кръг около вестник „Българан“
Всяко общество търси някаква благоприятна и разумна пропорция между смеха и сериозността. около това търсене често са възниквали спорове, които са разделяли хората на две – едните, приемащи смеха като нещо добро, благородно и красиво, и други, които виждат в смеха нещо грозно, подривно и заплашително. В идеалната държава на Платон смехът е бил по-скоро нежелан. В своята „Поетика“ Аристотел го „реабилитира“ като по-скоро приемлив, за да бъде неговата социална територия отново стеснена от средновековната схоластика и отново разширена в епохата на Ренесанса. от епохата на Просвещението започва една дълготрайна традиция в интерпретирането на смеха като научен проблем. на тази тема са размишлявали Декарт, Спиноза, Хобс, Шафтсбъри, Кант и много други. динамичният баланс в отношението смях – сериозност в различни исторически ситуации е дал основание да се говори за иронични и неиронични епохи. Модерната епоха, времето след Просвещението, е подчертано иронична епоха. смехът и иронията са съществен елемент от парадигмата на модерността – факт, забелязан още през XIX в. и широко интерпретиран във философията, литературата и изкуството. За изкуството от времето на романтизма и след това иронията, както твърди Ортега-и-гасет, става съдба.
Българският смях е слабо проучен, при това малкото по-сериозни монографии на тази тема са предимно литературоведски, изкуствоведски и етнографски и едва в последните години се забелязва известно разширяване на интереса от страна на историци, културолози и лингвисти. специално към хумористичните вестници и списания, върху които е фокусирано това изследване, интересът е бил спорадичен и фрагментарен. В обзорните трудове по история на българската журналистика на тази тема е отделяно относително скромно място и оценките за отделни издания и тенденции нерядко са едностранчиви и идеологически острастени.
Цялостно изследване върху развитието на българския смях липсва. от гледна точка на историята, социологията и културологията образът на смеещия се българин е не просто незавършен, а бяло поле. запълването на тази празнина изглежда особено важно в контекста на големия въпрос на хуманитаристиката: „защо сме такива?“. Смехът носи трудно доловима в други сфери информация за характера на една култура. “някакви много съществени страни на света са достъпни само за смеха”, както твърди Бахтин. само описването и самоизследването на едно общество неизбежно минава през критическо (т.е. изследователско) вглеждане
и разбиране на собствения смях. Обяснението за изследователските празноти около българския смях може да се търси не само в мълчаливото подминаване на темата от страна на науката, но и в една странна инерция в българската критика, тръгнала от началото на миналия век и продължила през следващите десетилетия. В стотици писания, които по един или друг повод са се докосвали до тази тема, монотонно и настойчиво се внушава, че работата на смеха е да „поправя обществото“, „да бичува обществените недъзи“.
Той трябва да воюва, да разобличава, да осмива, да има активна гражданска и политическа позиция – все неща, присъщи повече на сатирата, но не и на хумора, не и на смеха като цяло. на него рядко му е позволявано да бъде безнаказано забавен, просто забавен, да доставя удоволствие, без да преследва нравствени, политически и граждански цели. оспорвано му е правото да бъде естествен, да бъде приеман в неговата природност. на българския смях системно е вменявана в дълг една несвойствена сериозност. Той е или героичен в своята обществена активност, или срамен в своето весело лекомислие, а поради това и пренебрегван.
В светлината на това пренебрежение изпъква и известна диспропорция в отношението между смеха и сериозността в българската култура. Те трудно общуват и живеят в една взаимна непропускливост. Притискан от официалната идеология в сферата на дидактичната, едноизмерна, политически ангажирана и назидаваща сатира, смехът често изтича в неофициални, маргинални и неконтролирани пластове на културата. ако трябва да се постави диагноза на българския смях, тя би звучала така: атрофия на хедонистичното начало и хипертрофия на дидактичното. Тази диагноза е свързана с общия дух на модерната българска култура с нейния доминиращо ригористичен тон, еднакво характерен за литературата, живописта и пластичните изкуства. образите на героизма, саможертвата, страданието и болката в продължение на десетилетия са интерпретирани като водеща нравствена ценност и тази тенденция далеч не е характерна само за социалистическия период. сакрализирането и канонизирането на страданието е станало много по-рано. Това, че в своята прекомерна сериозност българската култура може да изглежда и комична, е малко утешение. Периодът
от началото на ХХ в. до войните, времето на в. „Българан“ (1 904–09), е изключение от общия ригористичен тон, което повече не се е повторило.
Причините за главната особеност на българския смях – разширеното поле на сатирата и стесненото поле на хумора, са вкоренени в националната история. амбиция на настоящето изследване е да хвърли известна светлина върху този проблем, да насочи вниманието към него и по възможност да го отмести от периферията към центъра на научния интерес. Предизвикването на дискусия по темата би означавало, че целта е постигната. Изследването обхваща продължителен период – от средата на XIX в. до 1 912 г. Тази хронологична рамка е избрана, защото затваря един цикъл от развитието на жанровия диапазон в българския смях – от дидактичната сатира на Петко Славейков до елегантната пародийност в хумора на Елин Пелин, Александър Божинов и целия литературно-бохемски кръг около вестник „Българан“
В епохата на Възраждането модернизационните процеси в българското общество открехват вратата за един нов, светски и публичен смях, различен от смеха в традиционния и обвързан с религиозна и фолклорна нормативност бит. Ранните проявления на тази промяна са свързани със Славейковите смешни календари и първите хумористични издания: „Гайда“, „Тъпан“, „Будилник“, „Шутош“, „Звънчатий глумчо“ и още няколко, недостигнали до нас, но известни от косвени сведения. В началото на миналия век след две десетилетия на възходящо историческо и културно развитие в България някак внезапно се появяват няколко десетки нови хумористични издания, качествено различни като съдържание и стил от възрожденските образци. Типични представители на тази хумористична вълна са издания като „Българан“, „Барабан“, „Шантеклер“, „Смях“, „Бай ганю“, „Оса“ и много други. Техният смях е по нов начин модерен, това е смях, търсещ по-често удоволствието, забавлението и радостта. В тези издания хуморът и иронията доминират над сатирата. Как и защо това е станало? Какви социални и културни напрежения са моделирали българския смях в неговото развитие от политически и нравствено ангажираната възрожденска сатира до „веселата петилетка“, белязана от хедонистичния смях на българановци? Това са основните въпроси, на които са търсени отговори. Проученият материал е извлечен от няколко десетки хумористични вестници и списания, както и от значителен по обем масив от исторически, етнографски, философски, социологически, литературни, статистически и други източници.
Научното „преследване“ на смеха е очертало две тенденции в неговото интерпретиране – да бъде обясняван по възможност с неговия собствен инструментариум, т.е. да се теоретизира афористично, бляскаво и фрагментарно, или да се подхожда с неговата противоположност – сериозността. Резултатите от първия подход обикновено са повърхностни, а от втория – повече или по-малко едностранчиви. ще се движим към целта, отбягвайки и двете крайности и без да забравяме, че истината, също като смехът, често е с протеевски дух. Водени от убеждението, че изследването на смеха най-малко може да си позволи да бъде езотерично, сме се старали то да звучи разбираемо и за неизкушения в научната проблематика читател. Увод
Издателство Труд
Естествена история на българския смях в Хеликон
Естествена история на българския смях в Books.bg
Ивайло Христов >> Актьорът в киното
В световния литературен океан човек може да открие всякакви книги на тема кино, но „Как да играем във филм“ не открих никъде... Почувствах се лично обиден!... ИХ
Извинение вместо увод
Няколко думи за името на книгата.
Из брах киното не защото не ценя жанрове като телевизионен сериал, участие в шоу програма, реклама и т.н. Не разделям жанровете на „сериозни“ и „несериозни“. За мен основен критерий са сериозното отношение и професионализмът, които човек влага в работата си. Творчеството в по-добни жанрове е трудно и отговорно и подготовката на актьора е точно толкова важна, колкото и за игрален филм. Просто имам по-голям опит в игралното кино и съм наясно с нещата именно там.
Искам да се извиня на колегите, на които губих времето с всякакви разговори. Благодаря ви; за мен бе удоволствие. Много е любопитно и полезно да гледаш през очите на друг човек. Винаги съм смятал, че съпоставянето и анализирането на различни гледни точки води до по-пълна и обективна картина.
Няколко думи за името на книгата.
Из брах киното не защото не ценя жанрове като телевизионен сериал, участие в шоу програма, реклама и т.н. Не разделям жанровете на „сериозни“ и „несериозни“. За мен основен критерий са сериозното отношение и професионализмът, които човек влага в работата си. Творчеството в по-добни жанрове е трудно и отговорно и подготовката на актьора е точно толкова важна, колкото и за игрален филм. Просто имам по-голям опит в игралното кино и съм наясно с нещата именно там.
Искам да се извиня на колегите, на които губих времето с всякакви разговори. Благодаря ви; за мен бе удоволствие. Много е любопитно и полезно да гледаш през очите на друг човек. Винаги съм смятал, че съпоставянето и анализирането на различни гледни точки води до по-пълна и обективна картина.
Нека бъда извинен, че няма да спазя строгия академичен тон и ще започна с анекдот. Според мен той много точно въвежда в темата, а е и кратък.
Двама седели на маса и единият попитал:
– Какво работиш?
– Актьор съм.
– Знам, че си актьор; питам какво работиш.
Когато за първи път го чух, се замислих: какво всъщност работя? Въобще работя ли? Да, ходя в театъра, репетирам, играя представления, снимам се във филми, но това не е работа в популярния смисъл на тази дума. Забелязахте: в горното изречение употребих глаголите „играя“, „репетирам“, „снимам се“, но не и „работя“. На въпроса „Къде отиваш?“ хората отговарят: „На работа“; в театъра ще чуеш: „На представление!“ Нормално хората си пожелават „Приятна работа!“; в театъра пък: „Приятна репетиция!“ Да не говорим в киното; там можеш да чуеш: „На фокус!“ Иди го обясни на човека от вица. Най-много да се зачуди чашките ли са ти дошли в повече, или заека в ръкава ти те драска. Така де, някои ще опъват каиша, а други ще се забавляват! Е, ще видим дали така стоят нещата!
И накрая, искрените ми извинения към моите студенти за обещания, но поради различни причини дълго отлаган разговор за работата на актьора в киното.
Скъпи момичета и момчета, надявам се в следващите редове да съумея да ви разкажа за моите преживявания, за моя опит в киното. Разбира се, това ще е субективен разказ, но дано точно с това да е ценен. Във всеки случай, учейки се от грешките си, от постиженията си, от съвместната си работа с всичките: актьори, режисьори, оператори и сценаристи, аз съм постигал моята истина. Истина, към която съм се стремял и в работата си като актьор, и когато съм снимал като режисьор.
Стига извинения; да започваме!
Двама седели на маса и единият попитал:
– Какво работиш?
– Актьор съм.
– Знам, че си актьор; питам какво работиш.
Когато за първи път го чух, се замислих: какво всъщност работя? Въобще работя ли? Да, ходя в театъра, репетирам, играя представления, снимам се във филми, но това не е работа в популярния смисъл на тази дума. Забелязахте: в горното изречение употребих глаголите „играя“, „репетирам“, „снимам се“, но не и „работя“. На въпроса „Къде отиваш?“ хората отговарят: „На работа“; в театъра ще чуеш: „На представление!“ Нормално хората си пожелават „Приятна работа!“; в театъра пък: „Приятна репетиция!“ Да не говорим в киното; там можеш да чуеш: „На фокус!“ Иди го обясни на човека от вица. Най-много да се зачуди чашките ли са ти дошли в повече, или заека в ръкава ти те драска. Така де, някои ще опъват каиша, а други ще се забавляват! Е, ще видим дали така стоят нещата!
И накрая, искрените ми извинения към моите студенти за обещания, но поради различни причини дълго отлаган разговор за работата на актьора в киното.
Скъпи момичета и момчета, надявам се в следващите редове да съумея да ви разкажа за моите преживявания, за моя опит в киното. Разбира се, това ще е субективен разказ, но дано точно с това да е ценен. Във всеки случай, учейки се от грешките си, от постиженията си, от съвместната си работа с всичките: актьори, режисьори, оператори и сценаристи, аз съм постигал моята истина. Истина, към която съм се стремял и в работата си като актьор, и когато съм снимал като режисьор.
Стига извинения; да започваме!
Издателство Изток-Запад
Актьорът в киното в Хеликон
Актьорът в киното в Books.bg
Сами Малила >> Готварската книга на мама Муминка
Любими ястия от цялата Муминска долина
Обичате ли снусмумриковата грахова супа за излет, картофена запеканка за гладни мумини и овесената вкусотия от Далечното островче?
Или може би все още не сте ги опитали?
Тази книга съдържа стотина рецепти: салати, супи, закуски, десерти, лакомства за край лагерния огън, похапванки за излет, солени и сладки печива, консерви, топли ястия с месо, риба и зеленчуци. Не са забравени и инструкциите за приготвяне на напитки.
Включени са както лесни основни рецепти, така и малко по-трудоемки и с малко помощ успешно можете да организирате пиршества, досущ като онези в Муминската долина.
Рецептите са гарнирани с черно-бели илюстрации и цитати от прекрасните мумински книжки на Туве Янсон.
Издателство Дамян Яков
Готварската книга на мама Муминка в Хеликон
Готварската книга на мама Муминка в Books.bg
понеделник, 26 май 2014 г.
Уил Бъкингам >> Произходът на лирата
Началото на XIX век, родопско село Гела, родината на Орфей...
Музиката била в него още преди да се роди. Свит в утробата на майка си, той слушал как сърцето ѝ бие като тъпан. Очите му били затворени, но душата му тръпнела с ритъма на нейното тяло, с игривата ръченица на смеха ѝ, с по-бавната или забързваща копаница на променливото ѝ настроение, с равното и балансирано право хоро през часовете, които прекарвала над тъкачния стан. Музиката неизменно била там, причаквала го по пътя към живота, очаквала появата му на белия свят.
Той бил първото успяло да излезе живо от утробата на майка си дете, първото отворило очи и видяло меката зеленина на високите ливади над малкото селце Гела. Година по-рано неговите брат и сестра – близнаци – си отишли при раждането. Затова майка му все повтаряла, че той не е пръв, а трети.
Музиката била там не само преди раждането, но и преди самото му зачеване. Вуйчото, братът на майка му, бил музикант. Неговото име също било Иван. Пръстите на вуйчо Иван изтръгвали от тамбурата толкова сладки звуци, че дори животните в гората притихвали да го слушат, успявали да укротят сърцата на мечките и вълците и те не влизали в селото и не правели пакости на хората. Но вуйчо Иван се самоубил през пролетта преди раждането на племенника, който по онова време, не по-голям от човешки палец, плувал в корема на майка си в ритъма на нейното сърце.
Хората открили тялото на вуйчото да виси на ниския клон на една бяла череша, пожълтяло от падащия цветен прашец на цветовете ѝ. Когато плодовете завързали и започнали да зреят, всички били съгласни, че не помнят досега дървото да е давало толкова много череши. Никой не попитал защо вуйчо Иван сложил край на живота си. Във времена, когато из страната върлували бандити, когато хайдуци режели гърла за няколко гроша, а султан Селим II усещал как тронът му се клати заплашително под него и слушал как милиони червеи разяждат основите на империята му, във времена, когато онези, които се трудели по нивите, чакали милостиня от богатите, както винаги са чакали и винаги ще чакат, в такива времена въпросът не бил защо човек искал да умре, а защо продължава да живее.
Новината за самоубийството на вуйчо Иван била разгласена от едно дете на седем, най-много осем години. Докато си играело на хълма, то видяло тялото да се поклаща от дървото и обляно в сълзи, хукнало към селото. Когато сестрата на мъртвия разбрала какво е станало, притиснала корема си с ръце, върнала се в къщата, затворила вратата и започнала през сълзи да реди молитви за детето си. Затворено в пулсиращия казан на утробата ѝ, то слушало как тя пее името на брат си, как произнася отново и отново двете срички с ударение върху втората, като неравноделен такт на старинен танц: И-ван, И-ван, И-ван.
Майка му го родила малко преди жътва. Легнала на сламеника в сумрака на зимника и застенала. Акушерката – стара баба, дошла от Широка лъка със сърп, връзка билки и шише сливова ракия в торбата – се засуетила около нея. Първата є работа била да остави всички тенджери и тигани отворени с гърлата нагоре, за да може раждането да мине гладко. Свекървата напалила огън. Акушерката стоплила вода за къпане на бебето, изсипала я в един леген и сложила вътре железни пирони, за да бъде то здраво и ловко, после обляла острието на сърпа с ракията и го поднесла към пламъка. Раждането било не по-трудно от всяко друго, но бебето било хлъзгаво, изхлузило се от ръцете на бабата и паднало върху острата слама. Тогава надало първия си писък. Писъкът бил остър и гневен, без капчица мелодичност в него. Свекървата навела глава. „Това е знамение“, казала тя и пригладила падналия на челото на снаха си мокър от пот кичур. „Това е знамение.“ И си помислила: един ден това дете ще стане хайдутин и ще хване гората. Тази мисъл я изпълнила едновременно с гордост и страх.
Бабата взела бебето и отрязала пъпната връв със сърпа. После го изкъпала в легена с топлата вода, натрила телцето му със сол и го повила в ризата на баща му. Чак тогава подала вързопа на майката, която го поставила на гърдата си и усетила пулса на крехкия нов живот, отделен от нейния само преди минута.
Същата вечер бащата взел плацентата, увил я в бяла бродирана кърпа и отишъл при онази череша. Слънцето тъкмо захождало зад хълма, въздухът ухаел на лято. На следващия ден било Кръстовден. Жените в селото плетели кошници, а мъжете точели ножовете си за предстоящия празник.
Той започнал да копае сухата пръст в основата на черешата. Когато дупката станала дълбока около метър, пуснал кърпата с плацентата в нея и върнал изкопаната пръст отгоре ѝ. Долината вече тъмнеела, започнало да захлажда. Бащата оставил лопатата и се усмихнал. Това бил един от онези редки моменти в живота, когато на човек му се струва, че един-едничък миг на радост е достатъчен да заличи цялата мъка по света. После се пресегнал, откъснал една череша и я сложил в устата си. Вдигнал лопатата на рамо и се върнал в селото...
Той бил първото успяло да излезе живо от утробата на майка си дете, първото отворило очи и видяло меката зеленина на високите ливади над малкото селце Гела. Година по-рано неговите брат и сестра – близнаци – си отишли при раждането. Затова майка му все повтаряла, че той не е пръв, а трети.
Музиката била там не само преди раждането, но и преди самото му зачеване. Вуйчото, братът на майка му, бил музикант. Неговото име също било Иван. Пръстите на вуйчо Иван изтръгвали от тамбурата толкова сладки звуци, че дори животните в гората притихвали да го слушат, успявали да укротят сърцата на мечките и вълците и те не влизали в селото и не правели пакости на хората. Но вуйчо Иван се самоубил през пролетта преди раждането на племенника, който по онова време, не по-голям от човешки палец, плувал в корема на майка си в ритъма на нейното сърце.
Хората открили тялото на вуйчото да виси на ниския клон на една бяла череша, пожълтяло от падащия цветен прашец на цветовете ѝ. Когато плодовете завързали и започнали да зреят, всички били съгласни, че не помнят досега дървото да е давало толкова много череши. Никой не попитал защо вуйчо Иван сложил край на живота си. Във времена, когато из страната върлували бандити, когато хайдуци режели гърла за няколко гроша, а султан Селим II усещал как тронът му се клати заплашително под него и слушал как милиони червеи разяждат основите на империята му, във времена, когато онези, които се трудели по нивите, чакали милостиня от богатите, както винаги са чакали и винаги ще чакат, в такива времена въпросът не бил защо човек искал да умре, а защо продължава да живее.
Новината за самоубийството на вуйчо Иван била разгласена от едно дете на седем, най-много осем години. Докато си играело на хълма, то видяло тялото да се поклаща от дървото и обляно в сълзи, хукнало към селото. Когато сестрата на мъртвия разбрала какво е станало, притиснала корема си с ръце, върнала се в къщата, затворила вратата и започнала през сълзи да реди молитви за детето си. Затворено в пулсиращия казан на утробата ѝ, то слушало как тя пее името на брат си, как произнася отново и отново двете срички с ударение върху втората, като неравноделен такт на старинен танц: И-ван, И-ван, И-ван.
Майка му го родила малко преди жътва. Легнала на сламеника в сумрака на зимника и застенала. Акушерката – стара баба, дошла от Широка лъка със сърп, връзка билки и шише сливова ракия в торбата – се засуетила около нея. Първата є работа била да остави всички тенджери и тигани отворени с гърлата нагоре, за да може раждането да мине гладко. Свекървата напалила огън. Акушерката стоплила вода за къпане на бебето, изсипала я в един леген и сложила вътре железни пирони, за да бъде то здраво и ловко, после обляла острието на сърпа с ракията и го поднесла към пламъка. Раждането било не по-трудно от всяко друго, но бебето било хлъзгаво, изхлузило се от ръцете на бабата и паднало върху острата слама. Тогава надало първия си писък. Писъкът бил остър и гневен, без капчица мелодичност в него. Свекървата навела глава. „Това е знамение“, казала тя и пригладила падналия на челото на снаха си мокър от пот кичур. „Това е знамение.“ И си помислила: един ден това дете ще стане хайдутин и ще хване гората. Тази мисъл я изпълнила едновременно с гордост и страх.
Бабата взела бебето и отрязала пъпната връв със сърпа. После го изкъпала в легена с топлата вода, натрила телцето му със сол и го повила в ризата на баща му. Чак тогава подала вързопа на майката, която го поставила на гърдата си и усетила пулса на крехкия нов живот, отделен от нейния само преди минута.
Същата вечер бащата взел плацентата, увил я в бяла бродирана кърпа и отишъл при онази череша. Слънцето тъкмо захождало зад хълма, въздухът ухаел на лято. На следващия ден било Кръстовден. Жените в селото плетели кошници, а мъжете точели ножовете си за предстоящия празник.
Той започнал да копае сухата пръст в основата на черешата. Когато дупката станала дълбока около метър, пуснал кърпата с плацентата в нея и върнал изкопаната пръст отгоре ѝ. Долината вече тъмнеела, започнало да захлажда. Бащата оставил лопатата и се усмихнал. Това бил един от онези редки моменти в живота, когато на човек му се струва, че един-едничък миг на радост е достатъчен да заличи цялата мъка по света. После се пресегнал, откъснал една череша и я сложил в устата си. Вдигнал лопатата на рамо и се върнал в селото...
Издателство Enthusiast
Произходът на лирата в Хеликон
Произходът на лирата в Books.bg
Деян Енев >> Ези-тура
Една от онези книги, които ти се иска да мушнеш в ръцете на приятел, без обяснение и без причина. Да му кажеш само: Чети!... Мирослав Пенков
По улица „Раковски“ можеш да срещнеш кого ли не. Даже себе си можеш да срещнеш като по-млад, от времето, когато „Будапеща“ и „Прага“ бяха най-модерните заведения в столицата. И онзи просяк ще видиш, подпрял гръб на празните бетонни цветарници между ресторантите „Прага“ и „Будапеща“ в дъжд и пек, в студ и мраз, година след година, навел надолу бялата си глава. Картонената кутия пред него е единствената му връзка с минувачите. Той не проси агресивно като други свои събратя, не се криви, не показва раните си, не зове неистово Бог. Седи на голия тротоар и гледа надолу. Доскоро на коленете му неизменно лежеше едно чорлаво момченце. Навярно просякът му беше дядо. Момченцето все спеше. Минавал съм стотици пъти по улица „Раковски“. Просякът винаги беше на поста си, със заспалото момченце в скута. Понякога се питах какво ли сънува това момченце...
Последния път, когато минах по „Раковски“, беше навалял тънък бял снежец. Беше неделя сутрин и улиците бяха пусти. Между ресторантите „Прага“ и „Будапеща“ зърнах отново просяка. Седеше си на обичайното място на тротоара в обичайната си поза, сякаш се беше вкаменил. В кутията пред него имаше няколко левчета, поръсени със снежец. На коленете на човека обаче наместо момченцето сега спеше едно куче, малко кафяво куче с чорлава козина. Ако бързаш много, даже няма и да забележиш, че вместо момченце на коленете му лежи кученце. Сънят. Пролог
Последния път, когато минах по „Раковски“, беше навалял тънък бял снежец. Беше неделя сутрин и улиците бяха пусти. Между ресторантите „Прага“ и „Будапеща“ зърнах отново просяка. Седеше си на обичайното място на тротоара в обичайната си поза, сякаш се беше вкаменил. В кутията пред него имаше няколко левчета, поръсени със снежец. На коленете на човека обаче наместо момченцето сега спеше едно куче, малко кафяво куче с чорлава козина. Ако бързаш много, даже няма и да забележиш, че вместо момченце на коленете му лежи кученце. Сънят. Пролог
Издателство Сиела
Ези-тура в Хеликон
Ези-тура в Books.bg
Светлана Велмар-Янкович >> Тунел
В разломно време...
Семейството на видния белградски професор и художествен критик Душан Павлович живее в хармония сред образования столичен елит на Белград... докато градът не бива окупиран от германските войски две години след началото на Втората световна война. И познатият свят започва да се руши и в прекия, и в преносния смисъл. Професорът по неволя става член на колаборационисткото правителство на Милан Недич и се опитва да осмисли този акт със спасяването на много сърби от концентрационните лагери в Независимата държава Хърватия. Това обаче не му дава индулгенция, когато след войната е обявен 3а враг на народа. А заедно с него и семейството му.
Издателство Безсмъртни мисли
Тунел в Хеликон
Тунел в Books.bg
неделя, 25 май 2014 г.
Туве Янсон >> Куклената къща
Този мъдър и ексцентричен сборник изследва затънтените кътчета на нашите отношения с изкуството. The Times
Дванайсет истории с артисти: не задължително прочути (като Кристо от Изкуство сред природата), не непременно съществували (като скулптора с маймунката, който поразително прилича на бащата на авторката), дори не и на всяка цена упражняващи конкретно изкуство (като художника на комикси, смазан от успеха си). В Куклената къща артисти са всички, които мислят за красивото, пътуват към мечтано място, подхранват пагубна страст, вълнуват се от човешкото, подреждат света.
Разказите на Туве Янсон никога не са твърде красиви или приятни, в тях винаги има някакъв дискомфорт, съпротивление, което те кара да продължиш да четеш... Начинът по който тя борави с езика, винаги улучва право в целта. Litteratur Magazinet
Разказите на Туве Янсон никога не са твърде красиви или приятни, в тях винаги има някакъв дискомфорт, съпротивление, което те кара да продължиш да четеш... Начинът по който тя борави с езика, винаги улучва право в целта. Litteratur Magazinet
Издателство Жанет 45
Куклената къща в Хеликон
Куклената къща в Books.bg
Радослав Парушев >> Отвътре
София, пролетта на 2014 г., първите дни на Третата световна война...
Левски наистина е бил искрен патриот, герой и национален гений на България, но последващата употреба на образа му от страна на посредствените му потомци е свела Левски, едва стотина години след неговата гибел, до просто един нецензурен надпис по стените на повечето от по-грозните български сгради. Именно в това му качество – на обругана от посредствеността икона, се споменава Левски по-долу в тази книга още няколко пъти. Докато четете това, в центъра на София, на мястото, на което Левски е бил обесен, български гражданин от ромски произход открадва поредния (предпоследен) бронзов грифон от паметника на Левски, а друг български гражданин, от български произход, полицай, наблюдава това и не реагира, тъй като е зает с нещо по-важно.
Няколко години след обесването на Васил Левски Руската империя води успешна война с турците и подарява свободата на населението във въпросната страна, което широко отваря на населението прозореца към западната цивилизация, за да може това население, в крайна сметка да се превърне в сбор от хора, които като обезумели търсят къде да паркират, вдигат си като обезумели неправилно паркираните автомобили и през останалото време като обезумели се снимат в телевизионни сериали и гледат телевизионни сериали.
– Ама така, ти разбираш ли, че на мен ми остава само един милион, можеш ли да смяташ?! При бюджет от милион и половина, половин милион като ти дам на теб, аз трябва цял филм за един милион да снимам. При това – за Левски, дето е национална икона, ебати. Ти българин ли си изобщо? Не, кажи ми, питам те, какъв българин си ти?
– Аз съм нормален българин, реалист. И не се опитвай да ме оправиш ти мене на земята, докато аз шибам Дявола във въздуха! Нали ти видях разбивката на бюджета, бе! Сто седемдесет и пет хиляди за костюми? Към он! Гив ми ъ брейк! – Делегирания продуцент от ТВ 8 го описваме съвсем накратко ето така – той във всяко отношение много повече прилича на Големия продуцент (ала с някъде десетина години по-млад), отколкото на Васил Левски.
– В смисъл?
– В смисъл, че ще те еба аз тебе у устата – все едно аз трева паса и не ми е ясно, че ще ги вземеш на бартер тия дрехи, директно от вносителите и от производителите, както по принцип правиш!
– Абе, ти изобщо нормален ли си, бе? Това е сериал в епоха, бе! Костюмна драма, бе! Какъв бартер да направя с производители на дрехи, като действието ще ми се развива през деветнайсти век? Коя марка според теб сега шие и продава такива дрехи?
– Е, хубаво, айде! Не се напрягай толкова, от мен да мине! Костюмите ти ги изваждаме. Частично. Със седемдесет и пет хиляди за костюми пак ше се оправиш. Искам четиристотин комисионна за мен и това ми е последното предложение. И не ми се мръщи така! Четиристотин хиляди или Левски можеш да го целунеш отзад за сбогом.
– Проблемът ми е, виж... проблемът е, че...
– Проблемът ти е, че колкото повече дадеш на мен, толкова по-малко ще остане за крадене за теб, не си мисли, че не разбирам аз къде ти е проблемът! Дай да видим тука – я, колко си писал за сценаристи – сто кинта на ден! Безсрамие тотално! Ако точно ти, дето си от петнайсет години в тоя бизнес, с ръка на сърцето ми заявиш, че нямаш откъде да намериш сценаристи за по трийсет кинта на ден, аз ще направя едновременно две неща – едното е, че ще звънна един телефон и утре сутринта ще имаш на твое разположение отряд от нахъсани, гладни сценаристи, готови не за трийсет, ами за двайсет кинта на ден да работят, а другото, което ще направя е, че ще развия убеждението, че ти в крайна сметка си още по-безпардонен лъжец и крадец, отколкото навсякъде се говори за теб, че си.
– Абе, принципно си прав, но въпросът е принципен – гладни сценаристи има колкото щеш, но трябва все пак и грамотни да са, и въобще – да са наистина добри – все пак, Левски е това.
– Левски, ЦСКА, абсолютно през кура ми е, пич, да знаеш! Човек винаги може да направи едно нещо по по-евтиния начин и пак да му го купят. Хората са супер прости, никога не забравяй това!
Същевременно, четири метра под повърхността на ресторанта и сто трийсет и пет години преди описаната случка, Левски се опитва да се самоубие като се засилва срещу зида на килията си от южната страна и си удря главата. Иска да се самоубие, тъй като добре знае какво има вътре в човека, знае какво има и в него си и си няма доверие, че няма да издаде останките от конспиративната си организация по време на разпитите, които знае, че турците ще започнат от утре. Ударът в главата е силен, но не достатъчен да убие Левски, който губи съзнание и с окървавена глава припада на пода на килията.
Затъмнение...
Няколко години след обесването на Васил Левски Руската империя води успешна война с турците и подарява свободата на населението във въпросната страна, което широко отваря на населението прозореца към западната цивилизация, за да може това население, в крайна сметка да се превърне в сбор от хора, които като обезумели търсят къде да паркират, вдигат си като обезумели неправилно паркираните автомобили и през останалото време като обезумели се снимат в телевизионни сериали и гледат телевизионни сериали.
– Ама така, ти разбираш ли, че на мен ми остава само един милион, можеш ли да смяташ?! При бюджет от милион и половина, половин милион като ти дам на теб, аз трябва цял филм за един милион да снимам. При това – за Левски, дето е национална икона, ебати. Ти българин ли си изобщо? Не, кажи ми, питам те, какъв българин си ти?
– Аз съм нормален българин, реалист. И не се опитвай да ме оправиш ти мене на земята, докато аз шибам Дявола във въздуха! Нали ти видях разбивката на бюджета, бе! Сто седемдесет и пет хиляди за костюми? Към он! Гив ми ъ брейк! – Делегирания продуцент от ТВ 8 го описваме съвсем накратко ето така – той във всяко отношение много повече прилича на Големия продуцент (ала с някъде десетина години по-млад), отколкото на Васил Левски.
– В смисъл?
– В смисъл, че ще те еба аз тебе у устата – все едно аз трева паса и не ми е ясно, че ще ги вземеш на бартер тия дрехи, директно от вносителите и от производителите, както по принцип правиш!
– Абе, ти изобщо нормален ли си, бе? Това е сериал в епоха, бе! Костюмна драма, бе! Какъв бартер да направя с производители на дрехи, като действието ще ми се развива през деветнайсти век? Коя марка според теб сега шие и продава такива дрехи?
– Е, хубаво, айде! Не се напрягай толкова, от мен да мине! Костюмите ти ги изваждаме. Частично. Със седемдесет и пет хиляди за костюми пак ше се оправиш. Искам четиристотин комисионна за мен и това ми е последното предложение. И не ми се мръщи така! Четиристотин хиляди или Левски можеш да го целунеш отзад за сбогом.
– Проблемът ми е, виж... проблемът е, че...
– Проблемът ти е, че колкото повече дадеш на мен, толкова по-малко ще остане за крадене за теб, не си мисли, че не разбирам аз къде ти е проблемът! Дай да видим тука – я, колко си писал за сценаристи – сто кинта на ден! Безсрамие тотално! Ако точно ти, дето си от петнайсет години в тоя бизнес, с ръка на сърцето ми заявиш, че нямаш откъде да намериш сценаристи за по трийсет кинта на ден, аз ще направя едновременно две неща – едното е, че ще звънна един телефон и утре сутринта ще имаш на твое разположение отряд от нахъсани, гладни сценаристи, готови не за трийсет, ами за двайсет кинта на ден да работят, а другото, което ще направя е, че ще развия убеждението, че ти в крайна сметка си още по-безпардонен лъжец и крадец, отколкото навсякъде се говори за теб, че си.
– Абе, принципно си прав, но въпросът е принципен – гладни сценаристи има колкото щеш, но трябва все пак и грамотни да са, и въобще – да са наистина добри – все пак, Левски е това.
– Левски, ЦСКА, абсолютно през кура ми е, пич, да знаеш! Човек винаги може да направи едно нещо по по-евтиния начин и пак да му го купят. Хората са супер прости, никога не забравяй това!
Същевременно, четири метра под повърхността на ресторанта и сто трийсет и пет години преди описаната случка, Левски се опитва да се самоубие като се засилва срещу зида на килията си от южната страна и си удря главата. Иска да се самоубие, тъй като добре знае какво има вътре в човека, знае какво има и в него си и си няма доверие, че няма да издаде останките от конспиративната си организация по време на разпитите, които знае, че турците ще започнат от утре. Ударът в главата е силен, но не достатъчен да убие Левски, който губи съзнание и с окървавена глава припада на пода на килията.
Затъмнение...
Издателство Сиела
Отвътре в Хеликон
Отвътре в Books.bg
Емил Тонев >> Понякога ангели
Понякога ангели е големият роман на Емил Тонев. Деян Енев
Седя на бордюра пред кръчма „Пловдив” и пия бира от нащърбена халба. До мен седи малкият ми братовчед Чефо, пие швепс битер лимон от шишето и си подмята джамините в шепа. За който не знае – джамините са стъклени топчета на местен диалект. Идва от турското „джам“, което всеки в България знае какво значи. А седим на бордюра не защото няма свободни пейки отсреща в градинката. Седенето на бордюра е знак към ченгетата и леваците, означава горе-долу следното: „Мога да си седя където си искам и изобщо не ми пука от вас, нещо да кажете?”. Бунт един вид. Като косата и брадата ми, които отглеждам с търпение и грижа. Сега е лято, братовчедчето ми е във ваканция и също си отглежда косица. За брада му е рано още и малко ми завижда, но няма как. А косата му ще я острижат на 14 септември вечерта. На 15-и трябва да е прилично подстриган, както е по наредбите.
До есента е далече, сега Стефан седи до мен на бордюра и от време на време нарочно изпуска джамините на тротоара, а докато се протяга да ги прибере, наднича под полите на минаващите мадами. Когато се зададе нещо особено интересно, търкулва топчето и ми намига: „Я ми го подай!”. И аз какво да правя? Навеждам се, надничам, оценявам и му връщам сирийката, кафата, соденото или което там ми е подхвърлил.
Иначе не си говорим много-много. Седим, пием си питиетата и чакаме. Аз чакам да дойдат пичовете и да потегляме нагоре към Амфитеатъра. А той чака дядо да си вземе дозата. В смисъл – да си изпие ракията със салатата и да си ходят към махалата. Да, ама в кръчмата дядо не си пие ракията, а пие бира, пуши нервно и трепери от абстиненция.
Бил съм на 22, а Чефо – 11-годишен акселерат през 1986-а. В България тъкмо бяха въвели сух режим и в ресторантите (които тогава се наричаха заведения за обществено хранене) не се сервираше твърд алкохол до шест следобед. Дядо и аверите му открай време имаха табиет – излизат в пет часа от работа, срещат се в кръчмата, пият по една ракия със салата (зелена, шопска, картофена с лук, печени чушки – според сезона), обсъждат международното положение и към седем се разотиват по къщите си. Сухият режим обаче им обърка навиците. От пет до шест има цял час, налагаше се да пият заместители, докато дойде ракия-таймът. Най-страшно ставаше към шест без десет, когато Софчето сервитьорката нареждаше пълните чаши по таблата и се вторачваше в часовника на стената. Чешитите от цялата кръчма също. В шест без пет над стенописите на Митьо Киров, Бояджана и Жоро Слона увисваше зловеща тишина – чуваше се само как капе чешмата в ламаринената мивка на бара. Точно в шест всички изпъшкваха като един: „Шесссс!!!”, и Софчето хукваше между масите. Първата ракия я попиваха буквално за секунди. И понеже Софчето не смогваше да удържи на темпото, повечето мъже си поръчваха направо двойни. Не знам знаете ли как изглеждат двеста милилитра жълтеникава гроздова във водна чаша… Така, вместо традиционното едно питие, дядо и аверите му тресваха поне по три. Плюс двете бири преди това – представяйте си… Целият град изглеждаше доста странно към осем вечерта.
Сухият режим беше въведен от нашенските комунисти по примера на Горбачов в братския Съветски съюз (въпросният Шеварднадзе по същото време му беше вицепрезидент или нещо такова, после стана президент на Грузия). Целта на режима беше да се намали алкохолизмът сред народонаселението. Толкова едновременно пияни мъже, както през 86-а, не съм виждал. „Аз да не би да ходя в заведенията за обществено хранене заради храната бе, майна?”, питаше риторично дядо, когато най-сетне станеше да си тръгва. И сам си отговаряше: „Нищо подобно! Аз ходя заради обществото!”. И потегляха с малкия...
До есента е далече, сега Стефан седи до мен на бордюра и от време на време нарочно изпуска джамините на тротоара, а докато се протяга да ги прибере, наднича под полите на минаващите мадами. Когато се зададе нещо особено интересно, търкулва топчето и ми намига: „Я ми го подай!”. И аз какво да правя? Навеждам се, надничам, оценявам и му връщам сирийката, кафата, соденото или което там ми е подхвърлил.
Иначе не си говорим много-много. Седим, пием си питиетата и чакаме. Аз чакам да дойдат пичовете и да потегляме нагоре към Амфитеатъра. А той чака дядо да си вземе дозата. В смисъл – да си изпие ракията със салатата и да си ходят към махалата. Да, ама в кръчмата дядо не си пие ракията, а пие бира, пуши нервно и трепери от абстиненция.
Бил съм на 22, а Чефо – 11-годишен акселерат през 1986-а. В България тъкмо бяха въвели сух режим и в ресторантите (които тогава се наричаха заведения за обществено хранене) не се сервираше твърд алкохол до шест следобед. Дядо и аверите му открай време имаха табиет – излизат в пет часа от работа, срещат се в кръчмата, пият по една ракия със салата (зелена, шопска, картофена с лук, печени чушки – според сезона), обсъждат международното положение и към седем се разотиват по къщите си. Сухият режим обаче им обърка навиците. От пет до шест има цял час, налагаше се да пият заместители, докато дойде ракия-таймът. Най-страшно ставаше към шест без десет, когато Софчето сервитьорката нареждаше пълните чаши по таблата и се вторачваше в часовника на стената. Чешитите от цялата кръчма също. В шест без пет над стенописите на Митьо Киров, Бояджана и Жоро Слона увисваше зловеща тишина – чуваше се само как капе чешмата в ламаринената мивка на бара. Точно в шест всички изпъшкваха като един: „Шесссс!!!”, и Софчето хукваше между масите. Първата ракия я попиваха буквално за секунди. И понеже Софчето не смогваше да удържи на темпото, повечето мъже си поръчваха направо двойни. Не знам знаете ли как изглеждат двеста милилитра жълтеникава гроздова във водна чаша… Така, вместо традиционното едно питие, дядо и аверите му тресваха поне по три. Плюс двете бири преди това – представяйте си… Целият град изглеждаше доста странно към осем вечерта.
Сухият режим беше въведен от нашенските комунисти по примера на Горбачов в братския Съветски съюз (въпросният Шеварднадзе по същото време му беше вицепрезидент или нещо такова, после стана президент на Грузия). Целта на режима беше да се намали алкохолизмът сред народонаселението. Толкова едновременно пияни мъже, както през 86-а, не съм виждал. „Аз да не би да ходя в заведенията за обществено хранене заради храната бе, майна?”, питаше риторично дядо, когато най-сетне станеше да си тръгва. И сам си отговаряше: „Нищо подобно! Аз ходя заради обществото!”. И потегляха с малкия...
Издателство Хермес
Понякога ангели в Хеликон
Понякога ангели в Books.bg
Абонамент за:
Публикации (Atom)