събота, 17 януари 2015 г.

Катерина Хапсали >> Гръцко кафе

В търсене на себе си

   – Сико, Хрони, сико!
   Ставай, Хрони, ставай...
   Така крещеше баба ти в малката задушлива стаичка.
   Крещеше с отчаяние и с гняв. Изглеждаше внезапно остаряла и непреодолимо сама. Въпреки десетките фигури, застинали в спарения, наситен с тамян и сладникави аромати въздух.
   Никога няма да забравя този толкова специфичен мирис. На формалин и цветя.
   – Сико, Хрони, сико! Защо ми причиняваш това?
   Така крещеше баба ти Деметра и се хвърляше към отворения ковчег. Обсипваше с целувки гримираното лице на баща ти, галеше изненадващо посивялата му коса. Няколко дни по-рано бях изпратила на работа един млад мъж. Смъртта, или срещата с нея, го бе състарила с поне двайсет години.
   Жените от селото вдигаха Деметра, връщаха я да седне на малкото канапе до леля ти и оглупелия от страдание твой дядо. За да се надигне отново след минута и пак да зацелува баща ти.
   Така ги заварих, твоето гръцко семейство. Наредени на старото евтино канапе като на витрина. Жални, пресовани – от мъката, неизразимата мъка, от жегата, тази всепроникваща гръцка жега, от хорските погледи, в които съчувствието се редуваше с мрачно очакване за карнавал.
   Такова погребение в село Неос Ставрос не бе имало. Или поне хората не помнеха да е имало. А те помнеха много. Нищо че не обичаха да разказват.
Погребение с четирима владици и стотици венци. С неприлично луксозни коли и автобуси с работници.
   Сико, Хрони, сико...
   Баща ти, затрупан с цветя, с посиняло лице и посивяла коса, не ставаше. И нямаше, никога вече нямаше да проехти безподобният му клокочещ смях. Макар че в онзи паметен ден – точно оня, който ми пожелаха да е най-лошият в живота ми, имах натрапчивото усещане, че ще се вдигне. Баща ти обичаше изненадите. Три години по-рано ми бе дал годежен пръстен броени дни след запознанството ни... Тогава седяхме в задимен индийски ресторант, пълен с подпийнали англичани, нейде около Варна. Незнайно откъде, докато аз бях твърде заета с поръчката, баща ти домъкна някаква фалшива циганска банда – да изпълнява единствено „Катерино, моме“. „Катерино, моме, хубава“ – пееше запалено и обезоръжаващо фалшиво и той. И след всеки финален акорд ме питаше хем лукаво, хем някак детински „Любоф, сте се омъзис ли за мен?“.
   Аз само се разсмивах – и смешно, и хубаво беше – циганите хващаха наново инструментите, англичаните ръкопляскаха. Със сигурност не разбраха, че джипсис свирят една-единствена песен.
   След седемнадесетото изпълнение обаче Полихронис Георгиу Салис ме стисна силно за изтънялото ми от диети и нередовен живот рамо и каза на несравнимия си български:
   – Виз какво. За последен път ти предлагам. Ако сега не ми отговорис, сте спра! Никога няма да ти предлоза пак!
   – Да – казах му, преди да успея да спра думите. – Ще се омъжа за теб.
   Баща ти ме целуна. Кратка, весела целувка, без излишен драматизъм, без невротична страст. Вече бях отговорила. Нямаше смисъл отново да погазва мъжкото си достойнство. Такова, каквото го разбираха в Неос Ставрос.
   – Ми да поръцаме песен тогава... Ей, Лоренцо, „Катерино, моме“ дали я знаете?
   Такъв беше баща ти. Притежаваше странен, но прелъстителен чар. Умееше да излиза от всякакви ситуации с широката си усмивка и с настроение. И – да, по неведоми причини наричаше Лоренцо всеки, чието име не знаеше.
   Затова в онзи ден – деня на най-горещото погребение, въпреки логиката и въпреки фактите все си мислех, че ще се вдигне. Че ще махне с типичните си, недодялани жестове купчините унили цветя, ще поизтупа своето сто и шейсет килограмово двуметрово тяло и ще каже с най-гръцката си, дяволита усмивка: „Спокойно бе, посегувах се малко...“
   Сико, Хрони, сико...

Издателство Колибри


Михаел Кумпфмюлер >> Блаженството на живота

Кафка и Дора

   Дора седи на масата в кухнята и тъкмо чисти риба за вечерята. От няколко дни си мислеше за него и ето че изведнъж той се появява. И го доведе точно Тиле, а той е сам, без жената от плажа. Стои на вратата и най-напред се вглежда в рибите, после в ръцете ѝ, с известен укор, както ѝ се струва, но няма съмнение, че това е мъжът от плажа. Тя е толкова изненадана, че не чува добре какво ѝ казва, споменава нещо за ръцете ѝ, толкова нежни ръце, казва той, а трябва да вършат такава кървава работа. И я гледа с огромно любопитство, изумен, че тя, готвачката върши това, което просто си е нейно задължение. За съжаление той не остава дълго, Тиле иска да го разведе из дома, задържа се само още миг край масата, след което тръгва.
   За момент тя е като зашеметена, чува гласовете отвън, смеха на Тиле, отдалечаващи се стъпки. Чуди се какво става там и си представя как той стои в стаята на Тиле и не знае, че тя я дели с Дора. Дали Тиле ще му каже? Много се съмнява, че ще го направи. Мисли си за първия път на плажа, когато го забеляза с онази жена и трите деца. Не обърна много внимание на жената, виждаше само младия мъж, как плуваше, как се движеше, как седеше в плажния кош и четеше. Заради мургавата му кожа отначало си беше помислила, че има в кръвта си нещо индианско. Женен е, на какво разчиташ, си беше казала, но въпреки всичко не беше спряла да се надява. Веднъж беше вървяла след него и семейството му чак до градчето, мечтаеше за него, също както за Ханс, но сега предпочита да не мисли за Ханс, или само в онзи неопределен смисъл, в който ѝ се полагаше да мисли.
   Два часа по-късно, докато вечерят, тя отново се среща с доктора. Той седи доста далече, на края на масата, до Тиле, която просто ще се пръсне от гордост, защото без Тиле той нямаше да дойде. От два дни по повод и без повод тя все това повтаряше, докторът това, докторът онова, той е писател, в петък ще се запознаете, а то какво излезе, че става въпрос не за някой друг, а за мъжа от плажа. Тиле тъкмо го представи и ето следват благословиите кидуш, разчупването на халата. Докторът изглежда така сякаш повечето неща са съвсем нови за него и все поглежда към нея, през цялото време, докато се хранят, с онзи преливащ от копнеж поглед, който ѝ се струва, че познава. По-късно, преди да си тръгне, той се приближава до нея и я пита как се казва; тя вече знаела неговото име, нека сега му припомни нейното. Поглежда я със сините си очи, кима и се замисля за името ѝ, очевидно му харесва. Тя му казва, прекалено припряно: аз съм ви виждала, на брега на морето, заедно със съпругата ви, макар все пак да знае, че това може би не е жена му, защото едва ли щеше ей-така с лека ръка да го пусне да седи сега с нея в кухнята. Докторът се смее и отговаря, че това е сестра му. Децата също са на сестра му, той има и още една сестра, Вали, мъжът ѝ се казва Йозеф, които вероятно също вече е забелязала. Пита я кога могат да се видят отново. Много бих искал да ви видя, казва той, или: надявам се, че ще се срещнем отново, и тя отвръща веднага, да, с радост, защото тя също иска да го види пак. Утре? – пита тя, а и се иска направо да извика. – Когато се събудите, когато пожелаете. Той предполага: на брега на морето след закуска, въпреки че тя предпочита да бъде сама с него в кухнята. Но той кани също и Тиле. Тя съвсем беше забравила за съществуването на Тиле, но за съжаление, нея я има, личи си колко е влюбена в доктора, а е само на седемнайсет и със сигурност няма почти никакъв опит с мъжете.

   Дора веднага беше харесала момичето, от самото начало, тъй като ѝ приличаше малко на нея, изстрелваше всичко, което ѝ минеше през главата. Не можеше да се каже, че Тиле е голяма хубавица, но определено се забелязва, че е много жизнерадостна, харесва тялото си, дългите слаби крака, същинска балерина. Дора я бе виждала да танцува, а също как плаче и миг след това отново се смее, досущ както времето през март.

   До късно след полунощ Тиле ѝ разказва най-подробно за посещението на доктора, какво точно казал, за дома, за храната, за празничното настроение, как всички били толкова радостни. Дора не издава какво мисли, тя си има своите наблюдения, които преживява и на които по един или друг начин се основава, сякаш този мъж и малкото моменти, през които е могла да бъде близко до него, са нещо, на което може да се основава човек. Тиле отдавна вече спи, а нейната душа започва да се изпълва от нещо, някакъв звук или аромат, нещо, което в началото е едвам забележимо, но после я превзема почти заплашително.
   На следващата сутрин на плажа той ѝ протяга ръка за поздрав. Чакал я е и намира, че изглежда уморена. Какво има? – сякаш пита. Но тъй като там са Тиле и племенницата му Герти, тя само му се усмихва, казва нещо за морето, за светлината, за това как се чувства в момента, на тази светлина, и макар че са разменили само по няколко изречения, сега тя трябва да живее с тези думи, с тези погледи. Той очевидно няма желание да влиза във водата; на Тиле ѝ се къпе в морето, и ето че могат да останат няколко минути насаме. На другия край забелязва сестра му, как е могла само да си помисли, че му е жена.
   Започват да разговарят и забравят, че говорят, защото щом някой каже нещо, то мигновено отлита, седят на брега на морето като под камбана, която веднага поглъща всеки звук. Докторът я затрупва с хиляди въпроси, откъде е, как живее, поглежда към устните ѝ, все към устните, прошепва нещо за косите ѝ, фигурата ѝ, какво е видял, какво вижда, всичко без една едничка дума. Тя му разказва за баща си, как е избягала, първо за Краков, после продължила към Вроцлав, сякаш е заминала, само за да бъде един ден тук при този мъж. Разказва му за първите си седмици в Берлин, много добре си спомня, после съвсем внезапно млъква, защото идва Тиле; само защото Тиле идва и я стряска отзад с мокрите си ръце, тя се сеща, че трябва да се върне в кухнята. Докторът се изправя веднага и пита дали може да я изпрати, за съжаление Тиле също иска да дойде с тях, но тя поне отново го кани на вечеря.
   Днес няма да се яде риба, този път седи пред купа, пълна с фасул. Надявала се беше, че той ще дойде. О, колко е хубаво, че идвате по-рано, но заповядайте, седнете, много се радвам, казва тя. Докторът я наблюдава, докато работи, доста дълго, казва, че му харесва да я гледа, пита дали е забелязала. Сигурно в Берлин също доста я заглеждат и по някаква неясна причина тя може да му каже: Да, постоянно, по улиците, в трамвая, в ресторанта, когато отиде на ресторант, с което не иска да каже, че е същото, както когато я гледа докторът. И така стигат до темата Берлин. Докторът обича Берлин, знае дори за Еврейския народен дом и иска да разбере как е станала готвачка там, а по-късно настоява да му каже нещо на иврит, последните години се опитвал да го учи при една учителка на име Пуах, за жалост обаче без особен успех. Тя трябва кратко да се замисли, преди да каже, че желае по време на вечерята да седи до него, а той ѝ отговаря на иврит, не съвсем без грешки, че половината нощ е мислил само за това, навежда се към нея, хваща ръката ѝ и я целува, полу-наистина, полу-нашега, за да не я изплаши. Въпреки това тя се стрясва. Сепва се и по-късно, докато бели картофите, когато той уж неволно докосва ръката ѝ, плаши се, не толкова за него, колкото за себе си, чувства се толкова дива и обречена, сякаш не съществува и минимална условност.

   След вечерята в неделя излизат заедно на разходка. Уговориха си истинска среща, в един момент, когато бяха останали насаме на плажа, защото не искат да обиждат Тиле, която продължава да се държи така, сякаш докторът ѝ принадлежи. Следобед, когато всички влизат във водата, Дора усеща как започва да се сравнява с Тиле. Тиле просто хуква с дългите си крака през плиткото, водата пръска навсякъде, но докторът, който сега ѝ се струва още по-дребничък и крехък, изобщо не поглежда натам. Към Дора също гледа съвсем мимоходом, но на нея ѝ се струва, че усеща как зорко я измерва, ръцете, краката, ханша, гърдите, и на нея ѝ допада, че той забелязва всичко и го наслагва в цялостна картина, не толкова с питащ вид, колкото утвърдително, сякаш почти всичко му е отдавна познато. Водата е топла и плитка, за миг се поколебават да влязат ли по-навътре, Тиле вече губи търпение, дано не е забелязала тази сцена.
   Сестра му е по-скоро учтива, отколкото дружелюбна, когато докторът ги запознава сутринта. И двете са чували вече една за друга от него. Ели знае, че Дора е готвачка и приготвя отсреща в почивния дом най-вкусната храна в Мюриц, а Дора знае, че без Ели нямаше да се запознае с доктора. Харесва ѝ как тя говори за него, брат ми, казва тя, за съжаление, не обича да яде, само с търпение и любов може от време на време да го придума човек.
   За разходката Дора е облякла тъмнозелената плажна рокля. Малко след девет е, но все още е доста светло и е толкова приятно да върви просто така с него и да чувства, че и на него също му е толкова приятно. Могат да седнат на някоя пейка отпред на кея и да наблюдават минаващите покрай тях хора, но докторът предпочита да повървят до следващия пристан. Дора си е събула обувките, защото обича да ходи по пясъка, докторът ѝ предлага да го хване под ръка и ето – отново се връщат в Берлин. Докторът познава Берлин отпреди войната, тя се изненадва колко много знае той, назовава няколко места, които са били особено важни за него, хотел „Асканишер Хоф“, където някога преживял един ужасен следобед, но въпреки това от години иска да се премести в Берлин. Наистина ли? – възкликва тя, която по-скоро случайно се озовала в този град, преди три години. Той я пита в кой квартал живее и как е там, иска да знае и най-странните неща, колко струва хлябът и млякото, и отоплението, какъв дух цари по улиците пет години след края на войната. Неугледен и забързан е Берлин, пълен с бежанци от Източна Европа, разказва тя, кварталът, в който живее, гъмжи от тях, навсякъде тези пеещи, дрипави семейства, дошли от ужасния изток.
Междувременно разходката по плажната алея е свършила, те седят на тясна пейка в предната третина на втория пристан под мъждивата светлина на уличен фенер. Все още си приказват за Берлин, докторът разказва за приятеля си Макс, който има там любовница на име Еми. Сега тя трябва за съжаление да каже няколко думи за Ханс, най-малко трябва да го спомене, още повече че докторът споделя за някаква годеница, но това било преди хиляда години. Всичко вече е отпреди хиляда години. Докторът се замечтава какво би било, ако дойде в Берлин, а тя отговаря, че би било много хубаво, защото тогава щяла да му покаже всичко, театрите, вариететата, суматохата на „Александерплац“, въпреки че има и тихи местенца, далеч извън града, в Щеглиц или на Мюгелзее, където градът се среща със селското. Кой би предположил – казва докторът, – отивам на Балтийско море и се озовавам в Берлин. Много бил щастлив да бъде тук с нея, признава ѝ той. Тя също.
   Мостът на кея постепенно се обезлюдява, скоро сигурно ще удари полунощ, само тук-там се мяркат двойки, спящи чайки по шамандурите и далечните светлини на хотелите. Подухва лек бриз, докторът пита дали ѝ е студено, дали не иска вече да се прибират, но тя иска да остане още, иска той да ѝ разкаже за годеницата си или за онзи кошмарен следобед, ако ев ентуално не става дума за едно и също нещо, и докторът се съгласява, че действително е почти едно и също.

   През нощта тя дълго не може да заспи. Изпратил я е до вкъщи към един и половина, а малко след това се изви буря, на човек му се струва, че е точно над почивния дом, защото между светкавиците и гръмотевиците минават само секунди. Изглежда половината къща се е събудила, дори Тиле, която веднага пита къде е била. С него ли се срещна? Да – отговаря Дора, – поразходихме се малко. И изведнъж този гръм и трясък. Чакат бурята да утихне, навън определено е захладняло. Дора е отворила прозореца и се е загледала към неговия балкон, но там всичко тъне в мрак.
   Не спира да вали до сутринта и после целия ден до вечерта, докторът идва чак следобеда, вече е нещо почти обичайно да седи там и да я разпитва, сякаш въпросите му никога няма да свършат. Харесва ѝ формалността на учтивото говорене на Вие, което е само фасада, тя много добре знае това, временно покривало, което един ден ще захвърлят. Може да му каже: мислих си за Вас, днес на закуска си говорихме за Вас, все още ли мислите за Берлин? Тя непрекъснато си мисли за това. На моменти се налага да си свие малко юздите, тъй като това са само мечти, в мислите си вече го бе завели дори в стаята си на улица „Мюнцщрасе“, въпреки че тя не е кой знае какво, в нея няма течаща вода, чисто и просто най-обикновена стаичка с гардероб и легло, гледаща към един тъмен заден двор...

Издателство Фън Тези


>> Благодаря за цветята и облаците

Антология на шведската поезия

В Антологията са включени творби от 73 автори, родени между 1859 и 1973 година.
Никога досега българският ценител на поезия не е имал възможността да потъне истински в шепота на безкрайните северни гори, в хладната прозрачност на фиордите, в еуфорията на краткото лято, да се докосне до сърцевината на тази по детски чиста радостна молитва. Стиховете са подбрани само според два критерия: да са почувствани като откритие и / или да носят духа на Швеция.
Редом с нобелистите са включени и полузабравени прекрасни поети. Единственият ред, който е спазван, е хронологическият. Първият от представените автори е роден през 1859 г. Антологията завършва с поетеса, родена през 1973 г. А стиловете се редуват и преливат и се връщат обратно също като летните вълни в Северно море: класически, романтичен, фолклористичен, наивистичен, сюрреалистичен, религиозен, реалистистичен, злободневен, модернистичен, урбанистичен... и пак класически, романтичен.

Съставител и преводач Свежа Дачева (в сътрудничество със Северина Филипова и Мира Душкова)
Илюстратори Николай Бузов, Пламен Монев и Роберто Андреев
Издателство Авангард принт


петък, 16 януари 2015 г.

Хокусай >> 27 шедьовъра

Като вишнев цвят,
без полза
отлетя и младостта,
докато се взирах
унесено в дъжда.

Хокусай е известен у нас предимно с картините си от поредицата Трийсет и шест изгледа към Фуджи, създадена през периода 1823–1835 г., като особено популярна сред тях е Вълната от Канагава. Други известни негови поредици са Мостове (1824–1834), Водопади (около 1833 г.), 53 станции по пътя Токайдо (1804).
През 1835 г., вече на седемдесет и пет годишна възраст, Хокусай решава да пристъпи към илюстрирането на поетичната антология Сто стихотворения от сто поети. Тя се отличава от каноничните (императорските) антологии преди всичко по това, че стиховете в нея са подредени хронологично, а не по тематични цикли. По този начин в антологията е представена историята на японската поезия от древността до началото на ХІІІ в.
През 1839 г. пожар унищожава дома на Хокусай, а заедно с него и голяма част от неговите гравюри и ескизи. Това е основната причина поредицата да остане незавършена. Само двайсет и седем от замислените сто гравюри са отпечатани от самия Хокусай като брокатни картини (нишики-е). Всички те са представени в албума, който издателство „Изток-Запад“ предлага на читателите заедно с преводи на съответните стихове от антологията. Японското заглавие на поредицата е Сто стихотворения от сто поети според разказите на бавачката (Хякунин исшю уба га етоки). Това заглавие е показателно за духа на епохата, тъй като внушава идеята, че стихове, създадени от висшата аристокрация, могат да се коментират от представители на третото съсловие. Повечето от илюстрациите имат метафоричен или пародиен характер.
(Из Предговор, Братислав Иванов)

Съставителство и превод от японски Братислав Иванов
Издателство Изток-Запад

Хокусай. 27 шедьовъра в Pimodo

Монах Епифаний Милопотамски >> Кулинарното изкуство на Света гора

И вино, което весели сърцето на човека,
и дървено масло, от което блести лицето му,
и хляб, който укрепява сърцето на човека.
                                               Псалом 103:15


   Пожелавам книгата, която държите в ръцете си, освен с приложението на рецептите, да Ви помогне още повече да се сближите с хората, които обичате, като им ги сготвите. Отворете дома си, поканете приятелите си, пригответе храната заедно, покрийте масата, пийнете вино и се радвайте заедно... Монах Епифаний Милопотамски


Алек Попов >> Пълен курс 2

... за напреднали

   Къде свършва занаята и къде започва позата? Защо никой не говори за „ролята на инженера“ в обществото, но от писателя се очаква да играе „роля на писател“? И в какво по-точно се изразява тя? Да пише открити писма? Да дава интервюта? Да участва в кръгли маси? Да пафка с лула? Да се налива с уиски? Да живее във вертеп? А може би все пак и да си пише книгите между другото? Зависи от гледната точка... Независимо от множеството интерпретации, които предлага, струва ми се, че за един писател няма по-лоша роля от „ролята на писателя“. Това е единственото, което не може и не бива да се играе. Колкото и лули да си изпушил, идва моментът, когато читателят казва: я, да видим сега какво си написал! И ако не можеш да извадиш истински текст, тогава изниква въпроса: кой по-дяволите си ти? Съвест на нацията, шпионин, предател, палячо, хулиган или обикновен шарлатанин? Животът често ни принуждава да сменяме различни роли, но написаното е всичко, което ни остава, когато маските паднат. Когато всички други роли са изчерпани или провалени. Моят текст – моята крепост. И по-добре стените да не са от картон. АП

Издателство Сиела


четвъртък, 15 януари 2015 г.

Джовани Бокачо >> Декамерон

Сто новели, разказани в течение на десет дни от седем дами и трима млади мъже

   Придуман от Джаното ди Чивини, евреинът Авраам отива в римския двор и като вижда покварата ма църковните служители, връща се в Париж и става християнин.

   Докато Панфило разказвал, дамите от време на време прихвали да се смеят, а после похвалили новелата. Те го изслушали внимателно, а като свършил, кралицата – следвайки установения вече ред за развлечение – подканила Неифила, която седяла до Панфило, да разкаже друга новела. Неифила – тя била колкото благонравна, толкова и красива – отвърнала весело, че ще стори това на драго сърце и почнала така:
   – С разказа си Панфило ни показа, че Бог ни дарява със своето милосърдие въпреки нашите грешки, когато те се дължат на независещи от нас причини. Аз пък с моя разказ искам да ви покажа как Божието милосърдие, понасяйки търпеливо недостатъците на ония, които, вместо да засвидетелствуват с думи и дела, че наистина го заслужават, вършат обратното, ни доказва своята непогрешима истинност, за да можем ние с още по-голяма твърдост да следваме онова, в което вярваме.
   Чувала съм, любезни дами, да казват, че някога в Париж живял един богат търговец, много добър човек, на име Джаното ди Чивини, който въртял оживена търговия с платове; той имал голямо приятелство с някакъв много богат евреин на име Авраам, също търговец и много честен и прям човек. И понеже знаел неговата честност и откровеност, Джаното почнал да се измъчва, загдето душата на този толкова добродетелен, мъдър и добър човек щяла да бъде осъдена на вечни мъки, защото той не принадлежал на вярата Христова. Затова Джаното почнал да го увещава най-приятелски да се отрече от заблудите на юдейската вяра и да се обърне към истинската, християнската, която, както самият Авраам би могъл да се увери, бидейки свята и съвършена, непрекъснато преуспява и укрепва, докато, на против – а в това той също можел да се убеди, – неговата вяра запада все повече и е осъдена да изчезне.
   Евреинът отвръщал, че не познава по-свята и по-права вяра от юдейската, че той се е родил с тази вяра, с нея има намерение да живее и умре и нищо не е в състояние да го накара да се отрече. Но Джаното не се отчаял и след известно време почнал отново да увещава Авраама, доказвайки му убедително, както само търговците умеят, защо нашата вяра е по-добра от юдейската; и въпреки че евреинът познавал много издълбоко юдейските закони, кой знае защо – дали заради голямото си приятелство с Джаното, или защото така му подействали думите, които светият дух вложил в устата на този обикновен човек, – почнал да харесва все повече доводите на Джаното, макар и да продължавал да държи на своето и да не се отказва от вярата си.
   Колкото повече упорствувал, толкова повече и Джаното се стараел да го убеди; накрая, сломен от неговата настойчивост, евреинът рекъл: „Добре де, Джаното, ти искаш да стана християнин. Съгласен съм, само че най-напред искам да отида до Рим, та да видя оногова, за когото ти казваш, че бил наместник на Бога на земята; да видя нравите му, да видя как живее той, а така също и неговите братя – кардиналите. И ако животът им е такъв, че заедно с твоите слова ме убеди в преимуществото на твоята вяра над моята – както ти се опита да ми докажеш, – то аз ще сторя каквото ти обещах; ако ли не, ще си остана евреин.“
   Като чул това, Джаното се натъжил много и си рекъл: „Уви! Трудът ми ще отиде напразно, а аз си мислех обратното: бях си въобразил, че съм успял да го придумам. Рече ли да отиде в римския двор, щом види порочния и нечестив живот на божиите служители, той не само няма да пожелае от евреин да стане християнин, ами и да беше се покръстил, сигурно щеше да се възвърне пак към юдейската вяра.“ После се обърнал към Авраама и казал: „Защо, о друже мой, ще се трепеш и ще харчиш толкова пари, за да ходиш чак до Рим? Да не говорим за това, че за богат човек като тебе всяко пътешествие, по суша или по вода, е изпълнено с опасности. Нима мислиш, че тук няма да намериш човек, който да те покръсти? Ако ли пък все още изпитваш съмнения относно вярата, която аз ти соча, къде, ако не тук, ще намериш по-учени и мъдри люде, които да ти обяснят каквото пожелаеш или каквото попиташ? Ето защо аз мисля, че твоето пътешествие е излишно. Повярвай ми, там духовниците са същите, каквито са и тук, та дори и по-добри, защото са по-близо до върховния пастир. Затова аз те съветвам да отложиш това тежко пътуване за друг път, когато решиш да отидеш на поклонение; тогава може и аз да те съпроводя.“
   Но евреинът отвърнал: „Добре, Джаното. Вярвам, че всичко, което казваш, е истина. Ала ще ти повторя кратко и ясно: решил съм – ако ти искаш да сторя онова, за което толкова ме увещава – да отида там. Иначе нищо няма да направя.“ Като се убедил в непреклонността на Авраама, Джаното казал: „Върви и Бог да ти помага!“ и в същото време си помислил, че ако приятелят му види римския двор, никога няма да стане християнин. После се успокоил, защото и без това нищо повече не можел да направи.
   Евреинът възседнал коня си и тръгнал бързо към римския двор. Като стигнал, неговите едноверци-евреи го приели с почест; той останал в Рим, без да казва никому за какво е дошъл, и започнал да наблюдава най-внимателно живота на папата, кардиналите, на другите прелати и останалите придворни. От това, което можал да види сам – а той бил твърде наблюдателен, – и от това, което узнал от другите, Авраам заключил, че всички божии служители – от най-големия до най-малкия – грешат по най-безчестен начин, отдавайки се на сладострастие без угризения и срам, и то не само в естествения му вид, а и в содомия, поради което куртизанките и младите момчета имали голямо влияние и били не малка сила за ходатайства.
   Освен това всички тия люде били и лакоми, и големи пияници, прилични по-скоро на скотове, отдали се не само на сладострастие, а най-вече на чревоугодничество. След като ги опознал още по:отблизо, той се уверил, че всички те са и скъперници, и сребролюбци; продавали и купували човешка кръв, дори и християнска, същото вършели и с божите работи, били те тайнства, дарове или църковни длъжности. С тия неща тук се търгувало повече, отколкото в Париж с платове и с каквото и да било друго, пък и посредниците били много повече. Явната симония те наричали „застъпничество“, а лакомията си прикривали с думата „подкрепяне“, сякаш бог не е в състояние да проумее – не искам да кажа значението на думите, а намеренията на извратените души, сякаш могат да измамят и него – както правят с обикновените смъртни, – назовавайки нещата с други имена. Всичко това, а и много друго, което се налага да премълчим, никак не се харесало на евреина – човек скромен и умерен. Затова, като решил, че се е нагледал достатъчно, намислил да се прибере в Париж, което и сторил.
   Щом научил, че Авраам се е върнал, Джаното веднага отишъл при него, без ни най-малко да се надява, че той може да е решил да стане християнин. Срещата между двамата била много радостна. След като евреинът си починал няколко дни, Джаното го запитал какво впечатление са му направили и светият отец, и кардиналите, и останалите придворни.
   Евреинът отвърнал веднага: „Много лошо, да ги порази бог! Казвам ти това, защото, ако не съм се излъгал, там у нито един духовник не можах да видя ни святост, ни благочестие, ни добри дела, нито пример за подражание или каквото и да било друго; видях само порочност, скъперничество и алчност, измамничество, завист и горделивост; много такива и още по-лоши пороци (ако може изобщо да има по-лоши) видях да са на почит у всички и този град ми се стори ковачница по-скоро на дяволски, отколкото на Божи начинания. Доколкото можах да разбера, струва ми се, че вашият пастир, а заедно с него и всички останали най-старателно, най-ревностно всячески гледат да превърнат на пух и прах и да заличат от тоя свят християнската религия, вместо да бъдат нейна основа и опора, каквито би трябвало да са. И понеже виждам, че онова, към което те се стремят, не става, а, напротив, вашата религия се разпространява все повече и печели все повече блясък и слава, става ми ясно, че тя е по-свята и права, отколкото която и да е друга религия, и затова нейна опора и основа е светият дух. Именно заради това аз, който по-рано се противопоставях така твърдо и упорито на увещанията ти и не исках да стана християнин, сега ти заявявам най-откровено, че нищо не може да ме спре да приема християнската вяра. И така, хайде да вървим в църквата; там, според обичая на вашата света вяра, ти ще ме покръстиш.“
   Джаното, който очаквал работите да се развият съвсем иначе, като чул тия думи, се зарадвал безкрайно много. Той завел приятеля си в църквата „Парижката света Богородица“ и помолил свещениците да покръстят Авраама.
   Те изслушали молбата му и тозчас я изпълнили. Джаното поел приятеля си от свещения купел и го кръстил Джовани; после заръчал на разни образовани люде да го запознаят най-подробно с нашата вяра; приятелят му скоро изучил всичко както трябва и станал добър и достоен християнин и водел свят живот. Новела II

Превод от италиански Никола Иванов
Превод на стиховете Драгомир Петров
Художник Петър Станимиров
Издателство Изток-Запад


Гео Милев >> Патарак и рибок

Оригинални и преводни стихотворения на Гео Милев и преразказани от него приказки

Патарак и Рибок

На разходка из реката
тръгна байно Патарак,
весело с крила запляска
и закряска: „Квак-квак-квак.“

А отдолу из водата,
там в съседний вир дълбок,
важно, важно и надменно
гледа господин Рибок.

„Здрасти – казва Патаракът, –
ех, но скрит под таз вода,
ти не знаеш що е въздух,
слънце, радост, свобода!

О, ела при мене горе,
с мене тук заплувай ти,
над водата ти заплувай
и приятел ми бъди.“

Господин Рибок изплува
над водата в тоя миг,
глътна въздух – но му стана
зле и той нададе вик:

„Не, не мога тъй да плувам,
въздухът не е за мен;
най-добре е да си бъда
там, където съм роден...“

Свят му се зави, назад се
килна господин Рибок
и отново се цамбурна
пак във своя вир дълбок.

А над него Патаракът
се закиска: „Квак-квак-квак! –
нищо не разбираш, байно...
Гледай ти, какъв глупак!“

Издателство Захарий Стоянов


Жан-Батист Молиер >> Пиеси в три тома

Аз познавам и обичам Молиер... Гьоте

Първи том: Занесеният или всичко наопаки, Любовна досада, Смешните аристократки, Сганарел или мнимият рогоносец и Дон Гарсия Наварски.

Втори том: Тартюф, Училище за мъже, Училище за жени, Критика на „Училище за жени“ и Версайски експромпт.

Трети том: Мизантроп, Дон Жуан или каменният гост, Досадниците, Брак по принуда, Мнимият болен.

Преводач Кирил Кадийски
Издателство Нов Златорог


сряда, 14 януари 2015 г.

Андреа Хирата >> Воинитие на дъгата

За силата на духа и смелостта да мечтаеш

Икал е ученик в най-бедното селско училище на индонезийския остров Белитун, където завършването на шести клас се смята за забележително постижение. Над училището обаче тегне угрозата да бъде закрито. Икал и приятелите му са решени да се борят с всички сили това да не се случи. Откриват съюзници в лицата на двамата си изключителни учители. Те не само им отварят вратите към света на знанието, но им преподават на практика най-важните житейски уроци – по доблест, смелост и саможертва. С тяхна помощ те преодоляват бюрократичните спънки и се опълчват на алчните домогвания на могъща държавна корпорация. За да научат най-важния урок – човек трябва да е готов да се бори за мечтите си. Въпреки суровата реалност. Въпреки присмеха. Въпреки обстоятелствата. За това как се постигат мечтите. И за радостта да помогнеш на другите да сбъднат своите.

Издателство Хермес


Амели Нотомб >> Синята брада

Какво е цветът? Усещане, предизвикано от светлината

   Когато пристигна на мястото, Сатюрнин се учуди, че там има толкова много хора. Ясно ѝ беше, че няма как да е единствената кандидатка, но чак да попадне в пълна чакалня, където вече бяха пристигнали петнайсетина души, не очакваше.
   „Беше прекалено хубаво, за да е вярно, помисли тя. Никога няма да получа квартирата.“
   Понеже вече бе предупредила, че ще отсъства от работа до обяд, реши да почака. Още повече, че обстановката беше прекрасна. За първи път влизаше в истинска богаташка къща в Седми район на Париж и не можеше да се опомни от великолепието, високите тавани и спокойната прелест на помещението, което всъщност бе само едно преддверие.
   В обявата беше уточнено: „Стая с площ 40 квадратни метра, баня и ползване на напълно екипирана кухня“, наем 500 евро. Сигурно имаше някаква грешка. Откакто Сатюрнин търсеше жилище в Париж, беше посетила отвратителни дупки по 25 квадратни метра без мокро помещение за 1000 евро на месец, които бързо намираха наематели. Каква ли измама се криеше зад това невероятно предложение?
   Огледа кандидатите и забеляза, че те всъщност са кандидатки. Попита се дали пък живеенето под наем не е женско явление. Всички тези жени до една изглеждаха много притеснени и Сатюрнин ги разбираше – всяка искаше да получи стаята. Но защо да предпочетат нея пред тази госпожа с почтен вид или пред бизнесдамата със смела прическа?
   Седящата до нея, която я наблюдаваше, отговори на въпроса ѝ:
   – На вас ще я дадат.
   – Моля?
   – Вие сте най-младата и най-хубавата. Вие ще получите стаята.
   Сатюрнин се намръщи.
   – Това изражение не ви отива – забеляза непознатата. – Като влезете вътре, трябва да сте по-приветлива.
   – Оставете ме на мира.
   – Не се сърдете. Не сте ли запозната със славата на собственика?
   – Не.
   Жената замълча загадъчно, като се надяваше Сатюрнин да започне да я разпитва. Сатюрнин реши да изчака, знаеше, че събеседничката ѝ сама ще заговори. Така и стана.
   – Не сме първите, които идват за стаята. Осем жени вече са я ползвали. Всичките са изчезнали.
   – Не са били доволни от жилището може би.
   – Не ме разбрахте. Не са имали възможност да си кажат мнението по въпроса – повече никой не ги е видял.
   – Мъртви?
   – Не. Смъртта не е изчезване.
   Жената изглеждаше доволна от произведения ефект.
   – Тогава защо сте тук? – попита Сатюрнин. – Искате да изчезнете като тях ли?
   – Собственикът няма да ме избере. Но поне ще се срещна с него.
   Сатюрнин пропусна да зададе очаквания въпрос на бъбривката, която продължи:
   – Дон Елемирио никога не излиза от дома си. Никой не е виждал негова снимка или портрет. Искам да знам как изглежда. Толкова много жени са се побърквали по него.
   На Сатюрнин ѝ се прииска да си тръгне. Ужасяваше се от покорители на женски сърца. Но ѝ беше омръзнало да търси квартира. Само при мисълта да се прибере и тази вечер в Марн-ла-Вале при приятелката си Корин ѝ прилошаваше.
   Корин работеше в Евро Дисниленд и беше много щастлива да споделя двустайния си апартамент с младата белгийка, без въобще да подозира, че последната едва не се задушаваше, когато спеше на вмирисаното на цигари канапе.
   – В обявата уточнява ли се от кой пол трябва да са наемателите? – попита Сатюрнин. – Тук има само жени.
   – Нищо не се уточнява. Всички, освен вас, са наясно. Чужденка ли сте?
   Младата жена не искаше да каже истината.
   Беше ѝ омръзнало от редовната реакция („О, имам един приятел белгиец, който...“) – тя не беше „една приятелка белгийка“, беше белгийка и не искаше да бъде приятелка на тази особа. Отговори:
   – Казахка съм.
   – Моля?
   – От Казахстан. Не сте ли чували за казахите, най-свирепите воини на света. Щом ни прихване, започваме да убиваме.
   Жената не каза нищо повече.
   Сатюрнин се замисли. Има ли от какво да се страхува? Не беше от тези, които се влюбват лесно, особено пък в някой Казанова. Тази история с изчезналите жени ѝ се видя доста мъглява.
   Така или иначе, по-добре да изчезне, отколкото да се върне в Марн-ла-Вале.
   Огледа петнайсетте кандидатки. Виждаше се, че нито една от тях няма нужда от квартира. Всички изглеждаха като обитателки на хубавите квартали и бяха тук единствено от любопитство към благородника с испанско име. Последният детайл я вбеси – не можеше да търпи влечението на французите към аристокрацията.
   „Успокой се, каза си. Какво те интересуват тези измишльотини? Тук си за апартамента и точка”.
   Два часа по-късно някакъв секретар я поведе към грамаден кабинет, окичен с прекрасни сушени цветя.
   У мъжа, който ѝ протегна ръка, младата жена не видя нищо друго освен дълбока депресия, угаснал поглед и изтощен глас.
   – Добър ден, госпожице. Аз съм дон Елемирио Нибал-и-Милсар, на четирийсет и четири години.
   – Казвам се Сатюрнин Пюисан, на двайсет и пет години. Работя по заместване в „Екол дю Лувр“.
   В гласа ѝ прозвуча гордост. За белгийка на нейната възраст беше невероятно да заема такъв пост, дори и временно.
   – Получавате стаята – заяви мъжът.
   Смутена, Сатюрнин попита:
   – Отхвърлихте предходните кандидатки, а мене ме избирате ей така? „Екол дю Лувр“ ли ви убеди?
   – Да речем – отговори той с безразличие. – Елате да ви покажа стаята.
Тя го последва през впечатляващ брой будоари до стаята, която ѝ се видя огромна. Стилът ѝ беше толкова луксозен, колкото и неопределим.
Прилежащата баня беше прясно реновирана.
   Сатюрнин не бе се осмелила дори да мечтае за такова великолепно жилище.
   След това дон Елемирио я поведе към гиганска модерна кухня. Обясни ѝ, че за нея има отделен хладилник.
   – Не обичам да знам какво ядат другите – каза той.
   – Сам ли си готвите? – учуди се младата жена.
   – Разбира се. Кулинарията е изкуство и власт – изключено да се подчинявам на чиято и да е власт. Ако искате да споделите някой път трапезата ми, за мен ще е удоволствие. Обратното няма да е вярно.
   Накрая я заведе до врата, боядисана в черно.
   – Оттук се влиза в тъмната стая, където проявявам моите фотографии. Не я заключвам, въпрос на доверие. От само себе си се разбира, че достъпът е забранен. Ако влезете в тъмната стая, ще го разбера и ще си изпатите.
   Сатюрнин не каза нищо.
   – Иначе можете да ходите навсякъде. Имате ли въпроси?
   – Трябва ли да подпиша договор?
   – Вижте това с моя секретар, чудесния Хиларион Гривелан.
   – Кога мога да се настаня?
   – Веднага.
   – Ще трябва да си взема нещата от една приятелка в Марн-ла-Вале.
   – Искате ли моят шофьор да ви закара?
   Сатюрнин, която смяташе да хване влака, прие, без да се колебае.
   
   Не ти ли беше добре тук, с мен? – попита Корин.
   – Разбира се, че ми беше добре. Никога няма да мога да ти се отблагодаря. Но не бива безкрайно да злоупотребявам с гостоприемството ти.
   – Страхувам се за теб. Нещо не ми харесва планът ти.
   – Корин, познаваш ме. Не се давам лесно. Идвай, когато пожелаеш. Спирката на метрото е „Ла Тур-Мобур“. Прочетох договора, имам право да каня гости.
   – А ако влезеш в тъмната стая по невнимание?
   – Няма да стане. А и фотографията въобще не ме интересува.
   Бентлито я чакаше на входа. Шофьорът не произнесе и дума нито на отиване, нито на връщане и остави колата във вътрешния двор на къщата. С настъпването на нощта обстановката се видя на Сатюрнин още по-феерична.
   Тя подреди вещите си в почти невидими вградени шкафове, които ѝ се сториха прекалено големи. Към 20 часа един мъж почука на вратата ѝ.
   – Добър вечер, госпожице. Казвам се Мелен, аз съм прислужникът. В колко часа да почистя стаята и банята?
   – Те са чисти.
   – Така е, но мое задължение е да почиствам всеки ден. Господинът ви предлага да споделите вечерята му – ако приемете, ще мога да почистя сега.
   – Както искате – каза тя и се отправи към кухнята.
   Дон Елемирио съзерцаваше купчина яйца, които бе подредил във формата на пирамида, и я попита дали обича омлет. Тя отговори утвърдително.
   С върховно старание той приготви впечатляващо перфектен омлет.
   – Ако желаете, можем да вечеряме тук.
   Кухненската маса представляваше плексигласов блок, еднакво приятен и за гледане, и на пипане. Дон Елемирио се настани на висока табуретка и я прикани да си сервира, без да чака повече.
   Докато той се хранеше мълчешком, тя си позволи да го разгледа. На какво ли се дължеше репутацията му на съблазнителен мъж? Физически беше просто приемлив. Носеше най-обикновени дрехи, нищо във вида му не задържаше погледа. Като събеседник никакъв го нямаше. Ако трябваше да му намери някакво качество, щеше да е доста затруднена.
   – С какво се занимавате? – попита тя.
   – С нищо.
   – Освен с фотография, разбира се.
   Той се поколеба за миг.
   – Разбира се. Но не се занимавам често с фотография. Чакам да ми дойде вдъхновение, което се случва рядко.
   – Как си прекарвате времето тогава?
   Тя очакваше любопитството ѝ да го шокира, но нищо такова не се случи.
   – Аз съм испанец.
   – Друго ви питах.
   – Това е основната ми дейност.
   – И в какво се състои тя?
   – Няма по-достоен сан от този на испанеца. Аз съм достоен целодневно.
   – Тази вечер например как ще проявите достойнството си?
   – Ще прочета отново архива на Инквизицията. Прекрасно е. Как е възможно да се говори лошо за тази институция?
   – Може би защото е убивала и изтезавала.
   – Имало е много повече убийства и изтезания преди Инквизицията. Тя е преди всичко трибунал. Всеки човек е имал право на процес, преди да бъде екзекутиран.
   – Било е пародия на справедливост.
   – Напротив. Препрочитам оригиналните документи – върховна метафизика. Какъв напредък по отношение на предхождащата диващина! Преди това всяко обвинение в магьосничество водело направо на кладата. Благодарение на трибунала на Светата инквизиция магьосницата била изправяна пред Божия съд, който единствен можел да я оневини.
   – И колко вещици са били оневинени от Божия съд?
   – Нито една.
   Сатюрнин избухна в смях.
   – Прав сте, това е голям напредък.
   – Не разбирате. Божият съд доказвал, че те заслужават смъртта.
   – Случвало ли ви се е да стъпвате бос върху жарава?
   – Виждам, че лесно се впечатлявате. Не сте виновна, просто сте французойка.
   – Не, белгийка съм.
   Той повдигна глава и я изгледа с интерес.
   – Значи сте отчасти испанка, благодарение на Карл Пети.
   – Далечна история.
   – Не, ние никога не сме напускали 16-и век. Затова още търгуваме с индулгенции.
   До този момент Сатюрнин смяташе, че разговаря с човек, който обича да провокира, но сега разбра, че си има работа с луд.
   – Предполагам, че няма да прекарате цялата вечер в четене на архивите на Инквизицията – каза тя. – Какво ще четете след това?
   – Ще препрочета Грасиан и Лулий.
   – Испанският отдел в Лувъра е точно за вас, сигурно често ходите там.
   – Никога не съм стъпвал.
   – Шегувате ли се?
   – Не. Никога не излизам. Не съм напускал дома си от двайсет години насам.
   – Дори и за разходка с кола?
   – Дори.
   – Защо тогава притежавате шофьор и бентли?
   Сатюрнин се канеше да се извини за израза „притежавате шофьор“, но стопанинът не изглеждаше скандализиран и отговори:
   – Секретарят ми и прислужникът често ползват шофьора и колата. Аз обаче предпочитам да си стоя тук. Външният свят ме шокира с вулгарността и скуката си.
   – А затворен тук никога ли не скучаете?
   – Понякога ми е малко пусто, но не толкова, колкото на светско събитие или на вечеря с приятели. Вече нямам приятели. Прекалено досадни са.
   – Може би не сте срещнали подходящите за вас хора?
   – До около вашата възраст имах това, което наричат социален живот. Кълна ви се, че вложих много от себе си в него. Но като тегли човек чертата, установява, че всички връзки си приличат. Стократно предпочитам да общувам с Грасиан, Лулий и Торквемада. Още повече, че те нищо не очакват в замяна.
   – Мога да разбера, че хората са ви омръзнали. Но Париж, гората, разходките?
   Дон Елемирио отегчено махна с ръка.
   – Познавам ги. Когато хората се завръщат от пътуване, казват: „Видяхме Ниагарския водопад“. За такива екскурзии се изисква наивност, каквато не притежавам. Тези туристи наистина вярват, че Ниагарският водопад е създаден, за да го видят.
   – А защо не се самоубиете? Аз, ако разсъждавах като вас, щях да се обеся.
   – Грешите. Животът ми не е лишен от интерес.
   – Достатъчни ли са ви вашите стари книги, за да съществувате?
   – Не са само книгите. А Господ, Христос, Светият дух? Аз съм католик, какъвто само един испанец може да бъде. Това отнема много време.
   – А защо не ходите на църква?
   – Църквата идва при мен. Ако искате, ще ви покажа параклиса, в който всяка сутрин един испански свещеник отслужва молебен само за мен. Тук, до кухнята.
   – Вашият живот ми се струва все по-малко привлекателен.
   – В него има и жени.
   – Къде ги криете, не виждам нито една?
   – Имате ли чувството, че сте скрита?
   – Аз не съм жена от вашия живот.
   – Напротив. От тази сутрин сте...

Преводач Светла Лекарска
Издателство Колибри


Хосе Ортега-и-Гасет >> Бунтът на масите

Маса е онзи, който поради определени причини не цени собствената си личност, а се чувства „като всички“ и не се притеснява от това, добре му е да се чувства еднакъв с останалите. ХОИГ

   Тази книга – да предположим, че е книга – датира от... През 1926 г. един мадридски ежедневник започна да я публикува и темата, която засяга, е прекалено човешка, за да не я обезцени прекалено времето. Преди всичко има епохи, в които човешката действителност – вечно подвижна – ускорява своя ход и се развива с главозамайваща бързина. Такава е и нашата епоха, защото е епоха на спадове и провали. Така че събитията изпревариха книгата. Много от онова, за което се говори в нея, до¬скоро беше настояще, а днес вече е минало. Освен това, тъй като през последните години тази книга беше много разпространена във Франция, доста нейни формулировки достигнаха до френския читател по анонимни пътища и са чисти общи разсъждения. Това би било чудесен повод да извършим най-подходящото за нашето време милосърдно дело: да не публикуваме излишни книги. В този смисъл аз направих всичко възможно – вече стават пет години, откакто издателство Stock ми предложи своята версия, – но ме накараха да повярвам, че изложените на тези страници идеи като цяло не са известни на френския читател и че, верни или погрешни, би било полезно да ги предложим на неговия размисъл и критика.
   Не съм много убеден в това, но няма да се формализираме. Безспорно за мен е важно читателят да не започне четенето, изпълнен с необосновани илюзии. Затова нека знае, че просто става въпрос за серия от статии, публикувани в един мадридски ежедневник с голям тираж. Както почти всичко, което съм писал, така и тези страници бяха предназначени за няколко испанци, с които съдбата ме срещна. Не е ли изключително невероятно думите ми, като сменят днес адресата си, да успеят да кажат на французите онова, което се стремят да изразят? Трудно мога да очаквам такова щастие, тъй като съм убеден, че говоренето – като почти всичко, което човек прави – е много по-илюзорна операция, отколкото обикновено мислим. Дефинираме езика като средство, което ни служи да изразяваме нашите мисли. Но една дефиниция, колкото и правдива да е, е иронична, съдържа скрити уговорки и ако не се интерпретира по този начин, води до гибелни резултати. Така е. Не по-малко е вярно, че езикът служи и за да прикрием мислите си, да излъжем. Лъжата би била невъзможна, ако първичният и нормален говор не беше искрен. Фалшивата монета циркулира благодарение на истинската. В края на краищата измамата е нищожен паразит на простодушието. Не: най-голямата опасност на тази дефиниция е в дозата оптимизъм, с която обикновено я приемаме. Защото тя самата не ни гарантира, че чрез езика можем достатъчно вярно да изразим мислите си. Тя не поема такъв риск, но не ни и позволява да видим ясно точната действителност: понеже за човека е невъзможно да се разбере със себеподобните си, понеже е обречен на абсолютна самота, то той се изразходва в усилия да се доближи до ближния. Такова усилие е и речта, която понякога успява възможно най-точно да изрази вътрешния ни мир. Нищо повече. Но обикновено ние изпускаме тези уговорки. Напротив, човек започва да говори, защото вярва, че ще каже онова, което мисли. Е, добре, това е илюзорното. Речта не е точно това. Тя изразява само част от мислите ни и издига непреодолима преграда пред изказа на останалото. Достатъчно добре служи за математически формулировки и доказателства; но когато опре до физиката, вече става погрешна и недостатъчна. И колкото повече разговорът засяга по-значими, по-човешки, по-„реални“ теми, толкова повече растат неточността, неумелостта и объркаността на езика. Верни на стария предразсъдък, че като разговаряме се разбираме, ние с такава добронамереност говорим и слушаме, че често стигаме до много по-големи недоразумения, отколкото ако, безсловесни, бихме се опитали да се разгадаем.
   Твърде често забравяме, че при всяко автентично слово не само се казва нещо, но и че някой го казва на някого. При всяко слово има предавател и приемател, които не са безразлични към значението на думите. Това значение се променя, когато и те се променят. Duo si idem dicunt non est idem. Всяко слово е случайно. По същество езикът е диалог и всички останали речеви форми отслабват неговата ефикасност. Ето защо аз смятам, че една книга е добра единствено доколкото ни предлага латентен диалог, в който авторът съумява конкретно да си представи своя читател, а той, от своя страна, усеща как от страниците към него се протяга една ръка от ектоплазма, която го докосва, която иска да го погали или пък най-вежливо да му зашлеви една плесница.
   Злоупотребявало се е с думите и затова те са се обезценили. Както и при толкова други неща, злоупотребата тук е във факта, че ги използваме безгрижно, без съзнанието за границите на средството. От почти два века се мисли, че да говориш означава да приказваш urbi et orbi, т.е. на всички и на никого. Аз мразя този начин на говорене и страдам, когато не зная на кого конкретно говоря.
   Казват, без големи претенции за достоверност, че по случай юбилея на Виктор Юго в Елисейския дворец бил организиран голям празник, на който в знак на почит се стекли представители на всички нации. Великият поет стоял в голямата приемна зала с внушителната осанка на статуя, подпрял лакът на ръба на камина. Представителите на нациите се изправяли пред публиката и поднасяли почитанията си на поета на Франция. Страж с громък глас ги представял: „Г-н представителят на Англия!“, и Виктор Юго с драматично тремоло, подбелвайки очи, възкликвал: „Англия! Ах, Шекспир!“. Стражът продължавал: „Г-н представителят на Испания!“, и Виктор Юго: „Испания! Ах, Сервантес!“. Стражът: „Г-н представителят на Германия!“, и Виктор Юго: „Германия! Ах, Гьоте!“. Но дошъл редът на един дребен, набит, закръглен и непохватен господин. Стражът възкликнал: „Г-н представителят на Месопотамия!“.
   Виктор Юго, който до този момент оставал невъзмутим и сигурен в себе си, се поколебал. Неспокойно завъртял очи, като че ли търси в пространството нещо, което не открива. Но скоро установил, че го е намерил и че отново владее положението. И действително, със същия патетичен тон, с не по-малка убеденост отвърнал на почитанията на закръгления представител с думите: „Месопотамия! Ах, Човечеството!“.
   Споменах този епизод с цел да заявя без тържествеността на Виктор Юго, че аз никога не съм писал, нито пък говорил за Месопотамия и никога не съм се обръщал към човечеството. Този навик да се говори на човечеството, който е най-висшата и следователно най-ненавистната форма на демагогията, е бил възприет към 1750 г. от заблудени интелектуалци, невежи относно собствените си граници, които, поради това че по занятие са хора на словото, на logos-a, са си служили с него без уважение и предпазливост, без да си дават сметка, че словото е тайнство с много деликатно причастие... Пролог за французи

Издателство Бард


вторник, 13 януари 2015 г.

Константин Иречек >> История на българите

(с поправки и добавки от самия автор)

Константин Иречек написва „История на българите“, която в началото на 1876 г. излиза едновременно на чешки и немски език. Наскоро след това се появяват два руски превода – единият на Ф. К. Брун и на българина В. Н. Палаузов в Одеса, а другият на проф. Яковлев във Варшава. Само след няколко години се появяват българският превод на Райнов и Бояджиев в Търново през (1886 г.) и унгарският на Р. Майер през (1889 г.) Така в навечерието на големите политически събития – Априлското въстание, Ботевата епопея, Руско-турската освободителна война, както и на събития от по-сетнешната българска история, когато българският въпрос изпъква с цялата си сериозност и беше един от най-важните на Балканския полуостров, българите имат написана и издадена на няколко езика своя научна история. По този начин българската кауза получава мощна подкрепа от страна на историческата наука. А това само по себе си е достатъчно, за да се говори и пише за голямото историческо значение на Иречековата „История на българите“. Новата българска история е тясно свързана с тази книга и с нейния автор.

Издателство Изток-Запад


Пейо Яворов >> Поезия. Проза

А мене кой оплаква, а мене кой разбира?

Моята изповед

От ранни утрини зори
почнах и ви учих –
как се люби, как се пей –
как пълно се живей.

До сетни вечерни зари
сам се не научих!
Много любих, много пях...
Как малко аз живях!

Издателство Слово


Алеко Константинов >> Фейлетони

Вий пишете каквото ви диктува фалшивото положение, аз ще пиша каквото ми диктува съвестта, па сетне ще видим на коя страна ще бъде общественото мнение. АК

   Честита Нова година

   Веселих се и аз заедно с другите, изпратих Старата, посрещнах Новата година и най сетне, кажи-речи къде съмване, прибрах се в килията си с няколко лева в жилетката. Под тежестта на благопожеланията и на обилните възлияния заспах моментално. Едва ли три часа съм спал, когато едно силно почукване на вратата ме събуди. отворих си очите. Времето прекрасно, като че пролетна сутрин. На вратата пак: чук, чук, чук!
   – Кой там – попитах с не съвсем мелодичен глас.
   Дръжката на вратата скръцна и една фигура в униформа подаде плахо главата си: „Честита Нова година!“
   – Благодаря. Какво има?
   – Нищо – отговаря благопожелателят и без церемонии влиза в стаята, пристъпва до леглото ми и подава една карта, върху която прочетох думите: „Честита Нова година. – От раздавача на простата кореспонденция еди-кой си.“
   – Я ми подайте жилетката оттам – казах аз с достойнство, но свят ми се зави веднага.
   Раздавачът хвана жилетката ми от долния край и всичкото ми богатство се изтърси на земята. Той се наведе и прибра монетите.
   – Колко има там?
   – Три лева и 25 стотинки.
   – Вземи двата лева и другите остави на масата – казах аз важно, но сам си зная какво усилие ми струваше този тон.
   – Сбогом. Със здраве.
   Ами сега? Всичко на всичко ми остават един лев и 25 стотинки. Па като ще се проточат сега: „на препоръчаната кореспонденция“, „на телеграмите“, разни разсилни, коминари, дечурлига. Да не им дадеш бакшиш, ще си помислят, че си скъперник; да им кажеш, че нямаш пари – няма да ти повярват: как е възможно такъв важен господин да няма пари. А пък трябва да се заварди и престижът... Noblesse oblige!... Боже мой, какво фалшиво възпитание! Какво жалко тщестлавие...
   – Чук, чук, чук!
   – Кой е там? – питам аз с гласа на заварен престъпник.
   – Аз съм господине – обажда се някой зад вратата и влиза раздавачът на телеграмите, един прегънат от старини бедняк.
   Бедняк! Чунким аз съм претрупан с богатства!
   – Честита Нова година!
   – Благодаря. Я виж там на масата, има ли пари – казвам аз с глупаво престорен глас, като че не зная за печалния остатък от един лев и 25 стотинки.
   – Има само един лев и гологани.
   А-ха! Само! Значи ще бъде недоволен от един лев.
   – Е, че кой ще става сега. Вземи лева, аз сетне, друг път... – казах аз сконфузен от дъртата лъжа. „Кой ще става сега!“ Чунким като стана, че злато ще нарина. Фалшиво, глупаво, ама на, иди изкоренявай следите на изкълченото възпитание.
   Старикът излезе. Аз се предадох на философски размишления. Винаги, като остана без пари, аз се предавам на философски размишления и тогава най-много се усилва желанието ми да ощастливя България и ако е възможно, цялото човечество.
   – Чук, чук, чук!
   Ами сега! 25 стотинки! Аз се престорих на заспал и (срам не срам, ще ви призная, за да накажа сам себе си за своята фалшивост) почнах да хъркам... Ребята! Да бяхте чули как хърках! Хърр... мърр... Че като ме загъделичка нещо по гърлото, че като се изкикотих, ама как!... Запуших аз устата си с възглавницата, ама късно беше вече...
   – Чук, чук, чук! – и с чукането заедно скръцна вратата и няколко деца със суровакници нахълтаха в стаята ми... В този същия миг отварят се другите врата и слугата ми носи чай и „Честита Нова година!...“
   Аз кипнах. (Я съм кипнал, я кой знае, ама какво ще правиш... Nobles oblige!...)
   – Какво се врете тука бе!... Защо пущаш тия хлапета в стаята ми?
   – Аз рекох чай...
   – Чай! Какъв чай? Кой ти е поръчал чай? Нали знаеш, че спя още!
   – Аз чух, че се изсмяхте и помислих, че...
   – Мислиш ти! Ти нищо не мислиш! Днес ли намери да ме сърдиш? – Ами вие какво търсите тука – извиках на стреснатите дечурлига. – Хайде вън! Защо ме будите без време...
   Без време! Часът беше единадесет. Слава богу! Тази тактика излезе сполучлива. Децата избягаха и слугата изчезна с извинения, че ме е събудил.
   Да остана повече в стаята си беше немислимо, затова рискувах да се подвъргна на нови неловкости и да измислям нови фалшивости за... съхранение на престижа...
   Облякох се, взех останалите 25 стотинки и право в кафенето. Не успях да седна , току един от служителите се наведе над ухото ми:
   – Какво обичате да вземете?
   Чак сега я опръскахме! Кой ме караше да влизам в кафенето? Съвсем ми излезе от ум тая пуста Нова година.
   – Благодаря, нищо не искам.
   – Едно кафе, един чай, един ликьор – нарежда келнерът съблазнително.
   – Не, благодаря.
   Оттегли се служителят. (Ох-х! Слава богу)... и след една минута ми поднесе една паничка, вътре картичка с „Честита Нова година. От келнерите на кафене България!“ Благодарим! Аз почнах уж разсеяно да напипвам един след друг всичките си джобове, дано, рекох, се е завряло негде някое левче... Няма! Хеле, за мое щастие, зададе се една компания приятели, насядаха около моята маса и един от тях, новопроизведен майор, почна да черпи за производството. Нейсе! В гюрултията, с приятелите заедно изкачих се от кафенето, ама като излизах струваше ми се, че някой върви след мене и иска да ме хване за палтото. Едва-що излязохме на улицата, един пощальон ми подава писмо със закъсняла дата; види се, нарочно е забавено, за да ми се поднесе с „Честита Нова година“. Казах на пощальона, че приемам поздравления не на улицата, а дома си, и се отървах лесно и както виждате, с благовиден предлог...
   Отворих писмото... Я ми кажете вие, обикновени смъртни, получавали ли сте някой път такива писма, като следующето:

   Многоуважаеми г-н А. Константинов,
   Това скромно писмо е от уважающия и почитающия Ви Ваш любим Ганю Сомов, върху плещите на когото въздигнахте тъй талантливо създадения от вас герой Бай Ганю Балкански, славата на когото, заедно с неговата и Вашата, се прочу, прослави и прогърмя по всички градове, паланки, колиби, мандри, воденици и въобще навсякъде. Между това истинският, живият Бай Ганю Балкански сега засега се намира в твърде окаяно материално състояние и се свива от сиромашия и немотия тогава, когато се разправя и весело приказва за неговите нескончаеми дълги пътешествия заедно с препасаното на кръста розово масло, по Америка и из Европа, и за още по-нескончаемите смехории, които той произвожда в разказите Ви. Авторите обичат героите си, особено пък ако те са живи. Следователно, аз ще се надея, уважаеми г-н Константинов, въз основа на тази обич, че Вий няма да изпуснете случая срещу наступающите Рождествени празници да се смислите за живия Ваш Бай Ганю, чист православен християнин, и да го подарите с нещо, изпратено например с един пощенски бон, с което, след като си види масрафа за Коледа, да може заедно с другите почитатели на създадения от Вас Бай Ганю да пие за славата и величието на автора му. Амин!
   Прочее, ще се надея на милосърдието Ви. Адресът ми е Ганю Сомов, Казанлък.
   Казанлък, 9. XII. 94 г.
Ганю Сомов.

   (Подписът "Ганю Сомов" беше написан с едва разчленяеми йероглифи, а писмото чисто с друга ръка.)

   Прочетох това писмо и ми домъчня. Съжалих господина Сомова, но не бях в състояние да му помогна. Кое ли даскалче, кое ли чиновниче се е подиграло с него. Аз на негово място би хванал туй чиновниче или туй даскалче за ухото и би му казал: „А бе, кюлхане, защо се подиграваш с фукарията.“
   Господин редакторе, честита Нова година!

София, 2 януари, 1895 г.
Алеко Константинов

Издателство Слово

Алеко Константинов. Фейлетони
в Pimodo

понеделник, 12 януари 2015 г.

Харуки Мураками >> Спутник, моя любов

завладяваща романтична сериозна тъжна

   През пролетта на двайсет и втората година от живота си Сумире се влюби за първи път. Една безумна любов, същинско торнадо, което профучава през равнините и помита всичко по пътя си, подмята във въздуха предмети, разкъсва ги на парчета, прави ги на пух и прах. Силата му не намалява нито за миг, докато трае яростният му пристъп към океана – пристъп, който опустошава Ангкор Ват, изпепелява някоя индийска джунгла, тигрите и всичко останало, превръща се в пясъчна буря в иранската пустиня и погребва цял чуждоземен укрепен град под грамади от пясък. Казано накратко, една величествена любов. Случи се човекът, в когото се влюби Сумире, да е със седемнайсет години по-възрастен от нея. И семеен. Налага се да добавя и това, че бе жена. Оттук започна всичко. И тук и свърши. Почти всичко.

   По онова време Сумире – на японски „виолетка“ – с всички сили се стремеше да стане писателка. Каквито и възможности за избор да ѝ предоставяше животът, тя искаше само едно – да бъде или писателка, или нищо. Решението ѝ бе твърдо като многовековна скала. За никакъв компромис не можеше да става дума. Нищо не бе в състояние да помрачи вярата ѝ в литературата.
   След завършване на държавна гимназия в префектура Канагава, тя постъпи във Филологическия факултет на уютен частен университет в Токио. Но въпросното учебно заведение никак не ѝ се хареса. Намираше го за напълно изостанало, потискащо, разочароващо и силно го ненавиждаше – а състудентите си (боя се, че и аз бях в това число) смяташе за отчайващо глупави, посредствени хора. Ето защо не е чудно, че го напусна съвсем внезапно, когато ѝ оставаше само година до завършването. Бе стигнала до заключението, че пребиваването там си е чиста загуба на време. Струва ми се, че постъпи правилно, но – ако ми бъде позволено едно банално обобщение – нали и без това се случват доста безсмислени неща в този далеч от съвършенството свят? Махнете всичко безсмислено от несъвършения живот, и той ще изгуби дори своето несъвършенство.

   Сумире беше непоправима романтичка, изцяло погълната от себе си – твърде наивна по отношение на световните дела, за да се движи в крак със света. Намереше ли сродна душа, можеше да приказва с часове, но ако събеседникът не ѝ беше по вкуса – а това се отнасяше за повечето хора по света, – тя почти не обелваше дума. Пушеше като комин и когато пътуваше с метрото, винаги губеше билета си. Вглъбяваше се в себе си и понякога забравяше да се храни, бе кльощава като сирачетата от войната по старите италиански филми – кожа и кости, само очите ѝ светят. Добре би било да ви покажа нейна снимка, но за съжаление нямам нито една. Никак не обичаше да се снима и не желаеше да остави на потомците портрет на художничката като млада. Ако имаше запазена фотография на Сумире, направена по онова време, тя несъмнено щеше да е ценен документ за това, колко особени наглед могат да бъдат някои хора.
   Спомените ми за тези събития изплуват хаотично. Жената, в която се влюби Сумире, се казваше Миу. Поне така ѝ викаха всички, на галено. Не знам истинското ѝ име – факт, който по-късно ми причини главоболия, но нека не избързвам. По народност Миу беше корейка, но не знаела и дума корейски, докато не решила да усвои този език, когато била на около двайсет и пет години. Бе родена и израснала в Япония, бе учила във френска консерватория и освен японски говореше свободно френски и английски. Винаги бе изискано, безупречно облечена, носеше дребни, но скъпи украшения и караше дванайсетцилиндров тъмносин „Ягуар“.
   Когато за първи път срещнала Миу, Сумире заговорила за романите на Джак Керуак. По онова време бе силно запалена по Керуак. Всеки месец сменяше своя литературен идол и точно тогава се случило той да е излезлият от мода Керуак. Все носеше някой оръфан екземпляр с подгънати краища от „По пътя“ или „Самотният странник“, пъхнат в джоба на палтото ѝ, и го прелистваше винаги, щом намереше сгода. Попаднеше ли на изречения, които ѝ харесваха, тя си ги отбелязваше с молив и ги запаметяваше, сякаш бяха будистки сутри. Любимите ѝ редове бяха от един епизод в „Самотният странник“, в който героят бди да не стане горски пожар. Керуак прекарва три месеца сам в хижа на върха на висока планина, където работи като пожарникар.
   Сумире особено много харесваше следния откъс:

   Човек трябва поне веднъж в живота си да остане сам в някоя пустош, дори там да се побърква от скука. Така той ще почувства какво е да разчита единствено на себе си, ще разбере истинската си същност и ще се сдобие със сила, която дотогава не е познавал.

   – Не ти ли иде просто да се влюбиш в това? – попита ме тя. – Всеки ден заставаш на върха на планината, завъртваш се на триста и шейсет градуса, и гледаш дали някъде не се вдига черен дим от пожар. И толкова. Привършил си работата си за деня. През останалото време можеш да четеш, да пишеш, да правиш каквото си поискаш. Нощем около хижата ти се навъртат рунтави мечки. Това се казва живот! В сравнение с него да учиш литература в университета е като да отхапеш горчивия край на краставица.
   – Съгласен съм – отвърнах, – но все някой ден ще ти се наложи да слезеш от планината.
   Както обикновено, моите трезви, банални съждения не я вълнуваха особено.

   Сумире искаше да прилича на герой от роман на Керуак – див, невъзмутим, безпътен. Мотаеше се, пъхнала ръце дълбоко в джобовете на палтото си, с несресана коса, и гледаше с блуждаещ поглед небето през очилата си с черни пластмасови рамки, като на Дизи Гилеспи, които тя носеше въпреки перфектното си зрение. Бе неизменно облечена с едно много широко палто от туийд, купено от магазин за дрехи втора употреба, и бе обута с чифт груби, тежки обувки. Сигурен съм, че ако можеше, би си пуснала брада и мустаци.
   Сумире не беше кой знае каква красавица. Бузите ѝ бяха изпити, устата ѝ – малко широчка. Носът ѝ бе дребничък и чип. Тя имаше изразителни черти и чудесно чувство за хумор, при все че почти никога не се смееше с глас. Беше нисичка на ръст и дори когато бе в добро настроение, приказваше така, сякаш бе готова да се хвърли в бой. Не помня някога да е използвала червило или молив за вежди и доста се съмнявам, че знаеше, че съществуват различни по размер сутиени. Но въпреки всичко това, нещо в нея бе много привлекателно. Не е лесно да се опише с думи, но когато човек я погледнеше в очите, винаги можеше да го зърне, отразено дълбоко в тях.

   Защо да не го кажа направо – бях влюбен в Сумире. Любовта ме обзе още с първите думи, които си разменихме, и скоро разбрах, че няма връщане назад. Тя задълго бе единствената, за която можех да мисля. Помъчих се да ѝ разкрия чувствата си, но не успях да намеря подходящите думи. И може би е добре, че стана така. Ако бях в състояние да ѝ се обясня в любов, тя просто щеше да се изсмее.
   Докато двамата бяхме приятели, аз ходех с още две или три момичета. Не че не мога да си спомня точната цифра. Две, три – зависи как брои човек. Като се прибавят и онези, с които преспах един-два пъти, списъкът ще стане малко по-дълъг. Когато се любех с тези момичета, мислех за Сумире. Или поне пазех образа ѝ в някое кътче на ума си. Представях си, че тя е в прегръдките ми. Малко мерзко от моя страна, но просто не можех иначе...

(Хартиено издание и е-книга)

Преводач Людмил Люцканов
Издателство Колибри


Йохан Хайнрих Песталоци >> Лебедова песен

Способностите на главата, сърцето и ръката, съзидателен труд и близост с природата

Йохан Хайнрих Песталоци е швейцарски хуманист, педагог, филантроп, философ и реформист, създател на първата система за начално образование, поставяйки основен акцент върху трудовото възпитание, като възлага на децата трудови задължения, в които родителите им трябва да ги наставляват и предпазват от грешки.
Песталоци смята, че чрез подходящо образование на младото поколение може да се достигне всеобщо благоденствие.
През 1826 година издава Лебедова песен.

Издателство УИ Св. Климент Охридски


Шарл Перо >> Приказки

Девет цветни приказки

   Имало едно време един благородник, който се оженил повторно за такава надменна и горделива жена, каквато хората не били виждали дотогава. Тя имала две дъщери. И двете по всичко приличали на нея.
   Мъжът, от своя страна, имал едно момиче с безпримерна доброта, която било наследило от майка си – най-добрата жена на света.
   Много скоро след сватбата мащехата показала лошия си нрав. Тя не можела да понася малкото момиче, защото неговите добри качества правели дъщерите ѝ още по-омразни на хората. Карала го да върши най-грубата домакинска работа: да мие съдовете и стълбите, да почиства стаите на госпожа майката и на госпожиците – нейните дъщери. Момичето спяло на тавана върху мръсен сламеник, а сестрите му живеели в стаи с паркет, с най-модерни легла и големи огледала, в които се оглеждали от главата до петите.
   Горкото момиче страдало търпеливо и не смеело да се оплаче на баща си, за да не му се кара, защото той за всичко слушал жена си. Щом свършело работата си, отивало в ъгъла при огнището и сядало край пепелта, затова всички го наричали Пепеляшка. По-малката сестра, която не била толкова лоша, колкото по-голямата, му казвала Пепеляшка. Но при все че дрехите на Пепеляшка били вехти, тя била сто пъти по-хубава от сестрите си, които били облечени великолепно.
   Веднъж царският син устроил бал, на който поканил всички знатни граждани. Поканил и нашите госпожици, защото и те били знатни. С колко радост и грижа избирали те дрехите и прическите, които да им стоят най-добре! А за Пепеляшка това било нова умора, понеже тя трябвало да глади бельото на сестрите си и да колосва яките и маншетите им.
   В къщи всички говорели само за това, как ще се облекат госпожиците.
   – Аз – казвала по-голямата – ще облека роклята си от червено кадифе с английската гарнитура.
   – Аз – казвала по-малката – ще облека обикновена пола, но в замяна на това ще сложа дрехата си със златните цветя и диамантената огърлица, които са много хубави.
   Повикали добра коафьорка, която да подреди буклите им в две редици, и купили бенки от най-добрата майсторка. Извикали и Пепеляшка, за да чуят и нейното мнение, защото тя имала добър вкус. Пепеляшка им дала най-добри съвети и дори предложила тя да ги среше. Сестрите на драго сърце приели. Докато ги решела, те ѝ говорели:
   – Пепеляшке, иска ли ти се да отидеш на бала?
   – Ех, госпожици, вие ми се подигравате! Та аз за там ли съм?
   – Така си е. Ще има да се смеят хората, като видят, че Пепеляшка е отишла на бал.
   Друг на Пепеляшкино място би ги сресал небрежно, но тя била добра и ги сресала чудесно.
   Цели два дни сестрите нищо не яли, толкова много се радвали. Докато ги притягали, за да изглеждат по-тънки в кръста, скъсали повече от дванадесет върви и те все пред огледалото стояли. Най-после щастливият ден дошъл. Сестрите тръгнали, а Пепеляшка останала и дълго гледала след тях. Когато се изгубили от погледа ѝ, тя заплакала. Дошла кръстницата ѝ и като я видяла цялата обляна в сълзи, попитала я защо плаче.
   – Много ми се искаше, много ми се искаше...
   Тя плачела тъй силно, че не можела да довърши думите си. Кръстницата, която била вълшебница, ѝ казала:
   – Много ти се искаше да отидеш на бала, нали?
   – Да – отговорила Пепеляшка и въздъхнала.
   – Добре, ако бъдеш послушна, аз ще направя така, че и ти да отидеш на бала – казала кръстницата, после я завела в стаята ѝ и поръчала:
   – Иди в градината и ми донеси една тиква!
   Пепеляшка веднага отишла и откъснала най-хубавата тиква, която могла да намери. Занесла я на кръстницата си, като се чудела как тази тиква ще я закара на бала. Кръстницата издълбала тиквата до кората, докоснала я с пръчицата си и тя се превърнала в прекрасна каляска, цялата позлатена. След това отишла да види капана. В него намерила шест живи мишки. Казала на Пепеляшка да повдигне полека вратичката му. Когато мишките започнали да излизат от капана, тя докоснала всяка с пръчицата си. Мишките веднага се превърнали в хубави коне. Така се образувал прекрасен впряг от шест сиви коня на едри петна.
   Докато вълшебницата се чудела от кого да направи кочияш, Пепеляшка ѝ казала:
   – Я да видя в другия капан дали няма някой плъх, та от него да направим кочияш!
   – Имаш право – отвърнала кръстницата, – иди да видиш!
   Пепеляшка ѝ донесла капана. В него имало три големи плъха. Вълшебницата избрала плъха с най-дългите мустаци. Докоснала го с пръчицата си и той се превърнал в дебел кочияш с такива хубави мустаци, каквито никой не бил виждал дотогава. После казала на Пепеляшка:
   – Иди в градината: там до лейката ще намериш шест гущера, донеси ми ги!
   Щом Пепеляшка донесла гущерите, тя ги превърнала в шест хубави лакея с дрехи, обшити с лъскави галони. Лакеите се качили отзад на каляската и застанали така, като че ли цял живот все там са стояли.
   Тогава вълшебницата казала:
   – И тъй ето с какво ще отидеш на бала, доволна ли си?
   – Да, но така ли ще отида с моите грозни дрехи?
   Кръстницата само я докоснала с пръчицата си и изведнъж дрехите ѝ станали от злато и сребро, целите обшити със скъпоценни камъни, после ѝ дала и прекрасни стъклени пантофки, втори като тях нямало на света. Така пременена, Пепеляшка се качила в каляската.
   Вълшебницата ѝ поръчала да стои само до полунощ и я предупредила, че ако остане миг по-късно, каляската ѝ ще се превърне в тиква, конете – в мишки, лакеите – в гущери, а дрехите ще добият прежния си вид.
   Пепеляшка обещала, че ще напусне бала преди полунощ, и заминала, замаяна от щастие.
   Царският син, на когото известили, че е пристигнала непозната знатна принцеса, изтичал да я посрещне. Като слизала от каляската, той ѝ подал ръка и я завел в салона, където били гостите. В миг настъпила дълбока тишина. Цигулките престанали да свирят и танците спрели. Всички съзерцавали чудната красота на непознатата. Чувал се само неясен шепот: „Ах, колко е красива!“ Самият цар, въпреки че бил доста стар, непрекъснато я гледал и пошепнал на царицата, че много отдавна не бил виждал толкова хубава и мила девойка. Всички дами внимателно разглеждали прическата и дрехите ѝ, за да си направят още на другия ден подобни, стига само да намерят такива хубави платове и такива изкусни майстори. Царският син я настанил на най-почетното място, после я поканил на танц. Тя танцувала така прелестно, че гостите още повече се възхитили от нея. Поднесли много хубава закуска, от която младият принц не хапнал нищо, понеже не можел да откъсне погледа си от девойката. Тя отишла при сестрите си. Държала се извънредно любезно и поделила с тях портокалите и лимоните, които принцът ѝ бил дал. Това ги учудило много, тъй като не могли да я познаят. Докато ѝ се възхищавали, Пепеляшка чула часовника да бие единадесет часа и три четвърти. Веднага направила дълбок поклон на гостите и си отишла бързо.
   Щом се върнала в къщи, Пепеляшка намерила кръстницата си. Благодарила ѝ, а после ѝ казала, че много ѝ се иска и на другия ден да отиде на бала, защото сам царският син я поканил. Докато разказвала на кръстницата си за бала, двете сестри затропали на вратата. Пепеляшка отишла да им отвори.
   – Колко късно се връщате! – им казала тя, като се прозявала, търкала си очите и се протягала. Човек би рекъл, че току-що се е събудила, при все че откакто се били разделили, и през ум не ѝ минало за сън.
   – Ако беше дошла на бала – ѝ казала едната от сестрите, – нямаше да се отегчаваш. Там дойде най-хубавата принцеса на света, една невиждана красавица. Беше много любезна с нас, даде ни портокали и лимони.
   Пепеляшка се зарадвала от все сърце и ги попитала как се казва принцесата, но те ѝ отговорили, че никой не я познавал, че царският син бил много натъжен и че давал всичко на света, за да узнае коя е тя. Пепеляшка се усмихнала и попитала:
   – Значи тя беше много хубава? Боже мой! Колко сте щастливи! Как искам и аз да я видя! Госпожице Жавота, заемете ми вашата всекидневна жълта рокля!
   – Виж ти, тъкмо туй мислех! – отговорила госпожица Жавота. – Да не съм луда да си дам роклята на такава мръсна Пепеляшка като тебе!
   Пепеляшка очаквала този отказ и много се зарадвала, защото какво щяла да прави, ако сестра ѝ се съгласяла да ѝ даде роклята си?
   На другия ден двете сестри отишли на бала. Пепеляшка също, и то още по-нагиздена от първия път. Царският син бил постоянно край нея и непрекъснато ѝ говорел нежни думи. Младата девойка се забавлявала много добре и дотолкова забравила поръката на кръстницата си, та мислела, че е още единадесет часа, когато чула часовникът да бие полунощ. Скочила веднага и побягнала пъргаво като сърна. Принцът се спуснал след нея, но не могъл да я настигне. Тя изпуснала едната си стъклена пантофка. Царският син я взел и прибрал грижливо. Пепеляшка пристигнала в къщи съвсем запъхтяна, без каляска, без лакеи, в грозните си дрехи. От цялото ѝ великолепие останала само едната от малките пантофки.
   Питали стражите пред вратата на двореца не са ли видели да излиза една принцеса. Те отговорили, че видели да излиза само една много лошо облечена девойка, която приличала повече на селянка, отколкото на госпожица.
   Когато двете сестри се върнали от бала, Пепеляшка ги попитала дали пак са се забавлявали добре и дали хубавата принцеса е била там. Те ѝ казали, че е била, но щом ударил дванадесет часа, избягала толкова бързо, че изпуснала едната от малките си чудно хубави стъклени пантофки, която царският син прибрал и само нея гледал до края на бала. Сигурно било, че той е много влюбен в красивата девойка, на която принадлежала пантофката.
   Те казали истината, защото само след няколко дни царският син разпратил глашатаи да разгласят, че ще се ожени за онази девойка, на чийто крак стане пантофката. Започнали да мерят пантофката на принцесите, на графините и на всички придворни дами, но напразно. Занесли я на двете сестри, които направили всичко възможно, за да я обуят, но и те не успели. Пепеляшка, която ги гледала, познала пантофката си и казала с усмивка:
   – Я да видя дали няма да ми стане!
   Сестрите ѝ почнали да се смеят и да се подиграват с нея.
   Царедворецът, който мерел пантофката, се загледал в Пепеляшка, харесал я много и казал, че тя има право и че трябва да опита, защото му било заповядано да я мери на всички девойки. Накарал я да седне и като доближил пантофката до малкия ѝ крак, видял, че тя влиза съвсем свободно и че ѝ става точно като по мярка. Учудването на двете сестри било голямо, но станало още по-голямо, когато Пепеляшка извадила от джоба си втората малка пантофка и я обула. В този миг дошла и кръстницата, докоснала с пръчицата си дрехите ѝ и ги направила още по-разкошни от предишните.
   Тогава двете сестри познали в нейното лице хубавата девойка, която видели на бала, и се хвърлили в краката ѝ да искат прошка за лошите си обноски. Тя ги вдигнала, прегърнала ги и казала, че им прощава от сърце и че ги моли да я обичат винаги.
   Така нагиздена, Пепеляшка била заведена при младия принц, който я харесал още повече и след няколко дена се оженил за нея. Пепеляшка била колкото хубава, толкова и добра. Тя настанила двете си сестри в двореца и още същия ден ги омъжила за двама знатни царедворци.
(Преводач Зефира Кацкова)
Издателство Пан

Шарл Перо. Приказки в Pimodo