петък, 24 януари 2014 г.

Луис Сепулведа >> Историята на Микс, Макс и Мекс

Премеждията на един сляп котарак и на мишока, който го научи да гледа

   Винаги съм обичал котките. Обичам всички животни, но към котките имам специално отношение. Преди много години се запознах с един китайски астролог и макар че не вярвам на хората, които предсказват бъдещето, защото знам, че всеки човек е отговорен сам за съдбата си и всяка съдба е пълна с изненади, приех да ми направи звезден хороскоп. След като ме попита къде, кога и в колко часа съм роден, той начерта странна карта, цялата с тайнствени символи и изчисления, мисли дълго и накрая каза: „Някога, в един минал живот, ти си бил котка, и то много щастлива котка, защото си бил любимият котарак на един мандарин.“

   Признавам, останах много поласкан от вестта, че си имам далечен, страшно далечен китайски прапрадядо, при това любима котка на мандарин...

Издателство Колибри



Невяна Кънчева >> Дребни сладки, бисквитки, курабийки

99 рецепти – от бабините курабийки до италиански амарети и френски мадленки...

... за да ухае вкъщи на канела, ванилия, джинджифил и други аромати, та да виждат майсторите в погледа на близките си признателност и благодарност.
И всичко бързо да се изяжда...

За тях, за грижовните домакини е тази книга.

Издателство Колхида



>> Годениците на Алесандро Мандзони

Преразказана от Умберто Еко

   Имало едно време...
   – Един крал! – ще кажат веднага малките читатели, свикнали с приказките.
   Не, господа, така започва „Пинокио“, която е една прекрасна приказка; докато тази, която се каним да разкажем, е една почти истинска история. Казвам „почти“, защото онзи, който я е разказал, сеньор Алесандро – един милански благородник отпреди приблизително двеста години, с много добродушно, малко тъжно като на кон лице, – твърди, че я е открил върху изпокъсани страници. Щом като историята се развива някъде през XVII век, днес те ще да са на поне четиристотин години.

   И така, да започнем отначало. Да, и тук имало някога един крал, който бил владетелят на Испания. Но в нашата история той никога не се появява освен само бегло. Вместо това обаче тогава имало един страхлив свещеник, ама толкова страхлив, че било достатъчно вятърът да хлопне някой капак на прозорец, за да се наака (извинете за малко вулгарния израз; вие никога недейте го използва, аз обаче мога, тъй като нашият свещеник бил страхлив наистина до такава степен).
   Но как така, ще ме попитате, един свещеник не трябва ли да следва повелите на Евангелието, да бъде добър, великодушен и смел в защитата на своите енориаши? Не четем ли днес за свещеници, които направо са убивани, защото се борят срещу мафиотите и камористите? Е, да, но писателят с тъжно като на кон лице, макар и добър християнин, знаел, че хората могат да бъдат смели или страхливи, независимо от това доколко го изисква занаятът им. И знаел също, че по онова време много ставали свещеници или монаси (или монахини) не защото чувствали призвание за това и имали истинска готовност за саможертва, а защото били времeна на голяма нищета. За един бедняк да стане свещеник или монах (или монахиня) е начин да се застрахова, че до края на живота си може би няма да тъне в голям разкош, но няма и да умре от глад. И така можело да се случи свещеник да стане някой, който не обръща особено внимание на повелите на Евангелието и живее ден за ден.
   Били тежки времена. Ломбардия, където се развива нашата история, в по-голямата си територия е под управлението на испанците. В този период те разчитат на подкрепата на редица висши и дребни благородници, които пък в замяна имат разрешение за множество своеволия. Често живеят в Милано, но също и в ужасни замъци и не много големи дворци, надвиснали над многобройните селца, които са защитавани от техните брави.
   Кои са тези брави или бравища? Днес ги наричаме телохранители, но внимание – те били истински негодници, които извършват всякакви безчинства. Младите князе ги наемат на служба, като така ги отървават от тъмницата или от бесилото. В замяна те са готови да ги отменят във всяко злодеяние, което желаят да извършат – като безчинствата рядко са между двама господари, а обикновено между господари и бедни хора.
   Да разпознае човек един браво е лесно. Освен лицето, което всява страх само като го погледне човек, освен снаряжението от големи ножове, дълги мечове и кулверини (тоест ръчни бомбарди, пушки, огромни като топове),които носят по себе си, косите им са събрани в мрежичка,за да не се вижда огромният перчем, който спускат върху лицето си, докато вършат някое безобразие, и да не може никой да ги познае.
   С други думи, ако искате да добиете представа как е изглеждал един браво, спомнете си за всички филми за пирати, които някога сте гледали: така всички приближени на капитан Кук пред един браво наподобяват ангелчета на покрива на колибата от рождествената сцена.
   Тогава страхливият свещеник, когото споменахме и който се казва дон Абондио, е енорийски свещеник на едно селце, разположено на прекрасните брегове на езерото Комо. Една вечер, докато си върви спокойно към къщи, среща двама брави, които сякаш чакат тъкмо него. Само като ги видял, за малко да направи онова, което вече казах и което от добро възпитание няма да повторя.
   Да разкажем накратко какво направили бравите.
   – Отче – казват му те, – вие утре трябва да ожените онази девойка, Лучия Мондела, и онзи младеж на име Лоренцо или Ренцо Трамалино. И така – няма да ги жените. В противен случай може да ви се случи нещо лошо.
   Не им се налага да обясняват на дон Абондио какво може да му се случи, защото, като се озъбват като тигри, се разбира, че става дума или за намушкване с нож, или за изстрел с пушка, или и за двете. Дон Абондио прави опит да се възпротиви и бравитему показват, че идват от името на дон Родриго.
   Дон Родриго! Само като чуе да се споменава името му, на дон Абондио му се разтреперват ръцете и краката. Той е един от младите князе, за които говорех, но може би най-лошият, най-деспотичният и най-жестокият. А защо дон Родриго не желае Ренцо и Лучия да се оженят?
   Ако не веднага, то дон Абондио се сеща впоследствие в разговор за това именно с Лучия. Дон Родрго е, както днес се казва, „хулиган“, който изпитва удоволствие да извършва злодеяния над по-слабите от него. Както правят днешните хулигани, докато се отегчават, яхнали скутер или мотоциклет, той досажда на девойките, които минават през селото на връщане от работа в предачницата. Дон Родриго притеснява Лучия – можете да си представите с какви вулгарни комплименти; а тя продължава напред, без да му отвърне. Сега дон Родриго иска не само да си отмъсти, но и да предотврати със сватбата си тя да се изплъзне от ухажването и от лапите му...

Издателство Сиела

Годениците в Хеликон


четвъртък, 23 януари 2014 г.

Алберто Анджела >> IMPERIUM

Пътешествието на една монета из Римската империя

   От разкопките са излезли на бял свят един прекрасен caccabus, („тенджерата“ на вещиците) и поне петстотин монети, които римляните хвърляли на важни и свещени места, както мнозина правят и днес. И както и в нашето съвремие, те никога не са монети с голяма стойност – преди всичко асове, равни на четвърт сестерция (около 50 днешни евроцента).
   Намерени са цели седемдесет светилника и което е странно, почти всичките нови. Защо в различните епохи да се носят дотам, извън Рим, толкова много нови лампи и после да се хвърлят в извора? Както Овидий, така и Апулей подробно описват ритуалите на магьосниците от Античността. Те почти винаги се изпълнявали нощем, следователно светилниците били съществен елемент било за маговете, било за клиентите. И се изисквало да бъдат нови. Твърде е вероятно откритите там да трябва да се свържат с някакъв ритуал за магия или чародейство, а не с култа на Анна Перенна. Още повече че шест от тях са запазили проклятие, издълбано върху оловото във вътрешната им част. Въпросът с проклятията (defixiones) e интересен, защото в басейна са намерени общо двайсетина. Става въпрос за малки „листове“, пластинки от олово. Оловото е ковък метал и не се разяжда, ето защо бил предпочитан пред други материали. Върху малка и много фина пластинка се издълбават магически формули срещу някого, после пластинката се сгъва и се пъха в гроб, кладенец, река или извор (като този на Анна Перенна). Всъщност се смята, че тези места са в тясна връзка с реката от подземния свят или с подземните божества, които ще осъществят проклятието. Любопитното и до известна степен забавното е, че между формулите и магическите букви (characteres) се чете името на жертвата, повторено много пъти или допълнено с много подробности (живее еди‑къде си, работи еди‑какво си и т.н.), за да се „превиши дозата“ и за да не може подземното божество да обърка човека, поразявайки някой невинен. Малко като с наемните убийци.
   Но кои били жертвите?
   На едно от откритите defixiones например се вижда издълбана фигура на мъж и после името му (Сура) и неговата длъжност – може би съдия. Препоръчва се на подземните божества да му избодат очите, първо дясното и после лявото (!), защото: „Qui natus est da vulva maledicta...“
   Това, с което се прочува откриването на извора на Анна Перенна, е намирането на седем (непокътнати) малки човешки фигурки, използвани за магически ритуали – еквивалента на кукличките вуду.
   Точно това, което видяхме да извършва магьосницата.
   Лабораторните анализи показват, че са изработени от брашнено тесто и мляко. Само една е направена от восък. Виждат се добре очите, устата, гърдите или мъжкия полов орган, в зависимост от случая. Поне при една от тях краката са пречупени умишлено. Тези толкова деликатни статуетки са се запазили, защото, веднъж хвърлени, те всички са се разположили на дъното на басейна, където постепенно потънали в слой от глина. Тъй като в нея няма кислород, тя е попречила на бактериите да действат и да разрушат статуетките през вековете.
Контейнерите до един са от олово и са винаги три един в друг. Със сигурност повторението на числото три има магически смисъл. За „гръбначен стълб“ на статуетките служи кост, върху която в поне един от случаите са отбелязани латински букви. Това съвпада с препоръките на прочутите гръцки магически папируси, които описвали всичко това.
   Наблюдавайки обаче статуетките, откриваме следи и от други ритуали. Върху една от тях са издълбани магически букви по тялото и дълбок отвор на главата. Лесно можем да си представим какъв е бил желаният ефект върху жертвата.
   Статуетката, която изненадва най‑много, е тази на човек, обвит от спиралата на голяма качулата змия, която го хапе по лицето. В помощ на „хватката“ на змията е поставена метална пластинка, която обгръща жертвата. Сякаш това не стига, втора метална пластинка с проклятия е закована върху тялото. Един от пироните пробива пъпа, другият стъпалата. Вероятно всичко това има символично значение.
   Трябва да са били изключително много римляните, които са прибягвали до този вид практики. За това говори фактът, че контейнерите се произвеждали серийно. Следователно заинтересованите ги купували и ги носели на магьосниците. Общо взето, зад тези предмети се криела процъфтяваща търговия и се въртели много пари.
   Разучавайки начина на затваряне на един от контейнерите, запечатан със смола около „тапата“, изследователите забелязали пръстови отпечатъци. Предметът бил занесен на техниците от научната полиция и станало ясно, че ръката, затворила капака, е била малка, следователно на много млад човек или... на жена! Сякаш за да потвърди онова, което ни разказват древните за магьосниците.
   Младата жена и старата акушерка се приближават до извора. Оглеждат се. Наоколо няма никого. С бързи движения акушерката развива парче платно, хваща цилиндричния контейнер и го хвърля високо над извора. Цилиндърът изчезва от погледа и след миг на очакване се чува как пада във водата. Двете жени се споглеждат и се усмихват...
   Изворът на Анна Перенна продължава да бъде опорна точка на култа, свързан с плодовитостта, с благопожеланията, с празника на Нова година още дълго време, поне до III в. сл. Хр. После тази религиозна традиция постепенно се видоизменя и към IV–V в. е все повече „замърсявана“ от потайни практики с контейнери и проклятия, свързани с различни суеверия. Това деградиране се дължи на затварянето на извора (император Теодосий забранява езическите култове), но е и отражение на упадъка на ценностите в римското общество, вече близко до колапс...

Издателство Колибри

IMPERIUM в Хеликон

IMPERIUM в Books.bg

Стендал >> Ернестин или раждането на любовта

Предупреждение

   Една доста умна жена и с немалък опит веднъж заяви, че любовта не се заражда така внезапно, както се твърди.
   – Струва ми се. – започна тя, – че има седем напълно различни периода в зараждането на любовта.

   В новелата за раждането на любовта Стендал описва това, може би най-възвишено, човешко чувство. Ернестин е млада осемнадесетгодишна девойка, която живее зад стените на голямо имение. Узнал за нейното отегчено пребиваване там, Филип Астезан, значително по-голям от нея мъж, се вдъхновява да внесе цвят в живота ѝ. Зорница Чернева

Издателство Пулсио



сряда, 22 януари 2014 г.

Момчил Цветанов >> Българските планини

39-те български планини – визитка, физикогеографско описание и забележителности

   Македоно-Родопски масив: Рило-Родопски масив (Рила, Пирин, Славянка, Стъргач, Боздаг, Родопи) и Македоно-Сръбски масив (Осогово-Беласишка група: Осоговска, Влахина и Малешевска планина, Огражден, Беласица).
   Краищенско-Средногорска област: Краище (Ерулска планина, Рудини, Елавишка и Пенкьовска планина, Кървав камък, Милевска, Кобилска, Земенска, Конявска и Чудинска планина, Лисец); Верило-Руйска планинска редица (Верила, Голо бърдо, Черна гора, Любаш, Парамунска и Ездимирска планина, Руй); Планско-Завалска планинска редица (Плана, Витоша, Люлин, Вискяр, Завалска планина, Гребен); Средна гора; Сакар; Странджа.
   Старопланинска област: Стара планина и Предбалкан.
   Туристическа маркировка: лентова (лятна); стълбова; трайни туристически маркировъчни знаци; състояние; други видове.
   60 цветни снимки на хотели, ресторанти, и туристически обекти.
   Транспорт: автобусен, градски, железопътен, въздушен, воден, таксиметров, автомобили под наем (с посочени цени на билетите и услугите) – за всеки курорт.
   Настаняване: хотели, апартаменти, квартири, квартирни бюра, почивни домове, туристически бунгала (с посочени цени за всеки вкус и джоб) – за всеки курорт.
   Обекти за хранене: ресторанти, рибни ресторанти, българска традиционна кухня, пицарии, бързо хранене (меню, цени, работно време) – за всеки курорт.
   Къде и как да купим хранителни продукти: вериги магазини от типа мол – за всеки курорт.
   За децата: обекти, достъпни за деца, заведения за хранене и развлечение с детски ъгъл – за всеки курорт.
   Развлечения: казино, водни, спорт (сърфинг, парапланеризъм, конна езда, боулинг и др.), нощен живот, дискотеки – за всеки курорт.
   Екскурзовод: възможност без специално нает гид да надникнете в българската история и да се насладите на невероятния ландшафт и природни чудеса – за всеки курорт.
   Културен афиш: годишен календар на културните събития и местните празници – за всеки курорт.
   Здравеопазване: къде да получите медицинска помощ или да купите необходимите лекарства – за всеки курорт.
   Важни телефонни номера.

Издателство Домино



Арчибалд Кронин >> Цитаделата

Разказ за трагедията, триумфа, изкуплението и идеалите

   Един късен октомврийски следобед през 1921 година неугледен мъж напрегнато се взираше през прозореца на третокласното купе в почти празния влак, който идеше от Суонси и пуфтеше нагоре по долината Пеноуел. Менсън пътуваше от Север вече цял ден, сменял бе влак в Карлайл и Шрузбъри и въпреки това последният етап на отегчителното пътуване към Южен Уелс го завари още по-развълнуван от мисли за бъдещия, първи в лекарската му кариера пост в този странен, обезобразен край.
   Навън, между планините, издигащи се от двете страни на единичната железопътна линия, се лееше проливен дъжд. Върховете бяха скрити в сивата пустош на небето, а склоновете им, белязани от изоставени рудници, чернееха мрачни, осакатени от огромни купища шлака, върху които с напразната надежда да намерят паша скитаха няколко мръсни овце. Не се виждаше ни храст, ни стрък зеленина. В гаснещата светлина дърветата приличаха на неприветливи и осакатени призраци. При един завой на линията пред погледа му светна черният блясък на някаква леярна, осветил десетина голи до кръста работници с опнати тела и вдигнати за удар ръце. Макар че тази гледка се загуби бързо зад безразборно струпаните машинарии над една мина, у него вълнуващо и живо остана усещането за мощ. Менсън пое дълбоко дъх. Почувства ответен порив за усилие, една внезапна завладяваща бодрост, бликнала от надеждите и обещанията на бъдещето.
   Когато половин час по-късно локомотивът допъхтя в Бленли, последен град в долината и крайна гара, вече бе паднал мрак, който още по-силно подчертаваше колко чуждо и отдалечено е това място. Най-сетне бе пристигнал. Хванал здраво чантата си, Менсън скочи от влака и забърза по перона, нетърпеливо търсейки знак, че го чакат. При изхода на гарата под един угасен от вятъра фенер стоеше и чакаше старец с жълто лице, квадратна шапка и дълга като нощница мушама. С пожълтелите си очи той внимателно огледа Менсън, а когато проговори, гласът му издаваше неохота.
   – Вие сте новият помощник на доктор Пейдж?
   – Да... Менсън, Андрю Менсън се казвам.
   – Хм. Аз пък Томас. Повечето ми викат Старият Томас, да вървят по дяволите! Докарах двуколката. Сядайте – щом не ви се плува…
   Менсън хвърли вътре чантата и се покатери в очуканата двуколка зад един висок ъгловат черен кон. Томас го последва, хвана юздите и се обърна към коня.
   – Хайде, дий, Тафи!
   Потеглиха праз града, който, въпреки всички усилия на Андрю да долови контурите му в плющящия дъжд, не представляваше нищо повече от размазана купчина ниски сиви къщи, наредени под високите и вездесъщи планини. Няколко минути старият кочияш не продума, но продължи да хвърля изпод капещата периферия на шапката си песимистични погледи към Андрю. Далеч не приличаше на спретнатия кочияш на преуспяващ доктор. Напротив, беше сбръчкан и немарлив и през цялото време от него се носеше необикновената, остра миризма на гранясала мас.
   Най-после той каза:
   – Току-що си зехте дипломката, а?
   Андрю кимна.
   – Знаех си. – Старият Томас плю. Триумфът му го направи по-сериозен и общителен. – Последният помощник си замина преди десет дни. Много-много не се задържат.
   – Защо? – въпреки своята неувереност, Андрю се усмихна.
   – Първо на първо – работата е тежка, мен ако питаш.
   – А второ?
   – Ще разберете! – Миг по-късно Томас вдигна камшика и като гид, който би обърнал вниманието върху красива катедрала, посочи края на редица къщи, където от една малка осветена врата излизаха облаци пара. – Вижте! Там е госпожата и моят магазин за пържени картофи. Пържим два пъти в седмицата и прясна риба. – Дългата му горна устна потръпна от тайна гордост. – Рекох, може пък да ви се ще да знаете.
   Тук главната улица свършваше, те завиха по стръмен неравен страничен път, изтрополяха през едно запуснато място и влязоха в тясната алея на къща, която се издигаше изолирана от съседните улички зад три чилийски бора. На портата се четеше името „Брингоуър“.
   – Ето ни и нас – каза Томас и дръпна юздите.
   Андрю слезе. В следния миг, докато се съсредоточаваше за мъчителната церемония на влизането, предната врата енергично се отвори и той се озова в осветения хол, многословно приветстван от една дребна пълничка засмяна жена на около четирийсет години, със сияещо лице и блестящи, самоуверени примигващи очи.
   – Тъй, тъй, тъй! Това ще да е доктор Менсън. Влезте, драааги, влезте. Аз съм съпругата на доктора, госпожа Пейдж. Надявам се, пътуването не е било уморително. И се радвам да ви видя. Просто не съм на себе си, откак се измете оня ужасен човек, който беше при нас. Би трябвало да го видите. Беше най-големият прахосник, който съм виждала, казвам ви. Но това няма значение! Сега вие сте тук и всичко е наред. Елате, аз лично ще ви покажа вашата стая.
   Стаята на Андрю на горния етаж беше малка и спретната, имаше таблен креват, жълт лакиран скрин и бамбукова маса, върху която бяха поставени леген и кана.
   Оглеждайки се, додето нейните черни като копчета очи изпитателно се взираха в лицето му, той каза плахо и вежливо:
   – Тук изглежда доста удобно, госпожо Пейдж.
   – Да, наистина – тя се усмихна и майчински го потупа по рамото. – За вас тук ще бъде идеално, драаги. Бъди добър с мен и аз ще бъда добра за тебе. По-добре не може да се каже, нали? Сега да не губим време, елате да ви запозная с доктора – тя замълча, погледът ѝ все още въпросително вперен в очите му, и добави, като се стараеше гласът ѝ да звучи небрежно: – Не знам писах ли ви, но между другото напоследък докторът не е много добре.
   Андрю изненадано я погледна.
   – О, нищо особено – веднага продължи тя, за да го изпревари. – От няколко седмици е на легло. Но скоро ще се оправи. Без съмнение.
   Объркан, Андрю я последва до дъното на коридора, където тя със замах отвори една врата и весело възкликна:
   – Едуард, доктор Менсън – нашият нов помощник. Идва да се представи.
   Когато Андрю влезе в дългата старомодна спалня с плътно спуснати плюшени завеси и малък огън в камината, Едуард Пейдж се обърна в леглото явно с голяма мъка. Беше едър кокалест мъж, вероятно шейсетгодишен, с грубо издялано лице и уморени, блестящи очи. Целият му вид носеше печата на страдание и някакво измъчено търпение. Имаше и още нето. Светлината на петролната лампа падаше върху възглавницата и разкриваше една безизразна восъчна половина от лицето му. Лявата част на тялото му бе също парализирана, а лявата ръка, отпусната върху бродирания юрган, бе сгърчена в лъскав конус.
   Като наблюдаваше тези признаци на тежък и съвсем не скорошен удар, Андрю внезапно почувства пълно объркване. Настъпи неловко мълчание.
   – Надявам се, че тук ще ви хареса – отбеляза най-после доктор Пейдж. Говореше бавно и трудно, леко сливаше думите. – Дано работата не ви се види твърде тежка. Вие сте много млад.
   – Аз съм на двайсет и четири, сър – сковано отвърна Андрю. – Знам, това ми е първата служба и тъй нататък, но от работа не се страхувам.
   – Ето, видя ли! – госпожа Пейдж сияеше. – Не ти ли казах, Едуард, със следващия ще имаме късмет?
   Върху лицето на Пейдж застина още по-дълбока неподвижност. Той се вгледа в Андрю. После, изглежда, интересът му отслабна.
   – Дано останете – рече той с уморен глас...

Издателство Фама

Цитаделата в Хеликон


Иванка Могилска >> Внезапни улици

Внезапните улици на София, Париж, Будапеща, Истанбул, Рим и Барселона; и на един измислен град-декор край морето, на нос Калиакра

   Понякога ми се иска, заради теб, да бях по-друг. По-добър, по-красив, по-умен, по-желан, по-магичен, по-весел, с по-голямо чувство за хумор. Иска ми се да можех да правя всичко идеално, да не ти давам да пипнеш нищо, да стискам пастата за зъби точно като теб, да гладя роклите ти, но да съм мъжествен, да ти помагам да се губиш, но винаги да мога да те открия, да се бия за теб, но никога пред теб, да си убедена, че мога да те защитя, но да се чувстваш надвесена над ръба, да съм ежедневен и празничен, да забелязвам малките неща, но да мога да се грижа и за големите, да нямам прякор, защото изглеждам съвършен и никой не може да го измисли, но ти да ме наричаш не с моето, а с името, което сама си ми избрала, защото само ти знаеш онзи микроскопичен недостатък, който другите никога няма да видят, да ти давам свобода, но да не мога да дишам без теб, да те желая, но никога да не ти досаждам, да драматизирам, когато ти е нужно, но иначе да съм сдържан, да говорим за чувства, но да спираме винаги, когато ти пожелаеш, да ти измислям приказки и те да са най-вълшебните, да те държа за ръка и дланите ми никога не се изпотяват, сутрин да съм сладко рошав и все пак щом ме погледнеш втори път да изглеждам красив и подреден като парижка витрина, да ти подаря голям френски прозорец на улицата до катедралата „Мадалена“ и ти да гледаш през него рано сутрин, докато закусваме, и щом пожелаеш да те пренасям другаде, да имаме хиляди домове и навсякъде да се чувстваме като у дома си, да имаме деца, но да не усещаме тежестта на порастването им, защото винаги за всичко има кой да се погрижи, майка ти да ме одобрява, а баща ти да ме тупа по рамото и да пием заедно „тайно“ по още едно преди вечеря, да съм готов на всичко за тях, защото ги обожавам, че са те направили такава, но винаги да взимам твоята страна в дребните спорове, които впрочем изчезват скоро след моето появяване...

   Сигурно някъде съществува такъв човек, мила моя, но аз никога няма да бъда такъв. Никога няма да мога да седя спокойно и да те чакам да дойдеш, за да не ти развалям удоволствието от лутането. Винаги ще се опитвам да те намеря, да те пресрещна, защото ми се иска да те зърна по-бързо и по-бързо да поема от твоя въздух, защото моят е на привършване, когато те няма. Може би понякога си мислиш какъв ли би бил животът ти с някой друг, но повярвай ми, няма да има друга история като нашата и няма да можеш да я забравиш или да я наречеш детска работа. Защото порастнахме заедно, а порастването не е играчка, не е детска работа порастването...

Издателство Жанет 45

Внезапни улици в Хеликон


вторник, 21 януари 2014 г.

Ема Хупър >> Ета, Ото, Ръсел и Джеймс

83-годишната Ета нахлузва ботушите, нарамва пушката, пъха парче шоколад в джоба и тръгва по 3232-километровия път към океана

Скъпа Ета,

Всеки си има своите хубави и лоши дни. Веднъж ти ми каза: само не забравяй да дишаш. Дишането е нещо хубаво. Освобождаваш се от старото и пускаш в себе си новото. И така вървиш напред. Напредваш. Понякога само това, че дишаш, е достатъчно, за да вървиш напред. Така че, не се тревожи за мен, Ета, ако не друго, поне дишам.
Сигурно си вече близо. Надявам се, че скоро ще стигнеш. И ще го видиш.
Пиша ти просто, за да ти кажа, че съм тук, не се тревожи. Тук съм, дишам и чакам.

Ото

Издателство Millenium



понеделник, 20 януари 2014 г.

Теодора Димова >> Влакът за Емаус

За срещите, към които непрестанно вървим

   Люляците бяха разцъфтели на онази първа тяхна среща, те винаги разцъфтяват внезапно, за една нощ, всичките едновременно, упойващият им мирис залива града, опиянението от пролетта е неистово, ще има буря, ще вали, облаците, смъкнати и тъмносиви, въздухът, натежал от озон и от прах, Каталина го чакаше на една от масичките навън на тротоара, до каменните изпочупени саксии със здравец, раницата ѝ на земята до нея, като хипи, като чужденка, която не се съобразява със суеверията, че чантите не бивало да се оставят върху земята, защото било на безпаричие, Каталина винаги стоварваше раницата си на пода до себе си, никога не успя да се научи да се държи като дама, като пораснала, като госпожа, напротив, всеки неин жест говори единствено – не съм пораснала, не съм дама, не съм госпожа, хипи съм, никога не носеше дамска чанта, не носеше обувки на висок ток, не си правеше прически, от нея непрестанно се излъчваше спонтанна и небрежна елегантност, нежна и чаровна женственост, на онази първа тяхна среща Минá забеляза старите ѝ и протрити дънки, носеше кецове и дълга черна риза до коленете, и върху нея полуциганско елече, с някакви мъниста, пайети, но много очарователно, Каталина приличаше на хлапе, небрежна, нехайна и привлекателна, Минá я видя отдалеч, облакътена на масата, някак вяла и отпусната, любопитството ѝ към него е почти нулево, с отегчение си е казвала, че кой знае в каква глупава история ще се замеси, че може би не е трябвало да идва, сигурно вече отдавна не харесва мъжете, отдавна е отегчена от тях, отдавна ги намира скучни и предсказуеми, почти винаги комплексирани, може би заради това именно те винаги я харесват, отдавна е открила, че за мъжете има само три важни неща – секс, кариера и власт, всеки мъж можел да бъде сведен до тези три неща, беше му казала Каталина по-късно през деня на онази тяхна първа среща в неугледната сладкарничка, мъжете, в които преобладавал сексът, все пак били най-симпатичните, останалите човек ги виждал като на рентген, можел да изчисли всяко тяхно действие, всеки техен ход, докато жените били много по-интересни и многообразни, много по-многопластови, надявам се обаче да не стана мъжемразка с мустаци и косми по брадата, с извратено и порочно изражение, каквото повече мъжемразки впоследствие придобиват, беше казала Каталина тогава и беше избухнала в смях, Минá се приближаваше до нея по дългия, безкраен тротоар и я наблюдаваше, облакътена върху масата, умислена, може би споменът за Лия е витаел над нея тогава, през тези няколко седмици след смъртта ѝ Каталина беше успяла за втори път да приеме загубата ѝ, да я загуби още веднъж, този път безвъзвратно, завинаги, мислеше Минá, докато се приближаваше до малката сладкарничка, докато съзерцаваше Каталина, облакътена на масата, та тя изобщо не прилича на актриса, а на хлапе и това е най-голямото ѝ очарование, една хлапе актриса, по-скоро прилича на дете, момченце дете, мислеше Минá, беше присъствала на последния ден на Лия на тази земя, последния ѝ час, ако не се беше изплашила толкова много, ако не беше хукнала към сестрата, ако беше прегърнала Лия така, както ѝ се искаше, ако я беше помилвала, ако ѝ беше казала колко я обича, колко страда за нея, Лия щеше да умре в ръцете ѝ, в прегръдката ѝ, в любовта ѝ и Каталина щеше да усети, че не е така страшно да се умира и щеше да заживее безстрашно, защото животът ни се изкривява пред страха от смъртта, мислеше Минá, докато се приближаваше към нея по дългата улица, докато я наблюдаваше, облакътена на масата, Каталина нямаше почти никакъв грим, черните очила върху косата ѝ, косата ѝ почти къдрава, почти разчорлена, нехайна, бледност, изпитост, напрегнатост на погледа, одухотвореност във всичко около нея, Минá върви с огромните си крачки, бърза, изпотил се е, видял е дънките, кецовете, елечето, раницата на Каталина, леката ѝ досада от предстоящата среща с един непознат, усетил е мислите ѝ, умората ѝ от репетициите, театъра, непрестанните ангажименти, видял е загубата на Лия по лицето ѝ и през цялото време, докато се приближава към нея и я наблюдава, Минá вика в себе си – ето я Каталина!...

Издателство Сиела

Влакът за Емаус в Хеликон


Антон Фотев >> Разторг

Животът им ще се сплете на възел. А някои възли се разсичат само с меч

Къде е границата между справедливост и мъст?
Къде е пределът между щастие и амбиция?
Какво е свободата и каква е цената ѝ?

Горян е на седем. Асен е негов връстник.

Горян е чувствително дете, превърнато от рано в жаден за власт садист.
Асен е принц от враждебен народ, роден с дарбата на велик мечоносец.

Съдбата ще ги срещне и те ще открият отговорите. По трудния начин...

Издателство MBG BOOKS


Разторг в Хеликон

Разторг в Books.bg


Камила Лекберг >> Прокоба

Тя създава сложни криминални пъзели, балансира историите си брилянтно между задължителния семеен уют и неговата измамна сигурност и топлина и шокиращите тайни на престъпленията, в които почти всичките ѝ герои са замесени по непредвидим, но напълно достоверен начин. Гардиън

   Срещата неслучайно се провеждаше в дома му, а не в сградата на местната администрация. След интензивни ремонтни работи, продължили няколко месеца, в момента къщата – или „Перлата“, както той често я наричаше – бе готова да събира овации.
   Понеже беше една от най-старите и големи къщи в курортното градче Гребестад, бившите собственици склониха да я продадат едва след дълги увещания, но после продължиха да се жалват, че имотът е „семейна реликва, която се предава от поколение на поколение“.
   С покачване на предлаганата от него цена обаче жалването премина в тихо мънкане и накрая се преобрази в бодро ръмжене. Безнадеждните идиоти изобщо не разбраха, че той им предложи много по-малка сума, отколкото бе склонен да плати за къщата. Явно не се бяха занимавали с продажби и не можеха да оценят стойността на имуществото си като човек, поживял в Стокхолм и опознал законите на имотния пазар. След като изповядаха сделката, той, без да му мигне окото, вложи още два милиона в ремонтни дейности и в момента гордо показваше крайния резултат на другите общински служители.
   – Това стълбище сме го поръчали от Англия. Вписва се идеално в духа, типичен за времето, когато е била строена къщата. Удоволствието ни излезе скъпо, но когато човек държи на качеството, трябва да бъде щедър. Непрекъснато се съветвахме с музея в Бухюслен, за да не накърним автентичния интериор на къщата. Двамата с Вивека винаги сме държали на традициите. Впрочем тук имаме няколко екземпляра от миналия брой на „Жилище“, където резултатът от усилията ни бе подробно документиран. Фотографът сподели, че за пръв път вижда толкова естетическа издържана реставрация. На тръгване си взе по един брой, за да ги разгледа на спокойствие. Май тук му е мястото да обясня, че „Жилище“ е издание, което публикува снимки само от специално подбрани къщи, за разлика от „Красиви домове“, на чиито страници лъсват жилищата на всякакво простолюдие.
   Той се позасмя, за да покаже колко абсурдна намира мисълта домът му да се появи в подобно списание.
   – Предлагам се поседнем и да се захващаме за работа!
   Ерлинг В. Лашон посочи голямата маса, където вече бяха подредени чаши за кафе. Докато той развеждаше колегите си из къщата, съпругата му дискретно се бе погрижила за почерпката. В момента тя стоеше мълчалива до масата и чакаше всички да седнат. Ерлинг й кимна признателно. Милата Вивека! Бе истинско съкровище. Знаеше си мястото и се държеше като безупречна домакиня. Наистина не владееше изкуството да поддържа разговор и през по-голямата част от времето само слушаше, ала Ерлинг предпочиташе жена, която умее да мълчи, отколкото такава, която плещи глупости за щяло и нещяло, както обичаше да се изразява.
   – Е, какво мислите за крайъгълния камък, пред който сме изправени днес?
   Всички се бяха настанили и Вивека започна да налива кафе в изящните бели чашки.
   – Моето мнение го знаеш – отвърна Уно Бруршон и пусна четири бучки захар в кафето си.
Ерлинг го изгледа с отвращение. Не разбираше мъже, които се отнасят немарливо към тялото и здравето си. Самият той всяка сутрин пробягваше десет километра и преди няколко седмици дори започна да вдига тежести. Последното го бе споделил само с Вивека.
   – По този въпрос няма съмнение – увери го Ерлинг малко по-остро, отколкото възнамеряваше. – Но ти вече получи възможност да изкажеш възраженията си и след като мнозинството взе решение, смятам, че е по-разумно да бъдем единни и да подпомогнем дружно успеха на инициативата. Безсмислено е да продължаваме да спорим. Телевизионният екип пристига днес и – както вече неведнъж съм казвал – лично аз мисля, че това е най-доброто, което може да се случи в града ни. Погледнете само колко напред дръпнаха градчетата, където се проведоха предишните сезони. Омол беше донякъде известен заради филма на Мудисон, но риалити предаването му спечели несравнимо по-голяма популярност. А преди да заснемат сезона в Тьоребуда, никой не знаеше, че такъв град съществува на картата. Сега зрителите ще гледат същото предаване от Танумсхеде! Каква уникална възможност да покажем нашето малко кътче от Швеция в най-добрата му светлина!
   – В най-добрата му светлина – презрително изсумтя Уно. – Пиянски запои, секс и празноглави кифли – така ли искаш хората да запомнят града ни?
   – Аз също смятам, че ще бъде адски забавно! – въодушевено отбеляза Гунила Шелин с пискливия си глас и запърха кокетно с мигли към Ерлинг.
   Тя си падаше по него и дори може да се каже, че беше влюбена, макар никога да не би си признала. За Ерлинг въздействието му върху нея не беше тайна и той не се свенеше да използва чара си, за да спечели гласа й при гласуването на проекти, които иска да прокара.
   – Вслушайте се в мнението на Гунила! Ето така трябва да приветстваме предстоящото събитие! Очаква ни вълнуващо приключение – възможност, която следва да приемем с благодарност!
   Ерлинг използваше онези честоти от гласа си, които събуждаха ентусиазъм в слушателите. Докато оглавяваше един от застрахователните гиганти в страната, тези честоти му носеха големи дивиденти. Умението му да владее до съвършенство гласа си приковаваше вниманието на персонал и началство върху думите му. Споменът за годините, когато работеше в силно динамична среда, винаги го натъжаваше малко. Но добре, че се оттегли навреме. Взе си полагаемото възнаграждение и се сбогува с компанията, преди журналистическата хайка да надуши кървавата следа и да подгони клетите му колеги като плячка, която трябва да бъде повалена и разкъсана на парчета. Ерлинг трудно се реши да се пенсионира преждевременно след инфаркта, ала това решение се оказа най-правилното в живота му.
   – Заповядайте, вземете си – той посочи чинията, пълна с кифлички от многолистно тесто и канелени рулца. – Съвсем пресни са.
   Всички послушно се пресегнаха да си вземат. Само той се въздържа. Фактът, че въпреки здравословния хранителен и двигателен режим, който спазваше от младини, получи инфаркт, само още повече засили мотивацията му да се сбогува с малкото си останали вредни навици.
   – Телевизионната компания ще поеме ли разходите по обезщетенията за евентуални материални вреди? Чух, че по време на предаването в Тьоребуда са постъпили десетки жалби от възмутени граждани.
   Ерлинг изсумтя изнервен към задалия въпроса. Младият главен счетоводител имаше навика да се занимава с дреболии, вместо да гледа по-мащабно или „the big picture“, както казваше Ерлинг. Впрочем какво ли разбираше този младок от финанси? Навярно едва трийсетинагодишен, той никога не бе работил със суми, каквито Ерлинг бе обработвал за ден през добрите години на застрахователната компания. Ерлинг определено нямаше търпението да се разправя с невръстни сметководителчета. Обърна се към младока на име Ерик Болин и като натъртваше всяка своя дума, обясни:
   – В момента този въпрос не стои на дневен ред. На фона на увеличения приток на туристи, който се очаква, няколко счупени прозореца едва ли са причина за сериозно безпокойство. Освен това очаквам служителите на реда да оправдаят заплатите си и да държат положението под контрол.
   Той спря погледа си за няколко секунди върху всеки от присъстващите – изпробвана техника, доказала неведнъж ефективността си. Действаше и сега. Административните служители сведоха глава и натикаха възраженията си дълбоко в себе си, където впрочем им беше мястото. Всеки от присъстващите бе получил възможност да изкаже мнението си, но вече бяха гласували решението и днес се очакваше телевизионните бусове с участниците да пристигнат в Танумсхеде...

Хартиено издание и е-книга

Издателство Колибри

Прокоба в Хеликон

Прокоба в Books.bg

неделя, 19 януари 2014 г.

Симеон Радев >> От триумф към трагедия

Симеон Радев ни връща в годините на нашата отечествена Балканска война и в трагичното време при подписването на Букурещкия мир и Първата катастрофа...

   „... когато на 17-и сутринта тръгнахме за заседанието, на което, както бяхме предизвестени още вечерта, трябваше Майореску да обяви със съгласието на нашите врагове сключването на примирие, достигна ни на вратата на хотела един от секретарите, който, махайки една току-що дешифрирана телеграма, ни каза радостно :
   „Добри известия от фронта.“ Но Фичев грабна от ръката му тая телеграма, тури я джоба си, без да я прочете, и каза: „Не може да има добри известия от една армия, командвана от Савова и Радкото.“ Той прибави даже към името на армията едно прилагателно тъй грозно, че не желая да го кажа тук. Тая сцена е запечатана в моя спомен и неведнъж съм я разказвал като пример на помрачението, до което лошите чувства могат да докарат един човек...“

Издателство Стрелец



Едгар Алан По >> Убийството на улица Морг

Убийството на улица Морг, Откраднатото писмо, Преждевременното погребение, Без дъх, Истината в случая с господин Валдемар, Маската на Алената смърт, Системата на доктор Тар и професор Федър

   Според мен няма нищо странно във факта, че необикновеният случай с господин Валдемар стана причина за оживени разговори. Обратното щеше да бъде неестествено, особено при създалите се обстоятелства. В резултат от желанието на всички, които бяха свързани с него и не искаха да се дава гласност на случая за сега или поне докато не се откриеше възможност за допълнителното му проучване, именно резултатът от нашите усилия да го запазим в тайна, остави обществото с преднамерено или преувеличено впечатление, превърнало се в извор на множество неприятни, неверни приказки и на немалко недоверие, което всъщност е напълно естествено.
   И ето че сега трябва да представя фактите така, както самият аз ги зная. Накратко ето ги:
   През последните три години вниманието ми многократно бе привличано от месмеризма, а преди около девет месеца внезапно ми хрумна мисълта, че при направените многобройни опити е допуснат явен и съвсем необясним пропуск – досега нито един човек не е бил подлаган на месмерическо въздействие в articulo mortis. Най-напред трябваше да се разбере дали пациентът се поддава на магнетично въздействие в подобно състояние, след това дали податливостта му, ако е била налице, нараства или намалява във въпросния случай, и на трето място дали стъпките на Смъртта могат да бъдат забавени – в каква степен и за колко време. Имаше и други въпроси, които чакаха решение, но любопитството ми бе разбудено именно от тези и преди всичко от третия, отговорът на който беше от безкрайно голямо значение.
   Докато търсех около себе си обект, който можеше да ми послужи за изясняване на споменатите обстоятелства, сетих се за господин Ернест Валдемар – известния съставител на Bibliotheca Forensica и автор (под nom de plume – Исахар Маркс) на преводите на „Валенщайн“ и „Гаргантюа“ на полски език. Господин Валдемар, който от 1839 година живееше главно в Харлем, Ню Йорк, е (или беше) забележителен преди всичко с изключително слабото си телосложение – долните му крайници приличаха твърде много на краката на Джон Рандолф, – а така също и с белотата на своите бакенбарди, които бяха в пълна противоположност с черната му коса, обикновено приемана погрешно за перука. Той бе човек с изразено нервен характер, а следователно и подходящ обект за хипнотични опити. Успях да го приспя един-два пъти без особена трудност, но бях разочарован от останалите резултати, които очаквах да постигна съвсем леко, главно поради особеното му телосложение. Неговата воля не остана нито веднаж изцяло под моя власт, а колкото до clairvoyance, с него не успях да стигна до нищо определено. Аз отдавах своите несполуки на обърканото му здравословно състояние. Няколко месеца преди да се запозная с него, лекарите бяха потвърдили недвусмислено туберкулозата в белите му дробове. Всъщност той имаше навик да говори спокойно за приближаващия край като за нещо, което нито може да се избегне, нито заслужава съжаление.
   Когато ми хрумна идеята, за която вече споменах, съвсем естествено беше да помисля за господин Валдемар. Познавах достатъчно добре устойчивата философия на този човек, за да очаквам от него някакви колебания; освен това той нямаше в Америка никакви роднини, които навярно биха се намесили. Заговорих съвсем открито с него и за моя изненада той прояви жив интерес. Казвам „за моя изненада“, защото, независимо от постоянното му съгласие да се подлага на моите опити, той не бе ми показвал никога досега, че одобрява онова, което вършех. Заболяването му бе от такъв характер, че даваше възможност за точно определяне на времето, когато щеше да завърши със смърт; на края между нас бе постигнато съгласие, че той ще изпрати да ме повикат двайсет и четири часа преди срока, посочен от лекарите като час на неговия край.
   Вече изминаха повече от седем месеца, откакто получих приложената по-долу бележка от самия господин Валдемар:

   Драги П.,
   Можете да дойдете веднага. Д. и Ф. са съгласни, че аз не съм в състояние да издържа повече от полунощ на утрешния ден и ми се струва, че часът е определен съвсем точно.
Валдемар
   ...

Издателство Труд