събота, 20 юли 2013 г.

Лора Лазар >> Небеса от грях

Книгата „пророк“. Иначе – добро криминале...

   Някой включи резачката за дърва. Стържещият звук разполови мозъка ѝ, без да го събира, заглъхна за миг и се спусна със  същата сила върху оголените ѝ нерви. Зави се през глава и звукът я последва под чаршафа. Пъхна главата си под възглавницата, но там въздухът бе колкото във вакуумна тръба. Инстинктивно захвърли възглавницата, за да излази от тръбата, пое дълбоко дъх и се ослуша. Не беше резачката, а звънецът на външната врата. Някой се беше подпрял на него. Рязко се надигна от леглото и падна като отсечена зелка преди първия сняг. Главата ѝ се беше превърнала във въртящ се циментовоз, а тялото є напомняше на мокро пране в мъглив ден. Ще стане. Втори опит. Трябва внимателно да се подпира на стената. Кой, по дяволите, звъни толкова безумно? Роско?! Ще го убие! Слабият проблясък от гняв успя да я разсъни достатъчно, за да се довлече на змийски ход до вратата.
   – Идиот! Колко е часът?
   Ръждясало хриптене излезе от гърлото ѝ и Дара не можа да продължи.
   – Отворете! Полиция!
   Тя открехна вратата, без да маха веригата. На стълбището стояха двама униформени полицаи с извадени удостоверения. Показаха є ги нетърпеливо като билети за футболен мач, за който бяха закъснели. Гледаше ги, без да реагира. Не можеше да мисли. Все още не. Мамка му!...

Издателство Труд

Небеса от грях в Хеликон

Небеса от грях в Books.bg

петък, 19 юли 2013 г.

Линъс Брокит >> Богомилите от България и Босна

За историческата връзка между богомилството и протестантизма...

При всяко положение дори за съвременните медиевисти синопсисът на генезиса, връзките и европейското богомило-катарско влияние, съставени от Линъс Брокит, са постижение, отварящо врати за нови проучвания. В крайна сметка, колкото и кратко да е нашето изложение, то позволява да се очертаят някои закономерности:
1) оказва се, че историята на Европа от богомилството (X век) насам е история на идеите, които предизвикват преображения в душевния мир на индивида, а чрез това – еволюционни или революционни промени в институциите. Тоест духовното развитие на човека е факторът на промяната, макар че то приема различни форми, подчинено е на превратности, понякога се изразява в междинни, смесени идеологии, но винаги остава антипод на господството на институциите;
2) това необичайно историческо развитие, дори когато е изпреварило с темпа си бавните промени в институциите и поради това те са му отговорили с репресии, със стремеж за унищожение, все пак дори след векове се възражда, често пъти с помощта на свои странично еволюирали резултати... Из Предговор

Издателство Изток-Запад



Готфрид Келер >> Мартин Заландер

„И при нас е като навсякъде!"

Главният герой е синкретичен образ на буржоа и гражданин, на преследването на успеха и мисълта за обществото. Както останалите и той не е застрахован от измамата, нито от самозаблудата, нито от отрезвяването от илюзиите.
Политическото общество в Швейцария и семейството са в основата на романа. Келер, като човек на прогреса, и тук се проявява като зорък наблюдател на съвремието си. Икономически бум и икономическа криза, демагогия и манипулации, пускането на железница, държавно образование, спекулации, банкрути, финансови скандали – това са феномените на Келеровото общество.

Издателство Vip Classics



четвъртък, 18 юли 2013 г.

Цветана Кьосева >> Красивите лица на терора

Мара Бунева, Менча Кърничева, Мариола Сиракова, Йонка Корделска, Надежда Попова, Рада Дуковска, Мария Прудкина, Ана Вентура, Виолета Якова, Стефанка Хайлазова, Здравка Кемилева, Митка Гръбчева, Донка Ганчева, Ганка Рашева

Малкото, което е известно до момента за тези жени, не може да ни даде истинска представа за тях, защото е плод на старото време на идеализъм. Разкритите наскоро полицейските архиви и лични досиета ни позволяват да надникнем в интимния свят на жените терористки, да разкрием мотивите им, да предадем и другата „истина“ за подвизите им. Твърде често тя звучи скандално и изобличаващо. Тъй като все още има живи наследници на тези жени, авторът не натрапва оценката си, а оставя читателят сам да си направи изводи от множеството факти.

Издателство Сиела



Елин Пелин >> Нане Стоичковата върба

... вълшебник на словото, който ни позволява да съзрем всяка жива светлина и да разберем всеки интимен звук на природата...

Добавете надпис
   В сиромашкия двор на нане Стоичко беше израснала чудна върба. Още от земята тя се разклоняваше на пет здрави и еднакво дебели братя. Всеки от тях широко разтваряше върха си и всички заедно правеха грамадна китка, която се издигаше високо над къщите и плевниците и привечер хвърляше сянка като някой баир върху широката поляна, просната от нане Стоичковите палати чак до другото село.
   В клоните на тая чудна върба от край време имаше дванадесет щъркови гнезда и всяка пролет в тях идеха и мътеха дванадесет чифта щъркели – най-многобройната жива стока на нане Стоичко.
   Какво радостно събитие беше, когато тия дългокраки гости пристигаха от дългия път в родните гнезда! Още при първия живителен лъх на пролетта, току-що напъпят овошките, току-що затичат децата боси по стоплената, още влажна земя, току-що се очисти небето, ето че през улиците и дворищата на селото премине бърза сянка, мерне се пред краката ти, удари на срещната стена, оттам на покрива и изчезне. Вдигнеш глава и какво? – Над тебе лети щърк. Бавно, спокойно и празнично той се вие над селото, вдига се високо, спуща се ниско, обикаля над познатите пътища и дворове, стрелне се над ливадите и прави първите си посещения над познатите родни кътчета. После се завърти бързо и се спусне върху гнездото си на нане Стоичковата върба. Децата наизскачат радостни, затичат по боклучавия двор, дето магарето в сладки размишления се пече на първото топло слънце, заскачат и завикат:
   – Мамо – щърк! Мамо – щърк!
   И като подрипват от крак на крак, почнат да напяват:
   
   Щърк клечи – аз хвърча!
   Щърк клечи – аз хвърча!

   Кокошките, подплашени от шума и от ненадейната сянка на щърка, се разбягват и разкудкудякват тревожно. Петелът от бунището дава успокоителен сигнал, качва се бързо на колата и застава нащрек.
   Изненадана от суматохата навън, от къщната врата се подава стрина Стоичковица с тестени ръце, с брашнен сукман, проточва с любопитство глава под ниската стряха и завиква с глас, който се чува по цялото село:
   – Какво се дерете бре, проклетници проклети! Но като съглежда щърка, застанал на гнездото, че обръща шията си и разглежда родината си по всички посоки, тя застава умилено и продумва галено:
   – Божичко мили – гости ни дошли, добре ни дошли!
   Тогава някъде изпод прихлупените навеси излиза и домакинът нане Стоичко. По дрехите му и по оскубаната му капа, оплескана на главата, висят дълги сламки, Той върви лениво и безучастно поглежда жена си.
   – Стоичко – щърк! – вика булката, възбудена от празничната картина на техния сиромашки двор, и сочи с ръка върха на върбата.
   – Тате – щърк! – викат лудо децата. Нане Стоичко се прави на глух пред изблика на детската радост и се мъчи на скрие любопитството под навеса на веждите си. Той е твърдоглав и проклет човек. Душата му от нищо се не разклаща и леността му го е направила спокоен като добиче и равнодушен като камък към радостите и скърбите на околния свят. По цели дни той не похваща нищо, върти се с тегота из двора, влачи се из кръчмите, слуша злостно разговорите и шегите и се връща в къщи лют като арнаутска чушка и намръщен като облак. Тежко на децата му, ако не беше работливата булка Стоичковица.
   Но колкото нане Стоичко и да е безучастен към всичко наоколо, неговата душа се пробужда от веселия вик на децата. Той сваля капа, вдига глава към щръкльовите гнезда, мърда дълго косматите си вежди, които падат над очите му като сламени стрехи, и гледа с примижал поглед.
   – Това е Змияра – казва важно.
   – Не – това е Жабара – казва булката.
   –– Какъв ти Жабар! Не виждаш ли жълтото пръстенче над коляното му. Жабара няма. Клисара има, само че на левия крак под коляното.
   – Е, може да е и Змияра, миличкия – съгласява се примирително булката.
   От тоя ден в къщата на нане Стоичко настава радост, в селото – празник. Голямата върба се оживява. Дванадесет влюбени чифта заклепват на дванадесетте гнезда.
   Честитата върба като че ли това е чакала – отведнаж цяла се разлиства и във всяко гнездо почва живот. По цял ден щъркелите хвъркат, отлитат, долитат, любят се, мъкнат клечки, парцали, слама, нареждат домакинството си и се радват на живота в мир и сговор със Стоичковата челяд. Те стават близки с нея и се разхождат по двора, дето лежи кучето, окапало от мързел и одрипавяло като господаря си.
   Веднаж нане Стоичко дялкаше нещо на дръвника сред двора. Слънцето печеше силно и нане Стоичко беше захвърлил вечното кожухче, с което се не разделяше ни зиме, ни лете. Кълчищната му риза беше мокра от пот. До себе си в треските беше захвърлил оскубаната си капица, прогнила от пот и мазна като баница.
   Наоколо се разхождаше Змияра, търсеше клечки и сламки и с грижа разглеждаше из боклуците. Като видя капата, той се спря до нея, удари я два-три пъти с човката и понеже му хареса, грабна я и я отнесе на гнездото си. За ядене ли, за постилка ли, там негова си работа.
   Стоичко, като видя, че капата му се възнася, скокна бързо, грабна шепа трески и ги захвърли по крадеца. Но щъркът беше вече на гнездото и биеше капата с червения си клюн.
   – Пшът!… Хей, гадино проклета, дай ми капата – извика Стоичко и почна да псува.
   „Так… так“ – удари щъркът по нея с усилие да откъсне нещо.
   Стоичко кипна, наведе се, грабна камък и го запопрати из широките клони на върбата. Подплашени, щърците от дванадесетте гнезда объркано се разхвъркаха. Змията остави капата в гнездото и избяга. Разгневен повече, нане Стоичко почна да търси камъни из двора и да замеря върбата, над която се виеха щърците, разтревожени и уплашени за съдбата на яйцата си. Но ето че Змияра се върна пак отнякъде, кацна на гнездото и пак удари капата с човката си.
   – Чакай, сине майчин, ще те науча аз тебе! – извика Стоичко, грабна брадвата и удари няколко пъти по ствола на върбата. Щъркът остана спокоен. И като напук, пак почна да чука капата с клюн, като я застъпи с един крак.
   Стоичко избухна, завика, зашътка, но щъркът, залисан в работа около капата, не побягна. Тогава Стоичко, разлютен още повече, грабна брадвата и почна да сече върбата. Децата надойдоха отнякъде, заскачаха из двора и почнаха да викат весело.
   – Змияра взе на тате капата! Змияра взе на тате капата.
   – Махнете се оттук – изкрещя Стоичко и ги подгони. Веждите се свиха над очите му и ушите му зашаваха от яд.
   Децата се разпръснаха и изпокриха кое де свари.
   Стоичко пак завъртя брадвата. Острието се забиваше бързо и дълбоко в мекото тяло на върбата. Бели сочни трески се разхвърчаха надалече. Могъщото тяло на дървото се разтресе от болки и петте грамадни разклонени братя притрепераха в предсмъртни мъки.
   Щърците се разхвърчаха ужасени. Те бързо-бързо отлитаха някъде, изчезваха и се връщаха пак, като водеха със себе си цели орляци техни другари. Над Стоичковия двор се зави тъмен облак от разтревожени и изплашени щърци и с ужас се завъртя над треперящите върхове на върбата, дето тръпнеха и се разглобяваха от сътресението дванайсет гнезда.
   А разгневеният Стоичко с дива наслада продължаваше да върти брадвата.
   Скоро грамадното дърво се залюля страшно и се наведе. Разтрепераха се смъртно клоните му и дънерът изпращя, сякаш извика от болки. Убитото дърво се наклони бавно и падна на поляната с трясък и проклятие. Крехките му съчки се изпочупиха с плач. От разрушените гнезда се вдигна прах.
   Стоичко отскочи назад и отмъстително изръмжа. После се завря в клоните, намери капата си, която бе отскочила от гнездото, опуха я от коляното си, нахлупи я над очи и се упъти към портата, като сумтеше нещо.
   Стоичковица, като чу шума от падналото дърво, изскочи уплашена от къщи. Тя застана смаяна на прага и изплака с глас:
   – Стоичко, Стоичко, на сто парчета да те насекат! Ка не бе те грях, господ да те убие!
   – Млък! – изхвуча Стоичко, като се обърна свирепо.
   Булката побягна в къщи и приклопи вратата. Стоичко отиде в кръчмата.
   Щърците се виха над срутените си гнезда цели два дена.

Издателство Захарий Стоянов



Константин Косев >> Васил Левски и възкресението на българския народ

Сегашната деспотско-тиранска система да заменим с демократска република. Васил Левски

Когато изгражда темелите на вътрешната организация в страната, Левски изпитва известни съмнения и терзания – дали, когато настъпи решителният миг на бунта, българите ще проявят достатъчно кураж, дързост, воля и издръжливост, за да понесат както подобава съдбовните изпитания?

Може би тъкмо поради тези негови тревожни съмнения в тефтерчето му фигурира загадъчниякт въпрос - народе????.

Българският народ му отговори през април 1876 година по достоен начин, но за жалост Левски нямаше как да узнае отговора му и да види добрата сетнина от своето знаменито творение - вътрешната революционна организация.

Издателство Захарий Стоянов



сряда, 17 юли 2013 г.

Халед Хосейни >> Хиляда сияйни слънца

Две жени, обединени от една-единствена цел – да извоюват така жадуваната свобода...

   Мариам беше петгодишна, когато за пръв път чу думата харами.
   Това се случи в четвъртък. Сигурно беше този ден, защото си спомняше, че тогава тръпнеше в очакване, както само в четвъртък, когато Джалил идваше да я види. За да убие времето до мига, когато най-сетне щеше да го съзре как крачи през избуялата трева на поляната и ѝ маха, Мариам се покатери на един стол и свали китайския сервиз за чай – единствения спомен на нана, майка ѝ, останал от нейната майка. Тя бе умряла, когато дъщеря ѝ била на две годинки. На нана ѝ беше скъпа всяка синьо-бяла чашка, както и изящната извивка на чучурчето на чайника, ръчно изрисуваните птици и хризантеми, драконът върху захарницата, за който се смяташе, че пъди злото. Тъкмо тази захарница се изплъзна от пръстите на Мариам, падна на дъсчения под и се разби.
   Когато нана видя разпръснатите парченца, лицето ѝ пламна, горната ѝ устна затрепери, а очите ѝ — и мързеливото, и здравото, се заковаха върху нея, безизразни и немигащи. Изглеждаше толкова вбесена, че Мариам се изплаши да не би джинът пак да влезе в тялото ѝ. Но той не се появи, не и този път. Нана я сграбчи за китките, дръпна я към себе си и просъска през зъби:
 – Ах, ти, непохватно малко харами! Това ми е наградата за всичко, което изтърпях. Строши най-ценното нещо в къщата, непохватно харами.
   Тогава Мариам не я разбра. Не знаеше, че харами значи копеле. Нито пък беше достатъчно голяма, за да прозре несправедливостта, да осъзнае, че вината е на тези, които са създали това харами, чийто единствен грях бе, че се е родило. Но от тона на майка си предположи, че то е гнусно и омразно същество, подобно на отвратително насекомо като сновящите наоколо хлебарки, които нана вечно проклинаше и измиташе от колибата.
   После, когато поотрасна, Мариам разбра значението на думата. От начина, по който нана я изричаше, сякаш я заплюваше, Мариам усещаше колко обидна е тя. Разбра, че харами е нещо нежелано, че тя е незаконно дете и никога няма да има право да претендира за онова, което другите имат – обич, семейство, дом, уважение...

Издателство Обсидиан



Сесар Видал >> Лекарят от Сефарад

Животът на Моисес бен Маймон, известен в историята като Маймонидес (1135-1204) – лекар, писател и мислител, наричан „Аристотел или св. Тома на юдаизма“

Щастливото детство на Моисес е нарушено от завладяването на Кордова от династията на Алмоадите. Семейството е принудено да бяга и се установява във Фес, където той учи медицина и теология. Странстванията продължават към Обетованата земя, където ги очаква най-голямото разочарование: малки общности от бедни и невежи евреи. След смъртта на бащата Моисес и брат му се отправят към Египет. Братът е търговец на скъпоценни камъни и бързо се адаптира навсякъде. Моисес пък става придворен лекар на прочутия Саладин.

„Лекарят от Сефарад“ е увлекателно и любопитно четиво за културата, философията, медицината, религиозните сблъсъци, кръстоносните походи и чисто човешката съдба на един лекар, живял през ХІІ век. Екзотична вселена от занаяти, медицински училища, дворци, синагоги, пристанища, пътешествия, но и копнеж по любов, мъдрост и търсене на върховния смисъл на живота.

Издателство Унискорп



Вилхелм Блос >> Великата френска революция

Онази велика и всеобща борба, при която един цял стар свят се превръща в нов...

Класите на френското общество се сменят подред във владеенето на публичната власт според подема или спада на революционното движение. Най-напред ние виждаме привилегированите класи в борба против нуждаещия се от пари кралски двор, а с това и началото на великия преврат, който не можеше да се спре преди да премине през всички свои фази, защото зад опълчващата се класа винаги излизаше на предно място нова, която имаше по-далечни стремежи. Борбата на привилегированите с кралския двор раздвижи цялата буржоазия, цялото трето съсловие, след което привилегированите веднага се съюзиха с двора, против който те току-що се бореха. На арената се появи като нова власт една значителна като маса либерална буржоазия, която премахна наследствените и съсловни привилегии и създаде конституцията от 1791 г., с която мислеше, че полага основите на ново буржоазно общество. Обаче средните и долни слоеве на буржоазията, както и на пролетариата, не виждаха защита на своите интереси в тая конституция и се стремяха към демокрация. Щом избухна борбата, конституционалистите от 1791 г., както и представителите на едрата буржоазия, застанаха на страната на кралския двор, от който бяха извоювали конституцията. Демократическата буржоазия, като най-мощна и най-многобройна класа, понеже зад нея стоеше пролетариатът, удържа победа и събори монархията. Буржоазната демокрация на жирондистите не можа да удовлетвори исканията на широките народни маси, които вървяха с радикалната демокрация – партията на „планината“; последва свалянето на тая партия, която представяше „почтената“ буржоазия. Обаче и партията на „планината“ не смогна да организира с конституцията от 1793 г. една чиста и трайна демокрация и нейното господство свърши с пълното рухване на „добродетелната“ държава, която щеше да се устрои по кройката на Русо.

С това възходящото движение на революцията свърши; публичната власт попадна отново в ръцете на издигналата се буржоазия, която се постара да използва победата си над средните класи. Ала тая корумпирана вече класа не бе в състояние да гарантира успешното развитие на преживялата такава ужасна буря Франция, чиито народни маси копнееха за спокойствие; тя само изглади пътя за диктатурата на Наполеон Бонапарт, който с колосален скок се издигна начело на държавата и обедини в своята личност цялата публична власт... Из Предговор

Издателство Асеневци

Великата френска революция
в Хеликон


вторник, 16 юли 2013 г.

В. Г. Зебалд >> Аустерлиц

Историята на един човек, на когото като дете са отнети езика и името и който след това не може да се почувства като у дома си никъде в този свят...

Никой не пише толкова толкова омагьосваща проза като В. Г. Зебалд. Неговите панорамни, разпростиращи се с широк замах, потрепващи от ритъм изречения обгръщат нещата със симпатия и дискретност. Йорг Плат, Дер Тагесшпигел

В. Г. Зебалд,1944-2001 година, е роден във Вертах, Алгой, от 1970 година живее в Норуич, където преподава в Унверситета нова немска литература; удостоен с многобройни литературни награди, между които „Мьорике“, „Хайнрих Бьол“, „Хайнрих Хайне“, „Йозеф Брайтбах“.

Издателство Стено

Аустерлиц в Хеликон

Аустерлиц в Books.bg

Джойдийп-Рой Батачаря >> Разказвачът от Маракеш

История, по-вълнуваща от приказките на Шехерезада...

Всяка година разказвачът Хасан събира слушатели на прочутия градски площад на Маракеш, за да сподели с тях онова, което знае за млада двойка чужденци, изчезнали неизвестно как преди години. Различни свидетели разказват и за своите срещи с мистериозните влюбени, но историите им в някои случаи се припокриват, в други – си противоречат напълно. В сблъсъка на позиции и мнения става ясно, че братът на Хасан е в затвора, по обвинение, че има общо с изчезването на чужденците. И възниква въпросът дали разказването на тази история е опит да се открие истината, или желание да се изгради един мит около едно ужасяващо престъпление.

Издателство Enthusiast



Робърт Шекли >> Корпорация Безсмъртие; Цивилизация на статуса

Няма качествена разлика между атом, планета, галактика и Вселена. Всичко опира до това, в кой мащаб живееш най-уютно. Робърт Шекли

   Въпреки титлата си Блейн рядко се докопваше до проектирането на яхти. Старият Том Матисън имаше грижата за стандартните увеселителни корабчета. Брат му Ролф, по прякор Царя на мистиката, беше прочут по цял свят със своите платноходи за презокеански състезания и бързи индивидуални проекти. Тъй че какво оставаше за младшия конструктор?
   Блейн чертаеше схеми и планове на палуби, въртеше организацията, обявите и рекламата. Работата беше от¬говорна и нелишена от известна доза удоволствие. Но не беше проектиране на яхти.
   Знаеше, че би трябвало да подхване собствен бизнес. Но наоколо имаше толкова много проектанти на яхти и толкова малко клиенти… Както бе казал на Лаура, все едно че проектираш арбалети, боздугани и катапулти. Интересен творчески труд, но кой би купил продукцията ти?
   – Можеш да намериш пазар за платноходките си – каза му тя отчайващо прямо. – Защо не се престрашиш?
   Той се усмихна чаровно, хлапашки.
   – Не ме бива за решителни действия. Аз съм спец по съзерцанието и меката печал.
   – Искаш да кажеш, че си ленив.
   – Нищо подобно. Все едно да кажеш, че орелът не препуска добре или че коня хич не го бива за полет. Не можеш да сравняваш разнородното. Просто не съм от хората, дето се докопват до кокала. За мен мечтите, бляновете, виденията и плановете са само обект на съзерцание, не и на изпълнение.
   – Ненавиждам те, когато говориш така – въздъхна тя...

Хартиено издание и е-книга

Издателство Колибри



Стивън Кинг >> Джойленд [ Откъс ]

Историята на Девън Джоунс (на двайсет и една, девствен, с писателски заложби… и с разбито сърце), който прекарва лятото на 1973. в увеселителния парк „Джойленд” в Северна Каролина...

Най-новият роман на Стивън Кинг (2013)

В България:
Издателство Плеяда
Преводач Надя Баева
По книжарниците – в края на септември 2013


   Имах кола, но през повечето дни на онази есен през 1973 година изминавах пеш разстоянието между пансиона на госпожа Шопло в малкия град Хевънс Бей и Джойленд. Струваше ми се, че така е редно. По-точно, че е единственият начин. В началото на септември градчето беше почти безлюдно отговаряше на настроението ми. Онази есен беше най-прекрасната в живота ми. Твърдя го дори сега, след четирийсет години. От друга страна, никога не съм се чувствал толкова нещастен, това също го твърдя. Смята се, че първата любов е красива и че е още по-красива, когато връзката приключи. Слушали сте хиляди поп и кънтри парчета за леваци, зарязани от гаджетата си. И все пак най-много боли, когато за пръв път ти разбият сърцето - душевната рана заздравява най-бавно и белегът е най-дълбок. Кое му е красивото?

***

   През целия септември, та и през октомври небето над Северна Каролина беше безоблачно, а въздухът топъл дори в седем сутринта, когато по външната стълба излизах от апартамента си на втория етаж. Ако бях с тънко яке, го връзвах на кръста си, преди да съм изминал и половината от петте километра между града и увеселителния парк.
   Първо обаче се отбивах в пекарната на Бети и си купувах два топли кроасана. Вървях по пясъка, придружаван от сянката си, дълга поне шест метра. На мен кръжаха чайки, надявайки се на трохички от кроасаните. А когато се връщах (обикновено към пет часа, макар понякога да оставах до по-късно - нищо не ме очакваше в Хевънс Бей, градче, което изпадаше в летаргия след края на лятото), сянката ми крачеше редом с мен по водата. Ако имаше прилив, тя трептеше на повърхността, сякаш бавно танцуваше хула.
   Макар да не съм съвсем сигурен, мисля, че момчето, жената и кучето бяха там още при първия ми преход. По брега между града и веселата искряща шарения на Джойленд се редяха вили, много от тях скъпи, повечето заключени и със спуснати кепенци след Деня на труда. С изключение на най-голямата, онази, която приличаше на зелен дървен замък. Дъсчена пътека водеше от широкия ѝ заден вътрешен двор чак до мястото, където морската трева отстъпваше пред ситния бял пясък. В края на пътеката имаше маса за пикник, над нея беше разперен яркозелен плажен чадър. Под сянката му в инвалидна количка седеше момче с бейзболна шапка, завито с одеяло от кръста надолу дори в късните следобеди, когато температурата се движеше около двайсет градуса. Бях решил, че е приблизително на пет години, но не и на не повече от седем. Кучето, териер Джак Ръсел, лежеше до него или се гушеше в краката му. Жената седеше на една от пейките до масата, понякога четеше книга, но най-често бе загледана във водата. Беше много красива.
   Било на отиване или на връщане винаги им махах и момчето ми отвръщаше. Жената не ми махаше, не и в началото. 1973 беше годината на нефтеното ембарго на ОПЕК, годината, през която Ричард Никсън обяви, че не е мошеник, годината, през която починаха Едуард Г. Робинсън* и Ноел Кауард. Беше година, загубена за мен, Девин Джоунс - на двайсет и една, девствен, мечтаещ да стане писател и с разбито сърце. Притежавах три чифта джинси, четири къси панталона и разбрицан форд (но с хубаво радио), сегиз-тогиз ме спохождаха мисли за самоубийство.
   Прелест, а?

–––––
* Едуард Г. Робинсън (1893-1973) – популярен филмов актьор, известен най вече с ролите си на гангстер „Кий Ларго“ и на Уолтър Хъф в „Двойна застраховка“ по черния роман на Джеймс Кейн. Включен е в списъка на двайсет и петимата най-забележителни актьори на американското кино. – Б. пр.

***

   Сърцеразбивачката се казваше Уенди Кигън и не ме заслужаваше. Стигнах до този извод едва ли не когато преполових живота си, но както се казва, по-добре късно, отколкото никога. Уенди беше от Портсмут, Ню Хемпшир, аз - от Саут Бъруик, Мейн, тоест тя беше пословичното съседско момиче, в което неизбежно се влюбваш. Започнахме „да ходим“ (както казвахме тогава) в първи курс в Университета на Ню Хемпшир – всъщност се запознахме на среща на първокурсниците. Каква идилия, нали? Също като в онези поппарчета.
   Бяхме неразделни две години, навсякъде ходехме заедно, всичко вършехме заедно. По-точно всичко без „онова“. И двамата учехме и работехме, тя в библиотеката на университета, аз в мензата. През лятото на 1972 ни разрешиха да запазим работата си и ние се възползвахме, естествено. Заплащането не беше кой знае какво, но възможността да сме заедно не беше за изпускане. Предполагах, че същото ще се случи и през лятото на 1973, докато Уенди не ми съобщи, че приятелката й Рене е уредила за двете им работа във „Файлинс“ в Бостън.
   - Ами аз какво да правя? – попитах.
   - Винаги можеш да идваш да се виждаме – отвърна тя. – Страшно ще ми липсваш, Дев, но ще ни се отрази добре да се разделим за малко.
   Фраза, която често е като смъртна присъда. Сигурно изражението ми издаде какво мисля, защото Уенди се повдигна на пръсти и ме целуна.
   - С раздялата любовта става по-силна – побърза да ме увери. – А и като имам жилище, ще можеш да преспиваш при мен. - Само че не ме гледаше в очите, докато го изричаше, и така и не ми се случи да остана с преспиване. Оправдаваше се, че съквартирантките били твърде много. Времето било твърде малко… Разбира се, подобни проблеми бяха преодолими, обаче ние не ги преодоляхме, което още тогава трябваше да ми подскаже нещичко… а сега ми говори много. Няколко пъти бяхме много близо до „онова“, но то така и не се случи. Уенди винаги се дръпваше в последния момент, а пък аз не нахалствах. Колко бях смотан – правех се на голям кавалер. По-късно често се питах как биха се променили нещата (за добро или за лошо), ако не бях толкова задръстен. Сега съм наясно, че галантните младежи рядко ги огрява. Извезайте си го на ковьорче и си го окачете в кухнята.

***

   Перспективата да прекарам още едно лято в миене на подове в мензата и в зареждане на овехтелите миялни с мръсни съдове не ме очароваше, не и когато Уенди беше на сто и десет километра на юг и си живееше живота в Бостън, само че беше сигурна работа, която не биваше за изпусна, а и на хоризонта не се задаваха други възможности. После в края на февруари прекрасна възможност ми беше поднесена на тепсия, по-точно пристигна на конвейера с мръсни чинии.
   Някой беше чел „Каролайна Ливинг“, докато беше хапвал „специалитета на деня“, в този случай мексикански бургер с пържени картофки, и списанието беше останало на подноса. Той или тя бе оставил списанието на подноса. За малко да го хвърля в боклука, но се отказах. Все пак беше безплатно четиво. (Нали помните, че бях беден студент?) Пъхнах го в задния си джоб и го забравих, докато не отидох в стаята си в общежитието. То падна на пода, докато си сменях панталона, и се отвори на страницата с обявите.
   Онзи, който беше чел списанието, беше отбелязал няколко възможности за работа, но явно накрая бе преценил, че никоя от тях не го устройва, иначе списанието нямаше да се озове на конвейера с мръсните съдове. Погледът ми беше привлечен от обява в долната част на страницата, имаше обява, макар да не беше маркирана. На първия ред с удебелен шрифт пишеше: РАБОТА БЛИЗО ДО ХЕВЪН. Кой студент по английска литература не би се възхитил от каламбура? И кой меланхоличен двайсет и една годишен младеж, обсебен от страхове, че е на път да изгуби гаджето си, не би се зарадвал на възможността да работи в увеселителен парк, наречен „Джойленд“**?
   Импулсивно набрах посочения телефонен номер. Седмица по-късно в пощенската си кутия намерих формуляр за кандидатстване. В придружаващото писмо се упоменаваше, че ако искам да ме назначат на пълен работен ден за през лятото (тъкмо това исках), ще изпълнявам различни задължения, повечето от които, но не всички, типични за чистач. Трябваше да притежавам редовна шофьорска книжка и да се явя на интервю. Можех да свърша това през едноседмичната пролетна ваканция, вместо да си ида у дома в Мейн. Само дето бях планирал да прекарам поне част от въпросната седмица с Уенди. Можеше дори да стигнем до „онова“.
   - Яви се на интервюто – отсече Уенди, когато се видяхме в Бостън и аз споделих намеренията си. Изобщо не се поколеба. – Ще е вълнуващо.
   - Вълнуващо ще е да съм с теб – поправих я.
   - Ще имаме достатъчно време следващата година.
   Повдигна се на пръсти и ме целуна. (Вечно се повдигаше на пръсти.) Дали още тогава се виждаше с другия? Вероятно не, но се обзалагам, че го беше забелязала, защото беше в курса й по социология. Рене Сейнт Клеър сигурно знаеше и щеше да ми каже, ако я бях попитал – умираше да показва колко е осведомена и бас ловя, че изтощаваше горкия свещеник по време на изповед, - но някои неща човек не иска да знае. Като например защо момичето, което обичаш с цялото си сърце, упорито ти се дърпа, но ляга с новото си гадже едва ли не при първа възможност. Не съм много сигурен дали някой напълно преодолява първата любов. Дълбоко в себе си още искам да разбера какво не ми беше наред. Какво ми липсваше. Вече съм прехвърлил шейсетте, косата ми е побеляла, оцелях от рак на простатата, но още искам да знам защо не бях достатъчно добър за Уенди Кигън...

–––––––
** Непреводима игра на думи: heaven (англ.) – рай; joyland (буквален превод от английски) – страната на веселието. – Б. пр.

неделя, 14 юли 2013 г.

Кони Палмен >> Падналият ангел

„По това се познава перото на майстора и така литературата разкрива демоничната си същност. Тя лъже и мами, разкрасява и си измисля и пак при цялата си лъжовност превъзхожда реалността по истинно съдържание.“

   – Късметлийка си – каза после, – говорим си за преднамерени и непреднамерени убийства.
   – Това го твърдиш ти – отвърна Томас.
   – Късметлийка си – повтори Принца провлачено, докато с кокалестата си ръка разделяше условно масата на две, – според половината от тази славна компания става дума за убийство. Едната половина от другата половина по-скоро смята, че е било злополука, а един от нас е твърдо убеден, че е било самоубийство.
   Странно как моментално се досетих за коя драма говореше. А може би не беше толкова странно, тъй като макар и да бяха минали повече от двадесет години, в определени среди отзвукът от нея никога не бе заглъхвал.
Освен това можех да свържа всеки един на масата с композитора Лукас Лоус. Принца беше написал либретото за
най-известната му опера, двете жени бяха изпълнявали роли в нея, а Томас Бюрххраф неизменно беше художник на декорите му.
   – „Нашият ангел падна“ – изрецитирах аз.
   – По дяволите, откъде знаеш! – възкликна Принца.
   – Днес стават точно двадесет и четири години – ми обясни Мика с глух глас, – та се сетихме.    Въпреки че на мен дата не ми е нужна, тъй като си мисля за това всеки ден.
   – Изречение, от което те побиват тръпки: „Нашият ангел падна!“ Така пишеше във вестника, не съм единствената, която мисли, че е било самоубийство – обади се Якоба Малинк.
   Победният є тон издаваше, че другите не поддържат нейната хипотеза и е трябвало да я защитава в досегашния разговор.
   – Беше достатъчно нещастна, за да го направи – помирително отбеляза Томас Бюрххраф, – но обичаше сина си прекалено много, за да се самоубие. Връзката помежду им беше необикновена, никога не би го изоставила.
   – Пийнеш ли си, забравяш, че има хора, които обичаш от все сърце – въздъхна Принца, сякаш говореше от собствен опит, – именно това е целта на напиването. За пияниците обичта е бреме, понеже обичат твърде силно...

Издателство Аквариус



Карл Фруде Тилер >> Обкръжение

Стилът на прозата на Тилер е толкова „плътен“, че спира дъха на читателя. Турид Биркелан

Главният герой в романа, Давид, е изгубил паметта си. Неговият психолог публикува във вестника снимката му с обява, която призовава всички, които го познават, да му помогнат да си спомни кой е. На молбата му се отзовават неговите приятели от младежките години – Юн и Силие – и вторият му баща, Арвид. Всеки от тях по свой начин възстановява идентичността на Давид чрез откъслечните си спомени...

Особената структурна композиция на романа включва три части, съдържащи елементи от различни жанрове – повоествование в сегашно време, писма, спомени от първо лице, единствено число.

Издателство Авангард принт

Обкръжение в Хеликон


Карл Маркс >> Човекът и бъдещето

Маркс: Всичко, което знам, е, че аз не съм марксист.

   Маркс е бил необходим на Системата. Неговото име е гарант за „научност“ и символ на универсалност, на Световната революция. Щит и копие. И в същото време той е нейната идеологическа ахилесова пета. Още в началото Плеханов в Русия и Кауцки в Европа доказват, че тъкмо теорията на Маркс гарантира провал на болшевишкия експеримент. Впрочем достатъчно е да се съпостави категоричното утвърждаване на идеологията (на „идеологически фронт“ се води „идеологическа борба“ срещу „идеологическа диверсия“, изучават се „идеологически дисциплини“, така че всеки да бъде „идеологически подкован“ и т.н.) с не по-малко категоричните негативни определения на Маркс за идеологията като „фалшиво съзнание“, илюзии, които една класа натрапва на цялото общество, за да осигури своето господство...
   „Марксическият плурализъм“ обезсилва монолитната съветска идеология. Затова всеки „ревизионизъм“ е жестоко преследван. Поредният парадокс: никой не трябваше да се съмнява, когато се говори от името на онзи, чийто девиз е бил „Подхвърляй всичко на съмнение“! Не само гражданите  саограничавани и лишавани от права. Посмъртно Маркс е лишен от правото да бъде свободно тълкуван и актуализиран. Както през ХІХ век, приживе, така и през ХХ век, post mortem, е намерил уют в... Лондон... Из Предговор

Издателство Изток-Запад