Еразъм Ротердамски >> Възхвала на глупостта

Човешката глупост прави живота поносим. Еразъм Ротердамски

   През недавнашните дни, когато се връщах от Италия в Англия, за да не губя цялото това време в разговори, чужди на музите и на литературата, докато трябваше да седя на кон, предпочетох да си мисля отчасти за нашите общи научни занимания или да се наслаждавам на спомените за останалите тук приятели, които са толкова учени, колкото и скъпи на моето сърце. Между тях ти заемаше първо място, Море. Намирайки се далече, аз изпитвах наслада от спомена за тебе, отсъствуващия, както бях свикнал лично да се наслаждавам на общуването с тебе. Заклевам ти се, че нищо по-приятно не съм имал в живота си от това общуване. И тъй като реших да се занимавам изобщо с нещо, а времето беше малко удобно за сериозни размишления, намерих за добре да съставя възхвала на Глупостта. Ти ще попиташ: „Каква Атина Палада ти е внушила тая мисъл?“ Преди всичко това ми внуши твоето родово име МОР, което като дума е толкова близко до глупостта, колкото ти самият си далече от нея. На второ място аз се надявах, че тази шега на моя ум особено ще ти хареса, понеже ти обикновено изпитваш голямо удоволствие от подобни шеги, сиреч учени и остроумни, ако не се лъжа; пък и изобщо гледаш на живота на хората като някакъв Демокрит. Макар ти да мислиш обикновено съвсем различно от тълпата поради изключителната прозорливост на своя ум, но поради невероятната благост и кротост на нравите си можеш и изпитваш радост да общуваш с всички хора по всяко време. Затова и ще приемеш не само благосклонно тази моя незначителна творба като спомен за твоя приятел, но и ще я вземеш под твоя закрила. Посветена на тебе, тя вече е твоя, а не моя.
   Не ще липсват вероятно и хулители, които ще разпространяват клевети, че това са леки шеги, които не подхождат на богослов, а при това са твърде хапливи за християнското смирение. Те ще ме обвиняват, че възстановявам древната комедия и някакъв си Лукиан и че заядливо нападам всичко. Нека тия, които смущава лекостта и закачливостта на темата, си помислят, че това не е мой образец, той е установен отдавна от велики писатели. Преди много векове Омир е възпял Войната между мишките и жабите, Марон – комар и ястие от счукан чесън, сирене, масло и оцет, Овидий – орех! Поликрат е възхвалил Бузирис, а Исократ е поправил похвалата, Главкон величае неправдата, Фаворин – Терсита и треската, която се повтаря всеки четвърти ден, Синесий – плешивостта, Лукиан – мухата, и бълхата, Сенека написал шеговит апотеоз на Клавдий, Плутарх – разговор между Грил и Одисей, Лукиан и Апулей – магарето, а не зная кой – завещание на прасето на Груний Корокота, за което споменава и божественият Йероним.
   Ако намират за добре, нека моите критици си представят, че аз съм решил да се забавлявам заради себе си и да яхам дълга тръстика. Каква е най-сетне тая несправедливост да позволяваме на хората от всички звания да се забавляват, но да не позволяваме никаква шега на учените, дори ако шегите им водят до сериозни неща и дори ако боравят така със забавните предмети, та читателят, който не е съвсем неразсъдителен, да получи от тях повече полза, отколкото от педантските блестящи доказателства на някого си? Както става например, когато някой с търпеливо съставена реч величае реториката или философията, друг пише похвали на някой владетел, трети пък съветва да се започне война срещу турците. Един предсказва бъдещето, а друг се занимава с безполезни въпроси за съвсем незначителни неща. Както няма нищо по-нелепо от разглеждането на сериозните неща по глупав начин, така също няма нищо по-забавно от такова разглеждане на глупавите работи, та да изглежда, че не се шегуваш. За мене ще съдят наистина другите; но ако не ме лъже Самолюбието, то аз съм възхвалил не съвсем глупаво глупостта. А за упрекването ми в хапливост аз ще отговоря, че винаги духът ми е бил напълно свободен да се надсмива безнаказано на всекидневния човешки живот, стига само свободата да не преминава в лудост. Колко много се удивлявам на нежността на съвременните уши, които не могат нищо друго да понасят освен тържествени титли. Ти би могъл да видиш в наше време не малко религиозни люде, които по-скоро ще понесат най-остри хули към Христа, отколкото да се засегне папата или владетелят с най-безобидна шега, особено ако нещо се отнася до хляба. Но ако някой подлага на преценка човешкия живот така, че не засяга никого лично, понеже не споменава име, то, моля ви се, защо да изглежда, че той хапе, а не че учи и съветва? Ако пък споменавам имена, колко често трябва сам себе си да осъждам? Тъй че този, който не щади нито едно съсловие, той се сърди не на някой отделен човек, а на всички пороци. Следователно ако някой започне да вика, че е обиден лично, той ще издаде по този начин своята гузна съвест и страх. Божественият Йероним много по-свободно и много по-хапливо е писал подобни книги, без да щади понякога и имената. Аз повсеместно избягвах да споменавам имена и така уравновесявах изразите си, та разумният читател да разбере лесно, че се стремя към смях който доставя удоволствие, а не към хаплив присмех. Аз не раздвижвах по примера на Ювенал скритата утайка от пороци, като се стараех да показвам смешното, а не грозното.
   Ако има някой, когото не могат да успокоят казаните думи, той нека си спомни поне това, че е почтено да бъде изобличаван от Глупостта. Дето я накарах да говори, би трябвало да бъде за полза на всяко лице. Впрочем защо разправям всичко това на тебе, толкова изкусния адвокат, който може по най-добър начин да защити и не най-доброто дело? Здравей, най-сладкодумни Море, и своята Морѝа защищавай усърдно! Еразъм Ротердамски изпраща поздрав на Томас Мор

Издателство Рата – София

Възхвала на глупостта в Хеликон

Възхвала на глупостта в Books.bg

Томас Харис >> Червения дракон

Дори в затвора доктор Ханибал Лектър е опасен като гърмяща змия...

   – Добре си живеем, нали?
   Мрачният ѝ поглед му даде да разбере, че би могъл да каже и нещо по-уместно. Не му остана време да се поправи, тъй като тя продължи:
   – Съвместната работа с Крофорд ти се отрази зле. Не мога да разбера защо не ни остави на спокойствие! Нали за него работят куп специалисти и цялото шибано правителство!
   – Не ти ли е разказвал? Работихме заедно и двата пъти, когато напуснах преподавателската дейност в академията на ФБР, за да се върна към оперативното разследване. Не беше се сблъсквал с нещо подобно, макар да е ченге от сума години. Сега отново се появява такъв случай. Психопати като този се срещат изключително рядко, а той знае, че аз имам... известен опит.
   – Как да нямаш – кимна Моли и хвърли красноречив поглед към яркия белег под разкопчаната му риза.
   Широк цял пръст и грозно подут, той пресичаше корема му и опираше в долния край на гръдния кош. Кожата около него отказваше да почернее от лъчите на слънцето.
   Беше дело на доктор Ханибал Лектър, използвал нож за разкрояване на линолеум. Случи се почти година преди Греъм да се запознае с Моли, и за малко да го изпрати на оня свят. Доктор Лектър, наречен от булевардните вестници Ханибал Канибала, беше вторият заловен от Греъм психопат.
   След като напусна болницата, Греъм подаде оставка от ФБР, изсели се от Вашингтон и си намери работа като монтьор на дизелови двигатели за лодки в град Маратън, щата Флорида. С моторите се оправяше още от малък. Преди да открие Моли и чудесната й стара къща в залива Шугарлоуф, живееше в една каравана на пристанището.
   Възседна като нея изхвърления от вълните дънер и улови ръцете ѝ. Краката ѝ се пъхнаха под неговите.
   – Слушай, Моли. Никой не може да разубеди Крофорд, че имам нюх към подобни чудовища.
   – А ти вярваш ли го?
   Очите на Греъм проследиха трите пеликана, литнали в индийска нишка над приливните вълни.
   – Моли, интелигентният психопат може да бъде заловен изключително трудно, особено ако е и садист. По няколко причини, най-важната от които е, че липсват логични мотиви за престъпленията му. В повечето случаи не може да се разчита и на помощта на полицейските информатори. Обикновено арестите се предхождат от ослушване и изчакване, а не от задъхано тичане по горещи следи.
   При психопатите никой нищо не знае, често дори самият извършител. По тази причина човек трябва да се съсредоточи върху уликите и да използва главата си. Да се опита да пресъздаде начина на мислене на такъв тип, да открие характерните му особености.
   – А след това да го проследи и да го залови – довърши мисълта му Моли. – Страхувам се, че тръгнеш ли да преследваш този маниак, той ще те подреди не по-зле от онзи, последния... Това ме плаши.
   – Нито ще ме види, нито ще чуе името ми, Моли. Ще го арестува полицията, стига да го открие. Крофорд иска от мен допълнителна гледна точка и нищо повече.
   Тя гледаше как червените лъчи на залязващото слънце проблясват по морския безкрай. Високо в небето се носеха перести облаци. Греъм обичаше начина, по който тя извръща глава и безхитростно излага на показ далеч не съвършения си профил. Наблюдавайки как кожата на шията й меко пулсира, той изведнъж усети соления й вкус върху устните си. Преглътна и тихо попита:
   – Какво да правя, по дяволите?
   – Каквото вече си решил. Останеш ли тук, а убийствата продължат, всичко ще ти опротивее – и „Хай Нун“, и останалите таратайки... Разсъждаваш ли така, въпросите са излишни.
   – Но ако все пак поискам мнението ти?
   – Ще кажа, че трябва да останеш тук, при мен. При мен, при мен! И при Уили, разбира се... Без колебание бих го използвала като аргумент, стига да има смисъл. Но от мен се очаква да проявя твърдост и да размахам кърпичка за сбогом. Случи ли се нещо, ще ми остане утехата, че си изпълнил своя дълг. За известно време това ще ми върши работа, а после мога да се прибера у дома и да си хапя ноктите на воля...
   – Ще действам задкулисно.
   – Никога не си го правил. Егоистично ли разсъждавам?
   – Това е без значение.
   – Точно така. Тук е приятно и спокойно. Предполагам, че го усещаш ясно, особено на фона на всичко, което си преживял. Мисля, че можеш да го оцениш. – Той мълчаливо кимна, а тя добави: – Не искам да изгубя всичко.
   – Няма да го изгубим.
   Мракът се спусна неочаквано. На югоизток, съвсем ниско над хоризонта, изгря Юпитер. Станаха и бавно тръгнаха към къщата. Зад гърба им изплува разкошната луна.
   Навътре в морето, оттатък вълнолома, рибки примамки скачаха над вълните с надеждата да отърват живота си...

Хартиено издание и е-книга

Издателство Колибри

Червения дракон в Хеликон

Червения дракон в Books.bg

Питър Зукерман и Аманда Падоан >> Погребани в небесата

Чиринг открива Пасанг, прикован към леден склон, без пикел, очакващ смъртта си...

„Гърлото на бутилката” на К2, Пакистан, Зона на смъртта: около 8200 метра над морското равнище: Увиснал от скалата, стиснал пикела, който единствен го разделя от смъртта, шерп на име Чиринг Дордже се оттласква наляво. Масивен леден къс се откъсва някъде горе и полита към него. Къс с размерите на хладилник. Основата му засича, а останалата част неудържимо процепва въздуха надолу. Профучава покрай Чиринг, ожулва рамото му и изчезва от погледа. Вече няколко десетилетия планината изпълва съзнанието на шерпа, покорил Еверест десет пъти. Чиринг се чувства като робот, премръзнал, твърде изморен, за да мисли какво е пожертвал за К2. Трррр. Разбива се в нещо, пръсва се на парченца. Планината потръпва от удара. Стълбове от прах, лед и сняг. Около полунощ е, първи август, 2008. Чиринг има смътна представа къде се намира – при или близо до „Гърлото на бутилката” на К2, най-гибелния участък на най-опасната планина. Приблизително на полетната височина на Боинг 737 „Гърлото на бутилката” се губи в тъмнината под шерпа. Под светлината на звездите и заради мъглата, сипеща се в пропастта, жлебът изглежда бездънен. Над него, като гребен на разбиваща се вълна, е застинал къс лед. Недостигът на кислород е замъглил съзнанието на Чиринг. Гладът и изтощението са пречупили тялото му. Отваря уста, а езикът му замръзва. Иска да си поеме дъх, а въздух без капчица влага изгаря гърлото и пари очите му. Далеч по-труден от Еверест, К2 е сред най-престижните награди във високопланинския алпинизъм. Чиринг е тръгнал въпреки сълзите на жена си. Въпреки това, че експедицията струва повече, отколкото баща му е заработил за четирийсет години. Въпреки предупреждението на неговия будистки лама, че богинята на К2 няма да е благосклонна към изкачването. Тази вечер Чиринг е достигнал билото на К2 без кислородна бутилка, което го нарежда сред най-успешните алпинисти, но слизането не върви според плановете. Мечтал е за успеха, за посрещане, достойно за герой, за слава дори. Сега тези неща нямат значение. Чиринг има съпруга, две дъщери, процъфтяващ бизнес и дузина роднини, които разчитат на него. Всичко, което иска, е да се прибере у дома. Жив. По правило слизането е по-безопасно. Алпинистите обикновено се спускат в светлата част на деня, когато е по-топло и пътятсе вижда добре. Обезопасени с двойни въжета, те се оттласкват от леда, като в същото време са прикрепени към други въжета – застопорени, с цел контрол на скоростта. В лавиноопасните зони около „Гърлото на бутилката” те се спускат възможно най-бързо. Така се съкращава времето, в което са изложени на опасност, и възможността да останат заровени. Тъкмо такова бързо спускане е планирал Чиринг, на него е разчитал. Тъмно, безлунно. Въжетата са изчезнали, прерязани от падащи късове лед. Няма как да се обръща назад. Само пикелът може да го спаси от падане. И не само него – за ремъка на кръста му е закачен друг алпинист. Мъжът, висящ под него, е Пасанг Лама. Преди три часа Пасанг се е разделил с пикела си, за да помогне на катерачи в крайно незавидно положение. Решил е, че ще оцелее и без него. Също като Чиринг Пасанг е разчитал на фиксираните въжета, за да се спусне. Когато въжетата в „Гърлото на бутилката” изчезват, Пасанг решава, че му е дошло времето. Без въжетата и пикела няма мърдане нито нагоре, нито надолу. Освен ако някой не му помогне. Но кой и защо? Всеки, който прикачи Пасанг към себе си, ще полети надолу с него. Да удържиш дори и едно тяло само с помощта на пикел – това в „Гърлото на бутилката” е почти невъзможно. Да удържиш две е два пъти по-трудно, два пъти по-рисковано. Опитите да го спасят биха били равностойни на самоубийство, мисли си Пасанг. Алпинистите по правило са си самодостатъчни. Всеки здравомислещ човек би го оставил да умре. Както се е очаквало, един шерп вече го е подминал. Пасанг очаква Чиринг да направи същото. Двамата принадлежат към различни работни колективи. Чиринг няма задължението да помогне. Но сега Пасанг виси три ярда под него, прикачен с въже към ремъка на кръста му. След като се разминават с ледения блок, двамата свеждат глави и тихо преговарят с богинята на планината. Отговорът й идва секунди по-късно. Металически, стържещ звук. Зонннг. Тътенът е все по-силен, кънтенето – все по-продължително, ехото – все по-бързо, по-глухо, отляво, отдясно... И двамата знаят какво означава. Ледът около тях се пропуква. С всеки пукот по леда плъзват зигзагообразни цепнатини, всеки миг ледени късове могат да се посипят върху тях. Ако усетят опасност, могат да се оттласнат встрани, да огънат тела, за да я избегнат. Ако не успеят, нещо ще се стовари върху тях. А рано или късно ще се отцепи леден къс с размерите на автобус. Особен избор в такъв случай нямаш, освен да се молиш...

Издателство Вакон

Погребани в небесата в Хеликон

Погребани в небесата в Books.bg

Артур Шопенхауер >> За човека, обществото и нравите

Истинското щастие е постижимо чрез отричане на собствената воля и издигане над болката и удоволствията

Животът ни е даден не за да му се наслаждаваме, а за да го превъзмогнем.

Великите духове са като орлите – гнездят нависоко и в усамотение.

Да желаеш безсмъртие, е да желаеш увековечаването на една голяма грешка.

Човек, който пише за глупаци, винаги може да се радва на широк кръг читатели.

Единственото постоянно нещо е промяната.

Издателство Фама

За човека, обществото и нравите в Хеликон

За човека, обществото и нравите в Books.bg

Астрид Линдгрен >> Децата от улица Тряскаджийска

„Херинга в неделя, пфууу, по фараона!“

Уличката, на която живее семейството на Лота всъщност се казва „Грънчарска“, но бащата я нарича така, защото неговите деца Юнос, Мия-Мария и Лота са истински „тряскаджии“, които непрекъснато измислят от шумни по-шумни и интересни игри, разказани от името на Мия-Мария.

Лота е най-малката, но е „упорита като стара коза“, а в главата ѝ се раждат непрекъснато „нови хрумвания“, които често ѝ донасят „щастен ден“. РБ Емануил Попдимитров

Издателство Пан

Децата от улица Тряскаджийска в Хеликон

Децата от улица Тряскаджийска в Books.bg

Такаши Мацуока >> Облак врабчета

Пътешествие във величественото царство на самураи и гейши, нинджи и дзенбудистки свещеници, американски мисионери и убийци...

   Въздишката ѝ – измамна, както тя добре си даваше сметка, не откъсна Генджи от наблюдението му. Без дори да хвърли поглед към нея, той взе стария португалски телескоп, разви го докрай и отново съсредоточи вниманието си върху залива. Хейко си позволи да изпита разочарование. Беше се надявала... Какво се бе надявала? Надеждата, малка или голяма, беше мечта, нали така, нищо повече.
   Представи си как стои до прозореца. Виждаше го, без изобщо да го гледа. Генджи не би пропуснал да забележи нейната осведоменост, ако тя продължаваше с преструвката. Дори не бе напълно сигурна дали вече не я е забелязал. Това би обяснило защо не й бе обърнал внимание по-рано, когато стана, и после, когато тя изпусна въздишка. Той я дразнеше нарочно. А може би и не беше така. Трудно бе да се каже. Затова престана да мисли и просто извика образа му пред очите си.
   Беше прекалено красив за мъж. По тази причина и понеже обикновено се държеше изключително небрежно и поведението му се различаваше от самурайското, изглеждаше фриволен, крехък, дори женствен. Външният му вид лъжеше. Когато беше без дрехи, видимите бразди на мускулатурата му свидетелстваха за сериозната му отдаденост на военните дела. Изкуството на войната беше близък другар на импулсивността в любовта. Тя усети, че ѝ става топло от спомените, и въздъхна, този път, без да иска. Вече бе почти невъзможно да се преструва, че спи. Позволи на очите си да се отворят. Погледна го и видя каквото си бе представяла. Онова, което се виждаше в отсрещния край на телескопа, трябва да бе пленително. Изцяло бе погълнало вниманието му.
   След малко заговори със сънен глас:
   – Господарю, ти трепериш.
   Той продължи да наблюдава залива, но се усмихна и отвърна:
   – Чиста лъжа. Недостъпен съм за студа.
   Хейко се измъкна от леглото и облече долното кимоно на Генджи. Обви тялото си плътно с него, за да се затопли колкото е възможно, после коленичи и завърза хлабаво косата си с копринена панделка. Прислужницата й Сачико щеше да се мъчи часове да възстанови сложната ѝ фризура на куртизанка. Засега това вършеше работа. Тя стана и тръгна към него със ситни стъпки, влачейки стъпала така, както трябваше да ходят елегантните жени, после, когато го доближи на около метър, се отпусна на колене и сведе глава. Задържа главата си приведена още известно време, но очакваше признание от него и не го получи. После се изправи, свали долното кимоно, загрято от топлината на тялото ѝ и ухаещо на нейния аромат, и обгърна с него раменете му.
   Генджи изсумтя и се загърна с дрехата.
   – Ето, виж.
   Тя пое предложения телескоп и огледа залива. Предишната вечер имаше шест кораба на котва, всичките бойни кораби от Русия, Британика и Америка. Сега до тях се виждаше седми – тримачтова шхуна. Тя бе по-малка от военноморските съдове, нямаше техните гребни колела и високите черни димни тръби. От двете ѝ страни липсваха отвори за оръдия, на палубата също не се виждаха топове. До бойните кораби шхуната изглежда е нищожна, но бе два пъти по-голяма от всеки японски кораб. Откъде бе пристигнала? От запад, от китайско пристанище? От юг, от Карибските острови? От изток, от Америка?
   Хейко каза:
   – Когато си лягахме, търговския кораб го нямаше.
   – Току-що пусна котва.
   – Този ли чакаше?
   – Може би.
   Хейко се поклони и върна телескопа на Генджи. Той не бе споделил с нея какъв кораб очаква, а тя, разбира се, не бе го попитала. Най-вероятно самият Генджи не знаеше отговора на тези въпроси. Допускаше, че той чака да се изпълни предсказанието, а предсказанията бяха забележително несъвършени по своята същност. Независимо къде я водеха мислите, тя не откъсваше поглед от залива. – Защо чужденците вдигаха толкова шум снощи?
   – Празнуваха Нова година.
   – До Нова година има шест седмици.
   – Така е за нас. Първата нова луна след зимното слънцестоене, през петнайсетата година на император Комей. Но за тях Нова година настъпи. – Той каза на английски: – Първи януари хиляда осемстотин шейсет и първа. – После отново продължи на японски: – За тях времето върви по-бързо. Ето защо са толкова по-напред от нас. Това е тяхната Нова година, а ние оставаме още шест седмици в миналото. – Погледна я и се усмихна: – Засрамваш ме, Хейко. Не ти ли е студено?
   – Аз съм просто жена, господарю. Там, където ти имаш мускули, аз имам тлъстина. Този недостатък ми осигурява топлина малко по-дълго време. – Тя напрегна всичките си сили, за да не реагира на студения въздух. Да затопли кимоното с тялото си, после да му го даде, беше умерено очарователен жест. Ако потрепереше, щеше да подчертае какво е направила и цялото изящество на жеста би се изгубило...

Издателство Прозорец

Облак врабчета в Хеликон

Облак врабчета в Books.bg

Маргьорит Дюрас >> Да пишеш

От писането се подивява...

   Тъкмо в една къща човек е сам. И не извън нея, а вътре в нея. В градината има птици, котки. Но също от време на време някоя катеричка, някой пор. Човек не е сам в един парк. Но в къщата е толкова сам, че понякога е напълно объркан. Едва сега знам, че престоях там десет години. Сама. И то за да пиша книги, които ме накараха да разбера, мен и останалите, че съм този писател, който съм. Как точно се случи това? Че как може да се изрази? Едно мога да кажа и то е, че този род самота в Н. бе създадена от мен. За мен. И че само в тази къща аз съм сама. За да пиша. За да пиша не както съм го правила досега. А да пиша книги още непознати за мен и още никога незамисляни от мен и непредугаждани никога от никого. Там написах Похищението на Лол В. Щайн и Вицеконсулът. После други след тях. Разбрах, че съм личност сама с моето писане, сама много далеч от всичко. Това продължи десет години може би, вече не знам, рядко съм пресмятала времето, прекарано в писане, пък и Пресмятах времето, прекарано в очакване на Робер Антелм и Мари-Луиз, неговата малка сестра.

После нищо повече не съм пресмятала.

Издателство Прозорец

Да пишеш в Хеликон

Да пишеш в Books.bg

Владимир Зарев >> Лето 1850

Съдбовните събития в Ломския, Белоградчишкия и Видинския край и копнежът за Свобода...

   „Трябва!“ – само толкова. Само тази заканителна и жестока дума съдържаше и последното писмо на Александър. Цяла година и нещо Срацимир намери поводи да отлага, извиняваше се с последния изпит по банково дело (наука, която изобщо нямаше да му трябва в сънливия Видин, където всеки търговец си беше и банка), със здравето, с неизплатените дългове пред някой си хер Мишкоуц. Писмата от Видин и Темешвар ставаха все по-къси, все по-свъсени и пестеливи, една удивителна оскъдност, която, Срацимир предчувстваше, щеше да свърши със заповед. Най-големият му брат Петрак беше мъртъв, история смътна и непроницаема, тъй както мъгливо бе всяко утро над Видин. Някой трябваше да го смени, а Срацимир, претоварен от знания, разглезен не толкова от бедния живот на студент, колкото от пораслата си гордост на свободен човек, все отлагаше. Беше красив като дявола, впримчи връзките си на нищ, но желан в кафенетата бохема, запозна се със закръглената Лотхе. Тази Лотхе беше руса девица от чешки произход, с която редовно слушаха неделния орган във величествената катедрала „Щефанс Кирхе“. Баща ѝ беше еснаф, дребен производител на бира, с бездушния морал на немец и грубостта на славянин. Животът на човека, бе разбрал Срацимир, е изкован от желания и компромиси, компромисите винаги побеждават.

   Лотхе беше мила и нежна, носеше чадърче, една постоянна сянка над лицето, която обгръщаше бликналата ѝ млада безликост с особена есенна тъга. Изпитваше леко презрение към нея, но се държеше до болка почтено, в театъра я водеше само на трагедии, слушаха органа в „Щефанс Дом“, неделния следобед прекарваха във Виенската гора, а всяка събота ходеха на гробището – един огромен и тържествен град, в който от десет години спеше майката на неговата изгора. Само веднъж успя да зърне бедрата ѝ сред бавния поток, който прегазваха, само веднъж бе успял да надникне в заплетения ѝ корсаж, но вече знаеше, че зад видимото спокойствие на хладното си немско име, зад бронята от деликатни дантели тази Лотхе крие преливащо телесно здраве, че в нея се таи животът, който напира в бащините ѝ огромни бъчви, и че тя навярно прилича на една отколешна негова позната, която Срацимир посещаваше няколко пъти годишно в покрайнините на Виена, там макар и нарядко се срещаха къщи със запален червен фенер пред олющените им фасади.
   Преди седмица, когато се прибра в тясната и влажна стая, всъщност недоизмазан таван, който повече приличаше на гълъбарник, отколкото на ергенска обител, той завари последното писмо от брат си и проумя изключителния му смисъл. На плътния, сякаш омазнен с восък, лист бе написано само: „Трябва!“ – и следваше господарският подпис на Александър. 

   Това не беше заповед, то бе повече от закана. Гълчавата по богатия и безгрижен булевард се стопи в бликналата болка, беше студено, а той усети, че се изпотява. Откачи от стената фотографията на една известна балерина единствената вещ, която украсяваше царствената му бедност, и я строши в нозете си. „Моята царствена бедност... – изохка Срацимир и се просна в разклатената софа. – ... Ваша царствена бедност!” Тогава изведнъж се реши, беше твърде нищ, за да бъде независим от братята си, чужденец в една хладна и надменна страна, която приемаше единствено смеха му, беше и твърде свободен, отровен вече от мечти и от бохемски навици, за да се върне в замрежения от комари зной на Видин. Взе бастуна си и излезе...

Издателство Хермес

Лето 1850 в Хеликон

Лето 1850 в Books.bg

Михаел Енде >> Момо

или Странната история за времекрадците и за детето, което върна на хората откраднатото време

   ... Под тревясалата сцена на разрушения театър имаше няколко наполовина срутени стаички, в които се влизаше през една дупка на външния зид. Тук се бе установила да живее Момо. Един ден по обяд при нея дойдоха няколко мъже и жени от близката околност с желанието да я поразпитат. Момо бе застанала насреща им и боязливо ги гледаше, страхуваше се, че те ще я прогонят. Но скоро забеляза, че са добри хора. Те самите бяха бедни и подобен живот не им беше чужд.
   – Значи така – обади се единият от мъжете, – тук ти харесва, нали?
   – Да – отвърна Момо.
   – Искаш ли да останеш тук?
   – Да, с радост.
   – Но никой никъде ли не те чака?
   – Не.
   – Имам предвид, не трябва ли да се връщаш в къщи?
   – Аз тук съм в къщи – увери го бързо Момо.
   – Откъде дойде, детенце?
   Момо махна неопределено с ръка и посочи някъде в далечината.
   – Но къде са родителите ти? – продължи да разпитва мъжът.
   Детето безпомощно погледна него и останалите хора и вдигна рамене. Хората размениха погледи и въздъхнаха.
   – Не трябва да се страхуваш – каза мъжът – ние не искаме да те прогоним. Искаме да ти помогнем.
   Момо мълчаливо кимна, все още не съвсем убедена.
   – Ти казваш, че името ти е Момо, нали?
   – Да.
   – Хубаво име, но аз досега никога не съм го чувал. Кой ти даде това име?
   – Аз.
   – Ти сама си се кръстила?
   – Да.
   – А кога си родена?
   Момо размисли и после отговори:
   – Доколкото мога да си спомня, аз винаги съм била родена.
   – Но нямаш ли си леля, чичо, баба, въобще семейство, при които да отидеш?
   Момо само стрелна мъжа с поглед и помълча известно време. След това промърмори:
   – Аз тук съм си вкъщи.
   – Е, добре – каза мъжът, – но ти си още дете, на колко години си всъщност?
   – Сто – отвърна колебливо Момо.
   Хората се разсмяха, тъй като го приеха за шега.
   – Кажи сериозно, на колко си години?
   – На сто и две – отговори Момо, още по-несигурна. Измина известно време, докато хората забележат, че детето знае само няколко числа, случайно дочути, при които обаче то не си представяше нищо определено, тъй като никой не го беше учил да смята.
   – Чуй – каза мъжът, след като се посъветва с останалите, – искаш ли да съобщим на полицията, че си тук. Тогава ще те изпратят в дом за деца, където ще имаш ядене, ще имаш и легло, ще смяташ, ще четеш и ще пишеш, ще научиш още много неща. Какво мислиш, кажи?
   Момо уплашено го погледна.
   – Не – промълви тя, – не искам да отивам там. Аз вече бях веднъж. Бяха и други деца. На прозорците имаше решетки. Всеки ден ни биеха, но съвсем несправедливо. И аз една нощ се покатерих на оградата и избягах. Не искам да отивам пак там.
   – Мога да разбера това – каза един възрастен човек и поклати глава.
   Другите хора също можеха да го разберат и също поклатиха глави.
   – Е, добре – каза една жена, – но ти все още си малка. Някой все пак ще трябва да се грижи за тебе.
   – Аз – отвърна облекчено Момо.
   – Нима можеш? – попита жената.
   Момо помълча минута и отговори тихичко:
   – Нямам нужда от много.
   Хората отново се спогледаха, въздъхнаха и поклатиха глави.
   – Знаеш ли, Момо – подхвана пак мъжът, който беше говорил пръв, – смятаме, че ти би могла да се настаниш при някого от нас. Всички ние също имаме съвсем малко място, а и повечето от нас имат по една сюрия деца, които също искат да ядат, но мислим, че едно дете повече или по-малко не е от значение. Как гледаш на това, кажи!
   – Благодаря – каза Момо и за пръв път се усмихна, – много благодаря! Но не може ли просто да ме оставите да си живея тук?
   Хората надълго и нашироко се съвещаваха и накрая се съгласиха. Защото тук, сметнаха те, детето би могло да живее точно толкова добре, колкото и при някого от тях, а иначе те всички щяха да се грижат за Момо и на всички заедно щеше да им е по-лесно, отколкото само на един.
   Започнаха веднага – като за начало почистиха и постегнаха колкото можаха полусрутената каменна стаичка, в която се бе настанила Момо. Един от тях, който беше зидар, дори изгради малка каменна печка. Отнякъде изнамериха и един ръждясал кюнец. Възрастен дърводелец успя да скове от няколко дъски от стари сандъци масичка и два стола. А накрая жените донесоха и едно прослужило, украсено с извити орнаменти желязно легло, дюшек, прокъсан тук-таме само, и две одеяла. Каменната дупка под сцената на руините се превърна в уютна малка стаичка. Зидарят, който притежаваше и художествени наклонности, изрисува накрая и красива картина с цветя на стената. Нарисува даже рамката и пирона, на които да виси картината.
   А после дойдоха децата на тези хора и донесоха за ядене всичко, което можеха да отделят от собствения си залък – едно дете донесе бучица сирене, друго – малко коматче хляб, трето – плод и така нататък. И понеже децата бяха твърде много, тази вечер се събра такова огромно количество храна, че те всички можаха да отпразнуват в амфитеатъра едно истинско малко тържество в чест на Момо и нейното ново жилище. Беше толкова весело и приятно тържество, каквото само бедните хора могат да отпразнуват.
   Така започна дружбата между малката Момо и хората от близката околност...

Издателство Дамян Яков

Момо в Хеликон

Момо в Books.bg

Ролан Барт >> Подготовката на романа

I – От живота към творбата; II – Творбата като воля

   Ролан Барт не успява да напише роман и следователно „Подготовката на романа“ не е нито поетика, нито технология, нито теория, нито дори феноменология на романа, споделена от практик-романист. Ролан Барт остава само при желанието за Роман, за Творба, при фантазма за Роман, което го кара да пише от мястото на Автора. Но мястото на Автора не е самият Автор, защото самото желание за писане още не прави някого Автор. Мястото на Автора още не значи влизане „вътре“ в Автора, защото по дефиниция „вътре“ в субекта не може да се влезе „отвън“. Но това не значи, че начинанието на Барт е неуспяло, защото „Подготовката на романа“ е чудесна книга. Не само защото е добавила към досегашните размисли по проблема как се прави литература нов материал, не само защото го осмисля по нов начин, а и защото наистина го осмисля от ново място. То споделя позицията на Автора само в желанието за писане, във фантазма за роман, но това е вече нова гледна точка към мисленето за романа и литературата, не тази на романистите, написали романи, но и не гледната точка на традиционните, а и на модерните „теоретици“. Самият ход в противоположна посока от тази на „Смъртта на автора“ е вече обогатяваща, радикално нова перспектива на мисленето за литературата... Светлозар Игов

Издателство Лик

Подготовката на романа в Хеликон

Подготовката на романа в Books.bg

Кърт Вонегът >> Котешка люлка

Нищо в тази книга не е истина.

   Наричайте ме Йона. Така ме наричаха моите родители... макар че те не ми казваха Йона, а Джон.
   Йона... Джон... И Сам да бях, пак щях да се чувствам като Йона. Не защото околните ме смятат за жертва на зла съдба, а защото някой или нещо неизменно ме задължава да бъда на дадено място в даден час. Причини и средства, обикновени или невероятни, винаги се намират; и точно по план, във всяка определена секунда, Йона е на определеното място.
   Слушайте:
   Когато бях млад – преди две жени, преди 250000 цигари, преди 3000 литра алкохол...
   Когато бях доста по-млад, започнах да събирам материал за книга. Книгата трябваше да се нарича „Денят, в който настъпи краят на света“.
   Книгата трябваше да бъде документална. Тя трябваше да изясни какво са правили някои видни американци в деня, в който първата атомна бомба бе хвърлена върху Хирошима, Япония.
   Книгата щеше да бъде християнска. Тогава бях християнин.
   Сега съм бокононист.
   Щях да стана бокононист още навремето, но тогава нямаше кой да ме научи на горчиво-сладките лъжи на Боконон. Навремето бокононизмът бе непознат отвъд каменистите плажове и кораловите рифове, които обграждат онова островче в Карибско море – република Сан Лоренсо.
   Ние, бокононистите, вярваме, че човечеството се дели на групи – групи, които изпълняват божията воля, без да съзнават това. Всяка такава група Боконон нарича „карас“ и инструментът, „кан-кан“, който ме въведе в моя карас, бе книгата, така и останала недовършена, книгата, която трябваше да се нарича „Денят, в който настъпи краят на света“...

Издателство Прозорец

Котешка люлка в Хеликон

Котешка люлка в Books.bg

Морис Льоблан >> Следи в снега

Осем разказа – осем заплетени случая...

   Бяха изминали вече четири дни, откакто Ортанз Даниел се беше настанила в Париж, когато се съгласи да се срещне с принц Ренин в Булонския лес. Така в едно хубаво утро двамата седнаха в едно ъгълче на терасата на ресторант “Империал”.
   Младата жена беше изпълнена с жизнерадост, очарование и грация. Ренин дори и не намекваше за споразумението, което є беше предложил. Тя му разказа за заминаването си от Ла Марец и спомена, че не е чувала нищо за Росини.
   – Аз чух да се говори за него – каза Ренин.
   – О, и какво?
   – Ами той ми изпрати секундантите си и тази сутрин имахме малък дуел. Раних го в рамото и с това случаят приключи. Но нека говорим за друго.
   Така за Росини повече не стана дума. Ренин се зае да изложи пред Ортанз плановете си за две експедиции, които възнамеряваше да предприеме и в които є предлагаше без особен ентусиазъм да вземе участие и тя.
   – Най-интересното приключение – твърдеше той – е това, което се случва неочаквано. То започва внезапно, без предизвестие и никой друг освен посветените в тайните му не забелязват и не долавят връзката между случайностите, които минават край тях. Събитието трябва да се усети веднага. Само миг колебание – и вече може да бъде много късно. Едно специфично чувство, като нюх на ловджийско куче, което отличава необходимата миризма сред всички други, ни предупреждава за него... Бутилката с вода

Издателство Труд

Следи в снега в Хеликон

Следи в снега в Books.bg

Фьодор М. Достоевски >> Идиот

Главната мисъл на романа е да изобразя положително прекрасния човек. Няма нищо по-мъчно на света, особено сега. Всички писатели, не само наши, но дори европейски, щом са се захващали да изобразят положително прекрасния човек – винаги са се отказвали. Защото тази задача е безкрайна. Прекрасното е идеал, а идеалът – нито нашият, нито този на цивилизована Европа – далеч още не се е изградил. Ф. М. Достоевски

   ... Тези всезнаещи господа се срещат понякога, дори доста често, в известен слой от обществото. Те знаят всичко, цялата неспокойна любознателност на техния ум и способностите им са насочени неудържимо само в една посока, разбира се, поради липса на по-важни жизнени интереси и възгледи, както би казал съвременният мислител. Под израза „всичко знаят“ трябва впрочем да се разбира доста ограничена област: къде служи тоя и тоя, с кого се познава, какво му е състоянието, къде е бил губернатор, за коя е женен, каква зестра е взел, кой му се пада първи братовчед, кой втори и така нататък, и така нататък все подобни неща. Повечето от тези всезнайковци ходят със съдрани лакти и получават по седемнадесет рубли месечна заплата. Хората, за които те знаят всичко от игла до конец, разбира се, не биха могли да се сетят от какви интереси се ръководят те, ала в същото време мнозина от тях с тези си знания, които се равняват на цяла наука, си създават истинска радост, постигат уважение към себе си и дори висше духовно задоволство. Пък и тази наука е привлекателна. Виждал съм учени, литератори, поети, политици, които намериха и намират в същата тази наука своето висше примирение и цел, дори положително само с това направиха кариера. През време на целия този разговор мургавият млад човек се прозяваше, гледаше безцелно през прозореца и с нетърпение чакаше да свърши пътуването. Той беше някак разсеян, нещо много разсеян, едва ли не разтревожен, дори ставаше някак странен: понякога слушаше, без да чува, гледаше, без да вижда, смееше се и навремени сам не знаеше и не разбираше защо се смее.
   – Но позволете, с кого имам честта… – обърна се изведнъж пъпчивият господин към русия млад човек с вързопчето.
   – Княз Лев Николаевич Мишкин – отговори той начаса с голяма готовност.
   – Княз Мишкин? Лев Николаевич? Не познавам. Дори не съм чувал – отговори замислено чиновникът, – тоест името не ме учудва, то е историческо име, може да се намери и сигурно го има в историята на Карамзин, говоря за вашата личност, пък и князете Мишкини почти никъде вече не се срещат, даже мълвата за тях заглъхна.
   – О, не ще и дума! – тутакси отвърна князът. – Освен мене няма друг княз Мишкин; струва ми се, аз съм последният. А колкото до бащите и прадедите ни, между тях е имало и еднодворци. Баща ми служеше впрочем в армията с чин подпоручик, след като завърши юнкерското училище. Но не знам как и генералшата Епанчина стана също княгиня Мишкина, тя е също последната в своя род…
   – Хе-хе-хе! Последна в своя род! Хе-хе! Ей, че го извъртяхте – закиска се чиновникът.
   Усмихна се и мургавият. Русият малко се учуди, че бе успял да каже един каламбур, впрочем доста лош.
   – Представете си, казах го съвсем без да мисля – поясни най-после той учуден.
   – Ама аз разбрах, разбрах – весело се съгласи чиновникът...

Хартиено издание и е-книга

Издателство Захарий Стоянов

Идиот в Хеликон

Идиот в Books.bg

Гавриил Троеполски >> Белият Бим, черното ухо

Трогателна, силна и умна книга за приятелството и предаността

   То изведнъж започваше да скимти жално и някак безнадеждно и да се поклаща тромаво – търсеше майка си. Тогава стопанинът му го слагаше на коленете си и пъхаше в устенцата му биберона с мляко.
   Какво ли друго можеше да прави едномесечно кутре, което още нищичко не разбира, а майка му все не идва въпреки всичките му жалби. Затова първите два дена то се опитваше да дава от време на време тъжни концерти. Наистина после заспиваше в ръцете на стопанина си, прегърнало шишенцето с мляко.
   Но на четвъртия ден мъничкото взе да свиква с топлотата на човешките ръце. Кутретата започват много скоро да реагират на ласката.
   Името си още не знаеше, но след една седмица установи с положителност, че той е Бим.
   Когато стана на два месеца, откри с учудване предметите: ужасно високото за едно кутре бюро, а на стената – пушката, ловджийската чанта и лицето на човека с дълги коси. Свикна бързо с всичко. Вече не се учудваше, че човекът на стената беше неподвижен: щом не мърда, не е интересен. Наистина по-късно честичко го поглеждаше: какво може да значи това – лицето наднича през рамката като през прозорец?
   Втората стена беше по-интересна. Направена беше цялата от някакви калъпчета, които стопанинът можеше да вади едно по едно и да ги слага обратно. На четиримесечна възраст, когато Бим вече можеше да ги стигне, ако се изправи на задните си лапички, той също измъкна едно калъпче и се опита да го изследва. А то, кой знае защо, зашумоля и остави в зъбите на Бим един лист. Беше много забавно да разкъсва този лист на ситни парченца.
   – Какво значи това? – навика го стопанинът. – Не бива! – И пъхаше носа на Бим в книгата. – Не бива, Бим. Не бива!
   След такова мъмрене даже човек ще се откаже да чете, но Бим – не: той оглеждаше продължително и внимателно книгите, навеждаше глава ту на една, ту на друга страна. Навярно си каза: е хубаво де, като не може тази, ще взема друга. Заби тихичко нокти в корицата и отмъкна това нещо под канапето, там сдъвка най-напред единия ъгъл на подвързията, после другия. По едно време се забрави, измъкна нещастната книга насред стаята и почна да я подмята с лапи, заигра се и даже заподскача.
   Но тогава разбра за пръв път какво значи „боли“ и какво „не боли“. Стопанинът стана от бюрото и каза строго:
   – Не бива! – И му издърпа ухото. – Ами че ти, глупчо, си ми изпокъсал „Библията за вярващи и невярващи“. – И пак: – Не бива! Книгите – не бива! – И още веднъж му издърпа ухото.
   Бим изскимтя, вирна и четирите лапички нагоре. Така, легнал по гръб, той гледаше стопанина си и не можеше да разбере какво всъщност става.
   – Не бива! Не бива! – повтаряше натъртено стопанинът и пъхаше отново и отново книгата под носа му, но повече не го пипна. После взе кутрето на ръце, почна да го гали и да повтаря все едно и също: – Не бива, момченцето ми, не бива, глупаче. – После седна и го сложи на коленете си.
   Така още в ранна възраст на Бим му четоха морал заради „Библията за вярващи и невярващи“. Бим близна ръката на стопанина и го загледа внимателно в лицето.
   Той вече обичаше стопанинът да разтоваря с него, но разбираше засега само две думи: „Бим“ и „не бива“. Все пак много, много е интересно да наблюдава как над челото пада кичур бяла коса, как мърдат добрите устни, а топлите, гальовни пръсти докосват козината му. Бим вече можеше да определя безпогрешно – весел ли е сега стопанинът му, или е тъжен, ругае ли го, или го хвали, дали го вика, или го пъди.
   А той биваше и тъжен. Тогава си приказваше сам или се обръщаше към Бим:
   – Да, такъв е животът, глупаче. Ти защо поглеждаш към нея? – сочеше той портрета. – Тя, братко, умря. Няма я. Няма я… – Галеше Бим и повтаряше напълно убеден: – Какво си ми глупаче, Бимчо. Още нищичко не разбираш.
   Но беше прав само отчасти, защото Бим разбираше, че сега няма да си поиграят с него, че думата „глупаче“ се отнася към него, и момченце също. Тъй че, когато неговият голям приятел го наричаше глупаче или момченце, Бим веднага тръгваше към него, както и, щом чуеше името си. А щам на тази възраст различаваше интонацията на гласа, значи обещаваше да стане извънредно умно куче.
   Но дали само умът определя положението на едно куче между неговите събратя? За съжаление не. Освен умствените данни при Бим не всичко беше наред.
   Наистина Бим беше роден от чистокръвни родители, сетери, с дълго родословие. Всеки от прадедите му притежаваше личен картон, свидетелство. По него стопанинът му можеше да стигне не само до прадядото и прабабата на Бим, но да научи, ако пожелае, дори кои са били прадядото на прадядо му и прабабата на прабаба му. Всичко това, разбира се, е чудесно. Но работата беше там, че въпреки всичките си качества Бим имаше един голям недостатък, който се отрази по-късно много тежко върху неговата съдба: макар да беше от породата на шотландските сетери (сетер-гордон), цветът на косъма му се оказа абсолютно нетипичен – това беше лошото. Според стандартите за ловните кучета сетер-гордонът трябваше непременно да бъде „черен с лъскав синкав оттенък – с цвета на гарваново крило, и непременно с ясно отграничени ярки ръждивочервени петна“; дори белите дамги на места, които не са предвидени в стандарта, се смятат при гордоните за голям порок. А Бим се беше родил такъв: тялото бяло, но с червеникави петна и дори с едва забележими ръждиви капчици, само едното му ухо и единият крак черни наистина като гарваново крило; другото му ухо с мек жълтеникаво-ръждив цвят. Подобно явление е даже за учудване: по всички външни белези – сетер-гордон, а по цвят на косъма – съвсем различен. Някой далечен, много далечен прадядо е изскочил ненадейно тъкмо в Бим: родителите му гордони, той албинос в породата си...

Издателство Лабиринт

Белият Бим, черното ухо в Хеликон

Белият Бим, черното ухо в Books.bg

Нийл Геймън >> Американски богове

В този роман ще намерите пречистена същността на Щатите... Вашингтон Поуст

   Шадоу беше лежал в затвора три години. Беше доста едър, имаше вид на човек, с когото по-добре да си нямаш взимане-даване, затова най-големият му проблем бе как да убива времето. Поддържаше се във форма, усвояваше фокуси с монети и често мислеше колко много обича жена си.
   Най-хубавото – според Шадоу може би единственото хубаво нещо - на това да лежиш в затвора бе чувството на облекчение. Чувството, че не може да паднеш по-ниско и че си слязъл на дъното. Не се притесняваше, че могат да го заловят, защото вече го бяха заловили. Не се плашеше какво ще му донесе бъдещето, защото миналото вече му го беше донесло.
   Беше стигнал до извода, че не е важно дали си извършил онова, заради което са те осъдили. От опит се бе убедил, че всеки, когото срещаше в затвора, е обиден от нещо: винаги имаше нещо, което властите не бяха разбрали, нещо, за което твърдяха, че си извършил, макар че ти изобщо не си го правил, а и да си го направил, не е било точно така, както твърдят те. Важното бе, че са те хванали.
   Беше го забелязал през първите няколко дни, когато всичко, от жаргона до гадната храна, беше ново. Въпреки неудобствата и вцепеняващия ужас да лежиш в затвора Шадоу изпитваше огромно облекчение.
   Опитваше се да не говори прекалено много. Някъде в средата на втората година изложи теорията си пред своя съкилийник Лайсмит, по прякор Тъжния, дребен мошеник родом от Минесота.
   Върху устните му, целите в белези, се появи усмивка.
   – Да – рече той. – Така е. Още по-хубаво е, ако си осъден на смърт. Точно тогава си спомняш вицовете как на някой му надянали примката и той си изул сандалите, понеже приятелите все му повтаряли, че ще си умре със сандали.
   – Това виц ли е? – попита Шадоу.
   – Че какво друго да е! Обеснически хумор. Най-добрият.
   – Кога за последно са обесили някого в този щат? – рече Шадоу.
   – Откъде да знам? – Лайсмит бръснеше оранжеворусата си коса и се виждаха гънките върху черепа му. – Но да ти кажа, според мен страната ни е започнала да се проваля, когато са престанали да бесят хора. Няма ги вече обесническите вицове. И майтапи.
   Шадоу сви рамене. Не виждаше нищо романтично в смъртното наказание.
   Реши, че ако не си осъден на смърт, затворът в най-добрия случай е временна отсрочка от живота – по две причини. Първо, животът се промъква и в затвора. Винаги има къде да паднеш още по-ниско. Животът продължава. И второ, ако си излежаваш кротко присъдата, все някой ден ще се видят принудени да те пуснат на свобода.
   В началото Шадоу не мислеше за това – то нямаше да стане скоро. После то се превърна в далечен лъч на надежда и той се научи да си повтаря, че „и това ще мине и ще замине“ и тая гадост – затворът, както всяка друга гадост, ще остане в миналото. Един прекрасен ден вълшебната врата ще се отвори и Шадоу ще излезе през нея. Ето защо задраскваше дните в календара „Пойните птици на Северна Америка“, единствения, който се продаваше в затворническата лавка, и слънцето залязваше, а Шадоу не го виждаше, и слънцето изгряваше и той пак не го виждаше. Разучаваше фокуси с монети, обяснени в книга, която бе намерил в пущинака на затворническата библиотека, усвояваше ги и си съставяше наум списъци на онова, което ще направи, щом излезе от затвора.
   Списъците на Шадоу ставаха все по-къси и къси. След две години ги беше свел до три неща.
   Първо, щеше да се изкъпе. Да се кисне дълго и сериозно във вана със сапунени мехурчета. И да чете вестник или може би да не чете. Някои дни му се искаше да чете, други - не.
   Второ, щеше да се подсуши с хавлиената кърпа и да си сложи халат. Може би и пантофи. Това с пантофите му харесваше. Ако пушеше, сигурно вече щеше да е минал на лула; той обаче не пушеше. Щеше да вдигне на ръце жена си ("Палето ми! Какви ги правиш", щеше да изпищи тя уж ужасена, а всъщност много щастлива). Щеше да я занесе в спалнята и да затвори вратата. Ако огладнееха, щяха да си поръчат пица.
   Трето, два-три дни по-късно, когато с Лора излезеха от спалнята, Шадоу щеше да се постарае, докато е жив, да не привлича вниманието и да не си създава неприятности.
   – И тогава ще се чувстваш щастлив ли? – попита Лайсмит, по прякор Тъжния.
   Онзи ден работеха в затворническия цех, сглобяваха хранилки за птици, което не бе кой знае колко по-интересно от това да слагат печати на регистрационни номера за автомобили.
   – Не наричай никого щастлив, докато не умре – каза Шадоу.
   – Херодот – рече Тъжния. – Ей. Схватлив си...

Издателство Бард

Американски богове в Хеликон

Американски богове в Books.bg