събота, 26 юли 2014 г.

Нийл Геймън >> За щастие, млякото

История за пътуване във времето и зърнена закуска...

Това е книга за бащи.Бащи, изправени пред най-страшното изпитание – майка, заминала на конференция. Въпреки подготовката и инструкциите, това си е рецепта за неприятности – естествено, че нещо ще се обърка.
Например – ще свърши млякото.



И една най-обикновена разходка до магазина на ъгла ще се превърне в поредица от злополучни приключения, в които най-важната мисия ще бъде да се опази млякото. С помощта на един професор Стегозавър и неговата машина за пътуване във времето, Бащата ще се пребори с куп пирати, озверели вумпири (сред които няма нито един добър, красив вампир, който никой не разбира), един разгневен бог-вулкан и междупланетна полиция. Всичко това само за „две цели вечности“ и малко повече от 100 страници. Милена Ташева, Аз чета

Илюстрации Скоти Янг

Издателство Артлайн Студиос

За щастие, млякото в Pimodo



К. Г. Юнг >> Спомени, сънища, размисли

Животът на един човек е един несигурен експеримент... К. Г. Юнг

   Ето с какво се заемам сега, на осемдесет и три години – да разкажа моя персонален мит…
   Единствените събития в моя живот, които си струва да се разкажат, са вътрешните преживявания, сред които сънищата и виденията. Те формират prima materia на моето научно дело. Те са огнената магма, от която кристализира камъкът, който трябва да бъде обработен. Те формират изключителността на моя живот, и точно това е предмет на моята автобиография. К. Г. Юнг

   Тази книга води началото си от една Еранос конференция, проведена в Аскона през лятото на 1956 година. Там издателят Курт Волф („Пантеон“, Ню Йорк) сподели своето желание да издаде биография на Карл Густав Юнг. Д-р Йоланде Якоби, сътрудничка на Юнг, предложи задачата на биограф да бъде поверена на мен. Тя се състоеше единствено в това да задавам въпроси и да записвам отговорите на Юнг... Аниела Яфе

Преводач Саня Табакова

Издателство Леге Артис


петък, 25 юли 2014 г.

Едгар Алан По >> Гарванът

С илюстрации от Гюстав Доре


В късна нощ – преди години – сам над книгите старинни, 
безотраден, вниквах жаден в знания незнайни тук; 
скръбен, търсех без сполука мир във тайната наука - 
но оборен в сънна скука, чух внезапно бавен звук. 
„Някой гост навярно чука - казах, вслушан в тихий звук. - 
          Някой гост – и никой друг!“

Бе декемврий – помня още! – мрак и мраз от всички нощи; 
от камина блед отблясък пред прага береше дух. 
В скръб деня аз чаках всуе! Без надежда пак да чуя 
с благовест на алилуя името „Ленора“ тук! 
Светлото и редко име, що не шепне вече тук 
          на земята – никой друг!

А пурпурните коприни на завесите старинни 
пълнеха нощта пустинна с ужаси при всеки звук. 
Прималнял до изнемога, в зло предчувствие, в тревога, 
аз се ободрявах строго: „Някой гост дошъл е тук! 
Туй е някой гост нечакан, закъснял без покрив тук;
          някой гост – и никой друг!“...

Двуезично издание

Преводач Георги Михайлов

Издателство Фама

Гарванът в Pimodo

Себастиен Жапризо >> Любимецът на жените

Осем жени разказват за него...

   20 часът и 15 минути

   Внезапно упоритият младеж си казва, че ще иде там, и отива. изтръгва се от пясъка и се изправя отново на крака, а дясната му ръка е сгърчена върху поражението, което цапа бялата му фланелка и оставя петно.
   Докъдето стига взорът му, през стичащата се по челото му пот, която го заслепява (а може би очите му са пълни със сълзи, предизвикани от умората), плажът е пуст, също и океанът.
   Настъпил е оня час в края на следобеда, когато слънцето над хоризонта е кръгло и червено, а на плажа е останала само някоя и друга детска топка, червена като червеното петно върху бялата фланелка. В този час хотелските трапезарии вече приютяват първите шушукания и първите скърцания на столове, в непознатите стаи не един малък забраванко настойчиво си иска топката с цялата тъга, която всяко дете изпитва, когато го карат да си легне, а на огромния безлюден плаж вече не се долавя друг шум, освен крясъка на чайките и разбиването на вълните в брега.
   Упоритият младеж (както се нарича той самият, когато говори за себе си) се е прегърбил над раната си и върви със залитане и клатушкане покрай океана. не знае нито откъде идва, нито къде отива. Съзнава само, че трябва да върви. Крачка по крачка. Докато краката му са в състояние да го носят, докато не се строполи отново на земята.
   Колко пъти вече пада и се надига? Спомня си, че в началото лежеше по корем върху пясъка и че това продължи цяла вечност, като в лош сън. Тогава слънцето пламтеше по-високо на небето и го изгаряше. не осъзнаваше нищо, бе извън действителността, лежеше неподвижен насред вселена в зачатие, но усещаше върху гърба си парещото близване на слънцето, а също и лепкавата мръсотия върху гърдите си. И в този миг, точно в секундата преди да отвори отново очи, го прониза видение – свежо и благодатно. бе го забравил и му се прииска да го задържи.
   Ето. Пристъпва отново, крачка след крачка, а цялата тежест на тялото му е изнесена напред. Разбира, че наклонът го влачи към пяната на вълните и че трябва да се отдалечи от брега, защото в противен случай при следващото падане ще се сгромоляса във водата и това ще е краят.
   Казва си, че упоритият младеж така или иначе ще умре. Огньовете на ада вече го поглъщат. Повече не може да тича. не е в състояние и да върви. Дали да не поспре само за секунда... Не, не трябва... Ако бе успял да се поогледа през капещата от челото му пот и полепналия по клепачите му пясък, щеше да види, че отникъде не може да очаква помощ, нито пък имаше вероятност да се добере до някой, който да му помогне. Щеше да разбере, че е сам и че гърдите му са пронизани от куршум, изстрелян от пушка, и че от доста дълго време животът му изтича през тази рана, а най-доброто или поне най-разумното нещо, което би могъл да стори, е да се отдалечи от брега, за да не загине и от удавяне.
   Не прави крачка встрани, а използва последните си сили, за да прекоси напряко плажа. Клатушкайки се като пияница, се изкачва по наклона и отново пада.
   Най-напред успява да се закрепи върху коленете си, уплашен, разстроен и останал без дъх. Помага си с длани и лакти, за да спечели още няколко метра по пясъка в битката си с океана. Знае, че няма да иде по-нататък, олюлява се и се прекатурва, пада по гръб, с отворени очи.
   Дори небето е празно.
   „След час или два, казва си младежът с опасно въображение (както се описва самият той, когато говори за себе си), луната ще се издигне точно до точката, от която ще се отрази удвоена в угасналите ми зеници. а може и да не стане така, продължава той, защото след час или два направляваните от луната вълни на прилива ще ме залеят и ще ме повлекат в открито море. никога няма да ме открият или пък някой рибар, Господ знае къде – във водната шир между този бряг и двете Америки – и Господ знае кога, ще ме улови в мрежите си насред пасаж скумрии, които вече ще са разкъсали и изяли три четвърти от мен.“
   Затваря очи. Опитва се да извика отново в съзнанието си видението спомен. То толкова му бе харесало преди малко, когато дойде в съзнание, точно в мига, преди да докосне с ръка гърдите си и да открие ужаса. не успява.
   „Ако ме отнесе приливът, ще ме търсят, казва си той, ще разпитват хората, които са ме познавали. Ще ме търсят месеци, а може би и години, толкова време, колкото е необходимо, за да ме отпишат от света на живите. Ще бъда онзи обичащ приключенията младеж, когото споменават, снижавайки глас, изчезнал през една лятна нощ от плаж с лоша слава, без да остави след себе си друга следа освен пяната на времето.“
   Надига се с мъка, като се подпира на единия си лакът, за да потърси с очи следите си върху пясъка и по тях да изчисли колко път е извървял, но заливаният цял ден от вълните пясък е неразгадаем. Спомня си, че когато тръгна по пясъка последния път, забеляза наблизо една детска топка, но като че ли тази топка е била плод единствено на въображението му или пък сега бе извън обсега на зрението му, в някоя вдлъбнатина, много далеч или само на един хвърлей разстояние.
   Отпуска се по гръб и отново затваря очи. Диша леко. не изпитва болка. не изпитва и страх. Пита се колко ли време още ще усеща туптенето на сърцето под дланта си. а също и дали ще има късмет да съзре още веднъж бягащото от него видение, преди всичко да изчезне: сърцето, слънчевият залез и вихърът галактики. Опитва се да разгадае кого ли ще разпитват, докато отвратителните скумрии се хранят с мозъка му. мисли за истините, привидни и измамни, и за лъжите, които скоро ще бъдат изречени пред някой съдебен чиновник насред тракането на пишеща машина с изтрити букви и с намесата си ще замъглят печалната мистерия около неговия край.
   А после, точно когато се настанява в бъдещето, за да даде воля на опасното си въображение, младежът, за когото приключенията са страст, усеща ухание на олеандър и чува смях. Внезапно забравеният спомен отново го пронизва. Както и преди, видението е обляно в светлина. Толкова е успокояващо и толкова истинско... младежът е принуден да повярва, че небето му праща знак.
   Носено от мощен въздушен поток, го връхлита младо момиче със светли коси, облечено в рокля от бял муселин. люлее се на люлка, ръцете и краката му са голи, лицето му е огряно от слънцето и омаяно от щастие. а когато в края на летежа си момичето потъва някъде назад и се отдалечава, се появява друго: то върви насред зноен и пищен летен пейзаж, чувствено е като циганка, черните му очи са най-големите на света, а сърцето му – най-горещото. минава покрай него и на свой ред изчезва, но начаса мястото му се заема от трета жена, притежаваща грация на маркиза и миловидно личице с безсрамно чело. насред вихъра, предизвикан от движението на дългите ѝ поли, се носи меденият дъх на олеандър.
   А младежът, чието сърце бие все по-бавно, съзира четвърта жена, после пета. изпада в екстаз ту пред разтворен корсаж, откриващ златиста гръд, ту пред сияйна плът, проблеснала за миг над копринен чорап. Забелязва шеста, седма, десета жена. Те всички се люлеят на люлката, идват и се отдалечават. нито една от тях не се изличава от паметта му, но и никоя не изличава първата – лебедовата є шия, вълнуващото ѝ гъвкаво тяло, златистите лъчи в погледа ѝ.
   „Ако непременно трябва да си ида, нека това стане, докато се наслаждавам на този образ“, мисли проснатият на пясъка младеж, закрилян от звезда.

   Обикновено самият той се представяше така, когато говореше за себе си.

Преводач Силвия Колева

Издателство Enthusiast


Елиас Канети >> Спасеният език

За детството

   Трудничко ще ми бъде да създам представа за пъстро­тата на онези ранни години в Русчук, за техните страсти и страхове. Всичко, което преживявах по-късно, вече се бе случило някога в Русчук. Там останалият свят се на­ричаше Европа и когато някой тръгваше нагоре по Ду­нава за Виена, се казваше, че пътува за Европа. Европа започваше там, където някога е завършвала Турската империя. Повечето от шпаньолите все още бяха турски поданици. При турците те винаги са живеели добре, по-добре, отколкото християните славяни на Бал­каните. Но тъй като мнозина измежду шпаньолите бяха заможни търговци, новият български режим поддържа­ше добри отношения с тях, а Фердинанд – царят, кой­то управляваше дълги години, минаваше за приятел на евреите...

   От приказките, които слушах, съм запомнил само тези за върколаци и вампири. Може и да не са ми раз­казвали други. Не мога да взема в ръка нито една книга с приказки на балканските народи, без тутакси да разпо­зная някоя от тях. Запомнил съм ги с подробности, но не на езика, на който съм ги слушал. Чувал съм ги на български, а ги знам на немски. Този загадъчен превод е може би най-забележителното, което мога да разкажа от детството си...

Превод от немски Елисавета Кузманова

Издателство Леге Артис


четвъртък, 24 юли 2014 г.

Здравка Евтимова >> В гръб

Сатира

Тематиката на романа напомня за ранните години на комедията и белетристичната сатира в следосвобожденската ни литература, особено за Вазовите службаши и службогонци, за бездънното блато на чиновническия свят в една държава, където парвенюта-служители и гладни политици се борят яростно за места на държавната трапеза. Чиновническа сатира може да бъде наречен и романът на Здравка Евтимова. Сюжетът се разгръща почти изцяло по коридорите на една художествена Комисия за регионално развитие и просперитет, героите имат ясно изразен и съзнателно търсен характер на образи-типове: Главният мениджър – Орела Баров, неговата заместничка Мелита Змеицата, вечната шефска любовница Нети Циците, примерните сътрудници Усмивката, Божата крава и Златната уста... И отново плътно, според традициите на българския литературен манталитет, съществува един герой в положителен план, в случая една героиня – най-обикновената, най-малко значителната, най-пренебрегваната и, разбира се, най-интелигентната; Пепеляшка на всяко колективно въображение. Тодорка заема впечатляващо модерната служба на преводач офис-мениджър, но всъщност е обикновена секретарка, момиче за всичко – от чистачка на петна по килима до авторка на блестящи есета за Вирджиния Улф и българската интеграция в Европейския съюз, когато трябва да се пише домашно упражнение на някое шефско дете. Перипетиите на чиновническия живот са описани с много хумор, с точни и тънки наблюдения от първа ръка, със сочен идиоматичен език. Милена Кирова, Култура

Издателство Жанет 45

В гръб в Pimodo

Йордан Кръчмаров >> Полюшвана от вятъра мишена

Стихове

Морето ме зове... Чувам гласа на хиляди сирени,
жадни за мъжка плът и ласки.

Умиращи от старост гларуси нахлуват в моя сън
и ми става страшно при мисълта да оцелея
и тъпо да очаквам своя край.

Гладен съм за приключения!
За срещи с призраци, завързани по мачтите!
За пир със скитници, живеещи от дъжд и от планктон.
За честен бой с безгрижни екипажи
от жестоката романтика на абордажите.

Морето ме зове... Виждам по дъното на бездните
удавения пламък на звездите
да осветява костите на хора и на риби.

Там някъде,
потънало под тинята, застинало в мълчание
ме чака страшното пристанище на вечността.
И когато Господ огромния си чук стовари
върху старата, изгризана от вятъра земя,
пред страшния му съд спокоен ще застана
със утолена жажда и с утолена страст.
Адът е остров за прокажени.
Последното убежище на еретичните слова.

Морето ме зове... Усещам как земята се люлее
върху вълните на необясними, необхватни светове.
Довиждане! Допийте чашите без мене.
И в росно утро, под звънтежа на небесната камбана
за душата ми палнете свещ.

Морето ме зове... Със плъх във джоба
и шепа пръст от хлътналия гроб на тате
тръгвам бос към тежките вълни
тъй както в първата си брачна нощ
мъжете тръгват към леглото
със страх, с копнеж и със любов.

1985

Съставител Сашо Серафимов

Издателство Жанет 45


Илия Бешков >> Аз ще бъда далече

Противоречивостта и мястото на Бешков в световното изкуство

Сборник с есета, философски размисли, факсимилета, илюстрации, автобиографични страници и разговори с твореца.

Изкуството е само в конструктивността. Обектът е обран бостан. Животът му, чрез художника, се прелива изцяло в творбата. Кой отива на обран бостан и кой е пожелал да види модела на художествената творба?! Илия Бешков

Съставител: Петър Змийчаров

Издателство Слово

Аз ще бъда далече в Pimodo

Александър Дюма >> Мария-Антоанета: Жозеф Балзамо – бунтът на масоните [ I част ]

Един заговор ще доведе до избухването на Великата френска революция

   Спусъкът потъна, излезе искра, но само барутът в дулото се възпламени и никакъв звук не съпроводи краткотрайния му пламък. Вик на възхищение се изтръгна от гърдите на почти всички и председателят инстинктивно протегна ръка към непознатия. Но две изпитания съвсем не бяха достатъчни за най-взискателните. Чуха се викове:
   – Камата! Камата!
   – Наистина ли искате? – попита председателят.
   – Да, камата! Камата!
   – Тогава донесете я!
   – Безсмислено е – рече непознатият, като поклати надменно глава.
   – Как така безсмислено? – провикна се събранието.
   – Да, безсмислено – продължи новоприетият с глас, извисяващ се над всички, – повтарям ви го, защото губите ценното си време.
   – Какво говорите? – провикна се председателят.
   – Казвам, че знам всичките ви тайни, че изпитанията, на които ме подлагате, са детска игра, недостойна за сериозни същества. Казвам, че „убитият“ човек съвсем не е мъртъв, че кръвта, която изпих, беше вино от мях, скрит под дрехите. Казвам, че барутът и куршумите на този пистолет паднаха в ръкохватката в момента, когато изтеглях петлето. Така че скрийте безсилното си оръжие, плашещо само страхливците. Стани, лъжетруп, ти не ще изплашиш силните!
   Ужасен вик отекна в сводовете.
   – Ти познаваш нашите тайни! Сигурно си ясновидец или предател.
   – Кой си ти? – попитаха едновременно триста гласа и двайсет меча проблеснаха, като с точно движение се събраха пред гърдите на непознатия, наподобяващи действията на фаланга. Но той усмихнат, спокоен повдигна глава, като разтърси косата си без пудра, придържана само от панделката, която му бяха завързали на челото.
   – Ego sum qui sum – каза той, – тоест аз съм този, който съм.
   После той разходи погледа си по човешката стена, която плътно го обкръжаваше. Под властния му поглед сабите се наведоха една по една в зависимост от това дали онези, които непознатият следваше с поглед, отстъпваха веднага на неговото влияние, или се опитваха да се преборят с него.
   – Ти каза непредпазливи слова – рече председателят – и без съмнение съвсем не случайно.
   Чужденецът поклати глава и като се усмихна, каза:
   – Отговорих това, което трябваше да отговоря.
   – И така, откъде идваш тогава? – попита председателят.
   – Оттам, откъдето идва светлината.
   – Но нашите сведения сочат, че идваш от Швеция.
   – Който идва от Швеция, може да идва и от Изтока – продължи чужденецът.
   – За втори път питам – кой си ти?
   – Така да бъде, ще ви кажа веднага, тъй като се правите, че въобще не ме разбирате. Но преди това искам да ви кажа кои сте вие самите.
   Призраците потрепериха и мечовете им се сблъскаха, минавайки от лявата в дясната им ръка, докато отново се насочваха към гърдите на непознатия.
   – Първо – поде чужденецът, като протегна ръка към председателя, – ти, който се мислиш за бог, а си само предтеча, ти, представителят на шведските кръгове, ще кажа твоето име, за да не стане нужда да казвам това на другите. Сведенборг, ангелите, които разговарят приятелски с теб, не са ли ти разкрили, че този, когото очакваш, е вече на път?
   – Това е вярно – каза председателят, като повдигна плаща си, за да вижда по-добре този, който му говореше.
   Под плаща, който той повдигна противно на всички обичаи на общността, се разкриха достопочтеното лице и побелялата брада на осемдесетгодишен старец.
   – Добре – продължи чужденецът, – а сега от лявата ти страна седи представителят на английския кръг, който оглавява Каледонската ложа. Здравейте, милорд! Ако си възвърнете ранга на своя предшественик, Англия би могла да се надява, че изгасналата светлина ще засвети отново.
   Мечовете се наведоха. Яростта започна да отстъпва място на учудването.
   – А! Това сте вие, капитане? – обърна се непознатият към последния, седящ отляво на председателя. – В кое пристанище оставихте вашия красив кораб, който обичате като своя възлюбена? Това е една смела фрегата, нали, чието име „Провидънс“ носи щастие на Америка?
   После се обърна към седящия отдясно на председателя:
   – Ти, пророк от Цюрих, хайде, погледни ме в очите, ти, който си довел до съвършенство физиономизма, кажи високо – не виждаш ли в чертите на лицето ми доказателство за моята мисия?
   Този, към когото той се обърна, отстъпи назад.
   – Хайде – продължи чужденецът, като се обърна към неговия съсед, – хайде, наследнико на Пелаг, трябва за втори път да изгониш маврите от Испания. Това щеше да бъде лесно, ако кастилците не бяха веднъж завинаги изгубили меча на Сид.
   Петият водач остана неподвижен и ням. Човек би казал, че гласът на непознатия го е превърнал в камък.
   – А на мен – поде шестият водач, като изпревари думите на непознатия, който сякаш го бе забравил, – на мен нищо ли няма да кажеш?
   – Напротив – отговори пътникът, като спря върху него един от своите проницателни погледи, които разравяха сърцето, – наистина, ще ти кажа това, което Исус е казал на Юда. Ще ти го кажа веднага.
   Този, към когото той се обръщаше, стана по-блед от плаща си, докато през събранието премина ропот, търсещ сметка на новоприетия за това странно обвинение.
   – Забравяш представителя на Франция – каза председателят.
   – Той съвсем не е сред нас – отговори чужденецът надменно – и ти, който питаш, знаеш това много добре, ето неговото празно място. Сега виждаш ли, че тези клопки предизвикват само усмивката на този, който вижда в мрака, действа въпреки всички пречки и живее въпреки смъртта?
   – Ти си млад, а говориш с величието на бог. Помисли добре на свой ред. Смелостта замайва само нерешителния и невежия – поде отново председателят.
   Усмивка на върховно презрение се изписа по устните на чужденеца.
   – Вие всички сте нерешителни – каза той, – тъй като не можете да ми въздействате. И вие всички сте невежи, тъй като не знаете кой съм, докато аз за разлика от вас знам кои сте вие. Ето защо тук смелостта въобще не ми пречи, но за какво е смелост на онзи, който е всемогъщ?
   – Доказателството за тази мощ! – каза председателят. – Доказателството, дайте ни го!
   – Кой ви свика? – попита непознатият, преминал от ролята на разпитван в тази на разпитващ.
   – Върховният кръг.
   – Не без определена цел – каза чужденецът, като се обърна към председателя и петимата водачи. – Вие сте дошли от Швеция, вие от Лондон, вие – от Ню Йорк, вие – от Цюрих, вие – от Мадрид, вие – от Варшава, всички вие накрая – продължи той, като се обърна към тълпата, събрала се от четирите края на света, – вие сте дошли да се съберете в светилището на чудовищната вяра.
   – Не, без съмнение – отговори председателят. – Ние сме се събрали да посрещнем този, който основа тайнствена империя на Изток, който обедини двете полукълба във вярваща общност, който свърза братски ръцете на човешкия род.
   – Има ли някакъв знак, по който можете да го разпознаете?
   – Да, и Бог благоволи да ми го разкрие посредством ангелите си.
   – Тогава само вие знаете този знак?
   – Само аз го знам.
   – И вие не сте издали този знак на никого?
   – На абсолютно никого.
   – Кажете го високо.
   Председателят се подвоуми.
   – Кажете го – повтори непознатият със заповеден тон, – кажете го, защото моментът на разкритието настъпи.
   – Той ще носи на гърдите си – каза върховният водач – диамантена плочка и върху тази плочка ще проблясват трите първи букви на девиз, който само той знае.
   – Кои са тези три букви?
   – L.P.D.
   Чужденецът свали с бързо движение редингота и жилетката си и върху ризата му от фина батиста блесна ослепителна като огнена звезда диамантената плочка, на която пламтяха трите рубинени букви.
   – Той! – провикна се развълнувано председателят. – Това е той!
   – Този, когото светът очаква – казаха неспокойно водачите.
   – Великият копт! – промълвиха триста гласа.
   – Е, добре! – провикна се триумфиращо чужденецът. – Ще ми повярвате ли сега, когато ви повтарям – аз съм този, който съм.
   – Да! – казаха призраците, като се поклониха смирено.
   – Говорете, господарю – казаха председателят и петимата водачи със сведени към земята чела. – Говорете и ние ще се подчиним. L.P.D.
   За няколко мига се възцари тишина, през това време чужденецът като че ли събираше мислите си. След това заговори изведнъж:
   – Господа, можете да оставите мечовете, които напразно морят ръцете ви, и да ме слушате внимателно, защото ще научите много от малкото думи, които ще произнеса.
   Вниманието се удвои.
   – Изворът на големите реки е почти винаги божествен, ето защо той е непознат. Като Нил, като Ганг, като Амазонка аз знам къде отивам, но ми е безразлично откъде идвам! Всичко, което си спомням, е, че в деня, когато очите на душата ми се отвориха за обкръжаващия ме свят, се намирах в Медина, свещения град, и тичах из градините на мюфтията Салаим. Той бе уважаван старец, когото обичах като свой баща и който същевременно съвсем не ми беше такъв. Гледаше ме нежно, но ми говореше с уважение. Този почитан старец, владеещ до съвършенство всички земни науки, научен от седемте върховни духа на всичко онова, което знаят само ангелите, за да разбират Бога, се нарича Алтотас. Той е мой наставник и учител, а също и мой приятел, дълбоко уважаван от мен приятел, тъй като е два пъти по-стар от най-възрастния между вас...


сряда, 23 юли 2014 г.

Андреана Ефтимова >> Медиен език и стил

Теория и съвременни практики

   – Преподавате във Факултета по журналистика и масова комуникация. Пишат ли правилно студентите журналисти?
   – За да отговоря на въпроса, ще поясня какво означава „правилно“ писане. Това е оформянето на текстовете според кодифицираните в този момент норми на книжовния език – граматически, правописни, правоговорни, пунктуационни. Съответстващото на книжовните норми езиково поведение може да се обозначи като „правилно“. За мен обаче много по-важен е въпросът дали студентите, които учат журналистика, пишат и говорят според комуникативната ситуация, според целите и задачите на общуването, т.е. дали участват адекватно в комуникативния процес. Стилът на писане и говорене е полето, в което не може да се използва критерият „правилно-погрешно“. Оценката на езиковото поведение се поставя според това дали то е уместно или неуместно, приемливо или неприемливо, ефективно или неефективно и др. за съответния контекст. Студентите са изучавали в продължение на 12 години в средното училище кодифицираните книжовни норми. Те би трябвало да влизат в университета с изградени познания и умения за използване на книжовния език – езиковата формация, която осигурява общуването във всички сфери на общуването. Бъдещото им обучение по специалността „Журналистика“ би трябвало да им предложи доусъвършенстване на уменията им да общуват нюансирано, съобразено с конкретните комуникативни условия, в които ще попаднат като журналисти. Задълбочаването на езиковите знания и умения би следвало да им покаже как и кога могат да нарушават книжовните норми със стилистична цел, защото журналистиката е и езикова игра; как и кога могат да използват и други езикови варианти освен книжовноезиковия, защото журналистиката е и литература и пр. За съжаление, днес в университета се налага все по-често да се попълват празноти от средното образование и почти не се стига до по-сериозни и задълбочени занимания с езика. Разбира се, проблем е и това, че когато днес у нас се каже литература, рядко някой си представя и журналистическите текстове. Включително и студентите не си го представят. А в англоезичните култури литературата включва в самата си сърцевина репортажи, пътеписи, биографични портрети.
   – A работещите журналисти как се справят с правописа?
   – Обществената претенция към журналистическото езиково поведение е много висока. Това е обяснимо, тъй като повечето съвременни хора прекарват по-голямата част от времето си в общуване с медиите. Освен това медиите влияят изключително много върху моделите на езиково поведение, върху развитието на езика. За съжаление, високите обществени изисквания към журналистическия език са съпътствани от ниска обществена оценка на журналистическото езиково поведение. Тази оценка не е съвсем справедлива, тъй като не се отчитат спецификите на журналистическия труд – бързината, напрежението, работата с различни източници и пр. при подготвянето на журналистическите текстове. От друга страна, тази оценка е оправдана, защото качеството на езиковото и стиловото оформяне на журналистическите текстове често е подценявано. За мен е важен въпросът защо правописът и пунктуацията са толкова подценени в условията на публичното общуване, каквото е и общуването в медиите. Вината не е само на медиите. Вината е на всички нас, на българското общество, което е изтласкало въпросите на образованието на заден план. Крясъците за ширещата се неграмотност прикриват бездействието и неуважението ни към въпросите за езика и стила, защото липсата на език и стил не е попречила на никого да си намери хубава работа, липсата на език и стил не е попречила на никого да получи висока заплата. Докато си поставяме само такива хоризонти – работа, заплата, ваканции – образованието и културата няма да са приоритет за обществото ни.
   – Как се оценява дали даден човек е грамотен?
   – Зависи какво съдържание влагаме в понятието „грамотност“. Според мен грамотността е с много по-широко съдържание. Тя не е само „правилно“ писане и говорене. Грамотността включва възможността за използване на езика уместно, за интерпретация на манипулативни дискурси, за преценка на достоверността и стойността на информацията и пр., и пр. Затова грамотността се оценява трудно и изисква време.
Грамотността е и социално понятие. Тя се формира на базата на обществените норми за адекватно езиково поведение. Затова и оценката на грамотността в различни периоди на общественото развитие е различна, защото се променя обществения живот. Не може това, което сме знаели и можели преди 50 години, да се изисква днес. Грамотността е средството, което ни осигурява безпрепятствено съжителстване с останалите хора и реализацията ни в различни социални сфери. Днес интернет е новото предизвикателство пред грамотността. Съвременните хора имат различен бит и интереси и е необходимо да се определят базовите познания и умения, от които имат нужда.
Освен това ми се струва, че всеки би следвало да направи самооценка на собствената си езикова компетентност. Напоследък сме в ситуацията „крадеца-вика-дръжте-крадеца“, т.е. хора с пропуски в езиковата подготовка правят забележки на други хора с подобни проблеми. Няма безгрешни хора и затова ми се струва, че повишаването на самокритичността и възпитаването на повече толерантност към чуждото езиково поведение са необходими. Едва ли с обиди ще се постигне осъзнаването и преодоляването на дефицитите в езиковото обучение... Доц. д-р Андреана Ефтимова пред Академика

Издателство УИ Св. Климент Охридски


Реймънд Чандлър >> Дамата от езерото

ОТИВАМ МЕКСИКО ЗА РАЗВОД СТОП ЩЕ СЕ ОМЪЖА ЗА КРИС СТОП ВСИЧКО НАЙ-ХУБАВО И СБОГОМ КРИСТАЛ

   Дегармо се отдели от стената и се усмихна студено. Дясната му ръка замахна отсечено и ето че стискаше пистолет. Китката му беше свободна, дулото сочеше пода. Каза ми, без да ме гледа:
   – Мисля, че не си въоръжен. Патън има пистолет, но едва ли ще го извади достатъчно бързо. Имаш ли някакво доказателство в подкрепа на последното си твърдение, или не си правиш труда с такива маловажни неща?
   – Имам, но съвсем дребно. Обаче ще порасне. Човекът, който се криеше зад завесата в „Гранада“, стоя повече от половин час съвършено безшумно, както може да стои само дебнещ полицай. Освен това е имал гумена палка. Знаеше, че съм бил ударен по главата, без да ме е погледнал. Нали помниш, че го каза на Завързака? Знаеше също така, че и убитата е била ударена, макар че нито си личеше, нито е оглеждал трупа достатъчно подробно, та да види. Убиецът бе съблякъл момичето и бе издрал корема му със садистична омраза, на каквато е способен само мъж спрямо жена, превърнала живота му в ад. Същият този човек сега има кръв и епидермис под ноктите си, достатъчно за химически анализ. Хващам се на бас, Дегармо, че няма да позволиш на Патън да погледне ноктите на дясната ти ръка.
   Полицаят вдигна пистолета и се усмихна. Широка бледа усмивка.
   – А откъде съм научил адреса ѝ?
   – Олмър я видял да влиза или излиза от къщата на Лейвъри. Това именно го бе изнервило, затова ти позвъни, когато забеляза, че се мотая наоколо. Конкретно как си я проследил до „Гранада“, не знам. Но не виждам в това нищо трудно. Може да си се скрил в къщата на Олмър и да си тръгнал след нея или след Лейвъри. За един полицай това е нищо работа.
   Дегармо кимна и помълча, потънал в размисли. Лицето му беше мрачно, ала металносините му очи светеха почти весело. Стаята беше знойна и натежала от бедата, която вече нямаше как да се предотврати. Но той като че ли не усещаше това със същата сила както ние, останалите.
   – Искам да се измъкна оттук – произнесе най-сетне. – Може би не надалеч, но няма да допусна да бъда арестуван от селски полицай. Имате ли възражения?
   – Имам, синко – тихичко каза Патън. – Знаеш, че трябва да те задържа. Доказателства няма, но въпреки това не мога да те пусна да си вървиш.
   – Какво ти е хубаво, тлъсто шкембето, Патън. А пък аз съм добър стрелец. Как смяташ да ме задържиш?
   – Това се опитвам да измъдря – почеса шерифът косата си под килнатата назад шапка. – Но още не съм напреднал особено. Не искам дупки в шкембето си. Обаче не мога да те оставя да ме правиш на маймуна на собствената ми територия.
   – Пусни го – посъветвах го аз. – Няма къде да отиде из тези планини. Нали затова го докарах тук.
   – Някой може да пострада при задържането му – трезво настоя шерифът. – Не е редно. Ако ще става нещо, трябва аз да съм на мушката.
   Дегармо се ухили.
   – Добро момче си ти, Патън. Виж, ще върна пистолета обратно в кобура и започваме отначало. И така ме бива.
   И той затъкна пищова под мишницата си. Остана с отпуснати ръце, с леко издадена напред брадичка, дебнещ. Патън дъвчеше бавно, бледите му очи не се откъсваха от бляскавия поглед на полицая.
   – Само че аз съм седнал – оплака се след малко. – Пък и не съм бърз като теб. Обаче мразя да изглеждам пъзлив. – Той прехвърли върху мен тъжния си поглед. – Защо ти трябваше да ми довличаш тази работа на главата? Да не би да си нямам неприятности? Виж сега в каква каша ме накисна.
   Гласът му беше обиден, смутен и леко потреперваше.
   Дегармо отметна глава и се изсмя. Все още се смееше, когато дясната му ръка отскочи към пистолета.
   Не видях изобщо Патън да помръдне. Просто стаята отекна с грохота на граничарския му колт.
   Ръката на Дегармо се отметна встрани, тежкият „Смит и Уесън“ тупна глухо по чамовата облицовка на стената зад гърба му. Той разтърси изтръпналата си дясна китка и я загледа с почуда.
   Патън бавно се надигна. Прекоси стаята, без да бърза, и срита оръжието под един от столовете. После погледна тъжно Дегармо, който смучеше кръвта от кокалчетата си.
   – Как можа да ми предоставиш възможност! – все така тъжно му каза шерифът. – Никога не го прави с хора като мен. Та аз, синко, стрелям отпреди ти да се родиш... (откъсът е по превода на Жечка Георгиева

Издателство Унискорп


вторник, 22 юли 2014 г.

Кърмит Линч >> Приключения по пътя на виното

Едно много лично пътешествие из Лоара, Бордо, Лангдок, Прованс, Северна и Южна Рона и, разбира се, Бургундия

Ценителят на виното и не толкова посветеният читател ще открият много мъдрост в тези винени приключения, но без следа от претенция или екстравагантна публицистика.

Ярките образи на френски винари, впечатляващите импресии от френската провинция и, разбира се, прекрасните описания на френските вина превръщат книгата в модерна класика на нашето време.

Това е една от най-хубавите книги за вино, излизали в Америка. Ню Йорк Таймс

Най-добрата книга за винения бизнес. Уолстрийт джърнъл

Издателство Гурме


Юан Чжунлан >> Книга за цветята

За въздействието на цветята върху човека, неговия дом и околната среда, за тайнствената връзка помежду им и неочакваната красота, която ражда близостта с тях...

Събирайки цветята във букет,
не го правете нито твърде пищен,
ни оскъден.
Използвайте не повече от два-три стръка.
По височина и по подредба стъбълцата
да са като изписана картина.

***

Оформени с изящен вкус,
цветята слагайте във ваза.
Не свързвайте стъблата с нишка,
избягвайте симетрия и пъстрота.

Преводач Станчо Станев

Издателство Шъндао

Книга за цветята
в Pimodo

Хиро Онода >> Не се предадох

Моята тридесетгодишна война

   Лейтенант Хиро Онода е официално обявен за загинал през декември 1959 г. По това време са смятали, че той и неговият боен другар Киншичи Козука са загинали пет години по-рано от раните си след престрелка с филипинската армия. Шестмесечното издирване, което предприема Японското министерство на здравето, труда и благосъстоянието през 1959 г., така и не успява да открие следи от двамата.

   По-късно, през 1972 г., Онода и Козука се появяват отново, но Козука е убит в сблъсък с филипинската полиция. През следващата половин година три екипа издирват Онода и се опитват да го склонят да напусне пределите на джунглата. Единствената ответна реакция, която получават от него, е благодарствена бележка за някои подаръци, които били оставени за него. Това поне доказало, че той е жив там някъде. Донякъде и заради нежеланието си да се появи, Онода се превръща в нещо като легенда в Япония.

   В началото на 1974 г. един младеж на име Сузуки, който пребродил около петдесет държави и създал проблеми на множество японски посолства по света, се наел да предприеме пътешествие във Филипините, Малайзия, Сингапур, Бирма, Непал. Когато напускал Япония, той казал на приятелите си, че отива да търси лейтенант Онода, една панда и Йети – в този ред. Вероятно пандата и Йети все още чакат, защото само след четири дни на остров Лубанг, Сузуки намерил Онода и го убедил да се срещне с делегация от Япония, която авантюристът се нагърбил да организира.
   Някои репортажи от срещата на Сузуки с Онода остават като едни от най-впечатляващите за всички времена в японската преса и телевизия. Първоначално хората били по-склонни да не вярват на Сузуки, но един бързо организиран екип бил изпратен да провери достоверността на историята му. Този екип бил съпроводен от около 100 японски журналисти.

   Съществуват няколко теории защо повторната поява на Онода предизвиква такова вълнение. Моята теория е, че Онода символизира нещо, от което Япония била лишена след капитулацията си във Втората световна война – истински герой от войната. Подобно вълнение е имало и при предишни завръщания на войници. Само година по-рано сержант Шоичи Йокой се бил прибрал под звуците на фанфари вкъщи от Гуам. Сега обаче никой не би могъл да отрече, че Йокой е по-скоро обикновен човек – прекалено обикновен, за да се гледа на него като на герой. Лейтенант Онода е истинският герой. След като Онода се предава, става напълно ясно що за човек е той – интелигентен, внушителен, стоик със силна воля. Това е образът, на който японците оприличават своите герои. За трите седмици между срещата на Онода със Сузуки и до приемането му от президента Фердинанд Маркос, новините около него заливат Япония като цунами. Когато Онода пристига обратно в Япония, всички го посрещат като генерал, който се завръща триумфално след битка. А Норио Сузуки благодарение на заслугите си е издигнат набързо от авантюрист до помощник-герой... Предговор

Издателство Еделвайс


понеделник, 21 юли 2014 г.

Ърнест Хемингуей >> Старецът и морето

Аз се постарах да ви дам истински старец, истинско момче, истинско море, истинска риба и истински акули... Ъ. Х.

   Той беше старец, който ходеше за риба сам с малка лодка в Гълфстрийм и ето вече осемдесет и четири дни излизаше, без да улови нещо. През първите четиридесет дни бе взимал едно момче със себе си. Но след тези четиридесет дни, без да хванат нито една риба, родителите на момчето му казаха, че старецът е вече окончателно „салао“, което значи, че съвсем не му върви, и по тяхно нареждане момчето тръгна с друга лодка, а с нея още през първата седмица уловиха три едри риби. Тъжно беше на момчето да гледа как старецът се връща всеки ден с празна лодка и то винаги отиваше до брега да му помогне да изнесе навитите въжета, куката и харпуна или свитото около мачтата платно. По платното имаше кръпки от брашнени чували и навито, то бе като знаме на пълно поражение.
   Старецът бе слаб и мършав, с дълбоки бръчки на врата. По бузите му личаха кафяви петна от доброкачествения кожен рак, който се образува при отражението на слънцето върху водите на тропическото море. Петната стигаха почти до края на бузите, а по ръцете му имаше дълбоки следи на рани от въжетата, получени при изтегляне на тежки риби. Тия белези не бяха скорошни. – отвърна старецът. – Знам, че ме остави, не защото ми нямаш вяра.
   – Татко ме накара да те напусна. Момче съм и трябва да му се подчинявам.
   – Знам — каза старецът. – Това е съвсем естествено.
   – Той не ти вярва много.
   – Не – отговори старецът, – но ние си имаме вяра, нали?
   – Да – рече момчето. – Нали може да те почерпя една бира на „Терасата“, пък после ще занесем нещата в къщи.
   – Защо пък да не може! – каза старецът. – То си е редно между рибари...
(откъсът е от превода на Димитри Иванов)

Издателство Унискорп