Запознайте се: Семейство Мейфеър – потомствени вещици...
До онази пролет в Ню Орлиънс лекарят не бе влизал в предвоенно имение. Старата къща наистина имаше бели, набраздени с жлебове колони отпред, макар че боята вече се лющеше. Наричаха този стил гръцко възраждане – дълга виолетово-сива градска къща, разположена на мрачен и сенчест ъгъл в Гардън Дистрикт. Предната ѝ врата се пазеше от два огромни дъба. Металните парапети от ковано желязо бяха украсени с мотиви във формата на рози и богато обрасли с растения – виолетова глициния, жълта вирджиния и бугенвилия в тъмно, наситено розово.
Харесваше му да поспира на мраморните стъпала и да поглежда нагоре към дорийските капители, окичени със замайващи, ароматни цветове. Слънцето проникваше на тънки, прашни ивици през преплетените клони. Пчели пееха в лабиринта от искрящо зелени листа под олющените корнизи. Нищо че тук бе толкова мрачно, толкова влажно.
Дори самото преминаване през пустите улици го съблазняваше. Вървеше бавно по напуканите и неравни тротоари от подредени в рибена кост тухли или от сиви каменни плочи, под непрекъснатата арка на клоните на дъбовете, шарената сянка и забуленото в зелено небе. Винаги спираше до най-голямото дърво, което бе повдигнало желязната ограда с огромните си корени. Не можеше да обгърне дънера му с ръце. То достигаше чак до самата къща – разкривените му клони посягаха към спуснатите кепенци на прозорците, отвъд перилата, а листата му се оплитаха с увивните растения.
Но въпреки това гниенето тук го тревожеше. Паяци плетяха фините си сложни мрежи над желязната дантела от рози. На места желязото бе ръждясало и се разпадаше на прах при допир. Тук-там, близо до перилата, дървото по верандата бе изгнило.
Далече отвъд градината имаше стар плувен басейн – огромен дълъг осмоъгълник, ограден от каменни плочи. Беше се превърнал в блато с черна вода и диви ириси. Миризмата му беше ужасна. В него живееха жаби, които по здрач пееха своите досадни, грозни песни. Фонтанчетата от двете страни на басейна, едното от които все още изпращаше своите тънки, извиващи се струйки в мръсотията, представляваха тъжна гледка. Той копнееше да го пресуши, да го почисти, да остърже стените му, ако трябва със собствените си ръце. Копнееше да закърпи разрушените перила и да изтръгне плевелите от гъсто обраслите урни.
Дори и възрастните лели на неговата пациентка – госпожица Карл, госпожица Мили и госпожица Нанси – излъчваха някакво усещане за застояло и гнило. Не ставаше дума за сивите коси или за очилата с телени рамки. Идваше от маниерите им и от аромата на камфор, който се разнасяше от дрехите им.
Веднъж влезе в библиотеката и свали една книга от лавицата. През процепа се разтичаха малки черни бръмбари. Изплашен, той върна книгата на мястото ѝ.
Ако имаше климатици, това място щеше да е различно. Но старата къща бе твърде голяма за това – поне така му бяха казали. Таваните се извисяваха на четиринайсет стъпки над главата му, а ленивият ветрец носеше миризма на плесен.
Трябваше да признае обаче, че за пациентката му се грижеха добре. Една мила възрастна черна сестра на име Виола я извеждаше на сенчестата веранда сутрин и я прибираше вечер.
– Тя е много послушна, докторе. Е, хайде, госпожице Деидре, да покажем на лекаря как се разхождаме. – И Виола я вдигаше от стола и я побутваше търпеливо стъпка по стъпка.
– С нея съм от седем години, докторе, тя е моето сладко момиченце.
Седем години. Нищо чудно, че краката ѝ бяха започнали да се изкривяват от глезените и ръцете ѝ се свиваха към гърдите, ако сестрата не ги върнеше насила в скута ѝ.
Виола я развеждаше из дългата двойна гостна, покрай арфата и огромния прашасал „Бьозендорфер“, през обширната трапезария с избелелите стенописи на покрити с мъх дъбове и изорани ниви.
Обутите в чехли крака се тътреха по износения обюсонски килим. Жената бе на четирийсет и една години, но изглеждаше и стара, и млада едновременно – прегърбено, бледо дете, недокоснато от грижите и страстите на възрастните. „Деидре, имала ли си някога любовник? Танцувала ли си някога в този салон?“
По лавиците в библиотеката имаше подвързани с кожа счетоводни книги, по чиито гръбчета с избледняло лилаво мастило личаха стари дати: 1756, 1757, 1758... На всяка от тях се виждаше фамилното име Мейфеър, изписано със златни букви.
О, тези стари южняшки фамилии, как им завиждаше за наследството. Не биваше да потъва в такова разложение. А той, като се замислеше, дори не знаеше пълните имена на своите прапрародители, нито къде бяха родени.
Мейфеър – стар колониален род. По стените висяха портрети на мъже и жени, облечени по модата на осемнайсети век, както и дагеротипии, феротипии и избледнели фотографии. Пожълтяла карта на Сан Доминго – дали още го наричаха така? – в мръсна рамка в коридора. И потъмняла картина на огромна колониална къща.
Сестрата каза, че никога не сваля верижката със смарагдовия медальон, дори когато къпе госпожица Деидре.
– Да ви кажа ли една тайна, докторе? Никога дори не я докосвайте!
– И защо? – попита той, но жената не отговори. Смутен, лекарят я гледаше как слага на пациентката рубинени обеци и диамантен пръстен.
„Сякаш облича труп“, помисли си. А отвън тъмните дъбове извиваха клони към прашните мрежи на прозорците. Градината блещукаше в жегата.
– Вижте ѝ само косата – рече нежно сестрата. – Виждали ли сте такава красива коса?
Беше чисто черна, гъста, къдрава и дълга. Сестрата обожаваше да я разресва и да гледа как къдриците се увиват отново след преминаването на четката. А очите на пациентката с апатичния поглед, бяха чисто сини. И все пак от време на време тънка сребриста струйка слюнка се спускаше от ъгълчето на устата й и оформяше тъмно петно на деколтето на бялата ѝ нощница.
– Същинско чудо е, че никой не се е опитал да открадне тези неща — каза той като че на себе си. – Тя е толкова безпомощна.
Сестрата го дари с горда, знаеща усмивка.
– Никой, работил някога в тази къща, не би опитал подобно нещо.
– Но тя стои на верандата сам-самичка с часове. Вижда се от улицата.
Смях.
– Не се притеснявайте, докторе. Никой тук не е толкова глупав да мине през тази порта. Старият Рони коси ливадата, само защото го е правил винаги от трийсет години, но затова пък вече не е съвсем наред с главата.
– Обаче... – Спря се сам. Какво правеше, как можеше да говори за това пред притихналата жена, която само от време на време помръдваше очи, чиито ръце лежаха там, където сестрата ги бе положила, чиито крака почиваха безжизнено на голия под. Колко лесно бе да забравиш за нея, да забравиш, че трябва да уважаваш това нещастно същество. Никой не знаеше дали изобщо разбира нещо.
– Може би е добре да я извеждаш от време на време на слънце – рече лекарят. – Кожата ѝ е съвсем бяла.
Но той знаеше, че е невъзможно тя да излиза в градината, дори и толкова далече от смрадта на басейна. Бодливата бугенвилия бе избуяла на туфи под дивата лавровишня. Дебели малки херувимчета, покрити с тиня, надничаха като призраци през прекалено израсналата лантана.
И все пак навремето тук бяха играли деца.
Някое момче или момиче бе издълбало името Лашър на дебелия дънер на една гигантска индийска лагерстремия, която растеше до отсрещната ограда. Дълбоките резки бяха така обветрени, че блещукаха бели по восъчната кора. Странно име. А една дървена люлка все още висеше от клона на отдалечен дъб.
Той отиде до самотното дърво, седна на люлката и чу как изскърцаха ръждясалите ѝ синджири, стана и се отдалечи, като забиваше крака в изпомачканата трева.
Южната страна на къщата му се стори огромна и поразяващо красива от тази перспектива, цъфналите увивни растения пълзяха заедно по целия път нагоре покрай зелените капаци на прозорците към комините близнаци над третия етаж. Тъмният бамбук потракваше по хоросановата мазилка, разлюляван от бриза. Лъскавите бананови дървета бяха израснали така високи и така нагъсто, че образуваха същинска джунгла, която стигаше досами тухлената стена.
Това старо място бе като неговата пациентка – красиво, но забравено с времето.
Лицето ѝ щеше да е хубаво, ако не беше така безжизнено. Виждаше ли тя нежните лилави съцветия на глицинията, потрепващи зад мрежите, и извитата плетеница на останалите цветове? Можеше ли да види през дърветата бялата къща с колонада от другата страна на улицата?
Веднъж се бе качил заедно с нея и сестрата на горния етаж с един старомоден, но все пак мощен малък асансьор с месингова врата и износен килим. Лицето на Деидре остана безизразно, когато малката кабинка започна да се издига. Той самият се притесни от проскърцването на механизма. Не можеше да си представи мотора другояче, освен като почернял, лепкав, древен и покрит с прах.
Разбира се, бе попитал стария лекар в санаториума.
– Помня, когато бях на твоите години – каза старецът. – Исках да излекувам всички. Да вразумя параноиците, да върна шизофрениците към реалността и да събудя кататониците. Просто се грижи да си получава инжекцията всеки ден. Вече не ѝ е останало друго. Трябва да направим всичко възможно да я предпазим от кризите. Нали разбираш, от вълненията.
Вълнения ли? Това ли бе причината за всички тези силни лекарства? Дори и да спреше инжекциите утре, щеше да мине месец, преди ефектът им да отшуми напълно. А и дозите бяха толкова високи, че биха убили друг пациент. Сигурно ги беше приемала от много време.
Как би могъл някой да знае истинското състояние на жената след толкова дълго лечение? Само да можеше да ѝ направи електроенцефалограма…
Бе попаднал на нейния случай преди около месец, когато го изпратиха за няколко картона. Беше рутинна задача. Никой не забеляза. Седя зад бюрото си в санаториума целия следобед и се бореше с драсканиците на дузина други лекари и неясните и противоречиви диагнози – мания, параноя, пълно изтощение, самоизмама, психотичен срив, депресия, склонност към самоубийство. Бе изминал целия път назад до юношеството на момичето. Не, дори преди него. Някой я бе преглеждал за „деменция“, когато е била на десет години.
Кое беше специфичното зад всички тези абстракции? Някъде в планината от драсканици той откри, че на осемнайсет години тя бе родила момиче и го бе изоставила, страдайки от тежка параноя.
Затова ли ѝ бяха прилагали шоково лечение веднъж, а друг път терапия с инсулин? Какво ли бе причинила на сестрите, които постоянно бяха напускали с обяснението, че ги е „нападала физически“?
По едно време беше „избягала“, но бе „върната насилствено“. После имаше липсващи страници, цели неописани години. „Необратимо мозъчно увреждане“ беше отбелязано за 1976. „Пациентката е изпратена у дома. Предписан е торазин за предотвратяване на паралитично треперене и маниакални пристъпи.“
Това беше грозен документ, който не разказваше никаква история, не разкриваше никаква истина. И накрая съвсем го обезкуражи. Дали легионът лекари ѝ бяха говорили като него сега, седнал до нея на страничната веранда?
– Днес е хубав ден, нали, Деидре? – Бризът тук бе така ароматен. Уханието на гардениите внезапно стана нетърпимо, но той все пак го харесваше. Затвори за миг очи.
Дали го мразеше, дали му се смееше, дали изобщо разбираше, че е тук? Имаше няколко сиви пръски в косата ѝ, сега ги видя. Ръцете ѝ бяха студени, неприятни на допир.
Сестрата излезе при тях. Носеше син плик, моментална снимка.
– Това е от дъщеря ти, Деидре. Виждаш ли? Сега е на двайсет и четири години. – Подържа снимката пред лекаря, за да я види и той. Русо момиче на палубата на голяма бяла яхта, с развяна от вятъра коса. Беше хубава, много хубава – от залива на Сан Франциско, осемдесет и трета година.
Лицето на жената остана безизразно. Сестрата прибра черната коса от челото ѝ. Подаде снимката на лекаря.
– Виждате ли това момиче? Тя също е лекар! – И му кимна с гордо превъзходство. – Сега е стажантка, но един ден ще стане лекар също като вас, така си е.
Беше ли възможно? Нима младата жена никога не бе идвала у дома да види собствената си майка? Веднага почувства антипатия към нея. И щяла да става лекар.
Колко ли време бе минало, откакто пациентката му бе носила рокля или чифт истински обувки? Много искаше да ѝ пусне да послуша радио. Може би щеше да хареса музиката. Сестрата си гледаше сапунените сериали цял следобед в кухнята в задната част на къщата.
Започна да изпитва недоверие към сестрата и към лелите.
Онази високата, която подписваше чековете му – госпожица Карл – беше адвокат, макар че сигурно вече бе стигнала седемдесетте. Ходеше до кантората си на Каронделет стрийт с такси, защото вече не можеше да се качва на високото дървено стъпало на трамвая по линията „Сейнт Чарлз“. Веднъж, когато я срещна на портата, тя му каза, че преди е пътувала с трамвая.
– О, да – каза сестрата един следобед, докато разресваше съвсем бавно косата на Деидре, бавно и много внимателно. – Госпожица Карл е много умна. Работи за съдия Флеминг. Тя е една от първите жени, дипломирали се в колежа по право „Лойола“. Беше на седемнайсет, когато постъпи там. Баща ѝ е старият съдия Макинтайър и тя много се гордееше с него.
Госпожица Карл никога не говореше за пациентката му, поне не пред него. Пълната госпожица Нанси бе злонамерена към нея, или поне така си мислеше той.
– Казват, че госпожица Нанси така и нямала възможност да получи образование – клюкарстваше сестрата. – Винаги си била у дома и се е грижела за останалите. Както старата госпожица Бел.
Госпожица Нанси бе някак мрачна, някак обикновена. Трътлеста, занемарена, с вечната престилка, дори когато говореше на сестрата с характерния си покровителствен, превзет глас. А когато поглеждаше към Деидре, на устните ѝ вечно играеше лека подигравателна усмивка.
А накрая госпожица Мили, най-възрастната, която беше всъщност някаква братовчедка – същинска класика на стара дама в черна коприна и обувки с мъниста. Тя идваше и си отиваше, винаги с износените си ръкавици и малката си черна сламена шапка с воалетка. Винаги се усмихваше сърдечно на лекаря и целуваше Деидре. „Бедното ми скъпо сладурче“ – казваше тя с треперливия си глас.
Един ден той налетя право на госпожица Мили, която стоеше на счупените плочи до басейна.
– Вече няма как да започнем отначало – каза тя тъжно. Не беше негова работа да ѝ противоречи и все пак нещо в него настояваше да разбере повече за тази трагедия.
– Колко обичаше Стела да плува тук – рече старицата. – Стела го построи, Стела, която имаше толкова много планове и мечти. Стела сложи и асансьора. Съвсем типично за нея. Тя организираше такива забави... Помня, че в къщата се събираха стотици гости, по цялата морава имаше маси, свиреха музиканти. Твърде млад сте, за да помните онази жива музика, докторе. Стела сложи и драпериите в салона, но сега са твърде стари, за да могат да бъдат почистени. Така казват. Щели да се разпаднат, ако се опитаме да ги почистим. И пак тя направи пътечката от камъни тук, около целия басейн. Виждате ли, тези стари плочи отпред и отстрани... – Тя замълча и посочи към дългата страна на къщата, към далечния вътрешен двор, сега обрасъл с плевели. Сякаш не можеше да продължи. Бавно вдигна поглед към високия тавански прозорец.
Искаше му се да попита коя е Стела.
– Бедната скъпа Стела...
Издателство ИнфоДар
