събота, 4 октомври 2014 г.

Томас Бренън >> Доктор Стъклен

Стоманен окачен мост се простира през Атлантика...

Но в сенките на масивните му подпори, при доковете на река Мърси, лежи труп без лице...
Инспектор Матю Лангтън все още скърби, спомняйки си за починалата си съпруга – Сара. Измъчван от кошмари и отнемащи дъха пристъпи на отчаяние и ужас, той се насилва да се концентрира върху разследването на безликия труп. Жертвата носи униформата на Компанията на Трансатлантическия свод, но има татуировки на бур. Дали не става дума за бурски заговор за покушение над кралица Виктория при предстоящото откриване на моста?
Но когато истината започва да излиза наяве, тя се оказва доста по-странна от предполагаемия държавен преврат. При появата на още жертви – всички със странни симетрични белези от изгаряне на тила – Лангтън прави връзка между мъртвеца под моста и смразяващите слухове за делваджиите – крадци на души, върлуващи след падането на нощта.
Най-плашещ от всичко е митичният и неуловим доктор Стъклен, който не само може да се окаже човекът, стоящ зад незаконната търговия с души, но също така може би е свързан с това, което е сполетяло обичната съпруга на самия инспектор на смъртното ѝ ложе...

   – Не мисля, че това са белези от мъчения. Не мога да съм сигурен, но... Инспекторе, някога чували ли сте за делваджиите?

Издателство Артлайн студиос


Розалия де Кастро >> Галисийски песни

По малко от целия свят и по много от Галисия...

Бриз лек, бриз свеж,
лек бриз от моята земя;
бриз лек, бриз свеж,
лек бриз, отнеси ме у дома.

Далече от дома съм сякаш мъртва,
щастие не сещам,
и където и да се запътя,
дебела сянка ме обгръща.
Гъст облак ме обвива,
натежал от бури;
натежала от самотност,
живота мой отравя.
Отнеси ме, отнеси ме, бриз лек,
като крехко и малко листо,
понеже съм суха
от пареща горещина.
О, ако скоро не ме вдигнеш,
бриз лек, от моята земя,
ако не ме отнесеш, бриз лек,
никой нивга не ще ме познае.
Понеже треската, която ме изгаря
докрай ще ме изпепели
и ще избуи предателски
в самото ми сърце.

Някога светех пурпурно
като цвят на слива,
днес изгубих всичките си цветове
като восъчни фигури в църква,
сякаш вампир е изпил
цялата моя кръв.
И накрая ще повехна
като роза през зимата,
без листа останала
и потъмняла повече дори
от мавританско бебе,
с черната си майка.

Отнеси ме, отнеси ме, бриз лек,
отнеси ме, където ме чакат:
майка, която рони сълзи по мен,
баща, който не може да диша без мен,
брат, на когото бих дала
и кръвта от моите вени
и любим, на когото обещала съм
душата и живота си.
Ако скоро не ме вдигнеш,
о, в нещастие ще погина,
сама в чужда страна,
където чужденка съм за всеки
и накъдето и да се обърна,
всичко ми нашепва, че не съм оттук...

Преводач Цветанка Еленкова

Издателство Small Station Press


Ан Райс >> Вещиците: Полунощ. [ Книга 1 ]

Запознайте се: Семейство Мейфеър – потомствени вещици...

   До онази пролет в Ню Орлиънс лекарят не бе влизал в предвоенно имение. Старата къща наистина имаше бели, набраздени с жлебове колони отпред, макар че боята вече се лющеше. Наричаха този стил гръцко възраждане – дълга виолетово-сива градска къща, разположена на мрачен и сенчест ъгъл в Гардън Дистрикт. Предната ѝ врата се пазеше от два огромни дъба. Металните парапети от ковано желязо бяха украсени с мотиви във формата на рози и богато обрасли с растения – виолетова глициния, жълта вирджиния и бугенвилия в тъмно, наситено розово.
   Харесваше му да поспира на мраморните стъпала и да поглежда нагоре към дорийските капители, окичени със замайващи, ароматни цветове. Слънцето проникваше на тънки, прашни ивици през преплетените клони. Пчели пееха в лабиринта от искрящо зелени листа под олющените корнизи. Нищо че тук бе толкова мрачно, толкова влажно.
   Дори самото преминаване през пустите улици го съблазняваше. Вървеше бавно по напуканите и неравни тротоари от подредени в рибена кост тухли или от сиви каменни плочи, под непрекъснатата арка на клоните на дъбовете, шарената сянка и забуленото в зелено небе. Винаги спираше до най-голямото дърво, което бе повдигнало желязната ограда с огромните си корени. Не можеше да обгърне дънера му с ръце. То достигаше чак до самата къща – разкривените му клони посягаха към спуснатите кепенци на прозорците, отвъд перилата, а листата му се оплитаха с увивните растения.
   Но въпреки това гниенето тук го тревожеше. Паяци плетяха фините си сложни мрежи над желязната дантела от рози. На места желязото бе ръждясало и се разпадаше на прах при допир. Тук-там, близо до перилата, дървото по верандата бе изгнило.
   Далече отвъд градината имаше стар плувен басейн – огромен дълъг осмоъгълник, ограден от каменни плочи. Беше се превърнал в блато с черна вода и диви ириси. Миризмата му беше ужасна. В него живееха жаби, които по здрач пееха своите досадни, грозни песни. Фонтанчетата от двете страни на басейна, едното от които все още изпращаше своите тънки, извиващи се струйки в мръсотията, представляваха тъжна гледка. Той копнееше да го пресуши, да го почисти, да остърже стените му, ако трябва със собствените си ръце. Копнееше да закърпи разрушените перила и да изтръгне плевелите от гъсто обраслите урни.
   Дори и възрастните лели на неговата пациентка – госпожица Карл, госпожица Мили и госпожица Нанси – излъчваха някакво усещане за застояло и гнило. Не ставаше дума за сивите коси или за очилата с телени рамки. Идваше от маниерите им и от аромата на камфор, който се разнасяше от дрехите им.
   Веднъж влезе в библиотеката и свали една книга от лавицата. През процепа се разтичаха малки черни бръмбари. Изплашен, той върна книгата на мястото ѝ.
   Ако имаше климатици, това място щеше да е различно. Но старата къща бе твърде голяма за това – поне така му бяха казали. Таваните се извисяваха на четиринайсет стъпки над главата му, а ленивият ветрец носеше миризма на плесен.
   Трябваше да признае обаче, че за пациентката му се грижеха добре. Една мила възрастна черна сестра на име Виола я извеждаше на сенчестата веранда сутрин и я прибираше вечер.
   – Тя е много послушна, докторе. Е, хайде, госпожице Деидре, да покажем на лекаря как се разхождаме. – И Виола я вдигаше от стола и я побутваше търпеливо стъпка по стъпка.
   – С нея съм от седем години, докторе, тя е моето сладко момиченце.
   Седем години. Нищо чудно, че краката ѝ бяха започнали да се изкривяват от глезените и ръцете ѝ се свиваха към гърдите, ако сестрата не ги върнеше насила в скута ѝ.
   Виола я развеждаше из дългата двойна гостна, покрай арфата и огромния прашасал „Бьозендорфер“, през обширната трапезария с избелелите стенописи на покрити с мъх дъбове и изорани ниви.
   Обутите в чехли крака се тътреха по износения обюсонски килим. Жената бе на четирийсет и една години, но изглеждаше и стара, и млада едновременно – прегърбено, бледо дете, недокоснато от грижите и страстите на възрастните. „Деидре, имала ли си някога любовник? Танцувала ли си някога в този салон?“
   По лавиците в библиотеката имаше подвързани с кожа счетоводни книги, по чиито гръбчета с избледняло лилаво мастило личаха стари дати: 1756, 1757, 1758... На всяка от тях се виждаше фамилното име Мейфеър, изписано със златни букви.
   О, тези стари южняшки фамилии, как им завиждаше за наследството. Не биваше да потъва в такова разложение. А той, като се замислеше, дори не знаеше пълните имена на своите прапрародители, нито къде бяха родени.
   Мейфеър – стар колониален род. По стените висяха портрети на мъже и жени, облечени по модата на осемнайсети век, както и дагеротипии, феротипии и избледнели фотографии. Пожълтяла карта на Сан Доминго – дали още го наричаха така? – в мръсна рамка в коридора. И потъмняла картина на огромна колониална къща.
   Сестрата каза, че никога не сваля верижката със смарагдовия медальон, дори когато къпе госпожица Деидре.
   – Да ви кажа ли една тайна, докторе? Никога дори не я докосвайте!
   – И защо? – попита той, но жената не отговори. Смутен, лекарят я гледаше как слага на пациентката рубинени обеци и диамантен пръстен.
   „Сякаш облича труп“, помисли си. А отвън тъмните дъбове извиваха клони към прашните мрежи на прозорците. Градината блещукаше в жегата.
   – Вижте ѝ само косата – рече нежно сестрата. – Виждали ли сте такава красива коса?
   Беше чисто черна, гъста, къдрава и дълга. Сестрата обожаваше да я разресва и да гледа как къдриците се увиват отново след преминаването на четката. А очите на пациентката с апатичния поглед, бяха чисто сини. И все пак от време на време тънка сребриста струйка слюнка се спускаше от ъгълчето на устата й и оформяше тъмно петно на деколтето на бялата ѝ нощница.
   – Същинско чудо е, че никой не се е опитал да открадне тези неща — каза той като че на себе си. – Тя е толкова безпомощна.
   Сестрата го дари с горда, знаеща усмивка.
   – Никой, работил някога в тази къща, не би опитал подобно нещо.
   – Но тя стои на верандата сам-самичка с часове. Вижда се от улицата.
   Смях.
   – Не се притеснявайте, докторе. Никой тук не е толкова глупав да мине през тази порта. Старият Рони коси ливадата, само защото го е правил винаги от трийсет години, но затова пък вече не е съвсем наред с главата.
   – Обаче... – Спря се сам. Какво правеше, как можеше да говори за това пред притихналата жена, която само от време на време помръдваше очи, чиито ръце лежаха там, където сестрата ги бе положила, чиито крака почиваха безжизнено на голия под. Колко лесно бе да забравиш за нея, да забравиш, че трябва да уважаваш това нещастно същество. Никой не знаеше дали изобщо разбира нещо.
   – Може би е добре да я извеждаш от време на време на слънце – рече лекарят. – Кожата ѝ е съвсем бяла.
   Но той знаеше, че е невъзможно тя да излиза в градината, дори и толкова далече от смрадта на басейна. Бодливата бугенвилия бе избуяла на туфи под дивата лавровишня. Дебели малки херувимчета, покрити с тиня, надничаха като призраци през прекалено израсналата лантана.
   И все пак навремето тук бяха играли деца.
   Някое момче или момиче бе издълбало името Лашър на дебелия дънер на една гигантска индийска лагерстремия, която растеше до отсрещната ограда. Дълбоките резки бяха така обветрени, че блещукаха бели по восъчната кора. Странно име. А една дървена люлка все още висеше от клона на отдалечен дъб.
   Той отиде до самотното дърво, седна на люлката и чу как изскърцаха ръждясалите ѝ синджири, стана и се отдалечи, като забиваше крака в изпомачканата трева.
   Южната страна на къщата му се стори огромна и поразяващо красива от тази перспектива, цъфналите увивни растения пълзяха заедно по целия път нагоре покрай зелените капаци на прозорците към комините близнаци над третия етаж. Тъмният бамбук потракваше по хоросановата мазилка, разлюляван от бриза. Лъскавите бананови дървета бяха израснали така високи и така нагъсто, че образуваха същинска джунгла, която стигаше досами тухлената стена.
   Това старо място бе като неговата пациентка – красиво, но забравено с времето.
   Лицето ѝ щеше да е хубаво, ако не беше така безжизнено. Виждаше ли тя нежните лилави съцветия на глицинията, потрепващи зад мрежите, и извитата плетеница на останалите цветове? Можеше ли да види през дърветата бялата къща с колонада от другата страна на улицата?
   Веднъж се бе качил заедно с нея и сестрата на горния етаж с един старомоден, но все пак мощен малък асансьор с месингова врата и износен килим. Лицето на Деидре остана безизразно, когато малката кабинка започна да се издига. Той самият се притесни от проскърцването на механизма. Не можеше да си представи мотора другояче, освен като почернял, лепкав, древен и покрит с прах.
   Разбира се, бе попитал стария лекар в санаториума.
   – Помня, когато бях на твоите години – каза старецът. – Исках да излекувам всички. Да вразумя параноиците, да върна шизофрениците към реалността и да събудя кататониците. Просто се грижи да си получава инжекцията всеки ден. Вече не ѝ е останало друго. Трябва да направим всичко възможно да я предпазим от кризите. Нали разбираш, от вълненията.
   Вълнения ли? Това ли бе причината за всички тези силни лекарства? Дори и да спреше инжекциите утре, щеше да мине месец, преди ефектът им да отшуми напълно. А и дозите бяха толкова високи, че биха убили друг пациент. Сигурно ги беше приемала от много време.
   Как би могъл някой да знае истинското състояние на жената след толкова дълго лечение? Само да можеше да ѝ направи електроенцефалограма…
   Бе попаднал на нейния случай преди около месец, когато го изпратиха за няколко картона. Беше рутинна задача. Никой не забеляза. Седя зад бюрото си в санаториума целия следобед и се бореше с драсканиците на дузина други лекари и неясните и противоречиви диагнози – мания, параноя, пълно изтощение, самоизмама, психотичен срив, депресия, склонност към самоубийство. Бе изминал целия път назад до юношеството на момичето. Не, дори преди него. Някой я бе преглеждал за „деменция“, когато е била на десет години.
   Кое беше специфичното зад всички тези абстракции? Някъде в планината от драсканици той откри, че на осемнайсет години тя бе родила момиче и го бе изоставила, страдайки от тежка параноя.
   Затова ли ѝ бяха прилагали шоково лечение веднъж, а друг път терапия с инсулин? Какво ли бе причинила на сестрите, които постоянно бяха напускали с обяснението, че ги е „нападала физически“?
   По едно време беше „избягала“, но бе „върната насилствено“. После имаше липсващи страници, цели неописани години. „Необратимо мозъчно увреждане“ беше отбелязано за 1976. „Пациентката е изпратена у дома. Предписан е торазин за предотвратяване на паралитично треперене и маниакални пристъпи.“
   Това беше грозен документ, който не разказваше никаква история, не разкриваше никаква истина. И накрая съвсем го обезкуражи. Дали легионът лекари ѝ бяха говорили като него сега, седнал до нея на страничната веранда?
   – Днес е хубав ден, нали, Деидре? – Бризът тук бе така ароматен. Уханието на гардениите внезапно стана нетърпимо, но той все пак го харесваше. Затвори за миг очи.
   Дали го мразеше, дали му се смееше, дали изобщо разбираше, че е тук? Имаше няколко сиви пръски в косата ѝ, сега ги видя. Ръцете ѝ бяха студени, неприятни на допир.
   Сестрата излезе при тях. Носеше син плик, моментална снимка.
   – Това е от дъщеря ти, Деидре. Виждаш ли? Сега е на двайсет и четири години. – Подържа снимката пред лекаря, за да я види и той. Русо момиче на палубата на голяма бяла яхта, с развяна от вятъра коса. Беше хубава, много хубава – от залива на Сан Франциско, осемдесет и трета година.
   Лицето на жената остана безизразно. Сестрата прибра черната коса от челото ѝ. Подаде снимката на лекаря.
   – Виждате ли това момиче? Тя също е лекар! – И му кимна с гордо превъзходство. – Сега е стажантка, но един ден ще стане лекар също като вас, така си е.
   Беше ли възможно? Нима младата жена никога не бе идвала у дома да види собствената си майка? Веднага почувства антипатия към нея. И щяла да става лекар.
   Колко ли време бе минало, откакто пациентката му бе носила рокля или чифт истински обувки? Много искаше да ѝ пусне да послуша радио. Може би щеше да хареса музиката. Сестрата си гледаше сапунените сериали цял следобед в кухнята в задната част на къщата.
   Започна да изпитва недоверие към сестрата и към лелите.
   Онази високата, която подписваше чековете му – госпожица Карл – беше адвокат, макар че сигурно вече бе стигнала седемдесетте. Ходеше до кантората си на Каронделет стрийт с такси, защото вече не можеше да се качва на високото дървено стъпало на трамвая по линията „Сейнт Чарлз“. Веднъж, когато я срещна на портата, тя му каза, че преди е пътувала с трамвая.
   – О, да – каза сестрата един следобед, докато разресваше съвсем бавно косата на Деидре, бавно и много внимателно. – Госпожица Карл е много умна. Работи за съдия Флеминг. Тя е една от първите жени, дипломирали се в колежа по право „Лойола“. Беше на седемнайсет, когато постъпи там. Баща ѝ е старият съдия Макинтайър и тя много се гордееше с него.
   Госпожица Карл никога не говореше за пациентката му, поне не пред него. Пълната госпожица Нанси бе злонамерена към нея, или поне така си мислеше той.
   – Казват, че госпожица Нанси така и нямала възможност да получи образование – клюкарстваше сестрата. – Винаги си била у дома и се е грижела за останалите. Както старата госпожица Бел.
   Госпожица Нанси бе някак мрачна, някак обикновена. Трътлеста, занемарена, с вечната престилка, дори когато говореше на сестрата с характерния си покровителствен, превзет глас. А когато поглеждаше към Деидре, на устните ѝ вечно играеше лека подигравателна усмивка.
   А накрая госпожица Мили, най-възрастната, която беше всъщност някаква братовчедка – същинска класика на стара дама в черна коприна и обувки с мъниста. Тя идваше и си отиваше, винаги с износените си ръкавици и малката си черна сламена шапка с воалетка. Винаги се усмихваше сърдечно на лекаря и целуваше Деидре. „Бедното ми скъпо сладурче“ – казваше тя с треперливия си глас.
   Един ден той налетя право на госпожица Мили, която стоеше на счупените плочи до басейна.
   – Вече няма как да започнем отначало – каза тя тъжно. Не беше негова работа да ѝ противоречи и все пак нещо в него настояваше да разбере повече за тази трагедия.
   – Колко обичаше Стела да плува тук – рече старицата. – Стела го построи, Стела, която имаше толкова много планове и мечти. Стела сложи и асансьора. Съвсем типично за нея. Тя организираше такива забави... Помня, че в къщата се събираха стотици гости, по цялата морава имаше маси, свиреха музиканти. Твърде млад сте, за да помните онази жива музика, докторе. Стела сложи и драпериите в салона, но сега са твърде стари, за да могат да бъдат почистени. Така казват. Щели да се разпаднат, ако се опитаме да ги почистим. И пак тя направи пътечката от камъни тук, около целия басейн. Виждате ли, тези стари плочи отпред и отстрани... – Тя замълча и посочи към дългата страна на къщата, към далечния вътрешен двор, сега обрасъл с плевели. Сякаш не можеше да продължи. Бавно вдигна поглед към високия тавански прозорец.
   Искаше му се да попита коя е Стела.
   – Бедната скъпа Стела...

Издателство ИнфоДар


петък, 3 октомври 2014 г.

Ървин Д. Ялом >> Дарът на терапията

„идиосинкратичен меланж от идеи и техники“

   Отстранете грешките пред растежа

   Когато търсех пътя си като млад студент по психотерапия, най-полезната книга, която прочетох, беше „Невроза и растеж на човека“ на Карен Хорни. А най-важната концепция в тази книга бе, че човешкото същество има вградена склонност към самореализация. Ако се отстранят пречките – вярва Хорни, – човекът ще се развие в зрял, напълно реализиран възрастен точно така, както жълъдът се развива в дъбово дърво.
   „Точно както жълъдът се развива в дъбово дърво...“ Какъв чудесно освобождаващ и изясняващ образ! Той завинаги промени подхода ми към психотерапията, като ми предложи нова визия за работата ми: моята задача бе да отстраня пречките по пътя на пациента ми. Не беше необходимо да върша всичко; нямаше нужда да вдъхвам у пациента желание да расте, любопитство, воля, жажда за живот, грижовност, лоялност или някоя друга от хилядите характеристики, които ни правят истински хора. Не, това, което трябваше да правя, беше да идентифицирам и да отстранявам пречки. Останалото щеше да последва автоматично, захранено от енергията за самореализация у всеки пациент.
   Спомням си млада вдовица със – както се изрази тя – „сърдечна недостатъчност“: неспособност вече да обича. Изглеждаше обезсърчително да се обсъжда не способността да се обича. Не знаех как да го направя. Да се посветя обаче на идентифицирането и изкореняването на многото нейни блокажи пред любовта – това можех да направя.
   Скоро научих, че за пациентката ми новата любов е равносилна на измяна. Да обича друг мъж, за нея означаваше да предаде мъртвия си съпруг; струваше ѝ се, че сякаш ще забие последните пирони в ковчега му. Да обича друг така дълбоко, както е обичала него (а тя нямаше да се задоволи с нищо по-малко), означаваше, че любовта към съпруга ѝ по някакъв начин е била недостатъчна или дефектна. Да обича друг, щеше да е саморазрушително, защото загубата и изгарящата болка от нея щяха да са неизбежни. Да обича друг, ѝ се струваше безотговорно: тя беше зла и кутсуз, а целувката ѝ – целувка на смъртта.
   Работихме усилено в продължение на месеци, за да идентифицираме всички пречки пред любовта към друг мъж. В продължение на месеци се борихме последователно с всяка ирационална преграда. И след като приключихме, вътрешните процеси на пациентката взеха връх: тя срещна един мъж, влюби се в него и отново се омъжи. Не беше нужно да я уча да търси, да дава, да пази грижливо, да обича – нямаше да знам как да го направя.
   Няколко думи за Карен Хорни: нейното име е непознато на повечето млади терапевти. Тъй като „срокът на годност“ на видните теоретици в нашата сфера твърде много се е скъсил, от време на време ще се впускам в реминисценции – не просто заради почитта, а за да подчертая тезата, че нашата област има дълга история, писана от забележително способни професионалисти, положили основите на терапевтичната ни работа днес.
   Едно уникално американско допълнение към психодинамичната теория е въплътено в „неофройдисткото“ движение – група от клиницисти и теоретици, които реагират срещу първоначалния фокус на Фройд върху драйвовата теория, т.е. че развиващият се човек до голяма степен е контролиран от разгръщането и изразяването на вродените драйвове.
   Вместо това неофройдистите подчертават, че трябва да отчитаме огромното влияние на междуличностната среда, която обгръща човека и през целия живот оформя характеровата му структура. Най-известните междуличностни теоретици – Хари Стак Съливан, Ерих Фром и Карен Хорни, са толкова дълбоко интегрирани във и асимилирани от нашия терапевтичен език и нашата практика, че всички ние – без да го осъзнаваме – сме неофройдисти. Сещам се за мосю Жорден в „Буржоата благородник“ на Молиер, който, когато научава дефиницията за „проза“, възкликва с изумление: „И като си помислиш, че цял живот съм говорил в проза, без да го знам“...

Преводач Людмила Андреева

Издателство Колибри


Цветан Марангозов >> Градината на епилога

Малкото беше малко повече, защото не очакваше от себе си нищо

... Ах този рай
измислен роден край
безсмислен
Раздялата ще бъде тука
в градината
на пейката
ей така
ще се спука картината
с гръм и с трясък
и good bye
кучи лай
нечий крясък
и вечен сън
без кошмари
без въпроси „съм или не съм“
без чужди другари
без доброжелатели белокоси
Ах, този рай безподобен
ще бъде тъй удобен
(с телескоп и пет икони)
за поредния безродник
и сводник на оксиморони
(Раят е отсъствието след края на присъствието)

Издателство Издателско ателие Аб


Сергей Есенин >> Изповед на хулигана

Животът е една измислица, но нищо ново и в смъртта

Цветята ми шептят – прости,
главичките си ниско свеждат,
че вече няма да поглеждам
в лицето ѝ и в родна шир.

Любима, е какво! Какво пък!
Видях ги аз, видях земята
и трепета с гробовен дъх
приемам като ласка свята.

Което е постигнато от мен
в живот, преминал със усмивка,
аз ще разказвам всеки ден,
че пак ще се повтаря всичко.

И все едно – ще дойде друг,
тъга за мен не ще го гложди,
дошлият, скъп, ще бъде чут,
той песни по-добри ще сложи.

И, чули песен в тишина,
любимата със друг любими
ще спомнят и за мен тогаз
като за цвят неповторими.

27 октомври 1925

(Стихотворението е в превод на Мария Шандуркова)

Издателство Касиопея – Б. Д.


четвъртък, 2 октомври 2014 г.

Томаш Хокеш >> Дестине ООД

Човекът – враг на самия себе си

   В резултат на манипулацията членовете на организацията губят инстинкта за възпроизводство и при някои от възрастните често не бях сигурен дали в миналото са били мъже или жени. От тази гледна точка оприличаването им на насекоми ми се струваше гротескно точно. Баща ми беше прав, като каза, че връщането им към човечеството вече е невъзможно. „Дестине“ можеше да осигури и собственото си възпроизводство, но манипулацията би увредила безвъзвратно детския мозък.
   Мъжът отсреща спусна пердето.
   Долу никой не разсъждава за същността на живота, не се натъкнах на нищо, напомнящо вярата в сили, които ни превъзхождат; горе хората са готови да убиват и да умират в името на някаква идея, с което изцяло отричат смисъла ѝ.
   Върху пердето на отсрещния прозорец се очертаха силуетите на мъжа и жената. Правеха любов.
   – Това вече ми е понятно – прошепнах...

Преводач Маргарита Кюркчиева

Художник Здравка Будинова

Издателство Ерго


Фредрик Бакман >> Човек на име Уве

Роман за гневния съсед

   Уве е на петдесет и девет.
   Кара сааб. Той е от онези, които сочат с пръст хората, които не харесват, сякаш са крадци, а пръстът му е като полицейско фенерче. Застава на щанда на магазин, където собственици на японски автомобили идват да си купят бели кабели.
   Уве оглежда продавача дълго, преди да разтърси под носа му средно голяма бяла кутия.
   – Значи на това му се казва опад? – пита той.
   Продавачът, млад човек, чийто индекс на телесната маса със сигурност е едноцифрено число, започва да се чувства неловко. Личи му, че едва потиска желанието си да изтръгне кутията от ръцете на Уве.
   – Точно така. Това е айпад. Не го разтърсвайте така...
   Уве поглежда скептично кутията, сякаш е нещо подозрително, като например кутия, яхнала мотопед, облечена в долнище на анцуг и току-що е нарекла Уве „пич“, след което предлага да му продаде часовник.
   – Ясно. Значи е компютър, а?
   Продавачът кима. След това се поколебава и поклаща глава.
   – Да... всъщност искам да кажа, че това е айпад. Някои хора го наричат таблет, а други – устройство за сърфиране.
   Можете да го приемете като...
   Уве поглежда продавача, сякаш младежът току-що е започнал да говори отзад напред, а след това отново разтърсва кутията.
   – Ама става, нали?
   Продавачът кима объркано.
   – Да. Или... какво имате предвид?
   Уве въздиша и започва да обяснява бавно, изрича думите така, сякаш единственият проблем е нарушеният слух на противника му.
   – Ста-ва ли? Хубав компютър ли е?
   Продавачът се почесва по брадичката.
   – Ами... да... много е хубав... Зависи обаче какъв компютър искате.
   Уве го поглежда злобно.
   – Искам компютър! Най-обикновен тъп компютър!
   Известно време и двамата мълчат. Продавачът прочиства гърло.
   – Ами... това не е най-обикновен компютър. Не предпочитате ли...
   Продавачът млъква и изглежда търси дума, която човекът срещу него ще разбере. След това прочиства отново гърлото си.
   – ...лаптоп ли?
   Уве клати глава като обезумял и се надвесва наежено над щанда.
   – Не, не искам лаптоп. Искам компютър.
   Продавачът кима с разбиране.
   – Лаптопът е компютър.
   Уве го поглежда обидено и забива пръст в щанда.
   – Да не би да мислите, че не знам?
   Следва ново мълчание, сякаш двама гангстери неочаквано са разбрали, че са забравили да вземат пищовите си. Уве гледа кутията дълго, сякаш я чака да направи самопризнание.
   – Откъде се вади клавиатурата? – изръмжава най-сетне той.
   Продавачът отрива ръце в ръба на щанда и започва да се поклаща нервно от крак на крак, както често правят младежите в аутлетите на дребно, когато започва да им става ясно, че нещо ще им отнеме значително повече време, отколкото са очаквали.
   – Всъщност този няма отделна клавиатура.
   Уве размърдва вежди.
   – Естествено – съска той. – Защото трябва да се купи като „екстра“, нали така?
   – Не, имах предвид, че компютърът няма отделна клавиатура. Всичко се управлява от екрана.
   Уве клати недоверчиво глава, сякаш току-що е станал свидетел как продавачът е заобиколил щанда и е облизал стъклената витрина.
   – На мен обаче ми трябва клавиатура. Разбирате ли?
   Продавачът въздиша дълбоко.
   – Добре. Разбрах. В такъв случай не си купувайте този компютър. Трябва да си купите нещо като макбук.
   – Макбук ли? – пита Уве, макар да не е убеден, че трябва. – Да не би да става въпрос за свещените „електронни четци“, дето всички говорят за тях?
   Младежът въздиша дълбоко, сякаш търпеливо брои до десет.
   – Не. Макбукът представлява... Това е... Това е лаптоп с клавиатура.
   – Добре! – съска Уве. Оглежда магазина. – Бива ли ги изобщо?
   Продавачът свежда поглед към щанда, сякаш се опитва да прикрие задушаващо, същевременно едва овладяно желание да съдере кожата от лицето си. След това неочаквано се оживява и отправя на клиента си ведра усмивка.
   – Знаете ли? Сега ще проверя дали колегата ми е приключил с клиента си, за да дойде и да ви демонстрира.
   Уве си поглежда часовника и се съгласява с неудоволствие, но не пропуска да напомни на продавача, че някои хора имат по-добри занимания от висенето тук и там по цял ден. Продавачът кимва рязко, след това забързва нанякъде и след малко се връща с колегата си. Колегата има предоволен и щастлив вид, както всички, които не са работили достатъчно дълго като продавачи.
   – Здравейте, заповядайте!
   Уве забива отново пръст като полицейско фенерче в плота на щанда.
   – Искам компютър!
   Колегата вече не изглежда чак толкова щастлив. Стрелва първия продавач с убийствен поглед, сякаш обещава да му го върне.
   – Не издържам повече, отивам да обядвам – измърморва първият продавач.
   – Обяд – сумти Уве. – Хората в днешно време само за това мислят.
   – Моля? – недоумява колегата и се обръща.
   – Обяяяд! – ухилва се подигравателно той, след това хвърля кутията на щанда и излиза бързо от магазина...

Преводач Цветана Генчева

Издателство Сиела


Греъм Грийн >> Монсеньор Кихот

Испания от 70-те години на XX век...

Романът възкресява героя на Сервантес като модерен свещеник със знаменитата фамилия от провинциална Испания. Той на шега нарича потрошената си кола „Росинант“, но ето че обстоятелствата го пращат по прашните пътища и то в компанията на местния кмет-комунист, когото пък зове Санчо...

   – Твоята водка ме изпълва с надежда.
   – Водката ми даде една мечта, а после ми я отне.

Греъм Грийн прави своеобразен паралел между Монсеньор Кихот и епопеята на Сервантес – подобно на великия испански писател, той разкрива „благородното безумство“ на своя герой, разглеждайки го през призмата на иронията.

Преводач Теодора Москова

Издателство Фондация Комунитас


сряда, 1 октомври 2014 г.

>> Тъгата на Древен Египет

Бог е напуснал Египет...

Около 2100 г. пр. Хр. древноегипетската цивилизация се намира в своя така наречен Първи преходен период.
Като спомен от славните владетели на Старото царство са останали само издигнатите от тях храмове и пирамиди.
Рухването на централната власт води до безредици в страната. Управлението си разпределят множество местни големци.
Поради промяна в климата нивото на Нил е невиждано ниско, което води до гладни години...

Трима египетски мъдреци разказват за тези времена.

Превод и коментар Димитър Димитров

Издателство Хелиопол


Д. Х. Лорънс >> Девицата и циганинът

Тя мечтае за свобода, приключения, любов и страст...

   И все пак едва когато момичетата се прибраха отново вкъщи след завършване на училище, те осезателно почувстваха как силно тегне върху живота им железният юмрук на престарялата им баба. Люсил вече наближаваше двайсет и една, а Ивет бе на деветнайсет. Те завършиха реномирано девическо училище, а след това изкараха допълнителна година на обучение в Лузана и изглеждаха обичайно за възрастта си – стройни млади създания със свежи изящни лица и подстригана коса, а държанието им бе по младежки дръзко и самонадеяно.
   – Най-досадното нещо в Папълуик е – заяви Ивет, докато двете сестри стояха на палубата по време на пътуването си през Ламанша и наблюдаваха приближаващите се сивеещи скали на Доувър – че няма никакви мъже наоколо. Защо ли татко си няма някои стари симпатяги за приятели? Колкото до чичо Фред, той е съвсем отчайващ.
   – О, знае ли човек как могат да се развият събитията –философски отговори Люсил.
   – Прекрасно знаеш какво може да се очаква – възрази Ивет. – Неделен хор, а аз мразя смесените хорове. Момчешките гласове са чудесни, когато не се примесват с женски. А още и неделно училище, момичешки кръжоци, разни там гостувания и симпатични бабички, които се осведомяват за маминка. Как няма поне един свестен млад човек в цялата околност!
   – О, не си права! – възрази Люсил. – Не забравяй момчетата от семейство Фрамли. А и много добре знаеш, че Джери Съмъркоутс те обожава.
   – Ах, не понасям момчета, които ме обожават! – възкликна Ивет, като навири изящния си нос. – Те ме отегчават. Толкова са досадни.
   – Ами какво тогава можеш да очакваш, щом не понасяш да те обожават? Аз лично смятам, че е съвсем в реда на нещата едно момиче да има обожатели. Наясно си, че никога няма да се омъжиш за тях, така че защо да не ги оставиш да те обожават, щом това им харесва.
   – Да, но аз искам да се омъжа – извика Ивет...

Преводач Весела Кацарова

Издателство Сиела


Ралф Уолдо Емерсън >> Свръхдушата

Окото е първият кръг; хоризонтът, който обхваща, е вторият...

Ралф Уолдо Емерсън преосмисля класическото есе и му дава нова форма. Думите на Емерсън са вечни. Убедителен и въздействащ, той предизвиква читателите да определят собственото си чувство на постижение и да го измерят срещу собствените си стандарти, не срещу тези на обществото. Този майстор на ораторското изкуство има силна вяра в индивидуализма и не ни призовава към това, което е отвъд човешките възможности – той вярва, че всеки от нас е способен на величие. Понякога сурови, понякога утешителни, думите на Емерсън призовават читателя да се изправи срещу собствените си убеждения и самосъзнание.


Преводач Албена Бакрачева

Издателство Сиела


понеделник, 29 септември 2014 г.

Цветомира Николова >> Хипотезата за „странната долина“ и анимацията

Там, където се срещат изкуството и науката

Терминът „странната долина“ е въведен за първи път от японския кибернетик Масахиро Мори през 1970 г. Според хипотезата на Мори хората ще реагират емоционално по-положително на този робот, чийто дизайн се откъсва от неживите, чисто геометрични форми и наподобява човешко същество. В последствие, обаче, се стига до една зона на андроидност – именно тази зона Мори нарича „странната долина“, в която засилващата се прилика с човека започва да предизвиква отрицателна реакция у хората и това би попречило на внедряването на роботите в производството.
Хипотезата за „странната долина“ предизвиква широк отклик сред специалистите по кибернетика, когнитивни науки, информатика; сред програмисти, невролози, еволюционисти, психолози, дизайнери.
Освен в сферата на науката, тя придобива влияние и известност и в областта на изкуствата – сред писатели, художници, както и в света на киното, като тук особено място заема анимацията.

Издателство Нов български университет

Хипотезата за „странната долина“ и анимацията
в Pimodo

Стивън Уотсън >> Преди да заспя

Аз съм Бен, твоят съпруг – казва той. – Женени сме от години

   Вдигам очи към огледалото.
   Лицето насреща не е моето. Косата е сплескана, направо е залепнала за черепа и всъщност е много по-къса, отколкото я нося; кожата на бузите и под брадичката е отпусната, устните са тънки и увиснали в ъгълчетата. Още малко, и ще надам вик, безмълвното стенание ще се превърне в писък, ако отворя уста, но ето че забелязвам очите. Бръчките ясно личат, но въпреки всичко това са си моите очи. Жената в огледалото – това съм аз, но с двайсет години по-възрастна. С двайсет и пет. Дори повече.
   Не е възможно. Започвам да треперя и се хващам за мивката. Нов писък се надига в гърдите ми и този път прераства в задавен стон. Отстъпвам крачка назад и тогава ги виждам. Снимки. Наслагани на стената пред мен, върху самото огледало. До тях има жълти залепващи се листчета, надписани с флумастер, с подвити от влагата краища.
   Избирам едно напосоки. Кристин, пише на него и стрелката сочи моя снимка – в непознатия ми остарял вид, – на която седя до някакъв мъж на пейка край река. И двамата се усмихваме срещу обектива, държим се за ръце. Той е хубав, привлекателен е и когато се вглеждам по-внимателно, откривам, че е същият, с когото съм преспала тази нощ, онзи, когото оставих в леглото. Отдолу пише Бен и малко по-встрани твоят съпруг.
   Рязко си поемам дъх и грабвам снимката. Не, мисля си. Не! Не може да бъде... Набързо разглеждам другите снимки. На всичките виждам себе си. И него. На една съм с отвратителна рокля и разопаковам подарък, на друга двамата сме облечени в непромокаеми якета, зад нас се плиска водопад, а в краката ни души малко куче. До тази има друга снимка, на която седя до него, отпивам портокалов сок от висока чаша и съм облечена в халата, който видях метнат на вратата на гардероба.
   Отново отстъпвам и опирам гръб на студените плочки.
   В този момент ме осенява проблясък, нещо като спомен. Мъгляв, неуловим, той изпърхва нанякъде, щом се опитвам да го уловя на фокус, като шепа пепел, подхваната от вятъра, и ето че проумявам: в живота ми има тогава, преди, макар че не знам преди какво, а има и сега, но нищо помежду им, само дълга безмълвна празнота, която ме е довела тук, в този вид, при него, в тази къща...

Издателство Обсидиан



Мигел де Унамуно >> Леля Тула

Историята на Гертрудис

   Не сестра ѝ Гертрудис, която неотлъчно я придружаваше при всяко излизане от вкъщи, а Роса беше тази, към която бяха насочени жадните погледи на Рамиро. Или поне така си мислеха те двамата – Рамиро и Роса, чувствайки взаимно привличане.
   Вечно заедно, но не само по тази причина неизменно свързани и сплотени, наглед двете сестри съставляваха една неразривна двойка, една завършена цялост. Бляскавата и малко провокативна красота на Роса – великолепие от плът, което разцъфтяваше и при най-малкия полъх от вятър, и при всеки лъч светлина – мигом грабваше вниманието. Веднага след това обаче дълбоките проницателни очи на Гертрудис бяха тези, които пленяваха, покоряваха мъжките погледи и едновременно с това ги държаха на разстояние. Всеки, който понечеше да подхвърли на висок глас някоя закачка, като ги видеше да минават край него, се сепваше, спрян от немия укор в очите на Гертрудис, онези нейни сериозни очи, красноречиво говорещи без думи. „С нас двете шега не бива“ – сякаш казваха те.
   А вгледаше ли се човек в тях по-внимателно и отблизо, Гертрудис още по-силно пробуждаше желание за наслада. Докато сестра ѝ Роса щедро пръскаше сиянието на външната си прелест, Гертрудис беше здраво заключено ковчеже, обещаващо съкровища от скрити нежност и радост...

Преводач Боряна Цонева

Издателство Захарий Стоянов


неделя, 28 септември 2014 г.

Андраш Петьоц >> Чужденци

Тридесет минути преди войната

Вдъхновен от едноименната творба на Албер Камю, романът е екзистенциална драма за живота на Анна, осемгодишно момиченце, и неговата майка. Двете са бегълки, които жадуват за дом, топлина и обич, но са принудени от обстоятелствата да се скитат из неназовани краища на евразийския континент. Най-страшният им враг са така наречените варвари.
Романът проследява нелеката съдба на майка и дъщеря до деня на трагичната развръзка.

   Аз съм родена тук, в пасторския дом, баща ми е местният католически свещеник. Майка ми му е любовница, още от малка. Това е една истинска, страшна тайна, но на вас я признавам, защото сте добър човек. Вие не тормозите децата, а ги учите на разум, та после, като възрастни, да отстояват мястото си в живота. Впрочем майка ми каза, че преди много, много години е била и ваша любовница, и дори може точно вие да сте ми баща. Защото вие сте такъв. Задиряте малките момичета в училище. Всички го знаят. Така че по-внимателно с мен, господин учителю, защото може много да си изпатите. Знаете ли, на мен вече няма какво ново да ми кажете, вече съм видяла какво ли не...

Тази книга – Чужденци – те кара да я прочетеш на един дъх...
Имре Кертес, лауреат на Нобелова награда за литература

Преводач Мартин Христов

Издателство Ерго

Чужденци
в Pimodo

Карл Сейгън >> Дракони в райската градина

Размисли за еволюцията на човешкия разум

   Биологичната еволюция е съпроводена от нарастваща сложност. Най-сложните организми днес на Земята съдържат значително повече натрупана (както генетична, така и извънгенетична) информация от най-сложните организми отпреди двеста милиона години например, което представлява едва пет процента от историята на живота на планетата и съответства на времето преди пет дни по Космическия календар. Най-простите организми днес на Земята имат зад себе си толкова еволюционна история, колкото и най-сложните, и е твърде възможно вътрешната биохимия на днешните бактерии да е по-ефективна от тази отпреди три милиарда години. Но количеството генетична информация в бактериите днес вероятно не е много по-голямо, отколкото в техните древни предци. Затова е важно да правим разлика между количеството информация и нейното качество.
   Разнообразните биологични форми са наречени таксони. Най-голямото таксономично разделение е между растения и животни или между организмите със слаборазвити ядра на своите клетки (например бактерии и синьозелени водорасли) и тези с ясно определени и сложно устроени ядра (например на протозоите и хората). Всички организми на планетата Земя обаче, независимо дали са с ясно определени ядра, или не, имат хромозоми, които съдържат генетичния материал, предаван от поколение на поколение.
   Във всички организми наследствените молекули са нуклеиновите киселини. С няколко незначителни изключения наследствената нуклеинова киселина винаги е молекулата, наречена ДНК (дезоксирибонуклеинова киселина). Много по-фините разделения сред разновидностите растения и животни на видове, подвидове и родове също могат да бъдат описани като отделни таксони.
   Видът е група, която може да създаде фертилно поколение чрез кръстосване вътре, но не и извън себе си. Кръстосването на различни породи кучета води до създаването на репродуктивно конкурентно поколение. Но кръстосването между видове, дори когато те много си приличат, както магаретата и конете, създава нефертилно поколение (в случая мулета). Следователно магаретата и конете се категоризират като отделни видове. Жизнеспособни, но нефертилни кръстоски между по-раздалечени видове, каквито са лъвовете и тигрите например, понякога също се случват, макар и много рядко, поколението е фертилно. Това показва единствено, че разграничаването на видовете е малко мъгляво. Всички човешки същества принадлежат към един и същи вид, Homo sapiens, който в превод от латински оптимистично означава „разумен човек“. Нашите вероятни предци Homo erectus (изправеният човек) и Homo habilis (сръчният човек), които вече са изчезнали, са класифицирани към един и същи род (Homo), но от различен вид, макар никой поне напоследък да не е провеждал експерименти дали кръстоската между тях би довела до фертилно поколение. В по-ранни времена ширещото се мнение било, че поколение може да се получи чрез кръстосване между изключително различни организми.
   Минотавърът, убит от Тезей, е бил резултат от сношението между бик и жена. А римският историк Плиний предполагал, че новооткритият по онова време щраус е кръстоска между жираф и комар. (Трябва да са били женски жираф и мъжки комар.) На практика би трябвало да съществуват множество възможни кръстоски, които не са били опитвани поради обяснима липса на мотивация...

Преводач Милена Боринова

Издателство Изток-Запад


Конфуций >> Избрано

Не прави на другите това, което не искаш те да ти причиняват

Красиво е там, където цари доброта. Който има право на избор и въпреки това не предпочита да живее сред добрите, как може да бъде наречен мъдър?

Добротата често е толкова далеч от нас. Но копнеем ли истински за нея, тя веднага се появява.

Доброта означава за народа повече, отколкото само вода и огън. Виждал съм хора да загубват живота си, минавайки през вода и огън. Но не съм видял никого, който да е загинал при опит да бъде добър.

Издателство Икон