– Де тоз късмет...
После изгълта на един дъх водата и заряза шегичките.
Обичайната мазна и самодоволна усмивка изчезна, лицето му се изопна съсредоточено. Иван от опит знаеше, че тази промяна не вещае нищо добро.
– Всъщност искам да те замоля за една дреболийка.
– Знаех си.
– По твоята част е. Току-виж се оказало, че аз съм ти направил по-голяма услуга, отколкото ти на мен. Искам да свалиш едно момиче.
– Не – каза Иван, за да види как ще реагира Биърли. Затова, но не само.
– Стига де. Ти постоянно сваляш момичета.
– Не по твоя препоръка. Каква е уловката?
Биърли смръщи вежди.
– Нямаш ми доверие.
– Ми да.
Би сви рамене в знак че разбира аргумента и е склонен да го приеме.
– За жалост самият аз не съм сигурен. А задълженията ми покрай, как да се изразя по-меко, чрезвичайно неприятните хора, които в момента придружавам...
„Тоест шпионираш“ – преведе си без затруднение Иван. Биърли по правило се събираше с неприятни хора. „Чрезвичайно“ неприятни означаваше... какво?
– ... не ми оставят свободно време да се погрижа за младата дама. А въпросните хора, изглежда, проявяват необясним интерес към нея. Интерес, който, боя се, не е приятелски. И това, нека изтъкна, ме притеснява, Иване. – След миг добави: – Мацката е много хубава, уверявам те. По тази линия нямаш грижа.
Иван се намръщи, ужилен.
– Намекваш, че бих отказал да помогна на млада жена само защото е грозновата?
Биърли се облегна назад и веждите му се вдигнаха.
– Ни най-малко, моля те. Но хубостта ѝ ще добави щипка правдоподобност в очите на страничните наблюдатели. – Извади от джоба на сакото си снимка и я подаде на Иван.
Фонът беше размазан, но на преден план се виждаше поразителна млада жена, която вървеше по някакъв тротоар. На възраст можеше да е на двайсет или на трийсет и няколко стандартни години, макар че в днешно време външният вид не беше гаранция за истинската възраст на хората. Буйна черна коса, светнали очи и сияйна кожа с интересен канелен цвят, подчертан от кремаво потниче. Прав нос, решителна брадичка – или беше родена с това лице, или го беше получила от истински майстор в занаята, защото нямаше и помен от свръхсиметричната приветливост на серийното телесно скулптиране, което беше превърнало биологичния идеал в досадно клише. Дълги крака в кафяви панталони, които прилепваха точно където трябва. Приятно закръглена фигурка. Приятно закръглена. Ако лицето ѝ беше естествено, дали същото важеше и за другите забележителни елементи от физиологията ѝ? Иван попита с крееща неохота:
– Коя е тя?
– Теоретично комарска гражданка на име Наня Бриндис, наскоро преместила се в Равноденствие от Купол Олбиа.
– Теоретично?
– Имам основания да подозирам, че става въпрос за фалшива самоличност. Изглежда, се е появила в града преди два месеца, това поне знам.
– И коя е в действителност?
– Би било чудесно, ако ти разбереш това.
– Ако дамата има сериозна причина да крие истинската си самоличност, едва ли ще се разприказва пред мен. – Иван се поколеба. – Причината сериозна ли е?
– Подозирам, че е много сериозна. Подозирам също, че дамата не е професионален играч.
– Нищо не ми казваш, Биърли. Трябва ли да ти напомням, че имам по-високо ниво за достъп до засекретена информация от теб?
– Може и така да е. – Биърли изпърха с мигли. – Но пък съществува онова досадно правило за целесъобразността.
– Няма да си напъхам главата в някоя от твоите месомелачки – отново, – освен ако не знам всичко, което знаеш ти. Най-малко.
Биърли вдигна ръце уж се предава. Маникюрът му беше в изрядно състояние.
– Хората, за които ти споменах, изглежда, са се забъркали в сложна контрабандна схема. Която определено не им е по силите, между другото.
– Териториалният космос на Комар е основен търговски възел и гъмжи от контрабандисти. Никой не се занимава с преминаващите, освен ако не се опитат да разтоварят стоката си на имперска територия. Опитат ли се, попадат право в лапите на имперската митница. А комарската търговска флотилия си има собствена полиция.
– Изброи две от три.
Иван вдигна рязко глава.
– Остава само имперският флот.
– Баш.
– Мама му стара, Биърли, ако имаше и намек за подобно нещо, службата за сигурност щеше да се изсипе на Комар. Целокупно.
– Да, но дори службата за сигурност трябва да знае къде да се изсипе. На мен се падна, един вид, да извърша предварителното проучване. Не само защото грешките причиняват неудобство, особено ако включват обвинения към ворски издънки с арогантни и влиятелни роднини, а и защото предупреждават истинските престъпници и им дават време да се измъкнат от грижливо заложения капан. А залагането на капани е нещо много досадно, уверявам те.
– Хм – каза Иван. – А военният персонал трябва да бъде държан настрана от обикновената цивилна престъпност, иначе току-виж станал жертва на изнудване. А оттам до държавната измяна има само една крачка.
Биърли се усмихна зловещо.
– Толкова се радвам, че следиш събитията отблизо. Това е едно от многобройните ти качества.
– Имам горчив опит. – Иван се размърда разтревожено. – Десплейнс трябва да бъде уведомен за това.
– Ще бъде, когато му дойде времето. А дотогава ти се опитай да запомниш, че не знаеш нищо по въпроса. – Биърли замълча за миг, после добави: – Тази предпазна мярка ще отпадне, разбира се, в случай че трупът ми се появи в неприлична и компрометираща поза някъде извън купола в близките дни.
– Такава вероятност съществува?
– Залозите са много високи. И не само във вид на пари.
– И какво общо има момичето с това, че не разбрах?
Би въздъхна.
– Дамата не е от моята банда. Категорично не е и от бандата на небараярците, с които моите хора си имат работа. Но не е изключено да е дезертьор. Във всички случаи не е това, за което се представя. Другото, волю-неволю, трябва да го оставя на теб. Идването ми тук е риск, който няма да повторя, а през следващите няколко дни ще съм твърде зает, за да се занимавам със странични неща.
Иван попита бавно и натъртено:
– Смяташ ли, че животът на момичето е в опасност? – Защо иначе би си направил Биърли труда да занимава „страничен“ свой приятел като Иван с това странично нещо? Би не си изкарваше прехраната с благотворителност.
Но си изкарваше прехраната, съобразявайки се с някаква своя странна изкривена форма на лоялност. А и някъде дълбоко под камуфлажа, макиажа и прочие кофраж Биърли беше вор от най-висока проба...
– Да кажем само, че ще ти бъда дълбоко благодарен, ако си отваряш очите на четири. Определено не бих искал да давам обяснения пред нейно благородие майка ти как и защо си пострадал, ако вземеш че пострадаш.
Иван прие загрижеността му с жално кимване.
– И къде да намеря това така наречено момиче?
– Почти съм сигурен, че наистина е момиче, Иване.
– Мислиш ли? Защото когато ти си намесен, нищо не се знае. – Изгледа го многозначително и Биърли беше така добър да си посвие перките. Двамата имаха печални общи спомени от историята с братовчеда Доно, роден Дона. Дона беше останала в миналото. Виж, граф Доно Ворутиър и до ден днешен грееше със силна светлина на политическата сцена във Ворбар Султана.
Биърли подмина разклонението в разговора и един вид се хвърли в атака, макар че мисълта за Би във военна униформа беше толкова мъчителна, че въображението на Иван се самоизключи.
– Работи в магазинчето на една фирма за доставки. А това е домашният ѝ адрес. Няма адресна регистрация, между другото, така че освен ако не измислиш убедителен претекст да почукаш на вратата ѝ, по-добре я причакай, когато тръгва за работа или се прибира. По всичко личи, че не ходи по купони. Живее уединено. Гледай да се сприятелиш с нея, Иване. По-възможност до утре вечерта. – Разтърка лице и притисна с пръсти очите си. – Всъщност задължително до утре вечерта.
Иван взе листчето с адреса без особено желание. Би се протегна, изправи се с пъшкане и тръгна към вратата.
– Довиждане и сбогом, приятелю мой. Желая ти сладки сънища и нека ангели бдят над покоя ти. По възможност ангели с тъмни къдрици, целуната от слънцето кожа и гръд като небесни възглавнички.
– Изчезни.
Би го стрелна с широка усмивка през рамо, помаха, пак през рамо, и излезе...
– Всъщност искам да те замоля за една дреболийка.
– Знаех си.
– По твоята част е. Току-виж се оказало, че аз съм ти направил по-голяма услуга, отколкото ти на мен. Искам да свалиш едно момиче.
– Не – каза Иван, за да види как ще реагира Биърли. Затова, но не само.
– Стига де. Ти постоянно сваляш момичета.
– Не по твоя препоръка. Каква е уловката?
Биърли смръщи вежди.
– Нямаш ми доверие.
– Ми да.
Би сви рамене в знак че разбира аргумента и е склонен да го приеме.
– За жалост самият аз не съм сигурен. А задълженията ми покрай, как да се изразя по-меко, чрезвичайно неприятните хора, които в момента придружавам...
„Тоест шпионираш“ – преведе си без затруднение Иван. Биърли по правило се събираше с неприятни хора. „Чрезвичайно“ неприятни означаваше... какво?
– ... не ми оставят свободно време да се погрижа за младата дама. А въпросните хора, изглежда, проявяват необясним интерес към нея. Интерес, който, боя се, не е приятелски. И това, нека изтъкна, ме притеснява, Иване. – След миг добави: – Мацката е много хубава, уверявам те. По тази линия нямаш грижа.
Иван се намръщи, ужилен.
– Намекваш, че бих отказал да помогна на млада жена само защото е грозновата?
Биърли се облегна назад и веждите му се вдигнаха.
– Ни най-малко, моля те. Но хубостта ѝ ще добави щипка правдоподобност в очите на страничните наблюдатели. – Извади от джоба на сакото си снимка и я подаде на Иван.
Фонът беше размазан, но на преден план се виждаше поразителна млада жена, която вървеше по някакъв тротоар. На възраст можеше да е на двайсет или на трийсет и няколко стандартни години, макар че в днешно време външният вид не беше гаранция за истинската възраст на хората. Буйна черна коса, светнали очи и сияйна кожа с интересен канелен цвят, подчертан от кремаво потниче. Прав нос, решителна брадичка – или беше родена с това лице, или го беше получила от истински майстор в занаята, защото нямаше и помен от свръхсиметричната приветливост на серийното телесно скулптиране, което беше превърнало биологичния идеал в досадно клише. Дълги крака в кафяви панталони, които прилепваха точно където трябва. Приятно закръглена фигурка. Приятно закръглена. Ако лицето ѝ беше естествено, дали същото важеше и за другите забележителни елементи от физиологията ѝ? Иван попита с крееща неохота:
– Коя е тя?
– Теоретично комарска гражданка на име Наня Бриндис, наскоро преместила се в Равноденствие от Купол Олбиа.
– Теоретично?
– Имам основания да подозирам, че става въпрос за фалшива самоличност. Изглежда, се е появила в града преди два месеца, това поне знам.
– И коя е в действителност?
– Би било чудесно, ако ти разбереш това.
– Ако дамата има сериозна причина да крие истинската си самоличност, едва ли ще се разприказва пред мен. – Иван се поколеба. – Причината сериозна ли е?
– Подозирам, че е много сериозна. Подозирам също, че дамата не е професионален играч.
– Нищо не ми казваш, Биърли. Трябва ли да ти напомням, че имам по-високо ниво за достъп до засекретена информация от теб?
– Може и така да е. – Биърли изпърха с мигли. – Но пък съществува онова досадно правило за целесъобразността.
– Няма да си напъхам главата в някоя от твоите месомелачки – отново, – освен ако не знам всичко, което знаеш ти. Най-малко.
Биърли вдигна ръце уж се предава. Маникюрът му беше в изрядно състояние.
– Хората, за които ти споменах, изглежда, са се забъркали в сложна контрабандна схема. Която определено не им е по силите, между другото.
– Териториалният космос на Комар е основен търговски възел и гъмжи от контрабандисти. Никой не се занимава с преминаващите, освен ако не се опитат да разтоварят стоката си на имперска територия. Опитат ли се, попадат право в лапите на имперската митница. А комарската търговска флотилия си има собствена полиция.
– Изброи две от три.
Иван вдигна рязко глава.
– Остава само имперският флот.
– Баш.
– Мама му стара, Биърли, ако имаше и намек за подобно нещо, службата за сигурност щеше да се изсипе на Комар. Целокупно.
– Да, но дори службата за сигурност трябва да знае къде да се изсипе. На мен се падна, един вид, да извърша предварителното проучване. Не само защото грешките причиняват неудобство, особено ако включват обвинения към ворски издънки с арогантни и влиятелни роднини, а и защото предупреждават истинските престъпници и им дават време да се измъкнат от грижливо заложения капан. А залагането на капани е нещо много досадно, уверявам те.
– Хм – каза Иван. – А военният персонал трябва да бъде държан настрана от обикновената цивилна престъпност, иначе току-виж станал жертва на изнудване. А оттам до държавната измяна има само една крачка.
Биърли се усмихна зловещо.
– Толкова се радвам, че следиш събитията отблизо. Това е едно от многобройните ти качества.
– Имам горчив опит. – Иван се размърда разтревожено. – Десплейнс трябва да бъде уведомен за това.
– Ще бъде, когато му дойде времето. А дотогава ти се опитай да запомниш, че не знаеш нищо по въпроса. – Биърли замълча за миг, после добави: – Тази предпазна мярка ще отпадне, разбира се, в случай че трупът ми се появи в неприлична и компрометираща поза някъде извън купола в близките дни.
– Такава вероятност съществува?
– Залозите са много високи. И не само във вид на пари.
– И какво общо има момичето с това, че не разбрах?
Би въздъхна.
– Дамата не е от моята банда. Категорично не е и от бандата на небараярците, с които моите хора си имат работа. Но не е изключено да е дезертьор. Във всички случаи не е това, за което се представя. Другото, волю-неволю, трябва да го оставя на теб. Идването ми тук е риск, който няма да повторя, а през следващите няколко дни ще съм твърде зает, за да се занимавам със странични неща.
Иван попита бавно и натъртено:
– Смяташ ли, че животът на момичето е в опасност? – Защо иначе би си направил Биърли труда да занимава „страничен“ свой приятел като Иван с това странично нещо? Би не си изкарваше прехраната с благотворителност.
Но си изкарваше прехраната, съобразявайки се с някаква своя странна изкривена форма на лоялност. А и някъде дълбоко под камуфлажа, макиажа и прочие кофраж Биърли беше вор от най-висока проба...
– Да кажем само, че ще ти бъда дълбоко благодарен, ако си отваряш очите на четири. Определено не бих искал да давам обяснения пред нейно благородие майка ти как и защо си пострадал, ако вземеш че пострадаш.
Иван прие загрижеността му с жално кимване.
– И къде да намеря това така наречено момиче?
– Почти съм сигурен, че наистина е момиче, Иване.
– Мислиш ли? Защото когато ти си намесен, нищо не се знае. – Изгледа го многозначително и Биърли беше така добър да си посвие перките. Двамата имаха печални общи спомени от историята с братовчеда Доно, роден Дона. Дона беше останала в миналото. Виж, граф Доно Ворутиър и до ден днешен грееше със силна светлина на политическата сцена във Ворбар Султана.
Биърли подмина разклонението в разговора и един вид се хвърли в атака, макар че мисълта за Би във военна униформа беше толкова мъчителна, че въображението на Иван се самоизключи.
– Работи в магазинчето на една фирма за доставки. А това е домашният ѝ адрес. Няма адресна регистрация, между другото, така че освен ако не измислиш убедителен претекст да почукаш на вратата ѝ, по-добре я причакай, когато тръгва за работа или се прибира. По всичко личи, че не ходи по купони. Живее уединено. Гледай да се сприятелиш с нея, Иване. По-възможност до утре вечерта. – Разтърка лице и притисна с пръсти очите си. – Всъщност задължително до утре вечерта.
Иван взе листчето с адреса без особено желание. Би се протегна, изправи се с пъшкане и тръгна към вратата.
– Довиждане и сбогом, приятелю мой. Желая ти сладки сънища и нека ангели бдят над покоя ти. По възможност ангели с тъмни къдрици, целуната от слънцето кожа и гръд като небесни възглавнички.
– Изчезни.
Би го стрелна с широка усмивка през рамо, помаха, пак през рамо, и излезе...
Издателство Бард
Сделката на капитан Ворпатрил в Хеликон
Сделката на капитан Ворпатрил в Books.bg
