Насилих се да пристъпя напред. Зави ми се свят. Озовах се лице в лице със служителя. Исках да се усмихна и да кажа „Добър ден“, но устните ми бяха като залепени. В съзнанието ми се въртеше само един образ – група селяни, които се опитват да прекарат статуя на Буда, изработена от кал, през река. Статуята се разпадаше и разтваряше във водата.
Разтреперана, протегнах дясната си ръка и подадох паспорта.
Служителят бе на средна възраст, с мустаци. По лицето му се разля широка усмивка и той ме поздрави с думите, които по-късно щях да науча, че означават „Добре дошли в Америка!“.
Изгубих ума и дума. Опитах се да си поема дъх. Мъжът въпрос ли ми задаваше, или просто ме поздрави? Дали ме питаше „Откъде сте?“ или пък „Как сте?“
Учех от една книга, озаглавена „900 английски изречения“. Според нея, когато човек се среща с някого за пръв път, казва „Здравейте, как сте?“ Служителят обаче не бе изрекъл това. Как да отвърна? Дали трябваше да отговоря „Добре съм, благодаря“ или „От Китай съм“? Ами ако не беше поздрав? Не чух ли думата „Америка“? Май наистина нея чух. „Америка“ означава „Съединените щати“, нали? Да не би да ме питаше „По каква причина сте в Америка?“.
Усещах как служителят ме гледа втренчено. Реших да му дам заучения си отговор.
Вирнах брадичка и се насилих да се усмихна. Изтиках старателно думите от гърлото си.
– Много ви благодаря!
Служителят взе паспорта ми и го отвори.
– Ан... ъ... Ку? – каза той. – А... К? А... Ке?
В паспорта малкото ми име бе изписано „Ан-Ки“. Нямах думата как ще се изписва името ми на латиница. Системата за транскрибиране „пинин“ бе измислена от комунистическото правителство. Името ми се произнасяше „Ан Чи“, но по системата „пинин“, то се изписваше „Ан-Ки“. Според комунистическите функционери, отговарящи за езиковата реформа, един чужденец ще произнесе „Ки“, когато прочете „Чи“. Никой в Китай нямаше право да изписва името си различно от начина, по който е написано в паспорта му.
По-добре ли бе да отвърна: „Да, казвам се А-Ки“? Не, в никакъв случай. „А-Ки“ беше името на прочут китайски глупак. Ако бе „А-Би“ или „А-Си“, с радост щях да отвърна утвърдително. Но не бях дошла в Америка, за да ме наричат глупачка.
Служителят отново заговори. Този път нищо не му разбрах. Зачака да му отговоря. Чух го да казва: „Разбирате ли?“. Започваше да повишава тон. Губеше търпение.
Пръстената статуя на Буда се разтвори във водата. Реката я погълна.
Служителят ме огледа подозрително.
Събрах цялата си смелост и повторих:
– Много ви благодаря!
Той ме подкани с жест да се приближа и заговори бързо.
Паникьосана, извиках:
– Много ви благодаря!
Усмивката на мъжа се стопи. Той не ми зададе повече въпроси, но ми взе паспорта. Посочи зад гърба си към стаичка на около пет метра със стъклена врата.
Ушите ми забучаха. Коленете ми омекнаха.
Заведоха ме в стая, боядисана в кафяво. Дойде една жена и се представи като преводачка, след което заговори на мандарин с акцент.
– Не знаете английски, но сте тук, за да учите в колеж. Как ще обясните това, госпожице Мин?
Отвърнах, че съм си послужила с измама и признавам вината си.
– В документите ви пише, че владеете английски добре – продължи преводачката. – Предполагам, че не сте попълнили сама формулярите, нали? Ще се наложи да ви депортираме, госпожице Мин.
Отвърнах сломено:
– Дойдох в Америка, защото в Китай нямам бъдеще. Ако по брега на река Хуанпу нямаше толкова хора нощем, вече щях да съм се самоубила и сега нямаше да седя тук и да ви безпокоя.
– Съжалявам, госпожице Мин – извърна очи преводачката.
– Не извадих късмета да умра в Китай – изплаках аз. – Ако ме депортирате, това така или иначе ще се случи. Само билетът ми струва колкото заплатите ми за петнайсет години. Семейството ми е затънало в дългове заради мен. Умолявам ви да ми дадете възможност!
– Госпожице Мин, няма да успеете да се справите в тази страна – поклати глава преводачката. – Дори да ви пуснем сега, няма да можете да оцелеете в американски колеж. Разбирате ли ме? Ще бъдете бреме за обществото ни!
– Няма да обременявам никого. Не ми трябва кой знае какво, за да живея. Отлична работничка съм. Лично ще се депортирам, ако до три месеца не говоря английски!
– Госпожице Мин...
– Моля ви, вече стъпих на американска земя! Може и да не съм в състояние да разговарям, но умея да рисувам. Ще накарам хората да ме разбират. Вижте, ето снимки на картините ми. Ще уча в Художествения институт в Чикаго...
Преводачката погледна картините ми с каменно изражение.
– Помогнете ми! Ще съм ви вечно благодарна.
Жената прехапа устни и погледна часовника си.
– Ужасно съжалявам за безпокойството – проплаках аз.
Преводачката се взира безмълвно в мен известно време, след което рязко излезе от стаята...
Издателство Слънце
Погубена младост в Хеликон
Погубена младост в Books.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар