След детството си в този малък провинциален град баща ми, най-малкият син, отишъл в колеж и след това – във висше училище за изкуства. Върнал се с мустаци, зелен форд „Мустанг“ и тъмносив костюм и се установил там, в родния си град. През 1964 г. купил старата пързалка за кънки с огромния куполовиден покрив и гигантския дървен под в края на Саут Юниън Стрийт. В тази сграда той основал ателието си, открита работна площ, където можеше да бъде построен, издигнат и боядисан декор, голям колкото носа на кораб, след което да бъде разглобен и откаран в града за товарене. Всяка година, когато му възлагаха да построи декорите за „Ринглинг Брос“, „Барнъм“ и цирк „Бейли“, ние ходехме в ателието след училище, профучавахме покрай платформите на колелца, блъскахме се в краката на пушещите дърводелци и сценични работници от профсъюза, които работеха с триони, платна и бои. Качвахме се и се спускахме по камари от навит черен и син плюш, подредени като в магазин за килими, и топяхме ръцете си във варели, пълни с блестяща боя. Да надникнеш под капака на сто и деветдесет литров варел със сребърна блестяща боя – варел, който двама мъже вкарваха с ръчна количка в стаята за бояджийски материали – и след това да потопиш ръцете си до лакти в него е преживяване, което със сигурност доживот съхранява в сърцето ти представата, че баща ти е най-забавният човек на света.
Правехме костюмите си за Вси светии от светещ гел, черни театрални плюшени завеси, ленен плат и полиестер. Когато отидохме с татко да видим цирка на „Мадисън Скуеър Гардън“, прекарахме почти цялото време зад кулисите, където се запознахме с Мишу, най-ниския човек в света, и галихме дългите кадифени хоботи на слоновете с накичени глави. Запознахме се с Гюнтер, укротителя на лъвове, възхищавахме се на русата му коса и на силния му загар и се кикотехме като хлапета, каквито всъщност бяхме, на удивителния му задник в електриковосиньото му трико – висок, заоблен и стегнат, като две парчета великденска шунка.
С печенето на агнетата свързвам предимно баща си, защото той можеше да си го представи и да създаде нужния декор за събитието. Баща ми имаше око за нещата. Можеше да погледне обгърнатите от скеле каменни развалини на Акропола например и без усилие да завърши картината до последния детайл – с какво са облечени хората, какво казват и правят. При вида на рушаща се дорийска колона той си представяше целия град, неговите жители и миризми, плана за сглобяването му и растенията в саксии. Там, където всички останали виждахме единствено пустата, обрасла поляна зад къщата, осеяна с дупки на катерици, през която тече кален плитък поток, и нацепената дървена количка, която почти бях надрастнала, той виждаше своите приятели: художници, учители и касапи, сценографи и руски осветители, капитани на кораби и търговци на железария, всички с чаши в ръка, представяше си как смехът им се извисява над главите ни и след това го поглъща балдахинът от кленови листа; виждаше плачещите върби, ронещи листата си като сълзи над брега на потока; светулки и гайдари, които пристигат през лепкавата лятна влага; огромната яма, в която горят въглища от ябълково дърво, а над тях се пекат четири агнета; миризмата на пушек от изгоряло дърво, която се носи във влажния летен нощен въздух. Наистина. Татко си представяше всичко така романтично.
— Всички останали правят костите на скелета и се грижат конструкцията да не се разпадне. Аз се занимавам с романтиката – казваше той за цялата си работа.
Майка ми беше готвачката в кухнята с шестте котлона и мивката с две отделения, където правеше салата от зелен фасул, винегрет от аспержи и маслени сладкиши и броеше купчините картонени чинии с помощта на по-голямата ми сестра – двете правеха „скелета“, както го наричаше баща ми. Обаче той – с дългите бакенбарди и авиаторските слънчеви очила, кутиите цигари „Кемъл“ без филтър и акварелните бои (и заплата на художник) – ни научи да създаваме красота там, където я няма, да бъдем неразумно щедри, да променим поне частичка от света, като просто приготвим малка вечеря за приятелите си. От него научихме как да организираме бляскави събирания.
Спомням си, че имаше Зимен руски бал, за който баща ми получи кашони, големи колкото хладилници, пълни с изкуствен сняг, доставен от Тексас, и машина за сух лед, която да заскрежи стаите, та обстановката да наподобява сцена от „Доктор Живаго“. На една вечеря за Деня на влюбените той достави стотици еклерови лебеди с малки тестени крила и с шии и човки от резенчета бадем, които при изпичане ставаха черни. Татко ги пусна да плуват по двойки върху „езеро“ от плексиглас с размера на огромно съпружеско легло и със снежни натрупвания от сладкарска захар по бреговете.
— Лебедите избират партньора си за цял живот – отбеляза той.
За едно събиране на мароканска тема, което родителите ми организираха, баща ми построи миндери от парчета шперплат и ги покри с огромни вълнени одеяла и оранжев велур от ателието. В момента, в който свещите бяха запалени, а електрическите лампи – загасени, цялата къща вече изглеждаше като място, където уважаемите ханъми от харема на велик паша биха се събрали, за да предложат на мъжа си нарове, шамфъстък, а може би и други плътски наслади. Имаше гоблени и килими, натрупани на купчина, висока колкото мен, където възрастните, пийнали вино с подправки и хапнали пай с гълъбово месо, можеха да се излегнат. Помня, че в разгара на купона обикалях оскъдно осветените стаи и наистина усещах духа на епохата – началото на седемдесетте години на двайсети век, – като че ли и тя се бе изтегнала на бутафорното канапе с дълга коса и рокля от макраме, без да забелязва колко е късно и че аз все още съм будна.
Но печенето на агнешко не беше тематично, нито сложно организирано. Беше обикновено семейно събиране, организирано всяка година, за което беше необходим единствено огън и парче шперплат върху магаре за рязане на дърва, за да се разфасоват агнетата. Палехме огън в нашата плитка яма с дължина около два метра и половина и ширина около метър и осемдесет. Възможно е баща ми да я е изкопавал сам, но ако наоколо се е навъртал шестнайсетгодишен младеж като сина му, най-големия ми брат Джефри, най-вероятно двамата са я изкопавали заедно. Във всеки край на ямата правеха малка стена от блокчета от бетон и пепел, отгоре слагаха тежка дъска и всичко изглеждаше като таблите на огромно легло, върху което ще бъдат поставени дървените пръти с набучените агнета. Агънцата, с кривите им зъби и млечни очи, бяха заклани и приготвени в месарница „Мареска“, а после нанизани на триметровите пръти от ясен, тъй като клоните на ясена са толкова прави, че можеш много лесно да прободеш с тях агне...
Хартиено издание и е-книга
Издателство Гурме ООД
Кръв, кости и масло в Хеликон
Кръв, кости и масло в Books.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар