На хоризонта се струпаха облаци, докато пустинята изстиваше. Зад него слънцето потъна още по-ниско и се превърна в голям жълт балон. Малко по-късно на виолетовото небе се появи бяла луна.
Размисли дали да спре. Никой не можеше да върви цяла нощ – но нямаше палатка, одеяло, ориз и чай. А и беше сигурен, че е близо до кладенеца – по негова сметка трябваше да е там.
Продължи напред. Сега спокойствието му го напускаше. Беше изправил силата и опитността си срещу безмилостната пустиня и сякаш пустинята щеше да победи. Отново си помисли за камилата, която остави, и как тя се отпусна на хълма със спокойствието на изтощението и зачака смъртта. Каза си, че няма да очаква смъртта – станеше ли неизбежна, щеше да се впусне към нея. И часовете агония и обземаща го лудост не бяха за него – щеше да бъде непристойно. Той имаше нож.
Мисълта го отчая и повече не можеше да потиска страха. Луната залезе, но пейзажът бе залят от звездната светлина. Видя майка си в далечината и тя му каза:
– Не казвай, че не съм те предупреждавала!
Чу как заедно със сърцето му бавно пухти влак. Малките камъни по пътя му мърдаха като затърчали се плъхове. Надуши печено агне. Изкатери се на някакво възвишение и видя съвсем наблизо червената светлина на огъня, на който бяха опекли месото, а до него момченце гризеше костите. Около огъня имаше палатки, спънатите камили хрупаха трънаците, а отзад бе кладенецът. Хората в съня вдигнаха смаяни погледи към него. Висок мъж се изправи и заговори. Пътникът дръпна бурнуса си, разпусна плата и разкри лице.
Високият стреснато пристъпи напред и изрече:
– Братовчед ми!...
Издателство Студио Арт Лайн
Ключът към Ребека в Хеликон
Ключът към Ребека в Books.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар