Джема Мали >> Смъртниците

Изглежда, че този Град е истински рай. Изненадващо, но не всичко е наред в рая...

   Пръст, прах и мръсотия в очите ѝ, в носа, давят я, задушават я. Една ръка държи нейната, тегли я напред, вдъхва ѝ кураж. Кракът ѝ изненадващо се спъва в камък, тя пада по очи; надига се и изтрива челото си с опакото на дланта – кръв. Долната ѝ устна затреперва, но преди сълзите да бликнат, някой я грабва и вдига; ръцете ѝ се обвиват около познатата шия и пътуването продължава.
   Ритъмът от крачките му я успокоява; тя се чувства в безопасност. Тялото му е топло; тя се гуши плътно до него. Усеща миризмата му: пот, глад, решителност, обич.
   – Почти стигнахме – прошепва той в ухото ѝ. – Почти стигнахме, любов моя.
   Тя стисва очи и когато отново ги отваря, двамата са вече другаде, на обляна от слънце зелена поляна, ярката светлина я кара да замижи отново. Едно лице се привежда до нейното, тя му се усмихва и се протяга към него.
   – Стигнахме вече – шепне той. – Стигнахме вече, любов моя…
   Иви отвори очи и рязко седна в леглото. Отново беше сънувала кошмар, сън, толкова жив, че тя се огледа наоколо, за да се убеди, че е сама, че се намира в собственото си легло. Разбира се, че беше сама. Скочи, коленичи бързо на пода и зашепна:
   – Прочиствам съзнанието си от лоши мисли. Прочиствам мозъка си от злото. Търся доброто, укрепвам душата си, боря се с демоните, които ме обикалят денем и нощем. Аз съм силна. Аз съм добра. Аз съм в безопасност. Аз защитавам и мен защитават.
   Иви повтори мантрата пет пъти, после, стараейки се да не обръща внимание на подгизналите от пот чаршафи в леглото си, се отправи към малката баня до стаята си, всъщност, единствената баня в къщата – че на кого му е притрябвала повече от една баня? Пристъпи под ледените струи на душа и започна да се къпе, зае се да отмие миризмата на мъжа, който я прегръщаше в съня ѝ. Мъжът, чието лице тя никога не виждаше, но въпреки това отлично познаваше. Всяка вечер си лягаше, преизпълнена с мисълта, че никога повече няма да го срещне насън; всяка нощ решението ѝ се проваляше и всяка сутрин момичето се будеше изпълнено със страх, с желание да се пречисти, с желание да бъде като всички останали, да бъде добра, да се освободи от кошмарите, които я преследваха и я белязваха като различна, като опасна.
   Тя самата обаче никога не чувстваше сънищата си като кошмари. Те не бяха мрачни и страшни; напротив, бяха топли, изпълнени с щастие.
   Това само правеше нещата още по-лоши.
   Тя беше покварена. Такава беше истината. Мъжът в съня ѝ представляваше злото в самата нея, изкушаваше я, караше я да отхвърля доброто; Иви знаеше това, защото майка ѝ го беше обяснила. Мъжът беше Зъл, а копнежът на Иви по него показваше само колко е слаба самата тя, как се е провалила, колко порочна и опасна е. Такива бяха думите на майка ѝ и когато ги казваше, тя някак си успяваше да внуши убеждението си, че самата Иви не се старае да отхвърли покварата, че дъщеря ѝ сама е виновна за сънищата си, че те се появяват по неин собствен избор...

Издателство Артлайн Студиос

Смъртниците в Хеликон

Смъртниците в Books.bg