Седем язвителни разказа, човъркащи нецензурираната нелепост на живота
Дейвид и доктор Бойл седнаха на дивана пред камината в дневната. Дейвид бе запалил огън. Беше вечер и двамата бяха пили. От спалнята в съседство с дневната се чуваше лекото похъркване на стария фермер, възстановяващ се от изтощението под завивките. В десетместната клиника на доктора нямаше място за него.
– Ако беше приел облога ми, щях да съм с пет долара по-богат – весело каза Бойл.
Дейвид кимна. Все още държеше листчето, на което лекарят бе написал какво очаква да чуе от фермера. Преди час, когато събра сили да говори, старецът бе повторил думите почти дословно. Дейвид отново прочете изречението на глас:
„Целият ми живот мина пред очите ми.“
– Какво би могло да бъде по-банално? – отбеляза лекарят, като отново напълни чашата си.
– Откъде сте сигурен, че не е вярно?
Бойл въздъхна снизходително:
– Наистина ли интелигентен младеж като теб има нужда някой да му обяснява причината? – Вдигна вежди. – Ако животът му наистина е минал пред очите му, значи би трябвало мозъкът му да го е видял. Защото това е нещото, с което човек вижда нещата. Ако сърцето е спряло, до мозъка не стига кръв. Той не може да работи без кръв. Мозъкът му не е работил. Следователно няма как животът да е минал пред очите му. Q-E-D, quod erat demonstrandum, както казват древните римляни и гимназиалните учители по геометрия – както беше демонстрирано. – Бойл се изправи. – Какво ще кажеш за още лед?
Тръгна към кухнята в задната част на къщата с малко несигурна походка, като си тананикаше.
Дейвид се изправи, протегна се и осъзна, че топлината от горящите цепеници, празният стомах и няколкото чаши уиски със сода, които бе гаврътнал бързо една след друга, се бяха съюзили, за да размътят сериозно съзнанието му. Чувстваше се окрилен, не възторжено щастлив, но помъдрял. Имаше смътното чувство, че е на косъм да надхитри времето – да се издигне над него, да бъде в състояние да отиде където си поиска в миналото.
Неочаквано, без да има ясна представа как, се озова в тъмната спалня, разтърсвайки спящия фермер за раменете.
– Събуди се! – каза трескаво. – Хайде, трябва да говоря с теб.
Беше груб, раздразнен, че фермерът не се буди. Струваше му се ужасно неотложно да говори с него веднага.
– Събуди се, чуваш ли?
Старецът се размърда, погледна го смаяно с кръвясали очи.
– Какво видя, когато беше мъртъв? – попита Дейвид.
Фермерът навлажни устните си, примигна.
– Целият ми живот...
– Знам, знам. Искам да ми разкажеш по-подробно. Видя ли хора и места, които беше напълно забравил?
Фермерът затвори очи, намръщи се в опит да се съсредоточи.
– Много съм уморен. Не мога да мисля. – Разтърка слепоочията си. – Беше бързо, като ускорена кинолента, предполагам – един вид проблясъци от минали моменти.
– Успя ли да видиш ясно нещо? – настоя напрегнато Дейвид.
– Моля те, остави ме да спя.
– Веднага щом ми отговориш. Можеш ли да опишеш нещо в подробности?
Фермерът отново облиза устни.
– Мама и татко – видях ги много добре. Изглеждаха млади, почти хлапета. Току-що се бяха върнали от панаира в Чикаго, носеха ми сувенири и разправяха как се разхождали из панаирния комплекс с електрическо влакче...
Гласът му заглъхна. Дейвид отново го разтърси.
– Какво казаха?
– Татко каза, че били изхарчили по-малко, отколкото са очаквали. – Фермерът едва шепнеше. Дейвид се наведе над леглото, за да го чува. – Каза, че му останали много пари.
– Колко пари?
– Петдесет и седем долара.
Фермерът получи пристъп на кашлица и седна в леглото.
– Какво друго каза? – попита възбудено Дейвид, след като кашлянето спря.
В очите на фермера вече личеше страх.
– Каза, че имал с три долара повече, отколкото му трябвали за нова кухненска печка „Термакинг“.
Човекът се просна по гръб и затвори очи.
– Дейв! Веднага излизай от тук! – изсъска рязко доктор Бойл. Закръгленото му тяло се очертаваше заплашително на вратата. – Все още не е прескочил трапа. Какво искаш, да го убиеш ли?
Стисна Дейвид за ръкава и го извлече от стаята.
Дейвид не се възпротиви, почти не осъзнаваше какво се случва. Мълчеше, не докосна коктейла, който му бе забъркал Бойл. Изтегна се на дивана, с голямо усилие написа числото петдесет и седем под думите на листчето и заспа. Сънува Джинет...
Издателство Ера
