Заплакало е Марийово за той ми Гьорги Сугарев: „Каде си, Гьорги, да дойдищ, къде си, страшен войводо, от гърци да ни куртулиш...“ Викна ми Георги подвикна от Демирхисар планини: „Слушам ве, бракя, слушам ве, слушам ви гласот жалостен, еве сум, бракя, кай идам со триесе отбор момчина – сите со пушки манлихер и сос наган леворвери...“ Народна песен
В началото на октомври Борис Глаушев напусна Преспа и още същия ден пристигна в О. Той бе избран за член на окръжния комитет на Вътрешната революционна организация, а скоро след това бе назначен за учител в една от о-ските прогимназии, също и за преподавател по френски и руски в долните класове на тамошната мъжка гимназия. Не беше по волята на Лазар Глаушев и Ния Глаушева това назначение на сина им, приеха го мълчаливо, като повиновение. Борис бе излязъл от солунския затвор немного отдавна, а О. по това време бе станал истинско бойно поле. Самият Борис прие новото свое назначение и повишение без радост, но с желание и тъкмо защото О. се бе превърнал на бойно поле. Желание, в което бяха всичките му мисли за дълг, за борба, за поробения народ, за всички тия неща и още повече за това, че той, както си мислеше, трябва да бъде тъкмо там, където борбата е най-ожесточена, дългът – най-тежък, любовта към поробените – най-горестна. Иначе той самият бе се усъмнил в чувствата си за дълг, за борба, в своята любов към поробения народ. В Преспа какво – всекидневната организационна работа, чести разпри между другарите от градския и околийския комитет, та и по-надолу, малко повече грижи около домогванията на сърбоманите, а в О. – открита битка срещу гърците, стрелби, убийства... Както в окопа на Разполе през въстанието, в последния час, пред турския щик, който бе насочен към гърдите му.
Той остави багажа си в хотела и се отправи към училището. Беше късно следобед. В училището завари само един от слугите.
– Пуснахме веке децата – рече прислужникът. – Ти ела утре. Директорът иде рано, едва смогваме да отворим. Чакаме и други нови учители. Се не стигат.
– Квартира ми е нужна... Не познавам добре града.
– Квартири много. Ето вземи по тая улица от училището надолу. Попитай. Само че тука се намират и гърци, и власи... Гледай да не попаднеш! По нашата махала – хе, на края, се сме си наши. Кючук Булгаристан1 й казват. Ама далеко ще ти бъде.
„Виж го ти! Самочувствие... – мислеше си Глаушев развеселен. – Тук той като у дома си. Чакаме и други учители, чака и той...“
* Хартиено издание и е-книга
Издателство Захарий Стоянов
Няма коментари:
Публикуване на коментар