четвъртък, 10 април 2014 г.

Антон Дончев >> Време разделно

Снощи, овчарко, минаха до три синджира със робе.
Първият синджир, овчарко, все тези млади девойки.
Вторият синджир, овчарко, все тези млади невести.
Третият синджир, овчарко, все тези млади юнаци.

   ... А когато сянката на Голямата скала падна върху Малката скала, тръгнаха попът, Мирчо и десетимата хайдути, та се изкачиха при Момчил. И видяха отдалеч, че той се вдига на длани и лакти и се тътре около себе си, та гледа на всички страни, като че търси нещо. Не го виждаха добре, защото ниското слънце се падаше откъм него и го разтопяваше. Ала виждаха, че с все сила се отделя от земята и вдига глава, а земята го теглеше към себе си.
   И го завариха легнал по очи, с лице върху земята. Като чу стъпките им, каза им:
   – На хубаво мирише земята.
   А хайдутите го сложиха да седне и облегнаха гърба му на камъка.
   И стояха те – попът с Мирчо и десетимата хайдути, всичко дванадесет, а Момчил по средата – тринадесетият. Момчил каза:
   – Утре един от вас ще вземе главата ми и ще я занесе на Караибрахим. И в същата торба ще сложи моя нож.
   А всички стояха като вкаменени и още не го разбираха. Момчил каза още:
   – Само така ще влезе нож в прокълнатия конак. И когато Караибрахим се вдигне да се порадва на главата ми, забийте моя нож в гърдите му. И тогава не той, а аз ще остана победител.
   И чак сега правдата светна в очите им, та ги ослепи. И те всички вдигнаха ръце и прикриха лицата си, сякаш вместо Момчил тях блесна слънце и сякаш на мястото на Момчил гръмна и светна слънце, та ги ослепи. А Момчил каза:
   – Идете в гората и когато пукне зора, хвърлете жребий кой ще вземе главата ми и ще убие Караибрахим. Вярвам на всички ви.
   И пак всички тръгнаха, без дума да продумат, и се препъваха по равната поляна като слепци.    И Момчил пак рече на попа:
   – Отче, ти остани!
   И като сне пръстена от ръката си, а това беше същият пръстен, който Манол върна на Елица, та тя го даде на Момчил, протегна ръка към попа и рече:
   – Отче, вземи тоя пръстен и го върни на Елица. Кажи ѝ, че е свободна като птичка небесна.
   Каза същите думи, които беше казал Манол. Ала ги каза със свой глас. И за пръв път на попа се видя, че изравни ръст с баща си. Само добави още:
   – И да гледа детето ми.
   И попът помисли: „Нека Манол ми прости, ала никога той не е бил хубав, колкото Момчил в тоя миг.“
   Черната му коса се ветрееше, черните му очи грееха, а двете прави жили на лебедовия му врат биеха, биеха, като две сърца. Защо беше тая хубост, боже, щом щеше да отиде в земята?
   И попът му рече:
   – Момчиле, дори Караибрахим да умре, ти няма да си там да видиш. И няма да си при нас да видиш радостта ни.
   А той го погледна и му рече:
   – Откъде знаеш, че няма да съм там? И откъде знаеш, че няма да съм при вас?
   И попът чу зад камъка плач, и се досети, че там се е сврял Мирчо и плаче. И като искаше да стори нещо за Момчил, помоли му се:
   – Момчиле, дай да те преместя встрани, та слънцето да те огрее.
   А той се засмя и рече:
   – Слънцето се върти и сянката сама ще се махне. Преди да залезе, ще ме огрее за последен път.
   И попът изведнъж разбра и повярва. И усети, че времето лети. И слънцето се въртеше, и времето летеше и изтичаше – като стадо, като река, като облак. Щеше да дойде нов ден и Момчил нямаше да го има.
   Цяла нощ Момчил свири на кавал. И цяла нощ Мирчо плака на рамото ми. Ала на сутринта съм задрямал и като отворих очи от студ – ето, зората пукваше. И падаше такава гъста мъгла, че не виждах дървото насреща си.
   И както в оня паметен ден, когато разбрах великата правда за общото дърво, пак тръгнах да се лутам из мъглата. А може би истината се ражда от слепота и мъгла и затова и в днешния ден трябваше да падне мъгла.
   Намерих поляната на хайдутите.
   Огънят беше изгаснал и пепел покриваше въглените. А на две крачки от пепелта тревата полека се изправяше. И като сложих ръка на земята, усетих, че земята беше още топла от тялото на последния хайдутин, който, бе станал в нощта, а не изтраял пукването на зората и първия зрак.
   И се върнах при Мирчо, и двамина намерихме дървото, под което седеше Момчил. И го заварихме с отворени очи, със заспалия сокол на ръце. И рекох на Момчил:
   – Хора са.
   А той поклати хубавата си глава и рече:
   – Не им се гневя.
   И в мъглата изглеждаше друг, хубав, ала и страшен и ликът му се топеше в полумрака. Видях, че волевите му черни очи ме пронизват.
   И като отстъпих назад, казах му:
   – Не мога.
   Тогава напред пристъпи Мирчо и каза:
   – Брате, аз ще занеса главата ти на Караибрахим и ще го убия.
   И го загледахме, аз и Момчил, а той стоеше изправен в полумрака и мъглата. Момче беше – дългокрак, та щъркокрак, висок, та слабичък. И като видя, че мълчим, Мирчо каза още:
   – С тоя нож, който ще ми дадеш, нашият баща изрови костите на майка ми. И аз съм се клел над него.
   Момчил му каза:
   – Брате, благословен да си. После ми рече:
   – Отче, и ти, Мирчо, изведете ме на Първенец. Цяла нощ над мене се надвесваше това дърво с широка шума и се люшкаше, та не виждах звездите. Трябваше да ме положите под ела. Да, отче, погребете ме под голямата ела в Петгласец, където всяко слово се чува пет пъти.
   И за един миг преживях дългата нощ, когато над Момчил се е надвесвала черната шума и е шепнела, и се е мятала, и се е вълнувала като паднал черен облак, а той не е можел да се потътре встрани и да избяга от нея. И като погледнах дървото, видях, че шумата му не е черна, ами червена, като че попарена от горещ дъх.
   И застанахме на скалата на върха Първенец. И все едно беше къде сме, в най-дълбоката долина или на най-високия връх. Защото наоколо беше мъгла и нищо не се виждаше.
   Момчил каза:
   – По-добре, че ногата ми е счупена. Иначе щях да тръгна да ходя през планината. Мога ли да я изходя за един ден? А така ще затворя очи и накъдето обърна главата си – на изток, на запад, на север и на юг, – накъдето обърна главата си, натам ще тръгне и сърцето ми. И сърцето има нозе, та ще извърви планината на изток, на запад, на север и на юг – накръст – и ще отида там, където съм бил, и там, където съм искал да бъда.
   Момчил каза още:
   – По-добре, че е паднала мъгла. Иначе щях да гледам и какво можех да видя? А така ще затворя очи и ще видя планината и пролетес, ѝ лете, и подзиме, и зиме. Ще я видя нощем и денем, в буря и слънце, в сняг и зеленина.
   И млъкна.
   И ние стояхме на скалата, сами сред света, и наоколо имаше само мъгла.
   Дете ли бях, стар ли бях, или бях вече мъртъв? Кое време беше – преди хиляда години, днес или след хиляда години?
   Мъглата почна да се движи, та протече и се понесе край скалата. И сякаш не мъглата течеше като вълни на река или море, а скалата плуваше през нея като ладия и я пореше, и отиваше все по-далеч и по-далеч.
   И не помня колко време мина, а ладията все летеше напред. И аз прекрачих, та слязох от ладията и мъглата ме погълна като бездна. А ладията отмина нататък в мъглата.
   Сега в нея имаше само двамина.
   И щеше да дойде време, когато втори човек щеше да слезе от ладията, с човешка глава на ръце. И в ладията щеше да остане само един човек, и тя щеше да плува с него – напред, напред, през мъгли и времена, во веки веков.
   И ръцете ми сами се протегнаха, та да хвана ръба на тоя приказен кораб.
   Ала той беше далече.
   Тук свършват думите на монаха Григорий, наричан поп Алигорко, а по-сетне само Али. Много написах, още повече пропуснах. И дано ме простят тия, за които не съм казал добра дума, защото в ония дни добрите бяха хиляди. Един да тръгне по стъпките им, и трудът ми не ще е отишъл напразно.

Издателство Фондация Братя Василеви

Време разделно в Хеликон


Няма коментари:

Публикуване на коментар