понеделник, 14 април 2014 г.

Гавраил Гавраилов, Александър Караджов >> Родопи: в търсене на корените. Пътеводител

Истинската обич към България идва по Пътя...

Съдържанието на пътеводителя е разпределено в 23 теми, включващи екстремните приключения в дивата природа, възможностите за туризъм през сезоните, отделено и внимание на онази част от планината, останала извън българските граници, тракийското и римското наследство, българските средновековни крепости, традиционния местен поминък на овчарите, новите туристически атракции, обекти за настаняване, старите родопски детски игри, спомени.
В края на пътеводителя е публикуван кратък речник на родопския диалект – един от най-звучните български говори. Всичко е гарнирано с великолепни авторски фотографии...

Сърцето на България

   „Искам да пръснете праха ми тук..!” – неволно възкликвам, когато през 2002 г., заедно с трите ми тогавашни деца поглеждам от едно върше към подножието на планината. Ширналият се бляскав, уханен, пълноцветен пейзаж, докъдето поглед стига, ме завладява, изпълва душата и сърцето ми, дава ми спокойствие, добрина, мир... Дали са ме разбрали малките тогава, всъщност не знам. Но ще им го напиша. За чистите им детски души как ли е прозвучало това възклицание...   Всъщност планирам да живея вечно...
   Ако все пак не ми се осъществи това намерение – дано се слея с дебрите на планината. „..Родопи горделиви, грамада вековечна, от върхове гранитни, верига безконечна...”, както безпогрешно го е казал дядо Вазов... Най-хубави спомени – от четири годишна, та и до сега, ме свързват с близката до Пловдив планина – за хижа Равнища, село Бойково, Ситово и Лилково, Бяла черква, Асенова крепост, Бачковски манастир, Пампорово, Смолян, Смилян, Чокманово, Златоград... Бисерната нишка на спомените, натъкана от безкрай моменти, се разплита на различни страни... Съвсем малка, когато за първи път дойдох тук, беше по препоръка на лекарите – за да се закрепя, че често боледувах... Наистина – случи се, казвам ви – качвам се с температура на хижа „Здравец” – на втория ден съм без и махаме всякакви лекарства. Летата и зимите в планината, наистина ме укрепиха, и закалиха. Всичко лекува там – въздуха, дърветата, водата, билките, дивите плодове, преходите, срещите и разказите на суровите планински хора...
   В началото обикновено бях с желязната си баба Никулина, македонка – сам-сами двете в малката хижа на нейна колежка, тютюноработничка, в село Равнища – и така по месец. Ако някой дойде вечерта да ни плаши, казваше – или той или аз – и брадвата винаги си стоеше вляво, зад вратата, та така... В началото, като нямаше други деца наоколо – си говорех с боровете – имах ги за другари в игрите, за братя и сестри. Имаше по едно време едно момченце, и то пет-шест годишно, та с него строяхме бентове по пътя, след дъжд, ловяхме мухи, давехме мравки, после ги съживявахме, ловяхме врабци с леген, даже хванахме мишка веднъж и я занесохме на баба, но тя нещо не беше очарована, накара ни се и се наложи да я пуснем. Работливата си мама рядко виждах и бях дълбоко убедена, че Родопа планина всъщност ми е майка, това си беше моята тайна... После си тръгвахме, след месец или два, но като ми е било тъжно и самотно – съм си мислела за мама Родопа, и ми е просветвало, и съм се усмихвала. Някак си винаги съм усещала тази планина ласкава, търпелива, приютяваща и близка. Такава си е тази планина...
   Знаете ли кои са най-вкусните гъби за мен? – пресен пачи крак, запържен в домашно масло, с малко мащерка...
   Имаше разбира се и друг вид забавни моменти, като например един преход в планината, при който бяхме с баба, хазайката, други приятели и внукът ѝ Огнян, дванайсет годишен, розовобуз, синеок, когото много харесвах. Та вървейки, в жегата, като най-малка, се тътря накрая и съм се заплеснала я по сините пеперуди, я по цветята, изоставайки от другите. В един момент усещам, как някой ме вдига и ме слага в средата на един мравуняк, висок около метър и двайсет, колкото мен, пълен с щъкащи, едри, червени, планински мравки, поглеждам – Огнян, гледа ме и се смее, киска се, и искрено се забавлява от ужаса, който изпитвам... произвеждам неистово пищение – без резултат... Стоя си аз в мравуняка и викам, та викам, а Огнян ме изоставя, ех, толкова го харесвах... Баба и без това от машините, леко недочува, мравките пъплят ли, пъплят по мен... Сега също ме напушва смях, като си спомням, ама тогава си плачех с пълно гърло и много ме беше яд... Не знам в кой момент обаче, инстинкта ми за самосъхранение проработи, осъзнах, че няма кой да ме чуе и извади, а може и да се изгубя, че всички се бяха скрили от погледа ми, та изскочих сама, поизтупах се в движение и хукнах да догонвам групата... В много ранна възраст – урок сериозен и основен – да се спасявам сама предимно, както и да не избирам мъжете само по външен вид, е, това последното – не съм го научила още, явно... После, в училищните години, с баба открихме село Бойково. Там ни стана базовия лагер, както преди хижа Здравец и село Равнища. Къщата, в която квартирувахме, беше здрава, стабилна, чиста и подредена, на три етажа – един за бабата и по един за двамата ѝ сина, ще ми се да разбера, дали са отишли някога там...
   Един малък щрих за битовите ни условия тогава – баня в къщата не беше предвидена, а тоалетната беше на двора...
   Това, разбира се, никога не е спирало, чистофайница като баба ми, да намери начин да сме изпрани и изкъпани... Съвсем екологично, но предимно да не хабим електричество, по време на сутрешната разходка, с баба обикновено събирахме по чувал шишарки. С тях палехме импровизираната печка на двора, изградена от четири тухли, измазани с кал отстрани и с ламарина, за разкош, отгоре. Да знаете, най-вкусните гозби, чай и зимнина стават на такава печка...
   Иначе бабка си общуваше с хазайката и комшийките, а аз с децата, прекарващи летата в селото. С внучето на хазайката, бойната и държелива баба Гина, много си паснахме. На една възраст, с една година разлика само, намирахме много общи теми, игри и забавления. Пързаляхме се на дъски-шейни, намазани с восък, по прясно окосените ливади, катерехме се по дървета и покриви, беряхме френско грозде и малини от градините на съседите... Хапвахме кисели джанки и ранозрейки по нивите. Понякога вечер, гледахме съзвездията, занимание по- вълнуващо и от хладните вечери. Обаче и двамата бяхме с очила, и полека лека осъзнахме, че никакви космонавти няма да станем. Но полетите на въображението, нищо не можеше да ги спре. Имахме общо увлечение по научната фантастика и космонавтиката. Такива бяха времената тогава. Надпреварвахме се през годината да четем книги, за да има кой, какво повече да разкаже при другата ни среща, следващото лято. Това беше нашия начин да се опитаме разберем вселената, да потърсим смисъла ѝ, да открием някой от безкрайните варианти на развитие на историята на света, който да ни хареса... Велина Христова

Хартиено издание и е-книга

Издателство Меркурий Комерс 97

Родопи в търсене на корените. Пътеводител
в Хеликон

Родопи в търсене на корените. Пътеводител
в Books.bg

Няма коментари:

Публикуване на коментар