Показват се публикациите с етикет съвременна сръбска литература. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет съвременна сръбска литература. Показване на всички публикации

понеделник, 8 юни 2015 г.

Лиляна Хабянович Джурович >> Женско родословие

Баба Марица подготвя жените в рода с истински, потресаващи, тревожни истории

Страшно е за жената да остане сама. Умре ли мъжът ѝ, търпи някак си, боли, но поне не се срамува. Но ако я зареже заради друга, тогава хем боли, хем е омаскарена! Намерил е, значи, по-добра, тя не е струвала вече. Но за жената няма по-голямо нещастие от това да изгуби чедото си.

Семейна сага, кървава антология на женската болка, енциклопедия на женската душевност, романът е с много автобиографични истории и случки от живота на авторката и жените от нейния род: от Ивана, която в началото на ХІХ в. някъде в Черногорския балкан убива турчин, до Ива, която в края на ХХ в. дръзва да избегне съдбата на предшественичките си и да вземе живота си в свои ръце. Съдбата на тези жени е като дълга драматична приказка на зайкини и вълчици. Те са били слугини и господарки, прислужници и дами, чеда на социализма. Къпали са се в шампанско, но са варили и супа от сълзите си. През живота им са минали различни хора: мореплаватели, авантюристи, артисти, офицери, комарджии и политици.

   От баба на внучка сме наследявали мъката, както други наследяват накит, семейни портрети и сребро. Днес аз съм богата наследница на кървавата антология на женската болка. И на две порцеланови статуетки, които, когато аз си отида, ще престанат да бъдат символи.
   Кръстиня, Милена, Марица, Вера. Кои са те без мен? Коя съм аз без тях? Може би те са живели само за да се родят моите книги? Може би аз съм родена само за да запазя техните истории? Само Бог знае какво си е наумил. Нашето е да живеем така, както трябва... ЛХД

Преводач Ася Тихинова-Йованович
Издателство Унискорп (2015)


събота, 27 декември 2014 г.

Данило Киш >> Homo poeticus

Есета

   Претенциозността на това заглавие ще бъде, струва ми се, оправдана, ако още в началото кажа, че всъщност това е дълбинно заглавие на книгата, за която бих искал да говоря. Заглавието привлича вниманието най-малкото с това, че Рид има същите намерения като своите предходници в това поле – първо Шели, а преди него и сър
Филип Сидни. Впрочем всичко, което един поет каже за поезията, в крайна сметка е винаги една и съща Defence of Poetry, защита на поезията. Примерът на Рид само потвърждава това правило.
   Преди да обясня смисъла на защитата на Рид, бих искал, не без връзка с това, да изразя едно недоумение: поетите винаги правят опити да се дистанцират, когато започнат да говорят за поезията, да обясняват поетическите техники и всичко онова, което стихотворението само по себе си не казва и не показва. Дори Бодлер някак неохотно и със смут приема да говори за поезията. Случаят с Рид само ми припомни тази обичайна форма на извинение. Мисля, че обяснението на този феномен, което дава Рид тук, не е достатъчно. Той твърди, в името на собственото си оправдание, че несгодите на критика поет произтичат от факта, че поетът есеист не може да пренебрегне своя собствен поетически опит, а трябва по някакъв начин „да установи хармония между своята теория и своята практика”. По този начин той е лишен от онази обективация, присъща на „същинския” критик, на когото личният поетически опит не му пречи да заеме определена позиция или да се присъедини към някоя вече традиционна школа. Струва ми се, че и това обяснение е недостатъчно. Не бива да се пренебрегва фактът, че поетическата суета е най-постоянният от всички атрибути, които се приписват на поетите, и че тази суета крие в себе си цяла една художествена идея.
   Другояче казано, в самия факт, че е принуден да обяснява стихотворението си, поетът чувства заплаха за своята суета; той чувства дълбока несправедливост от това, че е принизен до коментатор на собствените си текстове, писани в транса на вдъхновението, в божествен екстаз. Защото също така всички поети – тайно – в еднаква степен вярват, че са говорители на някакъв дълбинен порив, на някакво „вдъхновение” – както онези, които твърдят, че писането е занаят и шлифоване, а вдъхновението – измишльотина, така и другите, които твърдят обратното.
   Изследвайки историята на концепцията за вдъхновението и изтъквайки традиционните вече разбирания за понятието – класическо и романтическо, – Рид твърди, че понятието „въображение” трябва да е възникнало в момента, в който човечеството е започнало да прави разлика между дух и материя.
   „Още за всички еврейски пророци се е вярвало, че са били под въздействието на вдъхновението, тоест, че в тях е влязъл духът”, казва Рид. Затова изглежда някак естествено, че по-късно това разбиране е било пренесено и по отношение на поетите, тъй като за хората поетът, като пророк, говори с глас по-възвишен от човешкия... Дори в своите най-рационални проявления класицистичният свят остава верен на идеята за музата, чиито възвишени тонове поетът улавя с чувствителния си слух. И без да бъде прилаган психоаналитичният метод за потиснатите мисли – към който Рид често прибягва, – в посочените случаи може да се види тъкмо личното отношение на Рид към вдъхновението. И не само неговото.
   Затова поетите рядко пишат бележки за поезията си. Те продължават да говорят с глас, по-възвишен от човешкия. Дори когато са най-рационални.
   В споменатите и цитирани мнения се откриват почти всички основни елементи от естетиката и поетиката на Рид. Във вечния дуализъм между класицизма и романтизма – а тази борба според Жид съществува във всяка душа, – Рид се определя за вътрешния романтизъм. Затова неговата естетика не се различава съществено от естетиката на романтиците (Шели и Колридж например), макар да е подкрепена от опита и направленията в модерната наука, на първо място психоанализата.
   Рид основава своята защита на поезията на романтическите принципи и – в това е парадоксът! – успява блестящо в това. Тази негова защита е особено значима тогава, когато отбранява неяснотата в поезията (в едноименното есе) от същите – романтически – позиции, така че здравомислещите критици на поезията (които отхвърлят модерната поезия заради нейната неразбираемост, и то в името на романтическата и за тях уж абсолютно ясна поезия) се налага да свалят оръжие пред неговите аргументи. С други думи, Рид идентифицира поезията с неяснотата:
   „Поезията е в неяснотата – тя по някакъв начин е самата неяснота”...
(Из Защита на поезията, Преводач Людмила Миндова)

Издателство Факел експрес

Homo poeticus в Pimodo

понеделник, 8 декември 2014 г.

Гордана Чирянич >> Къщата в Пуерто

Красива поетична плетеница от интимни разкази и история на фона на ХХ век

В една фамилна къща в Пуерто, Испания, си дават среща различни човешки съдби и истории от Португалия, Италия, Херцеговина, Мадрид и Белград.
Всичко в нея – предметите, писмата, снимките, сладкодумно разказват спомени като приказките на Шехерезада. Къщата в Пуерто става свидетел на един динамичен, не дотам хуманен и изпълнен с превратности век – Гражданската война в Испания и Франко, Втората световна война, та чак до бомбардировките над Сърбия през 1999 г.

Преводач Мария-Йоанна Стоядинович
Издателство Агата А


петък, 5 септември 2014 г.

Давид Албахари >> Гьоц и Майер

Какво е направило Гьоц и Майер хладнокръвни убийци?

   Гьоц и Майер. Никога не съм ги виждал, мога само да си ги представям. При такива двойки единият обикновено е висок, а другият нисък, но предвид това, че и двамата са били подофицери от СС, лесно бе в мислите си да ги видя над среден ръст, може би дори еднакво високи. Трябва, предполагам, нормативите за прием в редовете на СС да са били изключително строги, със сигурност не се е слизало под определена летва. Единият от двамата, твърдят очевидци, влизал в лагера, заигравал се с децата, прегръщал ги, даже им раздавал шоколадови бонбони. Толкова малко е достатъчно, за да си представиш един друг свят, нали? После Гьоц, или Майер, се качва в кабината на своя камион и се подготвя за новото пътуване. Не много надалеч, но Гьоц, или Майер, радостно предвкусва как ветрецът ще пърха през отворения му прозорец. В това време децата се връщат при майките си със светнали лица. Гьоц и Майер определено не са били новаци в тази работа. Макар задачата да не била особено голяма – става дума едва за някакви си пет хиляди души, – условието за икономичност повелявало изпълнението ѝ да се възлага на проверени сътрудници. Напълно възможно е Гьоц и Майер да са закачали ордените си на своите подофицерски якета, няма да се учудя. Повече ще се изненадам, ако някой от двамата е имал мустаци. Не мога да си представя нито Гьоц, нито Майер с мустаци. Всъщност никак не си ги представям, мустаците не ми помагат. Най-лесно, разбира се, е да се хвана за стереотипите: руси коси, светла кожа, бледи лица и стоманени очи, но така само ще покажа колко съм податлив на въздействието на пропагандата. Избраната раса тъкмо се раждала, а Гьоц и Майер представлявали само една брънка от веригата, която щяла да стигне далеч в бъдещето. Но пък каква брънка! Понякога точно такива малки действия като тяхното са същинската основа на големите градежи; от тяхната надеждност зависи здравината на темела. Не твърдя, че Гьоц и Майер са съзнавали това, може просто да са се трудили съвестно, както са щели да правят на всяка друга служба, но без съмнение те са знаели в какво се състои дейността им. Или по-точно казано, задачата им, защото така я наричали те, а и наистина било задача, разпореждане, заповед, в случая няма как да избягаме от военната терминология. Все пак Гьоц и Майер били военни и не може да има и капка съмнение в лоялността им към Райха и Фюрера. Дори когато влиза в лагера и подхвърля децата високо във въздуха, Гьоц, или Майер, нито за миг не помисля за онова, което следва. В края на краищата всичко е част от един голям план, съдбите са раздадени, всеки е получил своята и никой, най-малко Гьоц, или Майер, не може да промени това. По тази причина той е с децата само когато е с тях. Погали ли последната рошава главица, подаде ли последния бонбон, спусне ли последния чифт крачета на твърдата земя, децата изчезват от съзнанието му и той се връща към своите въжделения. Точно така, Гьоц, или Майер, открай време си мечтае да стане пилот на боен самолет. Нямам никакви доказателства, че наистина е желаел подобно нещо, но ми допада хрумването как се катери в кабината на камиона, все едно се изкачва на бомбардировач, облечен с коженото яке, без обаче да нахлупва пилотската ушанка, защото му е малко неудобно да го прави в присъствието на своя другар по кормило. Камионът е марка „Заурер“, петтонен с каросерия във форма на сандък, висок 1,7 метра и дълъг 5,8 метра, който се затваря херметически. Отначало в Гестапо използвали по-малки камиони, но белградският заурер бил от друга серия, усъвършенствана: според свидетелствата на очевидци в тях буквално се побирали до цели сто души. Въз основа на тези данни може да се направи една проста сметка, от която се установява, че за извозването на пет хиляди души е било необходимо да се направят най-малко петдесет курса. При тези превози душите наистина се превръщали в души, но вече не в човешки облик. Безспорно Гьоц и Майер са знаели какво се случва в задната част, но разбира се, никога не биха го описали по този начин. Хората, които возят те, изобщо нямат души, това поне е добре известно! Не са нищо повече от мухъл по лицето на света! И така ден след ден двамата изпълнявали своята обичайна процедура. Първо Гьоц, или Майер, докарвал камиона до входа на лагера, после Майер, или Гьоц, отварял просторната задна част. Спокойно, един по един лагерниците влизали в камиона, жени, деца, по някой старец. Преди това оставяли вещите си в друг камион, паркиран в зоната на лагера. Уверени са, че най-после е дошъл часът на транспортирането им до Румъния, макар да се говори и за Полша, но има ли значение, важното е, че напускат това ужасно място, където и да отидат, не може да е по-лошо от тук, и по лицата им пробягва облекчение. Не зная къде са стояли в тези моменти Гьоц и Майер. Напълно възможно е да са седели в кабината на камиона, а може да са имали и някои бюрократични задължения, да са подписвали нареждания, да са попълвали формуляри. Било както било, веднъж поели – немският часовой приближавал, вземал документите, удостоверявал, че товаренето е завършено, – та веднъж поели, всичко протичало по точно установено разписание. И няма как да е било другояче, защото мостът на Сава бил пострадал и пускали движението на смени само в едната посока. Камионът трябвало да хване момента, в който отваряли пътя към Белград. И да премине бариерата, без да спира, имали си те специално разрешение и служебни регистрационни табели, а ги съпровождал с дежурната кола и комендантът на лагера. Преминават моста и се отдалечават нататък, спират край пътя, а Гьоц, или Майер, слиза, пъхва се под заурера и свързва ауспуха с отвор в каросерията. След това Гьоц и Майер няма какво повече да правят, освен, разбира се, да карат. Камионът с багажите отдавна ги е изоставил. Но душите в каросерията не са. Те ще излетят вкупом чак когато този камион пристигне на набелязаното място. Вратата се отваря, труповете изпадат, немските войници извръщат погледи, сръбските затворници започват да разтоварват. Говорим за група от седем затворници, специално подбрани за тази работа. Според други били петима, но като вземем предвид обема на задачата – а тя изисквала труповете да бъдат пренесени и ямите да се заринат за най-краткото възможно време, – по-вероятната бройка е седем. В началото внимават как прихващат телата, все пак мъртъв мъж, задушена жена, сгърчено дете, но после ги награбват, както им падне, няма време за изразяване на почит, не при положение че са толкова много и всеки тежи повече от което и да било живо същество. Смъртта тежи. Смъртта има тегло. Друга група затворници изкопавали рововете, не ги видели нито веднъж, но рововете винаги били готови, преди да пристигнат, това поне е някаква утеха. А какво правели Гьоц и Майер през това време? Предполагам – разговаряли с коменданта на лагера, единият от двамата със сигурност палел цигара, налагало се и някой да легне под камиона, за да превключи ауспуха. Малко по малко денят минавал. Винаги имало нещо за правене. Гьоц и Майер се качват в кабината на камиона, комендантът на лагера влиза в колата си, четиримата немски часовои отвеждат под конвой седмината сръбски затворници до техния камион. Зад тях прясно засипаната яма е спокойна, но още утре земята ще заклокочи, ще се осее с мехури. По този въпрос нищо не може да се направи, може би си мислят Гьоц и Майер, всяка работа си има своите рискове. Карат бавно, не бързат. По-късно вечерта единият ще чете книга, другият ще излезе на разходка. Не може да се каже, че изживяват някакви последствия от всекидневните си задължения, че ги преследват ужасни картини и ги терзаят кошмари. В добро настроение са, имат апетит, няма следи от потискащи мисли, дори не тъгуват по родния край. Те всъщност са съвършеното потвърждение за това, колко голям е приносът на напредващите технологии за каляването на устойчиви човешки личности. Доказателство са колко прав е бил райхсфюрер Химлер в твърдението си, че хуманният начин на убиване намалява психическото бреме върху ударните отряди, които изпълнявали разстрелите на руското и еврейското население. Ето, Гьоц и Майер не изпитват никакви угризения. Сигурен съм, Химлер е щял да им се зарадва, ако ги е бил срещнал. През август 1941 година той лично присъствал на масов разстрел някъде в околностите на Минск. Когато надникнал в масовия гроб и видял как се гърчат и стенат някои още живи жертви, му прилошало. Не зная дали е повърнал и опръскал безупречната си униформа, но дори едно пребледняване на лицето, да не говорим за разтреперване на коленете, не било допустимо за немския офицер. Затова, връщайки се в Берлин, издал заповед специалните служби да разработят такъв метод за убиване, който да укрепва духа и на жертвите, и на войниците, отговорни за тяхната ликвидация. Всички предизвикателства, произтекли от това задание, били преодолени за има няма четири месеца и след успешните изпитания със съветски военнопленници в Захсенхаузен до пролетта на 1942 година били оборудвани около трийсет специални камиона, двайсет по-големи като нашия заурер и десетина по-малки, марка „Даймонд“ или „Опел-блиц“. Трябва да отбележа, че този камион си има предтеча в образа на херметизираното превозно средство, използвано в рамките на „Евтаназия“ – програмата за душевно болни, по която жертвите били умъртвявани с чист въглероден монооксид. Гениалното хрумване, направило възможно осъществяването на Химлеровата идея, а също така необходимо и за бъдещото развитие на технологиите за масово унищожение, се състои в това, че вместо въглероден монооксид от стоманени контейнери в употреба влезли изгорените от двигателя газове, което, съдейки по всичко, не само поевтинявало цялата процедура, но и допринасяло за невинния вид на вътрешността на камиона, тоест той изглеждал като правилната вътрешност на правилния камион, и това несъмнено оказвало благоприятно въздействие върху жертвите. Трудно е да не се трогнеш пред такава загриженост, признавам. Независимо от подобреното душевно състояние на жертвите обаче нещата все пак не били толкова елементарни, защото се оказало, че разтоварването на задушените хора упражнявало по-силен психически тормоз над войниците от наказателните отряди, отколкото обикновеният разстрел. В лагера, към който работили Гьоц и Майер, проблемът бил решен с включването на споменатите седем или пет сръбски затворници. Те пренасяли мъртъвците, хвърляли ги в ямите и ги заравяли. След запълването на последния ров, застреляли и тях. Вярвам, че Гьоц и Майер са виждали какво се случва, макар да е също толкова възможно, като придружаващи колата на коменданта, да са си тръгвали обратно към опразнения лагер и по-рано, винаги ще се намери някой незаобиколим бюрократичен претекст. Според документите подобно нещо се разиграло на 10 май 1942 година. Месец по-късно заурерът бил върнат в Берлин. Съпровождали го Гьоц и Майер. Задната му ос се счупила и затова го качили на влак. Без съмнение Гьоц и Майер ползвали самостоятелно купе. Щом било отпуснато самостоятелно купе на четиримата немски полицаи, наградени с извънреден едноседмичен отпуск, защо Гьоц и Майер да не са получили същото? Няма данни как се е стигнало до повредата, не се знае и защо камионът престоял цял месец неизползван, след като, това поне е известно, услугите му били необходими, и още как, на други места. Не е ясно и защо оста, ако така или иначе е трябвало да се счупи, не е сдала далеч по-рано, та поне с малко да отложи неизбежния поход на страданието. В ония дни Бог не се трудел особено около своя избран народ. Възможно е да е бил зает в някое друго кътче на света, а дали впрочем не е искал да покаже на въпросния народ, че не е чак толкова избран? Но след като човек не може да разчита дори на боговете, как тогава да вярва на хората? Децата например вярват на Гьоц, или на Майер, когато, окъпан в пролетното слънце, влиза с уверена крачка в лагера, вдига ги на ръце и раздава бонбони. Колко обича децата Гьоц, или Майер! Трудно е да намериш верните думи, за да опишеш топлината, която усеща, щом ръката му се отпусне върху някоя чорлава главичка. В тия мигове дори не помисля за въшките, макар често да забелязва как щъкат из ниско остриганите косми. Имам ли повод въз основа на това да предположа, че Гьоц , или Майер е бил женен? Че там някъде в Германия, или пък в Австрия, е имал жена, защо не и деца? Другият, онзи, който не влизал в лагера, сигурно не е бил женен. Любовта към децата не пада от небето – Бог бездруго го нямало на онова място, – а се учи, както и всичко останало. Макар, трябва да призная, да не е за отхвърляне и идеята, че другият просто е отказвал да се преструва. Намира се там с определена задача и за него не съществува нищо освен задачата. Докато първият се мотае из лагера, той изпълнява административните си задължения или седи на стъпалото на камиона и чака. Може би пуши. Вероятно е пушел. По онова време всъщност всички пушели, както и сега. В това отношение светът не се е променил...

Преводач Рада Шарланджиева

Издателство Панорама


понеделник, 26 май 2014 г.

Светлана Велмар-Янкович >> Тунел

В разломно време...

Семейството на видния белградски професор и художествен критик Душан Павлович живее в хармония сред образования столичен елит на Белград... докато градът не бива окупиран от германските войски две години след началото на Втората световна война. И познатият свят започва да се руши и в прекия, и в преносния смисъл. Професорът по неволя става член на колаборационисткото правителство на Милан Недич и се опитва да осмисли този акт със спасяването на много сърби от концентрационните лагери в Независимата държава Хърватия. Това обаче не му дава индулгенция, когато след войната е обявен 3а враг на народа. А заедно с него и семейството му.


Издателство Безсмъртни мисли

Тунел в Хеликон

Тунел в Books.bg

събота, 22 февруари 2014 г.

Данило Киш >> Лютня и белези

Литературата все пак служи за нещо. Тя служи на човешката съвест. Данило Киш

   Макар да се кълнях, че кракът ми никога повече няма да стъпи там, една вечер след двегодишно отсъствие от Белград, се отбих в Клуба на писателите. Вече имах възможност да се убедя, че общуването с писатели е мъчително, изпълнено с недоразумения, завист и обиди. Но съзнавах и факта, че този вид духовна борба, еscrime littéraire, горчива и безплодна, е също част от литературната професия, както писането на рецензии или коригирането. Имах предвид и съвета, даден от Чехов на един млад писател, когато го е приканвал да напусне провинцията и да се смеси в големия град с писателската маса, за да може, след като я опознае, да няма такова идеалистично мнение за писателите.
   Беше ранна топла есен и градината още работеше. Чуваше се шум, дрънчене на прибори, кикот на жени. Влизайки, хвърлих един поглед върху гостите и не без изненада открих, че през двете години на моето отсъствие нищо не беше се променило; всички седяха на старите си места и сякаш все още пиеха същата бутилка вино, поръчана вечерта, когато за последен път бях тук. Единствено жените бяха малко понаедрели, а мъжете се бяха прошарили по слепоочията и пуснали коремчета. Торбичките под очите им бяха още по-тъмни, гласът – по-прегракнал от пиенето и тютюна. Обърнах се с гръб към градината и в зрителното ми поле се озова само една маса, онази под чворестото дърво, най-близката до входа. На нея седяха двама мъже на средна възраст, които не познавах, и една жена с кръгло лице, боядисана руса коса, малки живи очички. Жената ми се усмихваше.
   – Не ме ли познахте?
   Поклатих отрицателно глава.
   – Анютка – каза тя. – Срещнахме се някога при господин Никола.
   Тогава си спомних.
   – Не плюй в кладенец, от който ще пиеш – прошепнах полугласно. – Как сте?
   – Ожених се – каза. – Това е мъжът ми.
   Приличаше на старо рунтаво куче. Час по час оправяше косата си, която ѝ падаше на очите, отмяташе кокетно глава, при което отпуснатата кожа на лицето ѝ се тресеше. Беше от жените, които не умеят да остаряват и към неприятностите на възрастта добавят и гротескната маска на фалшивата младост. Лесно пресметнах на колко години е. По времето, когато спях с нея, беше на трийсет и девет, аз – на двайсет и три. Оттогава минаха горе-долу петнайсет години. „Бих могла да ви бъда майка – казваше ми. – Почти.“ Тогава живеех близо до гара Дунав. Искаше да се обръщам към нея на „ви“. „Това не ви дава правото да бъдете с мен на „ти“ – казваше, след което започваше да върти очи и да демонстрира любовна страст. На сутринта я изпратих до трамвая и ѝ казах, че повече няма да се срещаме. Отвърна ми с пословицата „Не плюй в кладенец, от който ще пиеш“. Беше права. След седмица отново я потърсих: „Мислих за вас, Анютка.“ На сутринта осъмнах на нейните майчински гърди...

Издателство Фама

Лютня и белези в Хеликон


сряда, 8 януари 2014 г.

Драган Великич >> За писателите и градовете

Думите са като градовете...

   Много вода тече през тази книга. И все отвежда към богати същности. Писателите обичат реките, морето, разбираме от книгата. Потапяме се в Пула, живеем с ритъма на Виена, на Будапеща.
   Разказва ни и за Триест, но това е повече преживяване с талантите на Джойс, с неповторимостта на Итало Звево. Толкова бързо потича на някои страници водата, че смесва епохи, прави от историята елегантен карнавал.
   Новата книга на Великич ни учи как да пишем, а чрез думите после – и как да живеем. Четем страница по страница, а в нас оживява шепота на водата. Носи нови имена, превръща в символ и тях...

Издателство Агата-А



вторник, 3 декември 2013 г.

Милета Проданович >> Градина във Венеция

Роман за ентропията, разпиляването, за отричането от себе си, от изградените норми за изкуство, морал, любов и приятелство...

   И тогава първият сокол се откъсна. Тъй като галерията не беше като простора над склоновете на Мендеб, синьоглавите соколи не можеха да се реят в големи кръгове. Впрочем не се и налагаше – плячката беше тук, на един клюн разстояние. Маневрираха удивително умело въпреки ограниченото пространство, от време на време някой докосваше с крака земята, сякаш да подскочи и да се оттласне от нея, винаги с разперени криле.

   Роговото острие, скрито във вътрешността на клюна, безпогрешно намираше точката на врата на гълъбите, която прекъсваше жизнената им енергия, независимо дали соколите ги докопваха във въздуха или ги приклещваха в някой от ъглите на ринга. Нямаше много кръв, само тук-там, но затова пък пера и особено перушина хвърчеше на всички страни. Опитите на обезумелите гълъби да се скрият между кутиите и отломките от мебели бяха напълно безуспешни, откриваха ги и ги застигаха навсякъде – чуваше се само удар на крила, малки, големи, на два-три пъти соколите в устрема си се блъскаха с цялата си тежест в прозрачните решетки, публиката се отдръпваше инстинктивно, чуваше се по някой кратък писък, май един от соколите се нарани, падна, поотърси се малко и се върна във водовъртежа от пера.

   Почти всеки от публиката имаше фотоапарат: неравномерният ритъм на светкавиците не намаляваше своята интензивност.

   И макар че целият пърформанс въздействаше като проста, дори банална метафора, докато течеше, изчезна всяка мисъл за метафора, за символи. Гълъбите, тези летящи плъхове, замърсители и преносители на болести, в съзнанието на хората не фигурират като вредители. За тях не се мисли даже като за обикновени птици – те винаги са нещо различно: мир, вярност, дори самият Свети дух. Соколите – необременени с тежката символика, натрупана още от времето на нашия праотец Ной, та чак до наши дни – ги унищожаваха с неподозирана бързина, разкъсваха ги брутално...

Издателство Ерго