Гьоц и Майер. Никога не съм ги виждал, мога само да си ги представям. При такива двойки единият обикновено е висок, а другият нисък, но предвид това, че и двамата са били подофицери от СС, лесно бе в мислите си да ги видя над среден ръст, може би дори еднакво високи. Трябва, предполагам, нормативите за прием в редовете на СС да са били изключително строги, със сигурност не се е слизало под определена летва. Единият от двамата, твърдят очевидци, влизал в лагера, заигравал се с децата, прегръщал ги, даже им раздавал шоколадови бонбони. Толкова малко е достатъчно, за да си представиш един друг свят, нали? После Гьоц, или Майер, се качва в кабината на своя камион и се подготвя за новото пътуване. Не много надалеч, но Гьоц, или Майер, радостно предвкусва как ветрецът ще пърха през отворения му прозорец. В това време децата се връщат при майките си със светнали лица. Гьоц и Майер определено не са били новаци в тази работа. Макар задачата да не била особено голяма – става дума едва за някакви си пет хиляди души, – условието за икономичност повелявало изпълнението ѝ да се възлага на проверени сътрудници. Напълно възможно е Гьоц и Майер да са закачали ордените си на своите подофицерски якета, няма да се учудя. Повече ще се изненадам, ако някой от двамата е имал мустаци. Не мога да си представя нито Гьоц, нито Майер с мустаци. Всъщност никак не си ги представям, мустаците не ми помагат. Най-лесно, разбира се, е да се хвана за стереотипите: руси коси, светла кожа, бледи лица и стоманени очи, но така само ще покажа колко съм податлив на въздействието на пропагандата. Избраната раса тъкмо се раждала, а Гьоц и Майер представлявали само една брънка от веригата, която щяла да стигне далеч в бъдещето. Но пък каква брънка! Понякога точно такива малки действия като тяхното са същинската основа на големите градежи; от тяхната надеждност зависи здравината на темела. Не твърдя, че Гьоц и Майер са съзнавали това, може просто да са се трудили съвестно, както са щели да правят на всяка друга служба, но без съмнение те са знаели в какво се състои дейността им. Или по-точно казано, задачата им, защото така я наричали те, а и наистина било задача, разпореждане, заповед, в случая няма как да избягаме от военната терминология. Все пак Гьоц и Майер били военни и не може да има и капка съмнение в лоялността им към Райха и Фюрера. Дори когато влиза в лагера и подхвърля децата високо във въздуха, Гьоц, или Майер, нито за миг не помисля за онова, което следва. В края на краищата всичко е част от един голям план, съдбите са раздадени, всеки е получил своята и никой, най-малко Гьоц, или Майер, не може да промени това. По тази причина той е с децата само когато е с тях. Погали ли последната рошава главица, подаде ли последния бонбон, спусне ли последния чифт крачета на твърдата земя, децата изчезват от съзнанието му и той се връща към своите въжделения. Точно така, Гьоц, или Майер, открай време си мечтае да стане пилот на боен самолет. Нямам никакви доказателства, че наистина е желаел подобно нещо, но ми допада хрумването как се катери в кабината на камиона, все едно се изкачва на бомбардировач, облечен с коженото яке, без обаче да нахлупва пилотската ушанка, защото му е малко неудобно да го прави в присъствието на своя другар по кормило. Камионът е марка „Заурер“, петтонен с каросерия във форма на сандък, висок 1,7 метра и дълъг 5,8 метра, който се затваря херметически. Отначало в Гестапо използвали по-малки камиони, но белградският заурер бил от друга серия, усъвършенствана: според свидетелствата на очевидци в тях буквално се побирали до цели сто души. Въз основа на тези данни може да се направи една проста сметка, от която се установява, че за извозването на пет хиляди души е било необходимо да се направят най-малко петдесет курса. При тези превози душите наистина се превръщали в души, но вече не в човешки облик. Безспорно Гьоц и Майер са знаели какво се случва в задната част, но разбира се, никога не биха го описали по този начин. Хората, които возят те, изобщо нямат души, това поне е добре известно! Не са нищо повече от мухъл по лицето на света! И така ден след ден двамата изпълнявали своята обичайна процедура. Първо Гьоц, или Майер, докарвал камиона до входа на лагера, после Майер, или Гьоц, отварял просторната задна част. Спокойно, един по един лагерниците влизали в камиона, жени, деца, по някой старец. Преди това оставяли вещите си в друг камион, паркиран в зоната на лагера. Уверени са, че най-после е дошъл часът на транспортирането им до Румъния, макар да се говори и за Полша, но има ли значение, важното е, че напускат това ужасно място, където и да отидат, не може да е по-лошо от тук, и по лицата им пробягва облекчение. Не зная къде са стояли в тези моменти Гьоц и Майер. Напълно възможно е да са седели в кабината на камиона, а може да са имали и някои бюрократични задължения, да са подписвали нареждания, да са попълвали формуляри. Било както било, веднъж поели – немският часовой приближавал, вземал документите, удостоверявал, че товаренето е завършено, – та веднъж поели, всичко протичало по точно установено разписание. И няма как да е било другояче, защото мостът на Сава бил пострадал и пускали движението на смени само в едната посока. Камионът трябвало да хване момента, в който отваряли пътя към Белград. И да премине бариерата, без да спира, имали си те специално разрешение и служебни регистрационни табели, а ги съпровождал с дежурната кола и комендантът на лагера. Преминават моста и се отдалечават нататък, спират край пътя, а Гьоц, или Майер, слиза, пъхва се под заурера и свързва ауспуха с отвор в каросерията. След това Гьоц и Майер няма какво повече да правят, освен, разбира се, да карат. Камионът с багажите отдавна ги е изоставил. Но душите в каросерията не са. Те ще излетят вкупом чак когато този камион пристигне на набелязаното място. Вратата се отваря, труповете изпадат, немските войници извръщат погледи, сръбските затворници започват да разтоварват. Говорим за група от седем затворници, специално подбрани за тази работа. Според други били петима, но като вземем предвид обема на задачата – а тя изисквала труповете да бъдат пренесени и ямите да се заринат за най-краткото възможно време, – по-вероятната бройка е седем. В началото внимават как прихващат телата, все пак мъртъв мъж, задушена жена, сгърчено дете, но после ги награбват, както им падне, няма време за изразяване на почит, не при положение че са толкова много и всеки тежи повече от което и да било живо същество. Смъртта тежи. Смъртта има тегло. Друга група затворници изкопавали рововете, не ги видели нито веднъж, но рововете винаги били готови, преди да пристигнат, това поне е някаква утеха. А какво правели Гьоц и Майер през това време? Предполагам – разговаряли с коменданта на лагера, единият от двамата със сигурност палел цигара, налагало се и някой да легне под камиона, за да превключи ауспуха. Малко по малко денят минавал. Винаги имало нещо за правене. Гьоц и Майер се качват в кабината на камиона, комендантът на лагера влиза в колата си, четиримата немски часовои отвеждат под конвой седмината сръбски затворници до техния камион. Зад тях прясно засипаната яма е спокойна, но още утре земята ще заклокочи, ще се осее с мехури. По този въпрос нищо не може да се направи, може би си мислят Гьоц и Майер, всяка работа си има своите рискове. Карат бавно, не бързат. По-късно вечерта единият ще чете книга, другият ще излезе на разходка. Не може да се каже, че изживяват някакви последствия от всекидневните си задължения, че ги преследват ужасни картини и ги терзаят кошмари. В добро настроение са, имат апетит, няма следи от потискащи мисли, дори не тъгуват по родния край. Те всъщност са съвършеното потвърждение за това, колко голям е приносът на напредващите технологии за каляването на устойчиви човешки личности. Доказателство са колко прав е бил райхсфюрер Химлер в твърдението си, че хуманният начин на убиване намалява психическото бреме върху ударните отряди, които изпълнявали разстрелите на руското и еврейското население. Ето, Гьоц и Майер не изпитват никакви угризения. Сигурен съм, Химлер е щял да им се зарадва, ако ги е бил срещнал. През август 1941 година той лично присъствал на масов разстрел някъде в околностите на Минск. Когато надникнал в масовия гроб и видял как се гърчат и стенат някои още живи жертви, му прилошало. Не зная дали е повърнал и опръскал безупречната си униформа, но дори едно пребледняване на лицето, да не говорим за разтреперване на коленете, не било допустимо за немския офицер. Затова, връщайки се в Берлин, издал заповед специалните служби да разработят такъв метод за убиване, който да укрепва духа и на жертвите, и на войниците, отговорни за тяхната ликвидация. Всички предизвикателства, произтекли от това задание, били преодолени за има няма четири месеца и след успешните изпитания със съветски военнопленници в Захсенхаузен до пролетта на 1942 година били оборудвани около трийсет специални камиона, двайсет по-големи като нашия заурер и десетина по-малки, марка „Даймонд“ или „Опел-блиц“. Трябва да отбележа, че този камион си има предтеча в образа на херметизираното превозно средство, използвано в рамките на „Евтаназия“ – програмата за душевно болни, по която жертвите били умъртвявани с чист въглероден монооксид. Гениалното хрумване, направило възможно осъществяването на Химлеровата идея, а също така необходимо и за бъдещото развитие на технологиите за масово унищожение, се състои в това, че вместо въглероден монооксид от стоманени контейнери в употреба влезли изгорените от двигателя газове, което, съдейки по всичко, не само поевтинявало цялата процедура, но и допринасяло за невинния вид на вътрешността на камиона, тоест той изглеждал като правилната вътрешност на правилния камион, и това несъмнено оказвало благоприятно въздействие върху жертвите. Трудно е да не се трогнеш пред такава загриженост, признавам. Независимо от подобреното душевно състояние на жертвите обаче нещата все пак не били толкова елементарни, защото се оказало, че разтоварването на задушените хора упражнявало по-силен психически тормоз над войниците от наказателните отряди, отколкото обикновеният разстрел. В лагера, към който работили Гьоц и Майер, проблемът бил решен с включването на споменатите седем или пет сръбски затворници. Те пренасяли мъртъвците, хвърляли ги в ямите и ги заравяли. След запълването на последния ров, застреляли и тях. Вярвам, че Гьоц и Майер са виждали какво се случва, макар да е също толкова възможно, като придружаващи колата на коменданта, да са си тръгвали обратно към опразнения лагер и по-рано, винаги ще се намери някой незаобиколим бюрократичен претекст. Според документите подобно нещо се разиграло на 10 май 1942 година. Месец по-късно заурерът бил върнат в Берлин. Съпровождали го Гьоц и Майер. Задната му ос се счупила и затова го качили на влак. Без съмнение Гьоц и Майер ползвали самостоятелно купе. Щом било отпуснато самостоятелно купе на четиримата немски полицаи, наградени с извънреден едноседмичен отпуск, защо Гьоц и Майер да не са получили същото? Няма данни как се е стигнало до повредата, не се знае и защо камионът престоял цял месец неизползван, след като, това поне е известно, услугите му били необходими, и още как, на други места. Не е ясно и защо оста, ако така или иначе е трябвало да се счупи, не е сдала далеч по-рано, та поне с малко да отложи неизбежния поход на страданието. В ония дни Бог не се трудел особено около своя избран народ. Възможно е да е бил зает в някое друго кътче на света, а дали впрочем не е искал да покаже на въпросния народ, че не е чак толкова избран? Но след като човек не може да разчита дори на боговете, как тогава да вярва на хората? Децата например вярват на Гьоц, или на Майер, когато, окъпан в пролетното слънце, влиза с уверена крачка в лагера, вдига ги на ръце и раздава бонбони. Колко обича децата Гьоц, или Майер! Трудно е да намериш верните думи, за да опишеш топлината, която усеща, щом ръката му се отпусне върху някоя чорлава главичка. В тия мигове дори не помисля за въшките, макар често да забелязва как щъкат из ниско остриганите косми. Имам ли повод въз основа на това да предположа, че Гьоц , или Майер е бил женен? Че там някъде в Германия, или пък в Австрия, е имал жена, защо не и деца? Другият, онзи, който не влизал в лагера, сигурно не е бил женен. Любовта към децата не пада от небето – Бог бездруго го нямало на онова място, – а се учи, както и всичко останало. Макар, трябва да призная, да не е за отхвърляне и идеята, че другият просто е отказвал да се преструва. Намира се там с определена задача и за него не съществува нищо освен задачата. Докато първият се мотае из лагера, той изпълнява административните си задължения или седи на стъпалото на камиона и чака. Може би пуши. Вероятно е пушел. По онова време всъщност всички пушели, както и сега. В това отношение светът не се е променил...
