В най-горещия юлски ден, докато ловеше риба с въдица в мъртво спокойните води на Кий Уест, един турист на име Джеймс Мейбъри извади човешка ръка. Жена му изхвърча до носа на лодката и повърна закуската си.
– Какво чакаш? – излая Джеймс Мейбъри на помощник-капитана. – Махни това нещо от въдицата ми!
Момчето дърпаше и усукваше, но кукичката се беше забила в костта. Накрая дойде капитанът от мостика и използва извити клещи, за да откачи разлагащия се крайник, който постави в натрошен лед в кутията на дека.
– Сега къде по дяволите ще слагаме рибата? – попита Джеймс Мейбъри.
– Ще измислим нещо, когато действително хванем такава.
Екскурзията на борда на „Мисти Мама IV” протичаше доста напрегнато. Джеймс Мейбъри три пъти провали добър улов, защото беше неспособен да възприема инструкции. Да се хвърля въдица в океана беше различно от ловене на щуки в езерата на родния му Уисконсин.
– Не трябва ли да съобщим някъде? – попита той капитана.
– Трябва, да.
Косматата лява ръка беше подпухнала и почерняла до цвета на патладжан. На мястото на отрязването при раменната кост имаше връхче. Плътта около раната изглеждаше разкъсана и безкръвна.
– Ей, виж това! – каза помощник-капитана.
– Сега пък какво? – попита Джеймс Мейбъри.
– Виж гадния му пръст, пич.
Джеймс Мейбъри надникна под капака на кутията за риба.
Ръката на мъртвеца беше свита в юмрук с изключение на средния пръст.
– Е, това вече е откачено! Той ни показва среден пръст – каза помощник-капитанът.
– Ей, виж това! – каза помощник-капитана.
– Сега пък какво? – попита Джеймс Мейбъри.
– Виж гадния му пръст, пич.
Джеймс Мейбъри надникна под капака на кутията за риба.
Ръката на мъртвеца беше свита в юмрук с изключение на средния пръст.
– Е, това вече е откачено! Той ни показва среден пръст – каза помощник-капитанът.
Капитанът му нареди да сложи нова стръв на въдицата на клиента.
– Случвало ли ви се е такова нещо преди? – попита Джеймс Мейбъри. – Кажете истината.
– Трябва да отидете да видите как е жена ви.
– Господи! Постоянно ще ми натяква за това. Луиза искаше да отидем на обиколка на Кий Уест с атракционното влакче. Не искаше да ходи на риба.
– Е, синко, в нашия бизнес ние това правим, създаваме спомени – каза капитанът.
Той се качи обратно на мостика, свърза се по радиото с бреговата охрана и им съобщи координатите на мрачния улов по GPS. Отговориха му да остане в района и да търси още части от тялото.
– Но аз съм с клиент – отговори той.
– Върши си работата – отговори диспечерът от бреговата охрана, – но си отваряй очите.
След като се успокои, Луиза Мейбъри съобщи на съпруга си, че желае да се върне в Кий Уест незабавно.
– Моля ти се, сладурче. Прекрасна сутрин е. – Джеймс Мейбъри не искаше да се върне в пристанището, без да е закачил нещо на въдицата си – не и след като се беше ръсил хиляда долара за лодката.
– Първият ден от медения ни месец и виж какво се случи! Не е ли ужасно?
– Първият ден от медения ни месец и виж какво се случи! Не е ли ужасно?
Джеймс Мейбъри погледна под капака на кутията за риба.
– Ти непрекъснато гледаш „От местопрестъплението”. Това тук е същата работа.
Жена му направи гримаса, но не обърна поглед. Тя отбеляза, че крайникът не изглежда истински.
– Истински е – каза Джеймс Мейбъри, сякаш се извиняваше. – Само помириши. – От изкуствена ръка не би излязла интересна история.
Докато истинската ръка беше чисто злато, много пляскане на длани с всичките си приятели в Мадисън. Хванал си какво? Не може да бъде, братко!
Луиза Мейбъри беше вперила поглед в крайника.
– Какво ли се е случило? – попита тя.
– Тигрова акула – отговори делово мъжът ѝ.
– Това на ръката венчален пръстен ли е? Каква тъжна история.
– Да ловим риба – извика помощник-капитана. – Кой е на ред?...
Няма коментари:
Публикуване на коментар