събота, 14 март 2015 г.

Джордж Р. Р. Мартин >> Леденият дракон

След него остава опустошена, замръзнала земя...

   Адара харесваше ледените гущери повече от всички домашни животинки.
   Но обичаше ледения дракон.
   Не знаеше кога го беше видяла за първи път.
   Струваше ѝ се, че винаги е бил част от живота ѝ, видение, зърнато в дълбоката зима, понесло се ведро на сини криле през мразовитото небе. Ледените дракони бяха рядкост и когато видеха някой, всички деца го сочеха в почуда, а старците мърмореха и клатеха глави. Беше знак за дълга и тежка зима, когато ледени дракони полетят над земята. Казваха, че в нощта, когато се беше родила Адара, видели леден дракон, затулил в полета си лика на луната, и оттогава го виждали всяка зима, а онези зими наистина били много лоши, пролетта идвала все по-късно всяка година. Тъй че хората кладяха огньове, молеха се и се надяваха да задържат дракона надалече, а Адара се изпълваше със страх.
   Но никога не се получаваше. Всяка година драконът се връщаше. Адара знаеше, че идва за нея.
   Леденият дракон беше голям, дваж по-голям от люспестите зелени бойни дракони, на които летяха Хал и приятелите му. Адара беше чувала легенди за диви дракони, по-големи от планини, но никога не бе виждала такива. Драконът на Хал беше доста голям, разбира се, пет пъти по-голям от кон, но все пак беше малък в сравнение с ледения дракон, а и грозен при това.
   Леденият дракон беше кристално бял, с онзи оттенък на бялото, когато е толкова твърдо и студено, че е почти синьо. Беше покрит със сив скреж и когато се движеше, кожата му се кършеше и напукваше, както снежната кора се пука под мъжки ботуш, и от нея се сипеха ледени люспици.
   Очите му бяха ясни, дълбоки и ледени.
   Крилете му бяха огромни и прилепови, целите обагрени в прозирно синьо. Адара можеше да види облаците през тях, а нерядко – луната и звездите, щом драконът се зарееше в мразовити кръгове през небесата.
   Зъбите му бяха три реда ледени висулки, нащърбени копия с неравна дължина, бели пред тъмносинята му паст.
   Когато леденият дракон плеснеше с криле, студените ветрове задухваха и снегът се завърташе на вихрушка, и светът сякаш се свиваше и тръпнеше. Зейнеше ли врата в зимния студ, тласната от внезапен порив на вятъра, стопанинът тичаше да я залости и мълвеше:
   – Леден дракон прелита тъдява.
   А отвореше ли леденият дракон огромната си уста да издиша, не огън бълваше от нея и не парещата сярна воня на по-мъничките дракони.
   Леденият дракон издишваше студ.
   Неговият дъх вледеняваше. Топлината бягаше. Огньове се смаляваха и гаснеха, смразени от студа. Дървета замръзваха дълбоко до ленивите си тайни души, а клоните им ставаха чупливи и пращяха под собствената си тежест. Животни посиняваха, скимтяха и умираха, облещили очи, и кожата им се покриваше със скреж.
   Леденият дракон облъхваше света със смърт. Смърт и тишина, и студ. Но Адара не се страхуваше. Тя беше зимно дете и леденият дракон бе нейната тайна.

Художник Луис Ройо
Издателство Бард


Няма коментари:

Публикуване на коментар