Напоследък не гледах на четенето с много добро око...
Когато разбрах, че работата ми вече не ме интересува и постоях около седмица, без да правя нищо, започнах да си търся оправдание за пред себе си. Например, че бях наследница на човекоподобна маймуна, космата красавица, която по цял ден е висяла на клона и се е пощела. Една прекрасна маймуна на средна възраст, с добри шансове за реализация в стадото. Сладък женски примат, за който ще кандидатстват поне два мъжки екземпляра и моята прародителка ще избере по-силния за чифтосване. Това ще е единственият избор, който ще ѝ се налага да направи. Една маймуна в мир със себе си. Успях да си представя, че аз съм тя, че никой не очаква нищо от мен и не се налага. За миг усетих допир до пълното щастие. После се опомних и видях колко зле се е отнесла еволюцията с мен. Каквото и да изберях, все страдах. Към свежия поток на мисълта, с който се гордеех – моя единствен капитал, – се задаваха тъмни облаци, оформяше се циклон. И щеше да докара много беди на главата ми. Такива като мен ставаха опасни и за околните. Бях класически случай на синдрома на крайното повишение – патологично състояние на служител, който е достигнал нивото на своята служебна некомпетентност. Цялата работа в машината на вестника, който оглавявах, се вършеше от останалите. Ако сега някой ме застреляше, ритъмът на работа с нищо нямаше да се наруши.
Изпробвах в течение на два дни да посещавам разни събития, без да записвам и да снимам. Всички услужливо се втурваха да ми изпращат прессъобщения и снимки. В днешно време всеки снима, дори чистачката, и всички искат да се видят във вестника. Вече нямаше институция или елементарна фирма без пиар. Тези хора ни изядоха главата. Помощничката ми сортираше материалите и снимките в папка за текущия брой. Дизайнерът нареждаше нещата като пъзели. Не трябваше да съм гений, за да осъзная, че бях абсолютно безполезна.
Пътят беше един – надолу...
Художник Дамян Дамянов
Издателство Сиела
Няма коментари:
Публикуване на коментар