Стивън Кинг >> Възкресяване

Обсебен от електричеството...

   Призори на 3 октомври, малко след като панаирът в Тулса затвори врати до следващата година, изпитах още един вторичен ефект от електрическия ток, с който Джейкъбс беше разтърсил мозъка ми. С надницата, която ми плащаше (доста щедра за работата ми като негов асистент), си бях взел стая в един пансион на четири пресечки от панаира. Беше ясно, че Джейкъб предпочита да е сам в кемпера, каквито и симпатии да изпитваше към мен (ако изпитваше симпатии), пък и беше крайно време да му освободя леглото.
   Прибрах се в квартирата към полунощ, около час след края на последното представление за вечерта, и заспах веднага. Почти винаги заспивах бързо. Откакто се бях изчистил от хероина, нямах проблеми със съня. Но през тази нощ се събудих след два часа – намирах се в буренясалия заден двор на пансиона. В небето сияеше леденият лунен сърп. Под него стоеше Джейми Мортън – гол, само с един чорап, около бицепса му беше пристегнат гумен маркуч. Нямам представа откъде се беше взел, но вените ми се бяха издути като въжета – идеални за боцкане, а ръката ми под маркуча беше бледа, студена и безжизнена.
   – Нещо стана – промълвих.
   Стисках вилица (кой знае откъде я бях взел) и отново и отново я забивах в изпъкналите вени над турникета. От местата на убожданията – най-малко десетина – капеше кръв.
   – Нещо. Стана. Нещо стана. О, майко, нещо стана. Нещо, нещо.
   Заповядах си да престана, но не можах. Не бях извън контрол, а извън собствения си контрол. Сетих се за електрическия Исус, който се плъзгаше по Езерото на мира. Сега приличах на него
   – Нещо.
   Бодване с вилицата.
   – Нещо стана.
   Бодване, бодване.
   – Нещо.
   Изплезих език и го прехапах. Чух отново силното изщракване – този път не до ухото, а някъде в главата ми. Непреодолимото желание да повтарям едни и същи думи и да се бода внезапно изчезна. Вилицата се изплъзна от юмрука ми. Развързах импровизирания турникет и ръката ми изтръпна, когато кръвта потече по вените.
   Погледнах луната. Треперех и се питах кой или какво ме беше завладяло преди малко. Защото определено бях под нечия власт. Върнах се в стаята си (слава богу, никой не видя как се размотавам гол из двора) и открих, че съм настъпил стъкло и съм се порязал доста дълбоко. Би трябвало това да ме събуди, само че не беше. Защо? Защото не спях. Бях сигурен. Нещо ме извади от тялото ми и се всели в него, управлявайки го като кола.
   Почистих раната и си легнах. Не споменах на Джейкъбс за случилото се – нямаше смисъл да го разказвам. Той щеше да ми намекне, че порезна рана вследствие на малка среднощна разходка е нищо работа в сравнение с чудотворно излекуване от тежка наркомания. И щеше да е прав. И все пак...
   Нещо стана...

Преводачи Даня Доганова, Павел Боянов, Весела Прошкова
Художник Димитър Стоянов – Димó
Издателство Плеяда (2015)