Раймундо Кареро >> Историята на Бернарда Соледад, тигрицата от Сертона

В плячкосаната земя...

   Дори нямаха време да разговарят. Мъжете вече бяха отвързали животното, което изпитваше силата на Анрике – пълен с храброст. Полковникът почти изкрещя, когато видя брат си, хвърлен от копитата на коня надалеч, да удря главата си в камък. Укротителят се надигна, още по-куражлия, и се качи на оградата. Конят, голям и силен, скачаше из двора, развял грива, с кръвясали очи, от муцуната му течаха лиги и той не спираше да хвърля къчове.
   Къчове срещу вятъра, къчове срещу оградата. Скачаше като полудял. В един миг Анрике си помисли да се откаже. Прокара ръка през нараненото си чело. Кръвта се стичаше по гърдите му, мокреше кожата му. Междувременно пред него, с очи черни, още по-хлътнали, още по-изпитателни, добре яхнала коня, елегантна, стоеше Бернарда Соледад. С подигравателна усмивка, тя попита:
   – Страх ли ви е?
   – Не, не ме е страх.
   – Тази работа винаги съм я вършила аз.
   – Вие също бяхте и сте тази, която командва несправедливостта. Завзехте всичките земи на нещастните жители на тази област, откраднахте добитъка, присвоихте си конете, разрушихте плантациите...
   – Всичко е направено, Анрике, в името на Пушинана. Полковник Педро Милитау Соледад, моят баща и ваш брат, няма кураж за нищо, некадърен е. Пада се на мен, най-голямата дъщеря, да взема инициативата.
   – Но без тирания...
   – Мъжете разчитат на куража ви, Анрике. Като се борите с дивите коне, вие разбирате, че в живота никой не може да избегне да бъде тиранин...
   Като събра цялата си омраза в зъбите и в мускулите си, Анрике изчака разяреното животно да мине покрай него. Докато скачаше, изкрещя:
   – Тигрица...

Преводач Антония Пеева
Издателство Весела Люцканова (2015)