– В събота имаме общо събрание на Лекарския съюз.
Като не откъсваше поглед от него, Нина попита:
– И какво друго искаше Бернацки? Нали той се обади?
– Нищо особено. Някакви организационни въпроси – махна с ръка Добранецки.
Твърде добре познаваше мъжа си, за да не проникне зад маската на безразличие върху лицето му. Досещаше се, че на главата му пак се е стоварил някакъв удар, че отново е претърпял поражение, което иска да скрие от нея.
Ах, този слаб човек, този човек, който не умее да се бори, който губи пост след пост и все повече е избутван в сянката, в сивите редици на посредствените лекари. В този момент тя почти го ненавиждаше.
– За какво ти се обади Бернацки? – твърдо попита тя.
Той стана, закрачи из стаята и заговори спокойно и снизходително:
– Вероятно... те имат право... Полага му се... Да не забравяме, че на Вилчур му се полага някаква морална компенсация за всичките му нещастия.
Нина се изсмя. В големите ѝ зелени очи проблесна пренебрежителна ирония. Красивите ѝ устни, устните, които бяха винаги в неговото съзнание, дори по време на работа, се разтегнаха в гримаса на отвращение.
– Компенсация?... Но той отдавна си я получи, и то тъпкано. Да не си сляп? Отнема ти постовете един след друг. Грабна ти управлението на болницата, издърпа ти студентите, пациентите, приходите... Компенсация!
Добранецки се навъси и каза с нетърпящ възражение тон:
– Всичко това му се полага. Вилчур е голям учен, гениален хирург.
– Да, а ти какъв си? Преди шест години, когато се омъжих за теб, вярвах, че ти самият се мислиш за най-добрия хирург, за най-прочутия учен.
Добранецки смени тона. Облегна се на ръба на бюрото, наведе се към жена си и заговори спокойно:
– Скъпа Нина, трябва да разбереш, че има известно степенуване, известна йерархия, има различни степени на човешките стойности... Как можеш да ме упрекваш, че съм достатъчно самокритичен, за да преценя, че Вилчур ме превъзхожда в много отношения и аз трябва да му отстъпвам?... Впрочем...
– Впрочем - хвана се за думата му тя – няма какво да говорим. Добре знаеш моето мнение по тази тема. Ако на тебе ти липсват амбиция и воля за победа, аз ги притежавам в излишък. Няма да се примиря с ролята на жена на някакво нищожество. И те предупреждавам: ако се стигне най-сетне дотам, че да бъдеш принуден да заминеш на работа в някакъв си Пилкутков, аз няма да тръгна с тебе.
– Нина, не прекалявай.
– О, така ще свърши всичко. Мислиш, че не разбирам ли? Още отсега Вилчур протежира доцент Бернацки. Ще те бутнат на дъното! Аз нямам с какво да взема коженото палто от кожухаря! Разбира се, това тебе изобщо не те интересува, но аз няма да го понеса, аз не съм се родила да бъда съпруга на някакъв си бедняк. И те предупреждавам…
Тя не довърши, но в гласа ѝ прозвуча прекалено ясна закана.
Професор Добранецки каза тихо:
– Не ме обичаш, Нина, никога не си ме обичала…
Тя поклати глава.
– Грешиш. Но аз мога да обичам само истински мъж. Истински - това означава борбен, побеждаващ, готов на всичко за жена си.
– Нина – каза той с нотка на упрек в гласа. – Нима не правя всичко, което е по възможностите ми?
– Не правиш. Ние все повече обедняваме, с нас все по-малко се съобразяват, избутват ни в сянката на обществото. А аз не съм създадена за живот в сянка. И не забравяй, че съм те предупредила!
Тя стана и тръгна към вратата. Когато вече бе поставила ръка на бравата, той извика:
– Нина!
Тя обърна глава. В очите ѝ, които преди малко искряха от гняв, той забеляза ужасяваща хладина.
– Какво друго искаш да ми кажеш? – попита тя.
– Какво искаш от мен?... Как трябва да постъпя?
– Как?... – Направи три крачки към него и каза убедено: - Унищожи го! Премахни го от пътя си! Стани безогледен като него и ще успееш да запазиш постовете си! – Помълча за момент и добави: – И мене... Ако държиш на това.
Като остана сам, той се отпусна тежко във фотьойла и се замисли. Нина никога не хвърляше думите си на вятъра. А той така добре си даваше сметка, че я обича, че без нея животът му би изгубил цялата си красота, целия си смисъл. Преди шест години, когато я молеше да се омъжи за него, той можеше да смята, че не моли за милост. Вярно че беше значително по-възрастен от нея, но се намираше на върха на успеха, на известността, на славата дори. И на здравето.
Последните три години му се отразиха фатално в това отношение. Професионалните и финансови неуспехи увредиха нервната му система.
Криеше от Нина все по-често повтарящите се чернодробни кризи, но не можеше да скрие техните последствия. Все повече напълняваше, спеше лошо, на подутото му лице се появиха зеленикави торбички под очите.
Нина дори не се досещаше колко тежко преживява той провалите си. Обвиняваше го в липса на амбиция – него, който цял живот се бе водил именно от амбицията, когото само амбицията беше издигнала до върховете!
Упадъкът бе започнал от оня фатален ден, когато намериха, когато той самият намери изчезналия професор Рафал Вилчур. Колко добре си спомняше този ден! Мрачната съдебна зала и на скамейката на обвиняемите брадат селянин с износени вълнени дрехи, знахар, селски знахар от далечните покрайнини, обвиняван за неразрешени практики, за операции, извършвани с примитивни, ръждиви шлосерски инструменти, за операции, спасили живота на мнозина бедни селяни в едно изостанало село...
Знахар...
Професор Йежи Добранецки пръв и единствен разпозна в него своя някогашен шеф и учител, професор Рафал Вилчур, след чието изчезване в продължение на петнайсетина години постепенно, но трайно заемаше, придобиваше и постигаше неговите позиции в науката, практиката и живота.
Имаше ли тогава право да премълчи своето откритие, имаше ли право да осъди Вилчур на по-нататъшно вегетиране в мизерия и несъзнаване на самоличност, звания, произход?... Днес професор Добранецки не искаше да мисли за това. Знаеше едно: онзи паметен ден преди три години стана проклятието на неговия живот.
Рафал Вилчур лесно се излекува от многогодишната си амнезия. Възвърна паметта си така бързо, както някога я беше изгубил, а заедно с паметта си върна всичко, което представляваше неговия свят преди трагичния случай. Върна се в своята катедра, при което Добранецки получи в замяна друга, второстепенна. Пое управлението на болницата, а също и на университетската хирургическа клиника. Неговото шумно намиране увеличи славата му. Славата, парите, почестите...
Преводач Иван Вълев
Издателство Хермес (2015)
Морал в Pimodo
Няма коментари:
Публикуване на коментар