четвъртък, 3 септември 2015 г.

Джордж Р. Р. Мартин >> Приказни песни

Антология

Сенки безмълвни в мрачината танцуват,
създания страшни сред тях се реят;
твари призрачни в тъмнината ловуват,
злодеи крилати в небето вилнеят.
В мъглата злокобна и призрачно сива
бездушни чудовища стръвно лудеят;
техен дом е земята на злото мъждива,
Корлос е светът, в който живеят.

Надпис, открит в пещера в Централна Европа,
служила някога като храм на тъмна секта; авторът неизвестен

   Мрак. Навсякъде цареше мрак. Зловещ, отблъскващ, вездесъщ, надвиснал над равнината като огромна душна мантия. Нито един лъч лунна светлина не успяваше да пробие мрака, нито една звезда не успяваше да озари земята. Нощта бе навсякъде – зловеща и всепроникваща, изпъстрена с вихри от задуш¬ливи сивкави мъгли, които танцуваха неуморно и променяха очертанията си с всяка стъпка.
   Нещо изграчи в далечината, но да се различи силуетът му бе невъзможно. Мъглите и сенките поглъщаха всичко.
   Впрочем не. Нещо се виждаше все пак. Насред равнината, извисила снага сякаш напук на суровите черни планини в далечината, се издигаше тънка като игла кула, устремила се към мъртвото небе. Тя се издигаше на много мили над равнината чак до висините, където бушуваха пурпурни мълнии и отраженията им танцуваха неуморно по лъскавите черни камъни. Единственият прозорец на кулата мъждукаше в приглушена тъмноалена светлина, единствено островче светлина сред океа¬на на нощта.
   Мъгливите вихри долу пристъпяха неловко, смутено; смътно шумолене, блъскане дори, нарушаваха мъртвешката тишина. Нечестивите обитатели на Корлос бяха обладани от страх, тъй като светлината, която идваше от кулата, показваше, че господарят им си е у дома. А от него се страхуваха дори демоните.
   Зловещото създание надзърна през единствения прозорец, разположен високо в черната кула, огледа безкрайния мрак, надвиснал над долината, и ги обсипа с ругателства. Разгневеното създание загърби бушуващите вихри на вечната нощ и обърна взор към добре осветените покои на своята цитадела. Нечий хленч отекна в тишината. Към мраморната стена бе прикован уродлив демон, който напразно се извиваше и гърчеше с надежда да се освободи от веригите. Господарят не остана доволен. Вдигна ръка и я насочи към страховития демон, опънал оковите. От нея излетя поток от черна енергия.
   Вик на агония прониза безкрайната нощ и демонът увисна безпомощно на стената. Окованият звяр бе мъртъв. Нито звук не нарушаваше покоя на кулата и нейния зловещ обитател. Господарят се отпусна върху огромния си трон с формата на прилеп, издялан от един-единствен къс искряща черна скала. Огледа помещението, сетне устреми поглед през прозореца, отвъд който се вихреха едва различими мрачни сенки.
   Демонът поне бе издал силен, пронизителен вопъл, който бе отекнал на много мили около зловещата кула. Бяха го чули дори в тъмниците, разположени дълбоко под земята, и затворените там демони бяха потръпнали в очакване на още по-ужасни мъки, тъй като този вик, този вопъл, бе самото въплъщение на гнева и яростта.
   От вдигнатия юмрук излетя нова струя черна енергия и се устреми към нощта навън. Нещо изпищя и от небето падна смътна сянка, разтърсена от конвулсии. Господарят на кулата се озъби в зловеща усмивка.
   – Нима това може да бъде истинско развлечение? Само в земите на смъртните, където властвах някога, мога да се забавлявам достойно. Да, някога властвах там и ще властвам отново! Ще ловувам човешки души! Но кога най-сетне ще се сбъдне пророчеството, кога ще бъде принесена жертвата, която да ме освободи от това безкрайно изгнание?
   Гръм разтърси мрака. Пурпурни светкавици озариха черните планини. А обитателите на Корлос потръпнаха от страх. Защото Саагаел, принцът на демоните, властелинът на Корлос, кралят на преизподнята, бе разгневен. А когато господарят на мрака не бе в настроение, поданиците му трепереха от ужас, скрити в мъгливите вихри.
   Хилядолетия наред големият храм бе лежал скрит сред пясъците и джунглите, самотен, изоставен. Вековен прах бе покрил пода, вековна тишина бе обладала мрачните му, потънали в сенки ниши. Светилище някога на мрака и злото, той бе обявен за табу от поколения туземци, затова никой не бе прекрачвал прага му от много столетия.
   Сега обаче, след безброй години на забвение, големите черни врати, покрити с издялани върху тях уродливи, но отдавна забравени символи, проскърцаха отново. Нечии стъпки нарушиха покоя на праха, трупал се цели три хиляди години, нечии викове нарушиха тишината на най-мрачните му кътчета. Появиха се двама мъже, които пристъпиха в древния храм бавно и неспокойно, като се оглеждаха предпазливо... 
Само децата се боят от мрака

Издателство Бард (2015)

Няма коментари:

Публикуване на коментар