Андерш де ла Моте >> Измамата

Краят на Играта...

   Като удар с юмрук в гърдите – горе-долу такова беше чувството. По някакъв странен начин гърмежът сякаш забави времето още повече. Изведнъж той долови всеки дребен детайл около себе си. Оръжието, насочено към гърдите му, провлеченият панически рев на тълпата. Навсякъде имаше тела, които се блъскаха в slowmotion. Които се опитваха да избягат възможно най-далеч от него.
   Но въпреки доказателствата, въпреки че барутният дим изгаряше лигавицата на носа му, а изстрелът все още отекваше в тъпанчетата, мозъкът му отказваше да приеме реалността. Като че се защитаваше от невъзможното, немислимото, нечуваното...
   Това не можеше да се случва.
   Не сега!
   Или изобщо някога!
   Тя беше стреляла по него...
   ТЯ
   БЕШЕ
   СТРЕЛЯЛА
   ПО НЕГО!!!
   Пистолетът продължаваше да сочи към гърдите му. Погледът ѝ над цевта беше леден, напълно освободен от чувства. Като че принадлежеше на съвсем различен човек. Някой непознат.
   Той опита да вдигне ръка към нея, отвори уста, за да каже нещо. Но единственият звук, който излезе от устата му, беше слабо скимтене. Внезапно и без ни най-малко предупреждение времето възвърна обичайната си скорост. Болката се разпростря като вълна от гръдния му кош, продължи надолу през тялото му и накара асфалта да се залюлее под краката му. Колената му се подкосиха и той направи две несигурни крачки назад, опитвайки се да запази равновесие.
   В следващия миг едната му пета се удари в бордюра на тротоара.
   Секунда безтегловност, докато той се бореше със закона за гравитацията.
   После усещане за свободно падане – като насън.
   С което за него Играта приключи.

   1 | A whole new [geim]?
   В мига, в който се събуди, HP осъзна, че нещо не беше наред. Минаха няколко секунди, докато успее да установи какво го притесняваше.
   Беше тихо.
   Твърде тихо...
   Спалнята гледаше към „Гулдгренд“ и той отдавна беше свикнал с постоянния шумов фон откъм „Сьодерледен“, който минаваше на няколкостотин метра оттам. HP едва се замисляше за съществуването му.
   Но вместо обичайното глухо бучене от трафика, примесено с някоя и друга сирена, лятната нощ беше мъртвешки тиха.
   Той погледна към часовника на радиото: 03:58.
   Ремонт на пътя, предположи той. „Сьодерледен“, „Сьодер Меларстранд“ и „Слусен“ бяха затворени за поредното закърпване... Но освен че това би означавало, че Пътния строител Боб работеше в stealthmode, той започна да осъзнава, че липсваха и други звуци. Нямаше вестникарчета, които да захлопват външните врати, нито пияници, които да надават рев откъм „Хорнсгатан“. Всъщност не се чуваше и най-малък звук, който да намеква, че отвън има оживена столица. Сякаш апартаментът му беше обгърнат от гигантски мехур, който го отделяше от околния свят. Принуждаваше го да живее в собствена вселена, където обичайните правила вече не важаха.
   Което в известен смисъл си беше напълно вярно...
   Забеляза, че сърцето му бе започнало да бие малко по-силно. Леко прошумоляване някъде в апартамента го стресна.
   Крадец?
   Не, невъзможно. Беше заключил блиндираната врата с всички три ключалки точно както обикновено. Вратата му беше излязла доста солено, но си струваше всяко проклето йоре. Стоманена рамка, двойни ключалки с резе тип „кука“ и you name it, така че от гледна точка на логиката нямаше как някой да е влязъл с апартамента. Но чадърът на параноята нямаше да се остави да бъде сгънат обратно толкова лесно...
   Той се измъкна от леглото, мина на пръсти по пода на спалнята и внимателно надникна във всекидневната. Отне му няколко секунди, но щом очите му се приспособиха към мрака, резултатът беше недвусмислен. Нищо, никакво движение нито във всекидневната, нито в малката кухня в съседство. Всичко беше окей, нямаше каквито и да било признаци за опасност. С изключение на онази неестествена тягостна тишина, която все още не беше отстъпила...
   Той се промъкна внимателно до прозореца и погледна навън. Долу на улицата нямаше жив човек, което всъщност не беше толкова странно, като се имаше предвид часът. „Мария Трапгренд“ далеч не изобилстваше от движение дори през деня.
   Затворено за пътен ремонт, така трябваше да е. Половината шибан „Сьодер“ вече изглеждаше като разкопките на Бирка, така че защо да не спрат изцяло движението за през нощта?
   Бобитата сигурно си бяха направили почивка за кафе...
   Plausible – абсолютно! Но въпреки това неприятното чувство не искаше да се разкара.
   Оставаше само антрето.
   Мина на пръсти по новите дъски, водещи към външната врата, като внимателно избегна третата и петата, защото знаеше, че скърцат.
   Когато му оставаше към метър, му се стори, че видя как пощенската кутия потрепери. Той замръзна насред крачката си, а ритъмът на сърцето му се ускори.
   Преди две години някой беше излял запалителна течност през вратата и беше драснал клечката. Страшно неприятно преживяване, което за него приключи с кислородна маска в болница „Сьодер“. Едва много по-късно бе схванал, че всичко това е било просто малък предупредителен изстрел, който да му напомни за правилата на Играта.
   Той подуши внимателно неподвижния въздух, но не усети миризма на керосин. И все пак вече беше напълно сигурен. Шумът беше дошъл от външната врата.
   Може би беше вестникарчето въпреки всичко?
   Той направи още две предпазливи крачки напред и доближи око до шпионката.
   Внезапният шум беше толкова силен, че той залитна назад в антрето.
   Проклятие!
   За няколко мига му се привидяха звезди, а сърцето му като че беше спряло.
   Още един яростен удар го накара да се отърси от шока.
   Някой беше напът да разбие вратата му!
   Стоманената рамка вече беше започнала да се огъва, така че който и да беше, трябва да е по-силен от Хълк. Трети трясък, метал срещу метал, не беше проклетият Брус Банър, а по-скоро истински боен чук – може би дори няколко.
   Рамката на вратата поддаде още няколко сантиметра и той внезапно видя металните шипове на ключалките през пролуката. Трябваха ѝ само още няколко удара.
   HP се завъртя, препъна се в собствените си крака и се просна на пода. Поредният удар по вратата запрати шумолящ залп хоросан върху краката му.
   Стъпалата му се хлъзгаха по дървения под, ръцете търсеха опора.
   Изправи се.
   Бързи крачки: всекидневната, спалнята.
   Отново фрас по вратата!
   Вкус на кръв в устата, сърцето като че експлодираше в гърдите му.
   Ръцете му трепереха толкова силно, че му беше трудно да завърти ключа в бравата.
   Каквоповсичкишибанидяволииисеслучвааа...
   Още един удар от външната страна на вратата, този път последван от хрущене, което по всяка вероятност означаваше, че рамката беше поддала.
   Той сграбчи бюрото, стъпи здраво на пода и за малко да падне по лице, когато то съвсем леко се плъзна към вратата.
   Скапан талашитен боклук!
   Ако стоманената врата отвън не можеше да спре нападателите, балтийската сглобяема мебел едва ли щеше да направи повече от това да му осигури няколко допълнителни секунди. Той се хвърли на леглото и затърси с ръце по нощното шкафче, което беше покрито с вестници и джобни книги.
   Телефонът, къде, по дяволите, беше телефонът?!
   Ето! Не, деба, това беше дистанционното на телевизора...
   Чу тичащи стъпки във всекидневната, груби гласове, които си викаха, но беше твърде фокусиран върху търсенето, за да чуе какво казват.
   Изведнъж пръстите му се натъкнаха на телефона толкова рязко, че той падна на земята.
   Мамка му!
   Тракане откъм дръжката на вратата, после дрезгав глас, който изрева:
   – Тук вътре!
   HP се метна на пода и размаха бясно ръце.
   Ето го там, съвсем близо до лявата му ръка.
   Грабна телефона и занатиска копчетата. Пръстите му още трепереха като от паркинсон.
   Едно, едно, две – е лесно да се набере... как не.
   Удар по вратата почти накара ИКЕА бюрото да се преобърне.
   – Ало, „СОС Аларма“, с какво мога да ви помогна? – каза сух телефонен глас.
   – Полицията! – изрева HP – Помогнете м...
   Ярък блясък го заслепи и се запечата в ретината му.
   Последва толкова мощен гръм, че му изкара въздуха.
   После му се нахвърлиха...

Преводач Любомир Гиздов

Художник Любомир Пенов

Издателство Сиела (2015)

Измамата в Pimodo

Андерш де ла Моте >> Тръпката

Играта винаги ще го открие. Той е готов на всичко...

   Беше будна само от няколко секунди, когато осъзна, че мъжът се намираше зад нея. Че той трябва да бе стоял дълго време под изгарящото слънце, чакайки я да се свести.
   Беше сънувала Ал-Гураб – малък мършав пустинен гарван със сини блестящи пера, който стоеше точно до нея на пясъка. Птицата беше наклонила глава и я гледаше любопитно с очите си, подобни на зрънца пипер, сякаш се чудеше какво правеше тя тук съвсем сама.
   Всъщност не знаеше дали беше фантазия, или истински гарван беше решил да огледа по-отблизо безжизненото ѝ тяло.
   Но истинска или не, птицата вече я нямаше – може би се бе изплашила от присъствието на мъжа?
   Неговото завръщане можеше да означава само едно.
   Тя се разсъни на мига – пулсът ѝ запрепуска към тъпанчетата.
   Пое си дълбоко въздух, преди бавно да обърне глава по посока на мъжа.
   Слънцето се отрази в предмета в ръката му, заслепи я и я накара инстинктивно да вдигне ръка над изгорялото си чело.
   И в същия миг тя осъзна, че Играта беше приключила.

1 | Neverlands

   С два бързи скока се озова върху нея.
   Тя не успя дори да реагира, преди той да я изтръгне от стола. Гърбът ѝ беше опрян в стената, а едната му ръка стискаше гърлото ѝ в задушаваща хватка – толкова силно, че пръстите на краката ѝ се бяха отделили от мекия килим.
   Изплашени викове и дрънчене на порцелан откъм останалите гости – но на него не му пукаше. Салонът беше на шестия етаж и на охранителите в хотела щяха да са им необходими поне три минути, за да стигнат дотам. Три минути бяха повече от достатъчни, за да успее да направи това, което бе принуден.
   Тя се давеше, опитваше се трескаво да разхлаби хватката, но той стисна още по-силно и усети как съпротивата изтича от нея. Цветът на добре гримираното ѝ лице спадна от яркочервено до тебеширено бяло само за няколко секунди и внезапно се оказа в тон със светлото ѝ леко облекло.
   Blond businesswoman – my ass!
   Като че толкова проста маскировка можеше да го заблуди.
   Той отпусна достатъчно, за да позволи умерена доза въздух да стигне до мозъка ѝ, докато със свободната си ръка опипваше за предмета на масата. Изведнъж посредствен ритник, насочен към чатала му, го накара да подскочи, но обувката ѝ бе паднала и без „Джими Чу“ шутът не беше достатъчно твърд, че той да я изпусне. Отново стегна ръка и притисна лицето си плътно до нейното. Ужасът в очите ѝ беше странно задоволителен.
   – Как, по дяволите, ме намерихте? – изсъска той и вдигна мобилния пред погледа ѝ. Изчистен сребрист модел със стъклен сензорен екран.
   Внезапно телефонът се съживи. Той инстинктивно го отмести малко встрани и за свое учудване откри собственото си лице на дисплея. Вторачен поглед, изпъкнали очи и зачервен и потен фейс. Телефонът явно имаше камера отпред, защото, щом завъртя дланта си, нейното ужасено пребледняло лице също влезе в кадър. Beauty and the fucking beast в podcast!
   Напълно откачено!
   Какво, по дяволите, правеше той всъщност?!
   Трябваше да представлява супергерой, спасител на светове – но това тук? Да се нахвърли на някаква мацка?! Толкова ниско ли беше паднал?
   Срещна погледа ѝ, но този път страхът в очите ѝ го накара единствено да се почувства празен.
   Той не беше себе си.
   Не беше...

Преводач Любомир Гиздов
Художник Любомир Пенов

Издателство Сиела (2015)

Тръпката в Pimodo