Уилям Текери >> Бари Линдън

Още един панаир на суетата...

Редмънд Бари е темпераментен, красив, обаятелен и харизматичен млад човек, устремил се да спечели много женски сърца и да завоюва високо положение в обществото. Потомък на обеднял благороден род, той се втурва стремглаво по социалната стълбица, извлича дивиденти от благородни каузи, шпионира и мами, усвоява до съвършенство изкуството да съблазнява и да прави кариера.

Когато среща ослепително богатата и красива графиня Хонория Линдън, около която се тълпят поклонници и обожатели, той решава, че това ще е неговата бъдеща съпруга. Тя има още едно качество – стар и болнав съпруг, което прави апетита на пробивния младеж още по-голям...

Преводач Емил Минчев
Издателство Персей (2015)

Джордж Елиът >> Адам Бийд

Чекръкът на времето и пасторална Англия

   В огледалото на една-единствена капчица мастило египетският чародеец дръзва да разгърне пред случайния друмник стародавни платна на отминали епохи. Тъкмо това възнамерявам да сторя и аз за тебе, читателю. С капчицата мастило на върха на перото си ще ти опиша просторната работилница на мистър Джонатан Бърдж, дърводелец и строител в селцето Хейслоуп, точно както изглеждаше тя на 18 юни в годината господна 1799.
   Следобедното слънце бе доста сгорещило петимата труженици вътре, увлечени в изработката на врати, прозоречни рамки и дървени облицовки. Уханието на бор от струпаните накуп дъски пред отворената врата се примесваше с мириса на храстите бъз, грейнали досами открехнатите прозорци с белоснежни цветове посред лято. Кoсите слънчеви лъчи се провираха през прозирните стърготини, разхвърчали се пред неуморното ренде, озаряваха и гладката повърхност на дъбовата ламперия, подпряна на стената. Едро сиво овчарско куче си бе намерило удобна постеля върху купчината меки стърготини и както си лежеше, опряло муцуна върху предните лапи, сегиз-тогиз сбърчваше вежди и току поглеждаше най-високия от петимата работници, който гравираше герб в средата на дървена полица. Мощният баритон на този дърводелец се извиси в песен, заглушила шумовете от рендето и чуковете:

   Сърце мое,
   събуди се с първите лъчи,
   дневната си дажба труд свърши!
   Мързелът е смъртен враг!

   Ала в този миг се наложи да се измери нещо и понеже подобно действие изисква внимание, звучният глас премина в тих шепот, а после отново екна с подновена мощ:

   Всяка дума – искрена като сълза,
   съвестта ти – чиста кат зора.

   Такъв глас може да извира само от широк гръден кош и точно такъв бе гръдният кош на снажния мускулест мъж, почти шест фута висок – снагата му беше толкова изправена, а главата така вирната, че когато се отдръпна, за да огледа работата си отстрани, придоби стойка на войник. Под навитите над лакътя ръкави се виждаха яки ръце, които вероятно биха осигурили на левента победа във всяко състезание по физическа мощ. И все пак издължените гъвкави длани и силните му пръсти загатваха за сръчност и майсторлък. С високия си бой здравенякът Адам Бийд имаше вид на саксонец и напълно отговаряше на името си. Ала черната му като смола коса, която още по-силно се открояваше поради контраста със светлата книжна шапка, както и изпитателните черни очи, проблясващи изпод добре очертаните, плътни и подвижни вежди, издаваха примес с келтска кръв. Лицето му бе едро, грубо изсечено, а когато застиваше в покой, то не излъчваше друга прелест освен израза на пълна добронамереност, честност и интелигентност.
   От пръв поглед става ясно, че дърводелецът до Адам му е рoден брат. Младежът е почти толкова висок, има същите черти, същия цвят на косата и оттенък на кожата. И все пак силната семейна прилика сякаш още повече подсилва голямото различие в осанката и израза на лицата им. Широките рамене на Сет са леко приведени, очите му – сиви, а веждите не толкова плътни и загатват за по-голяма вглъбеност. Колкото до погледа му, той съвсем не е изпитателен, а доверчив и благ. Сет е захвърлил книжната си шапка и сега може да видите, че косата му не е гъста и права като на Адам, а мека и вълниста, така че ясно се очертава извивката на черепа, категорично по-силно изявена от извивката на челото.
   Скитащите се безделници винаги бяха сигурни, че могат да получат някой грош от Сет, но почти никога не се обръщаха към Адам.
   Подир малко Сет прекъсна вокалното изпълнение на Адам, съпроводено от дърводелските инструменти, и като вдигна вратата, върху която усърдно се бе трудил, подпирайки я на стената, заяви:
   – Готово! За днес си свършѝх врътата.
   Всички дърводелци вдигнаха глава. Джим Солт, плещест червенокос мъж с прякора Шотландеца, спря да рендосва, а Адам се обърна към Сет, силно изненадан:
   – Айде бе! Верно ли сметаш, че си я натаманил докрай?
   – Е па да! – отговори Сет, също изненадан. – Та кво не ѝ е наред?
   Силният кикот на другите трима дърводелци накара Сет да се огледа смутено. Адам не се включи в кикота, но леко се усмихна, като добави с по-мек тон от преди:
   – Амче де ѝ е джамът?
   Отново екна силен кикот, а Сет се хвана за главата и се изчерви до корена на космите си.
   – Ураааа! – закрещя дребен пъргав човечец с прякора Жилестия Бен, който се втурна напред и сграбчи вратата. – Ше сложим тая връта в кьошето на работилницата, па ше ѝ туриме отгоре надпис „Дело на Сет Бийд, методисчето“. Ей, Джим, я дай червената боя.
   – Глупости! – отсече Адам. – Остави тая работа, Бен Кранидж. Па и ти некой ден може да свършиш такваз работа. И тогаз ще ти се изкриви усмивката.
   – Да имаш да вземъш, Адаме! Бая време требе да мине, доде се напълни чутурата ми с методиски дивотии – тросна му се Бен.
   – Па тя често е пълна с пийене, що е къде-къде по-лошо!
   Бен обаче вече бе сграбил червената боя с намерението да сложи отгоре надписа и като въведение към начинанието си изписа във въздуха буквата „С“.
   – Остави тая работа, чуеш ли? – извика Адам, като пусна рендето, приближи се до Бен и го сграбчи за дясното рамо. – Остави я, щото като нищо ше ти светя маслото!
   Бен се разтресе в желязната хватка на Адам, но понеже бе храбър дребосък, не пожела да отстъпи. Със свободната си ръка той рязко издърпа четката от безпомощната си десница, сякаш решен да изпълни дръзкото си намерение с лявата ръка. Адам завъртя мъжа в лапите си, сграбчи и другото му рамо и като го блъсна напред, го залепи до стената. И тогава се намеси Сет:
   – Стига вече, Ади, стига! Бен се майтапи. Амче прав е да ми се смее... то и мен ме напушва смех заради глупостта ми.
   – Нема да го пусна, дорде не ми обещае да остави врътата.
   – Айде, Бен, момчето ми – започна да го придумва Сет, – нека не се караме за таквиз ми ти работи. Па нали знаеш, че току-така Адам нема да отстъпи. Що се мъчиш през иглени уши камила да прекараш! Речи просто, че ше оставиш врътата, и тури край на целата олелия.
   – Ич не се плаша от Адам – отговори Бен, – ама ше я остава само щото ти ме помоли, Сет.
   – Добре, Бен, тe това е умна приказка – заяви усмихнат Адам и отпусна юмрук.
   Всички отново се захванаха за работа. Ала Жилестия Бен, най-силно засегнат от телесната схватка, изпита потребност да отвърне на унижението с уместна проява на язвителност.
   – За кво си мислеше, Сет – заговори отново той, – га забрави джама... за убавото лице на оная пасторка или за проповедта ѝ?
   – Слушай, Бен – добродушно му заприказва Сет. – Тая вечер тя ше изнесе проповед на ливадата. Па току-виж земеш да се размислиш за живота си, вместо да припяваш ония ми ти кръчмарски песни, дето много ти допадат. Може да се фанеш за религията и туй ше ти е най-големата печалба.
   – Секо нещо с времето си, Сет. Ше се сета за това, га се задома. На ергените не требе голема печалба. Току-виж и азе зема да омешам задирянето на моми с религията като тебе, Сет. Ама ич нема да ти ареса, ако и азе си падна по проповедите и застана между тебе и убавата пасторка, па накрая ти я отнема.
   – Ич не ме е страх от туй, Бен. Тя май не е нито за тебе, ни за мене. Само ела да я чуеш и вече нивгаш нема да говориш лековато за нея.
   – Амче чуда се дали да не дода да я вида тая вечер, ако нема убава сбирка в кръчмата. Та ква ше ѝ е проповидта? Моиш ли ми каза, Сет, ако не стигна навреме?
   Да не е онуй: „Що си дошъл тук да видиш?“. Пророчица, а? Слушай кво ше ти река – тя е много по-голема работа от пророчица, просто е страшно убава млада жена.
   – Стига, Бен – много строго го сряза Адам. – Недей да издумваш библейско слово. Веке доста прекали.
   – Кво бе, да се не отмeташ, Адаме? Амче, както мислех, съвсем доскоро беше върло против жени проповеднички, нали?
   – Не, не се отметам. Не ти рекох нищо за проповедничките, а да не издумваш библейско слово. Остави на мира Библията. Имаш книжка със смешки, нали, и много се гордееш с това. Пипай нея с мръсните си ръце.
   – Леле-мале, зел си да ставаш светец като Сет. Сметам, че ше идеш на проповедта ѝ довечера. И пръв ше отвориш гърло да запееш. Чуда се кво ли ше рече пастор Ъруин, га разбере, че галеникът му Адам Бийд се е изметнал и станал методис.
   – Ич не се тревожи за мене, Бен. Нема нивга да стана методист, както и ти нема да станеш. Ама ти току-виж си станал и нещо по-лошо. Пасторът Ъруин има достатъчно акъл в глъвата да се не меси и да остава ората да правят що щат с религията. Както често ми вика, то си е лична работа между Бог и човека.
   – Амче тъй е, я, ама все пак той ич не обича вас, сектантите.
   – Верно е сигур, ама и азе не обичам гъстата бира на Джош Тод, но не ти преча да я къркаш, а после да щурееш.
   Закачката на Адам предизвика смях, но Сет отговори с много сериозен глас:
   – О, не, Адаме, не требе да сравняваш нечия вера с гъста бира. И ти също верваш в това, що твърдат секакви сектанти и методисти, а и сите набожни ора.
   – Стига, Сет. Не се присмивам на ничия вера. Секи да прави що казва съвестта му. Само сметам, че ше е много по-добре, ако съвестта им ги накара да замълчат в черквата – там може много да се научи. А па има и таквоз нещо като прекален светец. В тоя свет требе да верваме и в други неща освен в Евангелието. Амче погледни каналите, мостовете, машините по рудниците, а още и предачните станове на Аркрайт в Кромфорд. Сметам, че човек требе да научи и други неща освен Евангелието, та да си върши работата как требе. Ама ако слушаш само проповедниците, това значи човек цел живот нищо да не върши, а само да си затвара очите и да се вслушва в душата си. Сметам, че човешката душа е дело на Божията обич и секи требе да обича Библията. Ама що казва тя? Амче тя казва, че Бог е вложил духа си не само в молитвения дом, но и в работника, за да мое той да изпипва убаво дърворезбата и всичко останало. И азе така гледам на нещата – духът Господен е в секо нещо по секо време, в понеделниците, както и в неделите, а още и в големите дела и изобретенията, в сметането и механиката.
   Бог помага на главите и ръцете ни, както и на душите ни. И ако човек свърши некоя работа извън работно време – да напраи пещ на жена си, за да не оди тя до пекарната, или да окoпа градинката, за да изкара повечко картофи, тогаз той върши къде-къде по-големо добро и е по-ближе до Бога от оня, дето само търчи подир проповедника, моли се и реве.
   – Браво на тебе, Адаме! – възкликна Шотландеца Джим, поспрял рендето, за да намести дъските, докато Адам говореше. – По-убава проповед от сума време не съм чул. Та да си дойдем на приказката, мойта булка вече цела година ме кандърдисва да ѝ направа пещ.

   – Верни неща рече, Адаме – замислено отбеляза Сет. – Ама много добре знаиш, че кога чуе словото на проповедниците, дето толкоз хулиш, дембелинът бая често става работлив. Баш проповедникът изпразва кръчмите и ако човек има вера в Бога, това ич му не пречи да си гледа работата.
   – Само дето мое да забрави да тури джама, а, Сет? – подхвърли Жилестия Бен.

   – О, Бен, цел живот ше ме майтапиш за това. Ама за туй религията нема вина. Амче Сет Бийд цел живот си е бил заплес и е много жалко, че религията не го оправи.
   – Ич не ми се връзвай, Сет – омекна Жилестия Бен, – да забравиме за джама, сърцат човек си ти. Не се наежваш току-тъй от сека подхвърлена шегичка, като некой от твойта рода, па макар наверно да е по-голем умник.
   – Сет, момчето ми – заговори Адам, пренебрегнал язвителните думи, подхвърлени срещу него, – не исках да те обида. Немах тебе предвид с приказките си. Некой гледа на нещата по един начин, а па друг – поиначе.
   – О, да, Ади, знам, че не си искал – отговори Сет. – Много добре знам. Ти си кат кучето ми Джип – ту ме лаиш, ту после ми лижеш ръката.
   В продължение на няколко минути всички дърводелци се умълчаха, потънали в работа, докато черковният часовник не удари шест часа. Още не бе заглъхнал и първият удар, когато Шотландеца Джим остави рендето и посегна към якето си. А Жилестия Бен заряза наполовина завъртения винт и захвърли отвертката си в сандъчето с инструментите. Мълчаливеца Тафт, верен на прякора си, не бе обелил и дума по време на предишния разговор, но сега, едва-що размахал чука, веднага го захвърли. Сет също поизпъна гръб и посегна към книжната си шапка. Единствено Адам продължи работата си, сякаш нищо не се е случило. Ала като усети замлъкването на инструментите, вдигна глава и с възмутен глас заяви:
   – Слушайте! Яд ме е, кога вида как майсторите фърлат веднага инструментите си още при първия удар на часовника, секаш работата ич не ги радва и се вардат да не направат некое движение нахалос.
   Сет леко се позасрами и забави приготовленията си за тръгване, ала Мълчаливеца Тафт наруши мълчанието си и заяви:
   – Глей сега, Адаме, момчето ми, приказваш като младок. Га станеш на четирсе и шес като мене, место на двайсе и шес, нема толкоз да се кефиш на работата.
   – Дрънкаш глупости – отговори Адам, все още ядосан. – Та кво общо има работата с възрастта! Сметам, че още не си се схванал. Яд ме е да вида как некой като ударен отпуща ръце още при първия звън на часовника, секаш работата не го прави горд и щастлив. Амче дори точилото ше продължи още малко да се върти, след като го спреш.
   – Дрън-дрън, Адаме! – възкликна Жилестия Бен. – Остави на мира човека, чуеш ли? Преди малко намираше махана на проповедниците... ама и ти секаш си падаш по проповедите. Моеш да аресваш работата повече от кефа, ама на мене ми дай кеф. А па на тебе баш туй ти требе... тогаз ше ти се отвори още работа...

Преводач Весела Кацарова
Издателство Колибри (2015)

Томас Харди >> Уесекски истории и други разкази

Нищо не е толкова странно, че да не се е случвало никога. ТХ

Уесекски истории

   Тримата странници

   История от 1804 година

   Меланхоличният хусар от немския легион
   Изсъхналата ръка
   Съграждани
   Натрапници в „Нап“
   Раздвоеният проповедник

Други разкази

   Трагедията на две амбиции
   Адвокатска обиколка
   Свирачът на шотландски танци
   Преобразилият се мъж
   Просто интермедия

Преводач Весела Кацарова

Художник Петър Станимиров

Издателство Изток-Запад (2015)

Агата Кристи >> Изпитание за невинните

Някой би го направил отново, за да остане в сянка...

   Артър Калгъри чу тихото пляскане на веслата, когато лод- ката спираше до кея, спусна се по стръмния склон и се качи в нея, докато лодкарят я задържаше с прът. Старецът остави у Калгъри странното впечатление, че той и лодката му си принадлежат взаимно – едно неделимо цяло. Когато откъм морето задуха студен ветрец, отплаваха.

   – Студено е тази вечер – забеляза лодкарят.

   Калгъри отговори утвърдително. После се съгласи, че е по-студено от вчера.

   Струваше му се, или мислеше, че му се струва, че съзира прикрито любопитство в очите на лодкаря. Ето един чужденец. И то чужденец след закриването на туристическия сезон. Още повече, този чужденец се прехвърля през реката в необичаен час – твърде късно за чая в кафенето при вълнолома. Няма куфар, така че не би могъл да идва, за да остане. Защо, чудеше се Калгъри, бе дошъл така късно през деня? Беше ли наистина затова, че подсъзнателно бе отлагал този момент? Оставяйки колкото може за по-късно онова, което трябваше да бъде извършено. Пресичаше Рубикон – реката... реката... Мислите му се върнаха на онази, другата река – Темза.

   Той се бе взрял в нея невиждащ (едва вчера ли беше?), после се бе обърнал, за да погледне пак мъжа, който седеше срещу него на масата. Онези замислени очи с нещо в тях, което той не бе могъл да разбере. Нещо сдържано, нещо което се мислеше, но не се изразяваше.

   „Предполагам – помисли си Калгъри, – че се учат никога да не дават израз на мислите си.“

   Цялата работа ставаше твърде страшна, когато човек се сблъска с нея. Той трябваше да направи онова, което трябваше да се направи – и след това да забрави!
   Намръщи се, като си спомни вчерашния разговор. Онзи приятен, тих, несигурен глас, който казваше:

   „Твърдо ли сте решили да действате така, доктор Калгъри?“

   Разгорещено бе отвърнал:

   „Какво друго мога да сторя? Виждате, нали? Трябва да се съгласите. Това е нещо, което не мога да отмина“.

   Ала той не бе разбрал погледа на онези раздалечени сиви очи и отговорът малко го забърка. „Човек трябва да разглежда нещата от всички страни – да ги обсъди от всички аспекти.“

   „От гледна точка на правосъдието положително може да има само един аспект.“

   Той бе говорил разпалено, помисляйки за миг, че това е недостоен намек да се потули работата.

   „В известен смисъл, да. Но вие знаете, има нещо повече от това. Повече от – нека го наречем – правосъдието.“

   „Не съм съгласен. Нека семейството го обсъди.“

   А другият бързо бе казал:

   „Разбира се – о, да, разбира се. Тях имах предвид“.

   Нещо, което на Калгъри се бе сторило безсмислица! Защото, ако човек мислеше за тях...

   Но веднага след това другият мъж бе добавил без промяна в приятния си глас:

   „Това изцяло зависи от вас, доктор Калгъри. Трябва, разбира се, да постъпите точно така, както чувствате, че е необходимо“.
   Носът на лодката зари в брега. Рубикон бе преминат. Тихият западняшки глас на лодкаря изрече:

   – IЦе ви струва четири пенса, господине, или искате и да ви вьрна назад?

   – Не – отвърна Калгъри. – Връщане няма да има.

   (Колко съдбовно прозвучаха думите му!)

   Той плати, после попита:

   – Позната ли ти е някаква къща, наречена Съни Пойнт?
   Любопитството веднага престана да бъде прикрито. Интересът в очите на стареца жадно се повиши.

   – Разбира се. Тя е там, вдясно от вас – можете да я видите през онези дървета. Тръгнете нагоре по хълма и по пътя вдясно, после свийте в новия път през имота. Тя е последната къща, досами края.

   – Благодаря.

   – Казахте Съни Пойнт, господине? Където госпожа Аргайл...

   – Да, да... – прекъсна го Калгъри. Той не искаше да обсъжда това. – Съни Пойнт.

   Бавна и доста особена усмивка изви устните на лодкаря. Изведнъж заприлича на лукав древен сатир.

   – Тя кръсти мястото така... през войната. Къщата беше нова, разбира се, току-що построена, но нямаше име. Мястото, където е построена – онзи гъсталак – се казва Вайпърс Пойнт. Обаче на нея Вайпърс не ѝ се хареса – не и като име за нейната къща – и го кръсти Съни Пойнт. Но всички ние си го наричаме Вайпърс Пойнт...

   Калгъри му поблагодари рязко, сбогува се и тръгна нагоре по хълма. Всички, изглежда, се бяха прибрали в къщите си, но той си представяше как невидими очи надничат през прозорците, очи а хора, които го наблюдаваха и знаеха къде отива, които си казваха един другиму: „Oтива във Вайпърс Пойнт...“.

   Вайпърс Пойнт. Колко ужасно подходящо трябва да е из- глеждало това име...

   „Защото е по-остър от змийски зъб...“

   Той рязко прогони тези мисли. Трябваше да се стегне и да реши какво точно ще каже...

Художник Димитър Стоянов – Димó

Издателство Ера

Изпитание за невинните в Pimodo

Ан Бронте >> Агнес Грей

Роман, вдъхновен от опита на Ан

Агнес е най-малката дъщеря на пастор, който е изпаднал във финансово затруднение. Единственият път за младото момиче да се измъкне от бедността и да помогне на семейството си е да поеме грижата за разглезените деца на богат аристократ.
Ан Бронте разказва една на пръв поглед обикновена история, изпълнена с много обрати, размисли и неочаквани развръзки. Героинята е мила, деликатна и изискана, но с истинска упоритост и непреклонност следва мечтите си, не се предава и постига истинско щастие и хармония в живота си.

Издателство Шамбала Букс

Агнес Грей в Pimodo

Джейн Остин >> Абатството Нортангър

Калейдоскоп от живота на английската аристокрация

   Никой, видял Катрин Морланд като дете, не би предположил, че е родена да стане литературна героиня. И житейските обстоятелства, и характера на родителите ѝ, и собственият ѝ външен вид и нрав бяха против нея. Баща ѝ беше свещеник, но не невзрачен и беден, а много достоен човек, нищо че името му бе Ричард. Отгоре на всичко, на младини не беше красавец. Имуществото му му даваше относителна независимост, а и получаваше добри доходи от две свещенически длъжности. Този добър човек не проявяваше никаква склонност да държи дъщерите си под ключ. Майката бе жена с практичен дух, здрав разум и благ нрав, и което е по-забележително, със силна физика. Имаше трима сина, по-големи от Катрин, и вместо да умре при раждането на дъщеря си – както всеки би очаквал – продължи да се радва на живота, да се сдобие с още шест деца, да ги гледа как растат и да се радва на отлично здраве. За едно семейство с десет деца винаги казват, че е прекрасно, впечатлени от броя на главите, ръцете и краката. Като че ли това бе единственото основание, посоченото прилагателно да се използва за семейство Морланд, защото всички те бяха направо възгрозни. В продължение на много години от живота си и Катрин не беше по-хубава от останалите. Имаше слаба и ъгловата фигура, жълтеникава безкръвна кожа, тъмна права косица и остри черти. За външния ѝ вид – толкова, но и умът ѝ също нямаше остротата на ума, характерен за една героиня на роман. Катрин обичаше всички момчешки игри и предпочиташе крикета не само пред куклите, но и пред по-възвишените детски забавления като отглеждане на съселче, хранене на канарче и поливане на розови храсти. Абсолютно нищо не я влечеше към градината и ако някога се случеше да набере цветя, това се дължеше на желанието да стори някоя беля – поне така предполагам, защото винаги предпочиташе да откъсне онези цветя, които ѝ бе забранено да пипа. Такива бяха наклонностите ѝ, а способностите ѝ не отстъпваха по странност. Катрин не бе в състояние да усвои или схване нещо, ако някой не стои до нея, за да я учи. А това не беше лесно, защото тя често се разсейваше и мисълта ѝ летеше в друга посока, затова възприемаше трудно. Цели три месеца майка ѝ я учи да повтаря „Молитвата на просяка“ а, в края на краищата, по-малката ѝ сестра Сали започна да я рецитира по-добре от нея. Катрин невинаги възприемаше трудно – тя научи баснята „Заекът и много му приятели“ по-бързо от всяко друго момиче в Англия. Майка ѝ имаше желание Катрин да учи музика и момичето бе убедено, че това ще му хареса, защото много обичаше да дрънка по клавишите на стария забравен клавесин. Осемгодишна започна да взима уроци, но само след година ѝ дотегна и мисис Морланд, която не държеше да прави дъщерите си изтънчени изпълнителки, ако им липсваха дарба или изпитваха отвращение към дадено изкуство, ѝ позволи да се откаже. Денят, в който освободиха учителя по музика, бе един от най-щастливите в живота на Катрин. Дарбата ѝ да рисува също не беше особено впечатляваща, въпреки че всеки път, когато и попаднеше писмо, адресирано до майка ѝ, с широки полета или друг случаен къс хартия, тя показваше художествените си умения, като изобразяваше все едни и същи къщи, дървета, кокошки и пилета. На четене я учеше баща ѝ, на френски – майка ѝ. По нито един от тези предмети младата дама не би учудила някого с познанията си, защото използваше всяка възможност да се измъкне от уроците. Какъв странен и необясним характер! Въпреки всички признаци на пълна липса на интереси и упоритост, на десетгодишна възраст Катрин нямаше нито лошо сърце, нито непоносим нрав. Рядко проявяваше инат, още по-рядко – свадливост и беше много добра с по-малките, като се изключат единични случаи на тиранично отношение. Въпреки това, често беше шумна и необуздана, мразеше да стои на едно място и да се пази чиста. За нея най-приятното занимание на света беше да се търкаля по тревата на зеления хълм зад къщата.
   Такава бе Катрин на десет години. На петнадесет външността ѝ започна да се оправя. Тя къдреше косите си и мечтаеше за балове, тенът на лицето ѝ се разхубави, закръгленост и розовина смекчиха чертите ѝ, жизнерадост стопли очите ѝ, а фигурата придоби по-голяма завършеност. Детската мърлявост отстъпи място на влечението към хубавите дрехи. Тя стана чисто и с вкус облечено момиче и имаше удоволствието понякога да дочува как баща ѝ и майка ѝ коментират променения ѝ външен вид. „Катрин се превръща в доста добре изглеждащо момиче, може да се каже, че е почти хубава“. Подобни думи от време на време достигаха до ушите ѝ и звучаха много омайно! Когато едно грозноватичко през първите петнадесет години от живота си девойче сполучи да изглежда почти хубаво, това му носи по-голямо удоволствие, отколкото е в състояние да изпита онази, която е била красавица още в люлката.
   Мисис Морланд беше много добра жена и искаше да види децата си израснали като достойни хора във всяко едно отношение, само че времето ѝ беше толкова плътно запълнено с раждания и учене на по-малките, че големите ѝ дъщери бяха оставени да се оправят както намерят за добре. При подобно отношение, няма защо да се учудваме, че Катрин, която по природа не носеше в себе си нищо възвишено и драматично, на четиринадесетгодишна възраст предпочиташе крикета, бейзбола, ездата и скитането в гората пред книгите, или поне пред онези с поучително съдържание. Иначе тя нямаше абсолютно нищо против четиво, от което не е необходимо да се извлича някакво полезно знание и което има занимателен сюжет, без нравоучителни разсъждения. Между петнадесетата и седемнадесетата си година, обаче, Катрин вече се подготвяше да стане героиня. Четеше всички произведения, които трябва да четат героините, за да обогатят паметта си с нужните цитати – безкрайно полезни и утешителни в превратностите на изпълнения им със събития живот.
   От Поуп тя се научи да порицава онези, които:

   … показват престорена горест.

   От Грей разбра, че:

   Родени в пустош, толкова цветя
   напразно руменеят и ухаят.

   Томпсън ѝ разкри:

   … задача чудна: зряла мъдрост
   в съзнанието детско да градиш.

   А от Шекспир тя доби огромен запас от знания, между които, че:

   Ревнивецът най-празни дивотии цени като библейски аргументи.

   А

   … и бръмбарчето, под крака ни, чувства телесната си болка силно, както когато мре гигант

   Влюбената млада жена пък винаги изглежда така:

   … и сякаш християнско
   търпение, изсечено на надгробен камък,
   седеше тя, усмихната в скръбта си.

   Да, Катрин се бе усъвършенствала достатъчно, а и в много други области бе напреднала изключително много. Вярно, че не можеше да пише сонети, но имаше воля да ги чете. Ясно беше, че няма никаква вероятност да хвърли в екстаз всички гости, като им изпълни на пианото композирана от самата нея прелюдия, но пък можеше да слуша как другите свирят, почти без да се отегчава. Най-слабото ѝ място бе неумението да борави с молива – Катрин до такава степен нямаше понятие от рисуване, че не би могла да опита дори да скицира профила на своя любим, та, както се полага, той да я изненада в това ѝ занимание. В това отношение тя отчайващо не успяваше да мери ръст с истинските героини. Засега не осъзнаваше собствената си непълноценност, защото нямаше любим, чийто портрет да поиска да нарисува. Катрин бе достигнала седемнадесет годишна възраст, без да срещне нито един симпатичен младеж, който да събуди нейните чувства, без да разпали у никого истинска страст и дори без да предизвика нечие възхищение, което да не е все пак прекалено умерено и преходно. Това наистина бе твърде странно. По правило, обаче, странните неща могат да се обяснят, ако справедливо се потърси причината им. В околността нямаше нито един лорд – къде ти, нямаше дори баронет. Сред познатите им не се намираше дори и едно семейство, отгледало и дало средства за препитание на случайно подхвърлено пред вратата им момченце, нямаше дори един млад мъж с неизвестен произход. Баща ѝ нямаше храненик, а най-богатият земевладелец в енорията беше бездетен.
   Когато, обаче, една млада дама е създадена да бъде героиня, дори четиридесет скучни семейства, живеещи наоколо, не могат да ѝ попречат. Нещо непременно ще се случи и ще изпречи героя на пътя ѝ. И то се случи.
   На мистър Алън, собственик на по-голямата част от имотите около Фулъртън, селото в Уилтшър, където живееха семейство Морланд, бяха препоръчали да отиде в Бат, за да лекува подаграта си. Съпругата му, добродушна жена, която много обичаше мисис Морланд и вероятно съзнаваше, че ако приключенията не идват при една млада дама в собственото ѝ село, тя трябва да ги търси навън, покани Катрин да замине с тях. Мистър и мисис Морланд преливаха от съгласие, а Катрин – от щастие...

(Откъсът е по превода на Надежда Караджова)

Издателство Мърлин Пъбликейшън

Абатството Нортангър в Pimodo

Чарлз Дикенс >> Коледна песен

Приказка за призраци

   Марли беше мъртъв, това като начало. Няма абсолютно никакво съмнение. Документът за регистриране на погребението му беше подписан от пастора, чиновника, собственика на погребалното бюро и главния опечален. Подписа го Скрудж. А името на Скрудж се уважаваше в търговския свят – под каквото и да се подпишеше той.

   Старият Марли беше мъртъв като гвоздей на врата, както казват по нас. Забележете! Не искам да кажа, че знам от собствен опит какво
точно му е мъртвото на един гвоздей на врата. Лично аз съм склонен да приема, че един гвоздей на ковчег е най-мъртвото нещо в железарския бранш. Но в това сравнение е отразена мъдростта на предците ни; и недостойните ми ръце няма да я осквернят, иначе със страната ни е свършено. Следователно ще ми позволите да повторя настойчиво: Марли беше мъртъв като гвоздей на врата.
   Знаеше ли Скрудж, че той е мъртъв? Разбира се, че знаеше... Как би могло да е иначе? Скрудж и той бяха съдружници от не знам си колко години. Скрудж беше едничкият изпълнител на завещанието му, едничкият управител на имотите му, едничкият му правоприемник, едничкият наследник на имуществото му, едничкият му приятел и едничкият опечален. Но дори и Скрудж не беше дотолкова сломен от скръбното събитие, та да не се прояви като превъзходен делови човек в самия ден на погребението, ознаменувайки го с една сполучлива сделка.
   Като споменавам за погребението на Марли, аз се връщам на точката, от която започнах. Няма съмнение, че Марли беше мъртъв. Това трябва ясно да се разбере, иначе нищо удивляващо няма да излезе от историята, която ще разкажа. Ако не бяхме напълно убедени, че Хамлетовият баща е бил умрял преди започването на пиесата, не би имало нищо по-забележително в това, че при източен вятър е тръгнал да се разхожда нощем по собствения си крепостен вал, отколкото ако някой друг джентълмен на средна възраст безразсъдно би се запътил след смрачаване към ветровито място – да речем, гробището „Св. Павел“, – за да смути в най-буквален смисъл колебливия дух на сина си.
   Скрудж изобщо не заличи името на стария Марли. Стоеше си то там, години подир това, над вратата на магазията: „Скрудж и Марли“. Фирмата беше позната като „Скрудж и Марли“. Понякога хора, които отскоро бяха стъпили в търговията, наричаха Скрудж „Скрудж“, а понякога „Марли“, но той отговаряше и на двете имена. Беше му все едно.
   Ох, пък какъв стиснат душевадец беше този Скрудж! Изедник, мъчител, алчен, на стотинката трепереше, от ръка нищо не изпускаше, ненаситният му стар грешник! Твърд и остър като кремък, от който никаква стомана не бе изтръгнала благодатен огън; потаен и необщителен, и самотен като бухал. Скритата в него студенина смразяваше старческите му черти, щипеше заострения му нос, сбръчкваше бузите му, схващаше краката му, зачервяваше очите му, правеше тънките му устни сини и се изливаше в дращещ глас и злобни думи. Леден скреж покриваше главата му и веждите му, и твърдата му остра брадичка. Ниската си температура той носеше навред със себе си; през горещниците вледеняваше кантората си; а по Коледа не я стопляше нито с един градус.
   Външната горещина и студ малко влияеха на Скрудж. Никаква топлина не можеше да го стопли, никаква зима не можеше да го изстуди. Нямаше вятър, по-остър от него, нямаше сняг, който да следва по-упорито целта си, нямаше пороен дъжд, който да е по-безмилостен. Отвратителното време не беше нищо за него. Най-силният дъжд и сняг, и градушка, и поледица можеха да се похвалят само с едно предимство над него. Те често стихваха благодушно, а Скрудж – никога.
   Никакъв човек не го спираше на улицата да му каже приветливо: „Скъпи Скрудж, как сте? Кога ще дойдете да се видим?“ Никой просяк не го молеше и за най-дребната монета. Никакви деца не го питаха колко е часът; ни мъж, ни жена бяха поискали някога от Скрудж да ги упъти за това или онова място. Дори кучетата на слепците, изглежда, го познаваха и когато го виждаха да се приближава, повличаха господарите си към входове и тесни улички; а сетне помахваха с опашка, сякаш искаха да кажат: „По-добре да нямаш никакви очи, отколкото зли, слепи ми господарю!“
   Но Скрудж пет пари не даваше! Та тъкмо това му се нравеше. Да се промъква по изпълнените с хора пътища на живота и да отблъсква всякаква човешка симпатия, поради което схватливите и наблюдателните го наричаха „побъркан“...

Преводач Нели Доспевска

Художник Петър Станимиров

Издателство Изток-Запад

Коледна песен в Pimodo

Джером К. Джером >> Работата е моята страст...

Мисли и афоризми

Не мога да седя и да гледам спокойно как някой се трепе и работи. Иска ми се да стана и да го организирам, да обикалям около него с ръце в джобовете и да му казвам какво да прави. Просто по природа съм много енергичен и не мога да променя това.

Не можете да ми дадете твърде много работа. Да трупам работа, за мен се е превърнало почти в страст. Кабинетът ми сега е задръстен с толкова много работа, че няма дори и инч свободно място за повече.

Винаги ми се струва, че върша повече работа, отколкото трябва. Не че имам нещо против работата. Обичам работата – тя ме очарова. С часове мога да седя и да гледам как някой работи.

Английският правопис, изглежда, е бил измислен главно за да маскира произношението.

Дайте на едно нормално бебе шанс и ако то не направи нещо нередно, веднага викайте лекар.

Издателство Пергамент прес

Работата е моята страст... в Pimodo

П. Г. Удхаус >> Замъкът Бландингс

Лорд Емсуърт копнее за спокойствие и приятната, силно уханна компания на Императрицата на Бландингс, свинята-медалистка...

   Денят, в който беззаконието надигна грозната си глава в Замъка Бландингс, беше ден за милиони. Слънцето грееше от онова ми ти небе с цвят на метличина и на разказвача му се приискваше да разкаже с най-големи подробности за назъбените стени на древните кули, за равните зелени ливади, хълмистия парк, величествените дървеса, охранените пчели и благородните хвъркати, върху които въпросното слънце сипеше своята благодат.
   Но почитателите на трилърите са хора нетърпеливи. Те се дразнят от излиянията за пейзажа и чакат смразяващата завръзка. Кога, сърдят се те, ще започне кървавата история? Кои са замесени в нея? Има ли трупове и колко? И най-важното – къде се намира всеки в сюблимния момент и с какво точно се занимава? Разказвачът, който иска да завладее публиката, трябва да осигури тази информация при първа възможност.
   И така, вълната от насилие, която щеше да разтърси из основи едно от най-достолепните имения в Шропшир, се надигна някъде към средата на прекрасен летен следобед и лицата, въвлечени в нея, бяха разположени, както следва:
   Кларънс, деветият граф Емсуърт, собственик и господар на Замъка, беше в градинарската барака и водеше дискусия с Ангъс Макалистър, главния си градинар, по въпросите за синьото секирче.
   Сестра му, лейди Констанс, се разхождаше по терасата с един мургав млад господин с очила, който се казваше Рупърт Бакстър и преди време заемаше длъжността личен секретар на лорд Емсуърт.
   Бийч, икономът, се намираше в един шезлонг в задния двор, където се наслаждаваше на следобедната си пура и четеше глава шестнадесета от „Мъжът с липсващия пръст“.
   Джордж, внукът на лорд Емсуърт, дебнеше в храсталака, стиснал въздушната си пушка, с която не се разделяше никога.
   Джейн, племенницата на Негова светлост, се помещаваше в беседката край езерото.
   И в добавка, както вече казахме, слънцето благо огряваше всичките тия глави, както и ливадите, кулите, дърветата, пчелите, сладкогласите птички и хълмистия парк.

   Скоро лорд Емсуърт напусна градинарската барака и се упъти бавно към къщата. Не си спомняше да се е чувствал по-блажен. През целия ден го изпълваха пълно спокойствие и задоволство и като никога Ангъс Макалистър не беше направил нищо, с което да ги помрачи. Много често, когато се опитваше да налее разум в главата на тоя катър в човешка кожа, той имаше навика да изсумти едно „мммхх“, после заемаше поза на пикаещ шотландец, изгрухтяваше едно „гррмфф“, после пак заемаше поза на пикаещ шотландец, после само попипваше брадата си и пак заемаше поза на пикаещ шотландец, без да каже нищо, което беше крайно раздразнително за чувствителния работодател. Но този следобед холивудските подмазвачи можеха само да се поучат от него как се общува с шефа и лорд Емсуърт не беше обхванат от онова неспокойно усещане, както се случваше в подобни ситуации, че в момента, когато обърне гръб, неговият здрав държавнически подход ще бъде пратен по дяволите и духът на Франклин Делано Рузвелт, в лицето на градинаря, ще разработи някаква нова линия по въпроса за синьото секирче.
   Ето защо, приближавайки терасата, господарят на Замъка си тананикаше под мустак. Вече беше изготвил изцяло програмата си за деня. Около час, докато позахладнее, мислеше да се посвети на четене в библиотеката на избрани златни страници от оная книга за свинете. После щеше да иде и да помирише някоя и друга роза и вероятно да се помотае наоколо. Тези малки удоволствия бяха всичко, от което скромната му душа имаше нужда. Друго не му трябваше. Просто искаше да го оставят да живее кротко и да не го юркат непрестанно.
   А откакто Бакстър беше напуснал, помисли си лорд Емсуърт щастливо, вече никой не го юркаше. Преди една-две седмици май имаше някаква суматоха – племенницата му Джейн искаше да се омъжва за някакво лице от мъжки пол, а сестра му Констанс не ѝ даваше – но явно всичко беше утихнало. Но даже и когато кавгите бяха стигнали върха си, когато въздухът трепереше от женски писъци и Кони не спираше да му се пречка с думите: „Но, Кларънс, чуй ме какво говоря!“, той можеше да се успокои, че макар вкъщи да се случват неприятности, винаги ще има и светла страна. А именно, че Рупърт Бакстър вече не работи за него.
   Има един тип делови люде с лица от гранит и челюсти от желязо, на които отношението на лорд Емсуърт към Рупърт Бакстър би се сторило абсолютно необяснимо. За тези могъщи титани личният секретар е просто една кукла на конци, към която се обръщат с „Хей, ти“ и я разкарват нагоре-надолу до премаляване. Бедата с лорд Емсуърт беше, че именно той, а не Рупърт Бакстър играеше ролята на куклата. Отношенията им бяха като между монарх с меко сърце и напорист млад шут, който го е поставил под чехъл. Години наред, докато най-накрая се смили да го напусне, за да замине с един американец на име Дживънс, Бакстър беше тормозил лорд Емсуърт, беше си вирил носа, беше му давал зор, беше го преследвал да прави разни неща, да помни други и да подписва трети. Нито секунда почивка. Да, направо си беше удоволствие да си спомниш, че Бакстър е изчезнал завинаги. Заминаването му беше очистило тази райска градина от една змия, която май се канеше да векува.
   Като продължаваше да си тананика, лорд Емсуърт стигна терасата. Секунда по-късно мелодията угасна на устните му и той се олюля назад, гаче ли някой го беше хлопнал по носа.
   – Господи помилуй! – възкликна той, разтърсен из основи.
   Пенснето му, както се случваше винаги, когато е развълнуван, изведнъж беше напуснало обичайното си местонахождение. Той го хвана във въздуха и го намести отново със слабата надежда, че злокобната сцена пред очите му ще се окаже някоя оптическа измама. Но уви. Колкото и да мигаше на парцали, не можеше да заличи факта, че мъжът, който разговаряше със сестра му Констанс, беше самият Рупърт Бакстър, жив-живеничък. Деветият граф се блещеше насреща му с такъв ужас, какъвто един личен секретар не би предизвикал дори и ако се връщаше от гроба.
   Лейди Констанс се усмихваше широко, както жените често правят, когато се канят да настъпят по мазола най-близките и скъпите си.
   – Това е мистър Бакстър, Кларънс.
   – Аа – провлече лорд Емсуърт.
   – Той е на обиколка из Англия с мотоциклета си и като минавал из тия места, естествено, се сетил за нас.
   – Аа – повтори лорд Емсуърт.
   Гласът му звучеше глухо, защото на душата му легна като тежък камък едно предчувствие. Не беше в стила на Кони да приказва, че Бакстър обикалял Англия, и да прави намеци, че след пет минути младежът ще скочи на мотоциклета си и ще литне към някое място на стотици километри оттук. Той познаваше сестра си. Тя кроеше заговор. Винаги е била горещ фен на Бакстър и сега щеше да се опита да склони тоя най-зъл демон на Замъка Бландингс да се върне на служба. Лорд Емсуърт можеше да заложи на това цялото си състояние. Ето защо простена онова горестно „аа“.
   Въпросният стон, барабар с провисналото му чене и агонията зад пенснето, накараха лейди Констанс да присвие уста. В прекрасните й очи просветнаха наставнически проблясъци. Заприлича на укротителка на лъвове, която се готви да даде на най-непокорния звяр от трупата да разбере кой е шефът.
   – Кларънс! – повиши тон тя. После се обърна към събеседника си: – Ще ни извините ли за момент, мистър Бакстър. Искам да кажа нещо на лорд Емсуърт.
   Тя дръпна пребледнелия граф настрана и взе да го гълчи.
   – Какво си зяпнал като препарирано прасе, Кларънс!
   – Ъъ? – измънка лорд Емсуърт. Умът му както обикновено блуждаеше. Магическата дума го върна отново на земята: – Прасе ли? Какво прасе?
   – Казах, че ти приличаш на препарирано прасе. Можеше поне да запиташ мистър Бакстър как е.
   – Много добре виждам как е. Какво прави той тука?
   – Информирах те вече какво прави.
   – Ама как така е тръгнал да обикаля страната на мотоциклет? Нали работеше за един американец, ъъ... как му беше там името?
   – Напуснал е мистър Дживънс.
   – Какво!
   – Да. Мистър Дживънс се върнал в Америка, а мистър Бакстър не искал да напуска Англия.
   На лорд Емсуърт му се подкосиха краката. Дживънс беше последната му надежда. Никога не беше срещал този любезен американец от Чикаго, но винаги го споменаваше с благодарност и упование като гениален доктор, който е успял да изолира и обезвреди някой изключително зловреден вирус.
   – Искаш да кажеш, че тоя проклетник е без работа? – викна ужасен деветият граф.
   – Да. И не можеше да се случи в по-подходящ момент, защото е време да се направи нещо по отношение на Джордж.
   – Кой Джордж?
   – Имаш внук с това име – обясни лейди Констанс с онова великодушно, ледено търпение, към което толкова често прибягваше в общуването с брат си. – Твоят наследник, Бошъм, ако си спомняш, има двама синове, Джеймс и Джордж. По-младият, Джордж, прекарва тук лятната си ваканция. Все пак може да си благоволил да го забележиш наоколо. Едно дванадесетгодишно момче с кестенява коса и лунички.
   – А, Джордж? Джордж? Искаш да кажеш – Джордж? Да, знам го. Той ми е внук. Та какво за него?
   – Той е напълно неуправляем. Вчера например счупи още един прозорец с проклетата си въздушна пушка.
   – Ами може би му липсват майчините грижи? – на лорд Емсуърт не му беше много ясно, но имаше някакво усещане, че трябва да каже нещо в този дух.
   – Липсва му на него един строг възпитател и с радост мога да ти кажа, че мистър Бакстър прие работата.
   – Какво!
   – Да. Всичко е уредено. Багажът му е в „Герба на Емсуърт“ и сега ще пратя да го донесат.
   Лорд Емсуърт започна трескаво да търси аргументи, които да сложат здрав прът в колелото на този страховит план.
   – Но той не може да е възпитател, ако препуска на мотоциклета си из цяла Англия.
   – Не сме пропуснали и това. Той ще се откаже от препускането на мотоциклет.
   – Но...
   – Това ще бъде чудесно разрешение на един проблем, който с всеки изминал ден става все по-належащ. Мистър Бакстър ще държи Джордж изкъсо. Той има такава твърда ръка.
   С това Констанс се завъртя на 180 градуса, а лорд Емсуърт затътри крака към библиотеката.
   Това беше мрачен момент за деветия граф. Най-големите му страхове се бяха превърнали в черна действителност. Ясно му беше точно какво означава това. Веднъж по време на редките си визити в Лондон чу една фраза, която му направи силно впечатление. Пиеше си следобедното кафе в Клуба на старшите консерватори и някакви типове от съседната маса започнаха политически спор. Тогава един от тях беше казал за нещо си там, забележете, че било само „върхът на айсберга“. И сега лорд Емсуърт осъзнаваше, че това, което се случи, е само върхът на айсберга. От Бакстър Временния възпитател до Бакстър Пожизнения секретар имаше толкова малка крачка, че мисълта за нея го вледеняваше из основи.
   Един късоглед човек, на когото пенснето му е кривнало в момент, когато лешояди гризат гърдите му, рядко си гледа в краката. Всеки, който можеше да наблюдава отстрани как лорд Емсуърт се влачи слепешком като преял кърт през терасата, би предвидил, че няма начин да не се сблъска с нещо. Друг въпрос е с какво точно. В случая това се оказа хлапак с рижа глава и лунички, който изскочи от храстите с въздушна пушка в ръка.
   – Уф! – рече момчето. – Извинявай, дядо.
   Лорд Емсуърт намести пенснето си на мястото, откъдето беше отхвръкнало, и го изгледа зверски.
   – Джордж! Защо, по дяволите, не гледаш къде ходиш?
   – Извинявай, дядо.
   – Можеше да ме контузиш здравата.
   – Извинявай, дядо.
   – Друг път бъди по-внимателен.
   – Дадено, старче.
   – И не ме наричай „старче“.
   – Нямаш проблеми, дядо. Я гледай – и Джордж изсипа цяло кило сол в раната, – кой е оня, който говори с леля Констанс?
   Той посочи с пръст – един невъзпитан жест, който добрият възпитател би поправил – и проследявайки го, лорд Емсуърт трепна, тъй като очите му отново попаднаха върху Рупърт Бакстър. Секретарят – лорд Емсуърт вече беше изоставил определението „бившият“ – шареше с поглед из хълмистия парк и на Негова светлост този поглед се стори твърде собственически. Рупърт Бакстър оглеждаше през очилата си земите на Замъка Бландингс със самодоволното изражение – така поне си помисли лорд Емсуърт – на някой безпощаден предводител на хунско племе, стъпил с цървул върху отвоюваната с реки от вражеска кръв територия.
   – Това е мистър Бакстър – отвърна той на въпроса на момчето.
   – Изглежда голям гадняр – заключи критично Джордж.
   Този израз беше нов за лорд Емсуърт, но той веднага го оцени като идеалното описание за Рупърт Бакстър. Гърдите му се изпълниха с топли чувства към хлапето и в този момент съвсем лесно можеше да му даде шест пенса.
   – Така ли мислиш? – запита той нежно.
   – И какво прави тук?
   Сърцето на Негова светлост се сви. Стори му се нечовешко да отнеме слънцето от живота на това прекрасно момченце. Но все някой трябваше да му каже.
   – Ще бъде твой възпитател.
   – Възпитател?
   Това беше по-скоро вик на болка, изтръгнат от дълбините на детската душа. Тя се изпълни с потресающото разкритие, че спрямо нея е била погазена и най-елементарната човешка справедливост. Гласът на хлапето трепереше от вълнение и протест.
   – Възпитател? – изплака клетият Джордж. – Въъъзззпитател? Въз-пи-ии-тател? Посред лятната ми ваканция? На това му се вика тъпотия. Искам да кажа, посред лятната ми ваканция. За какво ми е притрябвал възпитател? Искам да кажа, посред...
   Той би говорил надълго и нашироко, защото имаше да каже много по въпроса, но в този момент гласът на лейди Констанс, благозвучен, но властен, прекъсна излиянията му.
   – Джоооордж.
   – Да му се не види, точно посред…
   – Ела тука, Джоордж. Искам да се запознаеш с мистър Бакстър.
   – Да му се не види! – измънка отново покрусеният хлапак и с мрачна гримаса се повлече по терасата. Лорд Емсуърт продължи към библиотеката, а сърцето му се късаше от болка за това момче, което с краткото си обобщение за Рупърт Бакстър се беше наредило в списъка на сродните души. Разбираше много добре как се чувства сега Джордж. Невинаги е било много лесно за деветия граф да проумее нещо, но сега схвана безпогрешно същността на детското недоволство. Джордж, на когото беше натресен възпитател посред лятната ваканция, яростно не желаеше такъв.
   Като въздъхна тежко, лорд Емсуърт стигна до библиотеката и намери книгата си.
   Нямаше много четива, които в такъв съдбовен момент биха могли да отвлекат вниманието му от мрачните мисли, но настоящото беше именно такова. И по-точно, гениалният Уифъл и неговите безценни „Грижи за прасетата“, в чиито увлекателни страници деветият граф много скоро потъна и забрави всичко. Главата, която четеше, бе онази великолепна разработка за помията и кашата от трици и тя така дълбоко го погълна, че когато около двадесет минути по-късно вратата се отвори с трясък, на него му се стори, че под краката му е избухнала адска машина. Той изпусна гениалния Уифъл и задиша учестено. После, макар че пенснето му не беше пропуснало да изхвърчи от носа му, успя по някакъв вътрешен инстинкт да усети, че натрапникът е родната му сестра Кони...

Преводач Веселина Тихолова

Издателство Кронос

Замъкът Бландингс в Pimodo

Греъм Грийн >> Монсеньор Кихот

Испания от 70-те години на XX век...

Романът възкресява героя на Сервантес като модерен свещеник със знаменитата фамилия от провинциална Испания. Той на шега нарича потрошената си кола „Росинант“, но ето че обстоятелствата го пращат по прашните пътища и то в компанията на местния кмет-комунист, когото пък зове Санчо...

   – Твоята водка ме изпълва с надежда.

   – Водката ми даде една мечта, а после ми я отне.

Греъм Грийн прави своеобразен паралел между Монсеньор Кихот и епопеята на Сервантес – подобно на великия испански писател, той разкрива „благородното безумство“ на своя герой, разглеждайки го през призмата на иронията.

Преводач Теодора Москова

Издателство Фондация Комунитас

Монсеньор Кихот в Pimodo

Фин >> Мистър Бог, тук е Ана

Страховита и изумителна личност

   Предполагам, най-често използваните думи в писанията и речта на Ана бяха „Мистър Бог“. Вторите в тази надпревара бяха така наричаните от нея „питащи“ думи*. „Питащи“ бяха онези, които поставяха въпроси, и те, според Ана, бяха едни от най-важните. „Какво“, „кой“, „къде“, „как“, „кога“... всички въпросителни думи, всички добре възпитани въпросителни думи. Имаше обаче и една бунтарска дума и тя се казваше „защо“. „Защо“ без съмнение беше питаща дума и според Ана трябваше да се пише „кащо“, за да е в синхрон с останалите. Някой очевидно бе променил първата ѝ буква, незнайно по каква причина.

   Въпросителните думи бяха странни по много начини. Може би най-странното нещо при тях беше това, че ако им се добавеше по едно „-то“ накрая, изведнъж се получаваше „отговаряща“ дума – е, поне в повечето случаи. „Отговарящите“ думи бяха думи, които показваха нещо, сочеха нанякъде. Без да сочиш с пръст, можеше да посочиш с език. На „Къде е трамваят?“ можеше да се отговори с: „Където са релсите.“ Ана беше доволна, че имаше „питащи“ думи и тяхното предназначение беше да поставят въпрос, както и че имаше „-то-думи“ като „който“, „което“, „където“ и т. н. и те бяха предназначени да са отговарящи.
   Що се отнася до езика, Ана бе убедена, че той може най-общо да се раздели на две части: една част въпроси и една част отговори. От двете части тази с въпросите беше най-важната. Частта с отговорите носеше известно удовлетворение, но не бе дори наполовина толкова важна, колкото въпросите. Въпросите бяха като вътрешно гъделичкане, подтик да се върви напред. Въпросите, тоест истинските въпроси, имаха една особеност – да си играеш с тях бе рисковано, но вълнуващо. Никога не беше съвсем сигурно къде ще се приземиш.
   Ето какво създаваше проблеми на места като училището и църквата; те, изглежда, бяха по-заинтересовани от отговорите, отколкото от въпросите. Въпросите, които църквата и училището повдигаха, бяха абсолютно огромни заради „отговорите“, които предлагаха. Разбира се, можеш сам да си съставиш въпрос спрямо получения отговор, но бедата бе, че този въпрос много често нямаше къде да се приземи – просто продължаваш да падаш и падаш до безкрай. Това, което отличаваше истинските въпроси, бе, че те се приземяваха някъде. Както казваше Ана, можеш да зададеш въпроса: „Обичаш ли да клифкаш?“ Той определено прилича на въпрос, определено звучи като въпрос, но „не се приземява никъде“. Ако сметнехте, че е истински въпрос и че действително се приземява някъде, е, то бихте могли да питате в този дух цял живот и пак да не стигнете доникъде.
   Ана бе сигурна в съществуването на рая, сигурна, че ангелите и херувимите, и всички такива същества са истински, и малко или много знаеше как изглеждат, или поне как не изглеждат. Първо на първо, те не бяха като онези рисунки на ангелчета с приятни пухкави крилца. Крилцата им изобщо не я притесняваха, фактът обаче, че приличаха на хора, я притесняваше много. Самата възможност, че един ангел би могъл, да не говорим, че би искал, да надува тромпет, я смущаваше неимоверно. Идеята, че в деня на възкресението Ана би имала същия брой крака, че все още би имала очи и уши, че би била „скроена“ по настоящия модел, не ѝ се побираше в главата. Защо възрастните държаха да обсъждат къде се намира раят? Целият въпрос за това, къде е раят – тук или там, беше безсмислен, пълни глупости! И защо, о защо ангелите и херувимите, и прочее като тях, и, господи, дори самият Мистър Бог биваха представяни като човешки същества? О не, въпросът за това къде се намира раят, бе един от онези не-въпроси, които няма къде да се приземят, и следователно изобщо не бе подходящо да се задава...

Илюстрации Уилиам Елиас Папас

Издателство Аквариус

Мистър Бог, тук е Ана в Pimodo

Агата Кристи >> Алиби

Еркюл Поаро се заема с разследването

   Мисис Ферърс бе умряла през нощта на 16 срещу 17 септември – четвъртък. Повикаха ме в осем часа заранта на 17 – петък. Нищо не можеше да се направи. Тя беше мъртва от няколко часа.
   Беше само девет и няколко минути, когато се прибрах в къщи. Отворих външната врата със секретния ключ и нарочно се побавих няколко минути в преддверието, като окачих шапката и лекото пардесю, което благоразумно бях взел, за да се предпазя от утринната хладина на ранната есен. Откровено казано, бях доста разстроен и развълнуван. Признавам, в този момент не можех да предугадя събитията през следващите няколко седмици. Съвсем не. Но инстинктът ми подсказваше, че предстоят неспокойни времена. Откъм столовата, отляво, долиташе звън на чаени чаши и кратката суха кашлица на сестра ми Каролина.
   – Ти ли си, Джеймс? – подвикна тя.
   Излишен въпрос, защото кой друг можеше да бъде. Откровено казано, именно сестра ми беше причината, задето се побавих няколко минути в преддверието. Девизът на семейството на мангустите, казва Киплинг, е: „Иди и открий.“ Ако Каролина реши някога да си направи герб, аз непременно ще ѝ предложа да изобрази на него изправена на задните си крака мангуста. Първата част на мотото би могла да се изпусне. Каролина може да открие каквото щете, като си седи мирно и кротко в къщи. Не зная как успява, но така е. Подозирам, че слугите и търговците са нейната разузнавателна служба. Когато излезе, отива не да събира новини, а да ги сее. А в това отношение тя е удивително веща.
   В същност именно тая последна нейна черта ми причиняваше тези конвулсии на нерешителност. Каквото и да кажех сега на Каролина за кончината на мисис Ферърс, само след час и половина то щеше да стане достояние на цялото село. Като лекар професионалист аз, разбира се, се стремя да бъда дискретен. Затова и имам навика винаги да крия от сестра си каквито и да било сведения. Обикновено тя пак научава всичко, ала изпитвам морално удовлетворение, като зная, че съвсем не съм виновен за това.
   Съпругът на мисис Ферърс бе починал преди малко повече от година, а Каролина непрекъснато разправяше, без с нищо да обосновава това свое твърдение, че жена му го била отровила.
   Тя отхвърля презрително неизменното ми възражение, че мистър Ферърс е умрял от остър гастрит, подпомогнат от привично прекаляване с алкохолни напитки. Съгласен съм, че симптомите на гастрита и отравянето с арсеник много си приличат, но Каролина обосновава обвинението си със съвсем други доводи.
   – Достатъчно е само да я погледнеш – чувал съм я да казва.
   Мисис Ферърс, макар и не в първата си младост, беше много привлекателна жена, а облеклото ѝ, макар и просто, като че ли винаги ѝ стоеше много добре; ала сума жени си купуват тоалети от Париж и все пак това не значи, че са отровили мъжете си именно по тази причина.
   Докато стоях нерешително в преддверието и през главата ми преминаваха всички тия мисли, отново долетя гласът на Каролина, този път с по-остра нотка:
   – Какво правиш там, Джеймс? Защо не дойдеш да закусиш?
   – Ида, ида, драга моя – побързах да отговоря. – Окачвам си пардесюто.
   – За толкова време можеше да окачиш половин дузина пардесюта.
   И права си беше. Можех наистина.
   Влязох в столовата, по навик пощипнах Каролина по бузата и седнах да закусвам бекон с яйца. Беконът беше поизстинал.
   – Рано те повикаха – забеляза Каролина.
   – Да – отвърнах. – В Кингс Педък. У мисис Ферърс.
   – Зная – рече сестра ми.
   – Отде знаеш?
   – Ани ми каза.
   Ани е домашната прислужница. Симпатично момиче, ала непоправима бъбрица.
   Настъпи пауза. Продължих да ям бекон с яйца. Носът на сестра ми, който е дълъг и тънък, потрепваше в крайчеца, както става винаги когато нещо разпали любопитството ѝ или я развълнува.
   – Е? – запита тя.
   – Лоша работа. Нищо не може да се направи. Трябва да е умряла насън.
   – Зная – повтори сестра ми. Този път кипнах.
   – Не можеш да знаеш – сопнах се аз. – Аз сам не знаех, преди да бях стигнал там, и още никому не съм казвал. Ако онази хлапачка, Ани, знае, тя трябва да е ясновидка.
   – Не ми го каза Ани, а млекарят. Чул го от готвачката на Ферърс.
   Както казах, Каролина няма нужда да излиза, за да научи нещо. Седи си в къщи и то само ѝ идва.
   – От какво е умряла? – продължи сестра ми. – Разрив на сърцето?
   – Не ти ли каза млекарят и това? – попитах саркастично.
   Да си служите със сарказъм пред Каролина значи да си хвърляте думите на вятъра. Тя ги взема сериозно и отговаря съответно.
   – Той не знаеше – обясни тя.
   В края на краищата рано или късно Каролина щеше да узнае. А по-добре да го чуе от мене.
   – Смърт от прекомерна доза веронал. Напоследък го вземала против безсъние. Трябва да е взела голяма доза.
   – Глупости – побърза да отсъди Каролина. – Взела го е нарочно. Не ми ги разправяй ти тези работи!
   Интересно: когато скришом си убеден в нещо, което не искаш да признаеш открито, почваш енергично да го отричаш, ако някой друг ти го каже. Веднага избухнах в негодувание.
   – Пак започна – казах. – Бързаш да дърдориш врели-некипели. Че защо, дявол да го вземе, мисис Ферърс ще иска да се самоубива? Вдовица, още младичка, с добро материално състояние, добро здраве и няма какво друго да прави, освен да се наслаждава на живота. Нелогично е.
   – Никак. Даже ти не може да не си забелязал колко особена изглеждаше напоследък. От шест месеца е така. Заклевам ти се, имаше вид на човек, измъчван от кошмари. Пък и ти току-що призна, че не можела да спи.
   – Е, каква е твоята диагноза? – попитах хладно. – Нещастна любов, а?
   Сестра ми поклати глава.
   – Угризение на съвестта – обяви тя самодоволно.

   – Угризение ли?
   – Да. Ти не ми вярваше, когато ти казах, че е отровила мъжа си. Сега съм по-уверена от всякога.
   – Струва ми се, че не разсъждаваш много логично – възразих аз. – В същност, ако някоя жена извърши престъпление, като например убийство, тя ще бъде достатъчно хладнокръвна, за да се радва на неговите резултати, без да изпада в такава глупава сантименталност – разкаяние.
   Каролина поклати глава.
   – Може да има такива жени... ала мисис Ферърс не беше от тях. Тя беше много чувствителна. Някакъв непреодолим импулс я е подтикнал да се отърве от мъжа си, защото тя беше от ония хора, които просто не могат да търпят страдания; а няма съмнение, че жената на човек като Ашли Ферърс бездруго е страдала много...

   Кимнах в знак, че съм съгласен.
   – И оттогава мисълта за деянието ѝ непрекъснато я преследвала. Не може да не изпитвам съжаление към нея.
   Не мисля, че Каролина е изпитвала някога съжаление към мисис Ферърс, докато тя беше жива. Сега, когато тя е отишла там, където (вероятно) не може вече да носи парижки тоалети, Каролина е склонна да изпитва нежните емоции на съжалението и съчувствието.
   Казах ѝ твърдо, че цялата ѝ теория е глупост. Бях толкова по-твърд, понеже скришом се съгласявах поне с част от това, което бе казала. Но лошото е, че Каролина стигаше до истината чисто и просто чрез един вид „вдъхновение на догадките“. Не можех да насърча подобна склонност. Ще тръгне из село да разправя тия неща и всички ще си помислят, че си служи с медицински данни, които съм ѝ дал аз. Ех, труден е животът!
   – Глупости! – каза Каролина в отговор на моите критични забележки. – Ще видиш. Обзалагам се за десет лири срещу една, че тя е оставила писмо, в което признава всичко.
   – Никакво писмо не е оставила – троснах се, без да мисля докъде ще ме доведе това признание.
   – Аха! – възкликна Каролина. – Значи заинтересувал си се за това, а? Джеймс, уверена съм, в дълбочината на душата си ти мислиш като мене. Ама какъв дърт лицемер си ти!
   – Човек трябва винаги да допуска възможността за самоубийство – заявих разпалено.
   – Ще има ли дознание?
   – Може би. Зависи от много неща. Ако мога да заявя с пълна увереност, че прекомерната доза е взета случайно, може да мине и без дознание.
   – А уверен ли си напълно? – запита лукаво сестра ми.
   Не отговорих, само станах от масата...

(Откъсът е по превода на Борис Миндов, 1982)

Издателство Ера

Алиби в Pimodo

Джон Брейн >> Живот във висшето общество

Десет години по-късно

   Всички първокласни купета бяха пълни; накрая си наме­рих място в едно купе за непушачи и изпаднах в неспокойна дрямка. После се събудих, всички други в купето четяха отпечатани резюмета от вечерния вестник; а един от мъжете пише­ше бележки с червено мастило. Над него върху мрежата беше сложена издута чанта; оттам се подаваше дебела, подвързана с кожа книга. Сигурно юрист, на път да обеси някой нещастник. Брадатият човек до мен извади от джоба си кутийка ментови бонбони, отвори я и разгледа съдържанието ѝ.
   Лапна един бонбон и пак се зачете във вестника. Четеше, сякаш не одобряваше напълно съдържанието му. Затворих очи изненадан от силата на омразата си. Отворих ги, когато кондук­торът ме потупа по рамото; не можах да намеря веднага билета си и докато се ровех в портфейла, усетих как моето смуще­ние събужда някакво полузасрамено доволство по лицата на спътниците ми. Знаех какво си мислят: или билетът ми не е за първа класа, или изобщо нямам билет. Това щеше да им запъ­лни деня, щеше да им даде материал за разговор в клуба.
   Юристът вече не пишеше бележки; поглеждаше първо към мен, после към съседа си – плешив човек със златни очила. Думите бяха на езика му: „Странна работа – още от пръв поглед ми се видя съмнителен. Сега се случват много често подобни неща ...“
   Намерих билета. Предвкусваната наслада по лицето на юриста изчезна. Лицето му беше розово, пълно, с тежки кле­пачи; изплаших се. Нямаше причина да се плаша, бях почтен гражданин с чувство за отговорност, баща на две деца, канди­дат за съветник на района Сент Клер, връщах се от сполучли­ва служебна командировка. Имах толкова право да се намирам тук, колкото и всеки друг; защо не се чувствах на мястото си? Навън под бледото слънце полята бяха плоски; нямаше жива душа. Да няма жива душа в града бе логично, но нали на полето все някой трябваше да работи? Може би скоро щяха да забеле­жат тази нередност и някой щеше да извади от кутията група селскостопански работници. Или щеше да извади леопард. Или слон. Или взвод войници. Погледнах часовника си. Половин час до вечеря.
   Замислих се за Джин. Стори ми се разочарована, когато ѝ казах, че се прибирам в къщи, но съвсем не изглеждаше неуте­шима. Имаше други мъже, с които да сподели голямото канапе, имаше други мъже, с които да сподели пътуването до предпо­следната спирка. Или до последната. Все едно ми беше; бях по­стигнал достатъчно, задоволих любопитството си, задоволих суетата си. Доста дълго време и двете бяха останали с намалени дажби; сега нямаше да ме безпокоят. И нищо лошо не се беше случило, никой адвокат нямаше да изкара тлъст хонорар от тази история. Мястото ми беше в първа класа, бях точно на мястото си, при разумните. Станах, свалих чантата си и извадих папка­та на Тифилд. Взех да пиша бележки, но влакът вървеше много бързо и сякаш се клатушкаше от една страна на друга. Но аз продължих да държа писалката като чиновник в работно време.
   На гара Виктория в Ледърсфорд не се виждаше никакво такси; почаках малко и се отправих пеша към Централната гара. Вятърът пронизваше тънкия ми костюм, а чантата ми се стори много тежка. Аз бях завръщащият се търговски пътник, пътуващият търговец; видя ми се типична за моя тъст, че не беше изпратил никого да ме посрещне.
   Минах напряко през Ингъртън клоуз. Ингъртън клоуз за­почваше като тясна уличка, разширяваше се в малък площад и пак се стесняваше; помислих си, че всъщност тя представлява­ше тъмна пародия па площада, където живееше Джин. Някога е била квартал, където са живеели охолно, нещо като Олбани за Ледърсфорд; сега беше населена предимно с пакистанци и хора от Карибско море. Но и те нямаше да останат дълго; скоро щяха да я разрушат. Всъщност нищо друго не оставаше; всичко бе прекалено порутено, за да се ремонтира, прекалено черно, прекалено измърсено, прекалено старо, прекалено зле плани­рано; трябваше да се издигне нов град, но кой щеше да живее в него, когато го построят?
   В края на пресечката, под един уличен фенер, се бяха събрали група младежи; за миг забавих крачките си, чудейки се дали да се върна. Но те гледаха към мазето на джаз-клуба в номер седем; оттам някой се мъчеше да изсвири на тромпет нещо от световна класа, но всъщност си оставаше тук, в Ледъ­рсфорд, надул една обикновена тръба; той не постигаше чистия тон, не създаваше музика, затова между паветата продължава­ше да расте трева, а уличката – да мирише на зеле и прегоря­ло олио. И очаквателните изрази полицата на младежите не се променяха. Бяха така еднакви, както и стилът на дрехите им. Вратовръзка, тънка като връзка за обувки – вратовръзка „Слим Джим“, обувки от синя шведска кожа, с подметки от суров кау­чук, тесии панталони, прилепнали по краката, сака, които при­личаха наполовина на шлифер и наполовина на риза, сака с втъкани в плата пайети – дрехите им бяха различни, но ефектът – еднакъв. Всичките бяха ниско подстригани и това плашеше. Те бяха банда, чакаха заедно да изживеят нещо. Приближих се, надявах се, че няма да усетят страха ми. Минах покрай тях; те за миг спряха да говорят и се загледаха в мене. Положих голе­ми усилия на волята, за да не погледна назад или да се затичам; след уличката идваше Уеб стрийт, а оттам се излизаше само по Хъмбър стеърс. В едно бях сигурен; че можеха да тичат по-бързо от мен.
   Но аз не представлявах интерес за тях. Те се смееха за нещо. „Точно така – чух да казва единият. – Гадно копеле! Ще му дам да се разбере, мамицата му! А оная, малката курва...“
   – Оправи го, Сатъре! Оправи го.
   Приличаше ми на гръцки хор.
   – Ще му набутам мръсния тромпет право в...
   На Уеб стрийт видях един полицай. Той погледна студено за миг и зави по Ингъртън клоуз. Съветникът Лемптън би му казал за „Сатъра“ и приятелите му; но аз не бях още съвет­никът Лемптън.
   Хъмбър стеърс беше много стръмна, а стъпалата – изтри­ти и неравни; изкачих се бавно, придържах се близо до желез­ните перила. Денят беше студен и сух, но въпреки това пери­лата – топли и мазни. Ускорих крачките си – скоро щях да бъда у дома и горещата баня щеше да отмие Ледърсфорд и двестата пропътувани мили.
   Качих се в едно такси, притворих очи и се отдадох на мисълта за горещата баня.
   Едва когато стигнах Маркет стрийт, си спомних за среща­та с Браун. За миг се изкуших да наредя на шофьора да завие наляво към Сент Клер роуд; нали Браун беше казал все пак, че не е толкова наложително да отида. Пък и не исках да се видя с Джордж Айсджил. Вече десет години не си бяхме говорили, инстинктивно се отбягвахме. За това нямаше никакво споразумение между нас, но и нямаше нужда от споразумение. Сега щяхме да нарушим мълчанието. Щяхме да си даваме вид, че това мълчание никога не е съществувало, щяхме да бъдем уч­тиви, приятелски настроени и разумни. Аз можех да го понеса, вече не бях оня човек, който преди единадесет години се влюби до полуда в Алис Айсджил. Влюбен до полуда; това беше истината. Разтърках очи; смъдяха ме от безсъницата. Не исках да се срещна с него уморен и с отслабнало самообладание; той сигурно още имаше остър език, оше можеше по един или друг начин да ме уязви. Но щом не си бяхме говорили десет години, един ден повече нямаше значение. Щях да завия наляво към Сент Клер роуд, щях да завия по пътя към къщи и към съня.
   Но щом таксито наближи светофара, разбрах, че всичко това е безполезно, че не можех да избягна срещата; изборът не беше мой и все пак бях направил този избор.
   – Направо – казах аз. – Направо, после първата пресечка вдясно.
   Излязох от таксито и погледнах часовника си. Беше девет часа без три минути. Сложих чантата на земята и извадих та­бакерата. Тупнах няколко пъти цигарата по нея, извадих запалката. Винаги спазвах това, което Алис наричаше „стил Филеас Фор“; обичах да се явявам на срещите си точен до секунда, да влизам, когато часовникът бие. Отминах входа, за да погледна един стар предизборен плакат. За да извадиш цигара и да я за­палиш, не трябват повече от петнадесет секунди дори и когато се разтакаваш. Гледах плаката около тридесет секунди, после се наведох, сякаш за да завържа връзката на обувката си.
   „Бентлито“ на Браун спря до мен. Излизайки, той не по­гледна към мен, а заобиколи, за да отвори вратата от друга­та страна. Изправих се и пак се наведох, сякаш да завържа връзката на другата обувка. Девет часа без една минута; ако не ме забележеше, все още можех да вляза точно когато ударе­ше часовникът на „Сент Алфред“. Това щеше да представлява дребна победа над него; а дребните победи се трупаха.
   Но той ме видя.
   – Фасове ли търсиш, Джо? Чу се стържещ звук и часов­никът на черквата удари. Той се засмя.
   – Съвсем точен, както виждаш. Винаги съм точен, нали Джо?
   – Точността е учтивостта на кралете – отвърнах аз. По­гледнах кой е в колата. Красиви крака. Бял шлифер. Синя кърпа на главата. Двадесет и шест, най-много двадесет и осем. Беше трудно да се определи под шлифера, но ми се стори, че има ви­сок и твърд бюст. Миришеше приятно; сякаш на момина сълза. Беше висока почти колкото мен, но не се срамуваше от ръста си, стоеше изправена. „Гръбнакът, който носи цялото това ве­ликолепие“ – спомних си този цитат, сега той бе на място; не бях го забравил, а само го бях отделил настрана. След като си го спомних, спомних си и с кого го свързвах: това беше жената, която бях забелязал миналата неделя в черквата „Сент Алф­ред“. Сега можех да я разгледам подробно и видях, че не слу­чайно съм си спрял погледа. Най-после отново срещах напълно зряла жена.
   – Да ви представя Джо Лемптън – рече Браун. – Джо, това е Нора Хоксли.
   – Приятно ми е – подадох ръка аз.
   – Мисис Хоксли работи в „Ледърсфорд нюс“ – вмъкна Браун, сякаш се извиняваше.
   Тя се усмихна.
   – Мистър Браун ми каза, че идвате чак от Лондон, мистър Лемптън.
   Задържах ръката ѝ по-дълго, отколкото трябваше; исках да бъда колкото мога по-близо до нея. Усмивката ѝ не се раз­ливаше по лицето, а беше част от него; и аз помислих, че вече е свършено с мен. Пуснах ръката ѝ. Беше свършено с мен, за­щото исках да ѝ се отдам тук веднага, независимо от мястото и условията – исках да бъда въвлечен в нейното спокойствие. А знаех, че е невъзможно още когато я видях за първи път ми­налата неделя. Мисис Хоксли; млада, омъжена жена, очевидно без деца и наскоро омъжена. Беше невъзможно, нищо добро нямаше да излезе.
   – Моят тъст ме кара здравата да работя – обясних аз.
   – Един ден ще ми благодариш – рече Браун. Той се обърна към мисис Хоксли. – А сега ще трябва да ви оставим, мисис Хоксли. Заети сме с работа на съвета.
   Той кимна към мръсната каменна фасада на клуба.
   – Тука се върши повече работа, отколкото в общината. Само не казвайте, че сте го чули от мене!
   – Още веднъж ви благодаря – каза тя. – Ще ви изпратя коректурите. Довиждане, мистър Браун. Довиждане, мистър Лемптън.
   От върха на стълбите ние гледахме как се отдалечава.
   – Хубава жена – сподели Браун. – Виж ѝ походката! – Той бутна вратата. – Само зъбите ѝ са едрички!
   – Доколкото я видях, наистина е красива.
   – И е решителна. Пускат някаква серия очерци – един ден от живота на еди-кого си... – знаеш какво представлява! – Той ми помогна да съблека палтото си, което за него беше признак на необичайно уважение. – Цяла седмица се мъчи да ме хване .Не ме интересуваше никак и защо, по дяволите, да ме интере­сува? Но ми омръзна да я отпращам.
   „Ще ви изпратя коректурите“ – така му каза тя. Ще пише очерк за тъста ми. Ще мисли за него, ше се опитва да си спомни как изглежда, какво е говорил, какво е направил. Мен няма да спомене; но това не значеше, че няма да си спомни за мен. А аз щях да видя отдолу името ѝ; все пак това беше нещо, за което можех да се хвана.
   – Малко известност не вреди никога – подхвърлих аз. – Разведе ли я из завода?
   – Ралф я разведе.
   – Ралф?
   – Ралф Хедърсет.
   – Не знаех, че работи при нас.
   – Тон се опитва да сключи някои сделки с нас. Или по-скоро баща му.
   – Не виждам защо той е трябвало да я развежда из завода.
   – Имаше свободно време. А нали знаеш, всички стомано­леярни заводи са еднакви. Всъщност беше невъзможно да го спра. – Той се изсмя. – Ще трябва да е нащрек. Знаеш какви са вдовиците.
   – Вдовиците ли? – попитах аз.
   – Съпругът ѝ умря миналата година. Нещастен случай при плуване. Не си ли спомняш?
   Огледах входа като затворник, който за първи ден е в тъмницата; изведнъж стените, боядисани в жълто и зелено, безбройните съобщения и миризмата на боров дезинфектант загубиха всяка власт над мен. Стоях върху доста мръсния под в предверието на Консервативния клуб в Уорли и това беше всичко.
   – Караш малките момченца да вършат мъжка работа – ка­зах. – За в бъдеще аз ще развеждам вдовиците.
   – Ще имам пред вид – отвърна той.
   – Разбира се, аз ще им показвам само как се обработва стомана – говорех съвсем леко; не трябваше да рискувам. Така мъжете винаги разговаряха за вдовиците – и докато се изкач­вахме по стълбата към бара, ние продължихме да приказваме за нея със същата тромава насмешливост.
   Двамата с Браун седнахме на една ъглова маса. Отпуснах се в стола; въпреки че барът беше боядисан в същите поти­скащи зелени и жълти тонове, столовете бяха нови и удобни. Отпих глътка уиски и усетих как топлината му заглади острите ръбове.
   – Имах нужда да пийна – казах.
   – Пий още едно.
   Без да се огледа назад, той вдигна ръка; келнерът се появи чак от другия край на залата. Браун беше от ония хора, на ко­ито келнерите обръщаха внимание; от същия род беше и Ралф Хедърсет, помислих си с лека завист.
   – Ще изпия чаша битър – заявих аз.
   – Каквото искаш, момчето ми. – Той даде поръчката. – Ако някой го е заслужил, това си ти. Много се радвам, че дойде тука тая вечер, не си мисли, че ми е все едно.
   – Нямам нищо против – отвърнах аз. – Защо да протакаме, щом може и сега да се видя с него.
   – Свободен си да се откажеш – продължи той. – Аз пораз­мислих по този въпрос. Не съм сигурен...
   – За какво не си сигурен?
   Той въздъхна. Обикновено въздишките му бяха нарочни и бурни, но този път въздъхна, без да иска.
   – На Сюзън няма да ѝ бъде приятно. И на Маргарит.
   – Не става дума за техните вкусове, струва ми се.
   – Не. Всеки мъж трябва да постъпва така, както смята за най-правилно. Но ти сигурен ли си, че желаеш тая работа? Има още време да се откажеш.
   Освен нас в бара имаше само четирима души; всичките бяха на една възраст с Браун. Познавах ги и четиримата, или по-право, знаех с какво се препитават – дървен материал, брашно, текстил, застраховки. Дървеният материал и Брашното стояха на бара и разискваха цената на работната ръка; на една маса в другия край Текстилът се оплакваше от високия наем на гаража си. Застраховките слушаха внимателно и чакаха своя ред. От съседната стая чувах удари на билярдни топки и неясни възгла­си. Предстояха ми още хиляда вечери, през хиляда такива ве­чери щях да слушам подобни хора. Благоденстващи недоволни­ци на средна възраст, солидни, разумни граждани; неусетно в усилието си да не ги обиждам, аз щях да стана точно като тях. Ще чакам своя ред, за да се оплаквам, ще чакам своя ред, за да получа удар, ще чакам своя ред, за да умра. А Хари щеше все повече да се отчуждава от мен и Барбара, дори Барбара щеше да престане да ме обича. Светът със смях щеше да я накара да не ме обича; тя щеше да се омъжи за някакъв зализан тип, като Хедърсет, вече нямаше да измисля приказки за топли великани, нямаше да вижда замъци в Скуиръл гордж. Сюзън пак щеше да се превърне във въплъщение на майка си. Всичко беше уреде­но; бях взел това, което желаех, и сега плащах първата вноска.
   – Не съм се отказал – заявих аз. – Освен ако ти се отказ­ваш.
   – Не, не. Един-двама в клуба се изказаха малко... непри­ятно. Но не бяха от хората, които имат значение.
   – Интересно кои са били?
   – Търси ги сред пиячите на портокалов сок и няма да сбъркаш.
   Той имаше на ум бунтовните елементи; в град като Уорли подобно определение ми даваше широк простор за догадки.
   – Всъщност тази групичка не ме безпокои – казах аз.
   – Така и трябва. Само пази носа си чист, това е всичко.
   – Никога не правя обратното – отвърнах аз.
   – Ти добре се оправи, Джо. Внимавай за нататък!
   Това изключваше Джин. Изключваше дори ходенето ми на гости в Лондон без жена ми. Чудех се дали да кажа на Сюзън, че съм ходил на гости. Нямаше да ѝ разправя всичко, разбира се; но би било по-разумно пръв да ѝ кажа. Уорли и Лондон не бяха толкова откъснати. Спомних си Джеф.
   Тогава не бях чак толкова пиян и знаех, че той ме ревну­ваше. Беше прехвърлил вниманието си върху Джуди, защото в Джуди беше хлябът му; но всъщност искаше Джин. А майката на Джеф живееше в Уорли и от време на време Джеф посеща­ваше Уорли, при това Джеф спокойно можеше да се възползува и от телефона. Вече беше твърде късно да се безпокоя; но за­напред трябваше да помня тези неща; бях гражданин на жълто­зелената страна, тук девизите бяха „внимавай“ и „пази носа си чист“ – повече предпазливост никога не е излишна. Трябваше да помня кой съм, не можех да си позволя и най-дребното не­благоразумие.
   – Няма нужда да ми го казваш – рекох аз. – Уорли е малък град.

Преводачи Цветан Стоянов, Александър Хрусанов

Издателство Сиела

Живот във висшето общество в Pimodo