Алеко Константинов >> Фейлетони

Вий пишете каквото ви диктува фалшивото положение, аз ще пиша каквото ми диктува съвестта, па сетне ще видим на коя страна ще бъде общественото мнение. АК

   Честита Нова година

   Веселих се и аз заедно с другите, изпратих Старата, посрещнах Новата година и най сетне, кажи-речи къде съмване, прибрах се в килията си с няколко лева в жилетката. Под тежестта на благопожеланията и на обилните възлияния заспах моментално. Едва ли три часа съм спал, когато едно силно почукване на вратата ме събуди. отворих си очите. Времето прекрасно, като че пролетна сутрин. На вратата пак: чук, чук, чук!
   – Кой там – попитах с не съвсем мелодичен глас.
   Дръжката на вратата скръцна и една фигура в униформа подаде плахо главата си: „Честита Нова година!“
   – Благодаря. Какво има?
   – Нищо – отговаря благопожелателят и без церемонии влиза в стаята, пристъпва до леглото ми и подава една карта, върху която прочетох думите: „Честита Нова година. – От раздавача на простата кореспонденция еди-кой си.“
   – Я ми подайте жилетката оттам – казах аз с достойнство, но свят ми се зави веднага.
   Раздавачът хвана жилетката ми от долния край и всичкото ми богатство се изтърси на земята. Той се наведе и прибра монетите.
   – Колко има там?
   – Три лева и 25 стотинки.
   – Вземи двата лева и другите остави на масата – казах аз важно, но сам си зная какво усилие ми струваше този тон.
   – Сбогом. Със здраве.
   Ами сега? Всичко на всичко ми остават един лев и 25 стотинки. Па като ще се проточат сега: „на препоръчаната кореспонденция“, „на телеграмите“, разни разсилни, коминари, дечурлига. Да не им дадеш бакшиш, ще си помислят, че си скъперник; да им кажеш, че нямаш пари – няма да ти повярват: как е възможно такъв важен господин да няма пари. А пък трябва да се заварди и престижът... Noblesse oblige!... Боже мой, какво фалшиво възпитание! Какво жалко тщестлавие...
   – Чук, чук, чук!
   – Кой е там? – питам аз с гласа на заварен престъпник.
   – Аз съм господине – обажда се някой зад вратата и влиза раздавачът на телеграмите, един прегънат от старини бедняк.
   Бедняк! Чунким аз съм претрупан с богатства!
   – Честита Нова година!
   – Благодаря. Я виж там на масата, има ли пари – казвам аз с глупаво престорен глас, като че не зная за печалния остатък от един лев и 25 стотинки.
   – Има само един лев и гологани.
   А-ха! Само! Значи ще бъде недоволен от един лев.
   – Е, че кой ще става сега. Вземи лева, аз сетне, друг път... – казах аз сконфузен от дъртата лъжа. „Кой ще става сега!“ Чунким като стана, че злато ще нарина. Фалшиво, глупаво, ама на, иди изкоренявай следите на изкълченото възпитание.
   Старикът излезе. Аз се предадох на философски размишления. Винаги, като остана без пари, аз се предавам на философски размишления и тогава най-много се усилва желанието ми да ощастливя България и ако е възможно, цялото човечество.
   – Чук, чук, чук!
   Ами сега! 25 стотинки! Аз се престорих на заспал и (срам не срам, ще ви призная, за да накажа сам себе си за своята фалшивост) почнах да хъркам... Ребята! Да бяхте чули как хърках! Хърр... мърр... Че като ме загъделичка нещо по гърлото, че като се изкикотих, ама как!... Запуших аз устата си с възглавницата, ама късно беше вече...
   – Чук, чук, чук! – и с чукането заедно скръцна вратата и няколко деца със суровакници нахълтаха в стаята ми... В този същия миг отварят се другите врата и слугата ми носи чай и „Честита Нова година!...“
   Аз кипнах. (Я съм кипнал, я кой знае, ама какво ще правиш... Nobles oblige!...)
   – Какво се врете тука бе!... Защо пущаш тия хлапета в стаята ми?
   – Аз рекох чай...
   – Чай! Какъв чай? Кой ти е поръчал чай? Нали знаеш, че спя още!
   – Аз чух, че се изсмяхте и помислих, че...
   – Мислиш ти! Ти нищо не мислиш! Днес ли намери да ме сърдиш? – Ами вие какво търсите тука – извиках на стреснатите дечурлига. – Хайде вън! Защо ме будите без време...
   Без време! Часът беше единадесет. Слава богу! Тази тактика излезе сполучлива. Децата избягаха и слугата изчезна с извинения, че ме е събудил.
   Да остана повече в стаята си беше немислимо, затова рискувах да се подвъргна на нови неловкости и да измислям нови фалшивости за... съхранение на престижа...
   Облякох се, взех останалите 25 стотинки и право в кафенето. Не успях да седна , току един от служителите се наведе над ухото ми:
   – Какво обичате да вземете?
   Чак сега я опръскахме! Кой ме караше да влизам в кафенето? Съвсем ми излезе от ум тая пуста Нова година.
   – Благодаря, нищо не искам.
   – Едно кафе, един чай, един ликьор – нарежда келнерът съблазнително.
   – Не, благодаря.
   Оттегли се служителят. (Ох-х! Слава богу)... и след една минута ми поднесе една паничка, вътре картичка с „Честита Нова година. От келнерите на кафене България!“ Благодарим! Аз почнах уж разсеяно да напипвам един след друг всичките си джобове, дано, рекох, се е завряло негде някое левче... Няма! Хеле, за мое щастие, зададе се една компания приятели, насядаха около моята маса и един от тях, новопроизведен майор, почна да черпи за производството. Нейсе! В гюрултията, с приятелите заедно изкачих се от кафенето, ама като излизах струваше ми се, че някой върви след мене и иска да ме хване за палтото. Едва-що излязохме на улицата, един пощальон ми подава писмо със закъсняла дата; види се, нарочно е забавено, за да ми се поднесе с „Честита Нова година“. Казах на пощальона, че приемам поздравления не на улицата, а дома си, и се отървах лесно и както виждате, с благовиден предлог...
   Отворих писмото... Я ми кажете вие, обикновени смъртни, получавали ли сте някой път такива писма, като следующето:

   Многоуважаеми г-н А. Константинов,
   Това скромно писмо е от уважающия и почитающия Ви Ваш любим Ганю Сомов, върху плещите на когото въздигнахте тъй талантливо създадения от вас герой Бай Ганю Балкански, славата на когото, заедно с неговата и Вашата, се прочу, прослави и прогърмя по всички градове, паланки, колиби, мандри, воденици и въобще навсякъде. Между това истинският, живият Бай Ганю Балкански сега засега се намира в твърде окаяно материално състояние и се свива от сиромашия и немотия тогава, когато се разправя и весело приказва за неговите нескончаеми дълги пътешествия заедно с препасаното на кръста розово масло, по Америка и из Европа, и за още по-нескончаемите смехории, които той произвожда в разказите Ви. Авторите обичат героите си, особено пък ако те са живи. Следователно, аз ще се надея, уважаеми г-н Константинов, въз основа на тази обич, че Вий няма да изпуснете случая срещу наступающите Рождествени празници да се смислите за живия Ваш Бай Ганю, чист православен християнин, и да го подарите с нещо, изпратено например с един пощенски бон, с което, след като си види масрафа за Коледа, да може заедно с другите почитатели на създадения от Вас Бай Ганю да пие за славата и величието на автора му. Амин!
   Прочее, ще се надея на милосърдието Ви. Адресът ми е Ганю Сомов, Казанлък.

   Казанлък, 9. XII. 94 г.

Ганю Сомов.

   (Подписът "Ганю Сомов" беше написан с едва разчленяеми йероглифи, а писмото чисто с друга ръка.)

   Прочетох това писмо и ми домъчня. Съжалих господина Сомова, но не бях в състояние да му помогна. Кое ли даскалче, кое ли чиновниче се е подиграло с него. Аз на негово място би хванал туй чиновниче или туй даскалче за ухото и би му казал: „А бе, кюлхане, защо се подиграваш с фукарията.“
   Господин редакторе, честита Нова година!

София, 2 януари, 1895 г.

Алеко Константинов

Издателство Слово

Алеко Константинов. Фейлетони в Pimodo

Алеко Константинов >> До Чикаго и назад. Разни хора, разни идеали

Европейци сме ний, ама все не сме дотам!...

   Нашият помощник на регистратора е страшен комик. Изпокапваме от смях, когато почне да бомбардира несправедливата съдба.
   – Е, дявол да го вземе – вика той, в позата на Гамбета, – каква е тази управия, не можах да я разбера. И как ще я разбереш бе, брате; ами че, моля ви се, вземете например кокона Поликсени: преди трийсет години с фаетон се разхождаше и днес, моля ви се, пак с фаетон се разхожда; а пък аз трийсет години се трепя и не фаетон – кой ти търси фаетон! – ами една лира, разбираш ли, една турска лира петимен съм да се намира за всеки случай в среднята преградка на кесията ми, и ето на до ден днешен, брате мой, все петимен си оставам. Не че не са минали през ръката ми пари – минали са; ама думата ми е, че тамам когато ти потрябват, бръкнеш – няма!... Иде ти по някой път да кипнеш. Е, туй справедливо ли е сега, кажете? И с какво, моля ви се, е заслужила кокона Поликсени, а? Да си пълниш и празниш стомаха – туй заслуга ли е, кажете ми? Аз поне, кое чиновник, кое агитацийки, кое туй-онуй, все, знайш, горе-долу ползица за народа. Ами тя?... И на, вземи, че бръкни когато щеш в кесията ѝ –– злато с шепа, моля ти се. Късмет ли да го наречеш, какво да го наречеш – не знайш! Па вземи и децата ѝ: по-голямото, не го ли знаете, едно голобрадо таквоз, нищо и никакво хлапе, взеха, че му натрапиха една булка, разбираш ли, и – кой знай – то ли излезе късметлия, тя ли му донесе щастие, гледаш ги, живеят бейски.
   Па да речеш, че аз съм от ония ветрогони, които бълнуват за някаква си правда и разни там, разбираш ли, дивотии – хайде де, а пък аз не съм от тях. Да речеш, че се стеснявам, че се гуша из кьошетата, не, не ми са дотам меки очите, и при всичко това, моля ти се, виж ме на кой хал съм! И аз уж се увирам около големците: Нова година било, имен ден било, все, знайш, кое визити, кое сливовица, кое картички, това-онова, па все гледаш, че другите ме надпреварват; а аз все зад метлата. Чудна работа! Гледаш – дрехите ми дрехи, ръкавици чисти, шапка, то се знай, чепици, разбираш ли, връзка кое е и прочие – всичко на мястото си и на, все не мога да си пробия път!... Ето, например доктор Сперандо, какво да кажеш, да го вземе мътната, върви му като на бясно таквозинака... И отгде-накъде, моля ти се? Нито е някой ум кой знай какъв, нито е някой, да кайш, левент, с мустачури, разбиращ ли, с брада някакъв ей такваз – една оскубана сврака с цилиндър и туйто! Па виж как той влиза при господина министъра и как аз влизам: слугата ще се спусне, разбираш ли, ще го съблече, ще му изтърси едно „заповядайте“, с една дума: почитание! А мен не ще и да ме знае, гледа ме като добиче и остави, че не ми поемва палтото, ами се и подсмива отгоре. Иде ми, знайш, да го цапардосам, па каквото ще да става... Като вляза при господина министъра, и аз уж се старая да се докарам: Вий имахте честта, господин министре, да ме назначите за помощник – регистратора – и тъй нататък, – а той ме гледа през мустак и се усмихва, като че ли дете със сурвакница стои отпреде му. Добър челяк инак, ама не знае да си цени хората. А от мене по-предан човек надали може да се намери. Вярвай Бога, никой път не съм бил опозиция. На, питай когото щеш. И на господина Стамболова съм подавал палтото и сега пак го подавам на нашия министър. Аз имам добро сърце аслъ, хич не съм горделив. Колкото за строг – строг съм: писарите и разсилните ги мачкам като фелдфебел. И при всичко това, разбираш ли, все не могат да ме оценят, както трябва. Па да не мислиш, че аз кой знае какви чудеса гоня, да не мислиш, че искам да ставам я началник, я подначалник. Съвсем не. Зорът ми е да изтикам регистратора. Бре анонимни записки ли не щеш, бре доноси ли не щеш, бре заплашвания ли не щеш – нищо не помогна. Еле по едно време, като чух, че тръгнал да си вади очите в Македония, отлекна ми. Той потегли вечерта, аз през нощта като седнах, че като го нацапах в едно писмо до господина министъра, направих го на сол: подправих си, разбираш ли, почерка, шибнах писмото в един плик и хайде в кутията... И то не помогна. И прошение подадох, и ревах като говедо, и разни там „стара майка, болна жена, дребни дечица“ – всичко на вятър...
   Дрънкат ми някои диванета, че можеш, кай, да напреднеш, ама трябва да бъдеш, кай, подлец. Болшаф! Подлец ли!? Архиподлец ти ставам аз тебе, брайно, ама де оня късмет! Не ми върви, чорт да го вземе. Види се работата, и подлец да бъдеш, не е лесен занаят, все трябва да имаш някоя дарбица: кураж ли да го наречеш, характер ли да го наречеш, или просто трябва да имаш зализана физиономийка. И аз не съм, да кайш, някой грозен челяк, само че този пусти нос отде се е взел – той ми яде главата, както разбирам аз: не че е кой знае какъв нос; малко ли хора има с бамбашка носове, ама де-де – на другите минава, а моят нос като че им вади очите. Па и на регистратора носът чунким е стока; да не е брадата му – пет пари не давам за него... И виж ти сега справедливост: на неговата маса има електрически звънец, на моята маса няма. Защо, моля ти се! Туй човещина ли е? Защо ме мъчът тъй, какво бива санким и на мойта маса един звънец да курдисат, голяма работа ли е? Някой път, знайш, до полуда ми дохажда: като видя регистратора, че хем си пуши папироската, хем нататиска звънеца, сякаш че по сърцето ме натиска, иде ми, знайш, да взема едни ножици да изфъкам всичките жици... всичките до една! Страшно ме е яд!... Па като се ядосам веднъж, че като се залостя в някой тунел, па дай една бира, дай още една, дай още една; че като се насвяткам, че като почна да ги режа за бяс: туй регистратор, туй архивар, туй подначалник – вдън земя! Добре, че не им обаждят...
   Ама и на господин министъра госпожата си няма хас, джанъм; уж ми обеща, че ще рече да ми турят един звънец, па туй за туй. И аз диване, току ѝ мъкна в петък кошницата от пазар; а пред изборите взех, че пъхнах и три снопа бюлетини в кошницата. Аз ги писах със собствената си ръка. Триста бюлетини! Туй не е шега... И пак нищо, и пак нямам звънец. Управия до коляно! Аслъ калпав народ сме ний, интелигенцията. Ашколсун на кокона Поликсени...

Издателство Хермес

До Чикаго и назад. Разни хора, разни идеали в Хеликон

До Чикаго и назад. Разни хора, разни идеали в Books.bg

Алеко Константинов >> Бай Ганьо

Илюстрации – Борис Ангелушев

   ... Един ден, в най-големия разгар на trenta una, когато аржентинецът беше изгубил около стотина франка, влезе в кафенето едно лице с накривен калпак, с тояга под мишница и дисаги в ръка.
   – О-о! Бай Ганьо! Добре дошъл! – извика цялата компания.
   – Добре заварил! Как сте? – отговори новодошлият и като се отказа великодушно от любезните предложения да му направят място около техните маси, дойде и седна при моята маса и със сядането си прекатури чашата с кафето ми. Бабаитска натура!
   – Пърдон!
   – Нищо, не се безпокойте – побързах аз да кажа, при всичко че не забелязах той да се безпокои твърде много.
   – А-а! Вий българин ли сте? Е добър ден, кога е тъй! Ганьо Балкански! Отде бяхте, ваша милост?
   Казах му. Запознахме се.
   – С туй пусто гюлово масло обикалям света – заяви ми с отчаян глас бай Ганьо.
   – Как, не върви ли тази търговия?
   – Е, че правичката да ти кажа, господине, не върви!
   – Защо така ?
   – Защо! От главите си теглим. Де едно време – като кажеш българско масло, като оси на мед тичаха, а сега, тая вяра! Влезеш в някоя сапунджийница, доде зинеш да кажеш, че си българин, казал-неказал „бонжур“, току те попита „Есанс-дероз“? – и хем пита, хем се подсмива. Па кой гледа подсмиването, току алъш-вериш да има, ама не щат! Дай ми, каже, един грам за проба. Подиграва те! Как ще му дадеш един грам ? Един грам ще налееш – два ще разлееш. „Ама, приятелю – кажа му, – туй масло не е таквоз, каквото го мислиш, туй е чисто масло.“ – „Ехе – каже, – и вий всички тъй говорите, все тази песен пеете.“ – Каже ти така, в очите, хич не ще да те знае. Ама все туй терше пусто да опустее макар!... Анадоллука ни изяде главата! Е че то, брате, не е един, не са двама: като плъзнали из Европа на сюрии: анадоллии, арменци, турци, гърци, па лъжат, па мамят света, па тогоз изгорили, па оногоз закърпили – бактисали хората! Като им замиришеш на гюл – яката си търсят!...
   Невинният Възток изпъкна отпреде ми с всичките му прелести. За допълнение на картината по всичките маси около нас тракаха табли, пляскаха карти – шум и дим до небеса!
   – Много ми се харесват нашите момчета – каза ми бай Ганьо, като изгледа играещите. – Маладци! Има между тях таквиз сербез, че на професорите пей дават! Ето например, да речем, онова момче, по-дъртото, видите ли го? Дето играе на отуз-бир. Вий знаете ли, че той има три медала!... За сръбската война, за заслуга и не знам още за какво. Съдебен следовател е бил, знае законите на пръсти. То що му е трябвало още да се учи, де-де – бодат го паричките! Три месеца, откакто е дошло тук, ама да го чуеш, френските ги говори като разпрано! Да не му е уроки, сече му главата! Досега да е станал веке доктор, ама инат хора тукашните. Ректора, кай, не го остава. Не може, кай, казал му, за три месеца, да станеш доктор, кай. А бе как да не може, когато момчето знае; сегичка да го изправиш, ще ти каже всичките закони, наизуст ги знае. Казал му ректора, не може, кай, за три месеца само да прочетеш, а камо ли да го изучиш. Нашият сербез – йок, за три месеца доктор ще стана. Онзи – йок, не бива. – Не бива ли? – Не бива! Че като пламва един ден нашият, че като го нацапва, мати-маскара го направил... Наистина, на, питай го, ако щеш...
   Аз повярвах на бай Ганя и не отидох да питам обладателя на трите медала. Той продължи:
   – И знаеш ли как е станала тая работа ? Не стига, дето ректора се заинатил и не ще да остави момчето да стане доктор, ами и дойена, кай, и той. Твоя милост, знаеш какво е „дойен“... таквоз, дето там у тях... туйнаке... сещаш се... Нашият им представил сума свидетелства – от градски съвет ли не щеш, от прокурор ли не щеш, и послужен списък, и какво не щеш. Ама инат човек разбира ли ти? И не е, да кайш, някое какво да е хлапе, ами то съдебен следовател! И с три медала на гърдите, моля ти се!... Ректора почнал да му дрънка, че за да бъдел полезен за себе си и за народа си – нему какво му влязва в работата! – трябвало да прекара редовно цял курс, че и повечкото живот в странство ще му бъде за полза – диване! – и много таквиз бабини деветини. Па остави ректора, ами – барабар Петко с мъжете – и дойена се обажда:
   „Да, кай, и аз ви препоръчвам да послушате съвета на ректора!“ Ей! Че като кипва келя на нашия, че като зинал: „Ами вий – кай – бе защо се обаждате, вий адвокатин ли на ректора ще ставате!...“ Туй на дойена го изтърсил! – Свили си опашките ония ми ти хора, гък не могат да кажат!... Хей, гърсон! Юн каве!... Не, каквото щеш, твоя милост, ама отворени момчета имаме. Ашколсун!...
   – Гърсон бе, хей! Юн каве – извика бай Ганьо.
   – Monsieur! – отзова се пъргавият гарсон.
   – Юн каве е апорт газет булгар – поръча бай Ганьо и сетне, като се обърна към мене, добави: – Не съм ги забравил тия ваджии френските.
   Гарсонът му донесе кафе и едни зацапани корици, в които бяха прикачени няколко български, издрани по краищата газети.
   – Чакай да видим какви новини има, какво става по света – каза бай Ганьо, като разгърна кориците и се задълбочи в политиката. Аз наблюдавах отстрана как той жадно, с наслаждение поглъщаше антрефилетата, усмихваше се и със светнали очи пущаше сегиз-тогиз по едно „браво!“ По едно време, препълнен, види се, с възхищение, обърна се към мене:
   – Ех, че ги нацапали! Я слушай да ти прочета...
   – Извинете, господин Балкански, поне тука искам да успокоя ушите си от тази политика – казах аз и станах от стола си, – сбогом!
   – Ама ти чуй само това: „Онази разбойническа сган от сводници, крадци и мръсници, които си въвират муцуните в нечистотиите...“ Чакайте, по-нататък е още по-хубаво!...
   – Не, не! Сбогом, господин Балкански – извиках аз решително и излязох.

Издателство Фама

Бай Ганьо в Хеликон

Бай Ганьо в Books.bg

Алеко Константинов >> Пази боже сляпо да прогледа. Какво? Швейцария ли?...

„Пази боже сляпо да прогледа!“ – казва българската поговорка и много на място го казва. Не от прогледналия физически слепец се отвръща българинът, а от слепеца – простак, издигнат от нищожество, от тинята, благодарение на случайни обстоятелства, достигнал, без разбор на средствата, до висота, която той омърсява със своето присъствие…

   Синът служеше в едно от чуждестранните агентства в Цариград. Бащата, дядо Петко Белокръвчанина, живееше в едно село в Северна България; ако и стар, неволята го нудеше да пори с ралото гърдите на майка България, за да поддържа бабичката си и своето бедно, жалко съществувание.
   Негово високоблагородие Христофор Белокровский беше едно време сополиво, одърпано, зацапано хлапе, което се валяше в нечистотиите на селското купище. Консулът мина през тяхното село в този ден, когато съвършено случайно детето беше изкъпано: изкъпано беше, защото прасето, като излязло из обраслата локва, детето се спуснало към него, хванало го с една ръка за ухото, с друга за четината и искало непременно да го възседне; да го яхне не могло, но успяло да налепи на кълчищената си ризка всичките хубости, които прасето е могло да понесе от гнилото блато. Тогава чак майка му се е наумила, че детето има нужда от къпане, и след като му стоварва десетина оки бой на гърба, турнала го в коритото с ризката заедно: първата вода се превръща на боза, втората на непрозрачна мътилка, че трета, че четвърта, та чак петата вода се избистря и из нея изскача едно чистичко, черноокичко, хубавичко бяло-червено момченце, с живи, хитри очички. Седи хубавецът в натура срещу огъня, седи и майка му отстрана и му суши ризката. Хем я суши, хем погледва чедото си и май-май че се съмнява дали е туй нейното чедо, дали не е. Облича му ризката и го изважда да се припече на слънце и да му изпощи главицата. Свършва и тази операция, причесва му косата и баш в тази минута се зачуват звънци; от завоя изскоква един файтон и спира до тяхната къща, на кръчмата. Консулът.
   – Хайде, мама, иди сега при оня чичо – учеше майката чедото си, – иди при него и му кажи: „Чичо, дай пет пари.“
   И отиде момченцето. Консулът беше извадил от чантата си закуски и си подкрепяваше силите. Детето се изправи недалеч от масата и като захапа пръст, следеше хапките на пътника и подсмърчаше. Консулът го забележи и зачудено впери очи в него – за пръв път му се падаше случай да срещне такова чисто дете из нашите села, чисто и хубавичко. То хубавички ги има много, но не личат чертите им под нечистотиите, които покриват цялото им тяло.
   – Чичо, дай пет пари! – каза детето и веднага засрамено си наведе и извъртя главата със захапан пръст.
   Гавазинът обясни на консула, че детето иска пет пари.
   – Защо ти са пет пари? – попита гавазинът по поръка на консула.
   Но детето бе научено само да поиска пари, не бе му казала майката защо му са пари и затова вместо отговор то повтори:
   – Чичо, дай пет пари! – и пак се засрами.
   – Как ти е името? Как те викат? – попитаха детето.
   – Ристу! – отговори то.
   Гавазинът обясни, че името на детето е Христо.
   Дали по някои частни, семейни обстоятелства, дали по племенна симпатия (консулът беше славянин) – кой знай, но той усети едно влечение, смесено с жалост, към туй хубавичко, бедно българче и в няколко минути в ума му се роди една блага идея; роди се, разви се и израсте в цял план: да вземе със себе си и да възпита това дете.
   Гавазинът повика майка му, майката повика баща му и се почнаха преговорите. Цял час се продължаваха увещанията. Дойде и кметът, дойдоха и други селяни; почнаха и те да придумват родителите и най-сетне с черпня, със сълзи убедиха ги да дадат чедото си на консула, да се изучи, да стане човек, та да видят и те покой на стари години.
   Седна консулът във файтона, намести при себе си малкото селянче, зави го с един шал; трепнаха конете, дръпнаха звънците и в един облак прах изчезнаха пътниците…

   ... Уморен е дядо Петко, но хваща ли го сън?… Задреме малко и ето чедото му, Христо, изпъкне пред очите му, таквози, каквото си го знае на портрета, с жълти копчета, па се спусне да го прегърне и… стресне се дядо, пробужда се. Пак задреме, и ето чедото му Христо, по ризичка, зацапаничко и на кълчищената риза жълти копчета…и тези копчета светят, бляскат… смеят се, всичките копчета се смеят… не, не се смеят, ами дрънчат, дрънчат като звънци… много, много звънци… облаци прах… и в праха звънци… и дядо тича подир звънците, тичат след него и селяните и викат, хеей, беей!… Тича дядо и ха да стигне звънците, спъва се в една купчина жълти копчета, копчетата се пръскат и почват да дрънкат и се смеят… Стрясва се дядо Петко, събужда се, зора едва-едва се сипва, а около него по полето цяло стадо овни, дрънчат със звънците и блеят. Стана старецът, нарами торбица, прекръсти се и след малко потъна в спящите още улици на грамадния град. Видя той едно кафене отворено, слугата по чехли полива с ибрик и подмита пред вратата, между кьошка, на който бяха насядали вече някои ранобудни старци-турци. Отби се и дядо Петко:
   – Сабах-хаир-олсун!
   – Аллах-разъ-олсун! – отговарят старците и сторват място за нашия пътник.
   От дума на дума, разприказват се, разпитват го откъде е, защо е дошъл. Дядо Петко им разправя, че е дошъл при сина си, който е барабар с консула, в еди-кое си консулато. Турците го похвалват, че е отхранил таквози чедо, и му поръчват кафе. Изпива дядо кафето, изпушва лула тютюн, дават му турците едно момче да го заведе чак до консулатото…
   Дядо Петко влезе в консулатото. Гавазинът го погледна отвисоко, но сетне се смекчи, като у каза старецът, че е баща на Белокровский.
   – Той спи още, дядо, ще почакаш един час – каза му гавазинът, българин, и го въведе в стаята на портиерина, гдето го гостиха с чай.
   – Ами защо спи още, нали съмна отдавна? Да не е нещо болен? – пита със стегнато сърце старецът.
   – Не е болен, дядо, здрав е. Те така спят, големците – отговаря гавазинът.
   – Ами че той големец ли е? – пита дядо Петко и сърцето му трепери от радост, чаят се разлива от чашата и попарва ръката на дядо, но той не сеща.
   – Големец е, дядо, големец е. Блазе ти, че имаш такъв син.
   – Големец, а? Хе, хе, хе! – сърцето на дяда Петка ще изхвръкне. – Ами той не ви ли е говорил нещо за мене… а?…
   – Не ни е говорил, дядо, той с нас много-много не приказва. Все с консулите има работи.
   – Тъй, а? С консулите? Хе, хе, хе!… Ами с пашата приказва ли? – пита старецът, като се наслаждава предварително от отговора.
   – Кой ти гледа пашите, той с везиря приказва.
   – С везиря! Па има хас да речеш, че и със султана приказва – пуща предпазливо блаженият старец.
   – Разбира се, че и със султана.
   – И със султ… – сълзите задавиха стареца, не може той да понесе толкова щастие и руква неудържим поток от радостни, блажени сълзи.
   Звънецът възвести пробужданего на големеца. След половина час, когато слугата му внесе чай, гавазинът, последван от дяда Петка, почна да възлиза по стълбите, като кроеше в главата си план как да устрои срещата, за да излезе по-ефектен сюрприз… И реши да почука на вратата и да въведе бащата без предварителен доклад. И наистина почука, отвори вратата и бутна дядо Христо в стаята…
   – Баща ви, ваше високоблагородие! – извика тържествено гавазинът. Докторът остана като гръмнат, изтърва чашата с чая… и колебанието му трая само една секунда… Той скочи от стола си и като изгледа с най-голямо презрение баща си, изрева:
   – Как?! Как ти смееш да ми водиш в кабинета такива…
   – Христо!… Чедо!… – изтръгна от гърдите си дядо Петко.
   – Изведи го! – кресна докторът с разтреперан глас и като грабна от масата една шепа пари, подаде ги грубо на гавазина и му изръмжа със стиснати зъби: – На, дай му тези пари, па да се махне оттука, чу ли?
   – Слушам, ваше високоблагородие!…
   И негово високоблагородие Христофор Петрович Белокровский затръшна ядосано вратата.

   Пази боже сляпо да прогледа.

Издателство Бриз

Пази боже сляпо да прогледа. Какво? Швейцария ли?... в Хеликон

Пази боже сляпо да прогледа. Какво? Швейцария ли?... в Books.bg

Алеко Константинов >> Бай Ганьо и други произведения

“До Чикаго и назад”, “Бай Ганьо”, фейлетони, редове от биографията на писателя и статии от М. Арнаудов и П. Анчев, анализиращи творчеството на Щастливеца

Помогнаха на бай Ганя да смъкне от плещите си агарянския ямурлук, наметна си той една белгийска мантия – и всички рекоха, че бай Ганьо е вече цял европеец.

.......

– Хайде всеки от нас да разкаже нещо за бай Ганя. – Хайде – всички. – Аз ще разкажа. – Чакайте, аз зная повече… – Не, аз, ти нищо не знаеш.
Дигна се глъчка. Най-сетне се съгласихме да почне Стати. И той почна...

Стигнахме във Виена и спряхме в традиционният хотел „Лондон“. Слугите снеха от колата моята чанта, поискаха да вземат и бай Ганьовите дисаги, но той от деликатност ли, кой знае, не им ги даде:
– Как ще им ги дадеш бе, братко, гюл е това – не е шега, миризма силна – ще бръкне да извади някое шише – иди го гони сетне! Знам ги аз тях. Ти не ги гледай, че са такива мазни (бай Ганьо искаше да каже учтиви, но тая дума е още нова в нашия лексикон, забравя се), не гледай, че се увиват около тебе. Защо се увиват? Мигар доброто ти мислят? Айнц, цвай! Гут моргин, па все гледат да докопат нещо. Ако не – бакшиш! Аз защо пазя на излизане от хотела да се изнижа мълчешката. Просяци! На тогоз крайцер, на оногоз крайцер – няма изкарване!
Тъй като розовото масло, което носеше бай Ганьо, беше действително доста ценен предмет, аз му препоръчах да го предаде за съхранение на касата.
– На касата ли? – извика той с тон, в който звучеше съжаление за моята наивност. – Чудни сте вий, учените? Ами, че ти отде знаеш какви са онези на касата? Прибере ти гюла завий си края нанякъде… Е, сетне? Какво правваш? Остави се! Видиш ли този пояс? – И бай Ганьо си повдигна широката жилетка. – Всичките мускали ще ги натъпча вътре. Истина, тежичко малко, ама сигур.
И бай Ганьо се обърна гърбом към мене („свят много, хора всякакви, кой знае и туй хлапе какво е“) и почна да тъпче мускалите зад пояса си. Аз го поканих да обядваме.
– Къде да обядваме?
– Долу, в ресторана.
– Благодаря, не ми се яде! Твоя милост иди, хапни си. Аз ще те почакам тука.
Уверен съм, че щом излязох из стаята, бай Ганьо е отворил похлупците. Има си човекът закуска, защо ще си харчи парите за топло ядене – няма да умре от глад я!...

Издателство Захарий Стоянов

Бай Ганьо и други произведения в Хеликон

Бай Ганьо и други произведения в Books.bg