Но дали си струва да пожертваш всичко в името на своите идеали?
Преводач Борис Миндов
Издателство Фама (2015)
Издателство Фама (2015)
Показват се публикациите с етикет Арчибалд Кронин. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Арчибалд Кронин. Показване на всички публикации
неделя, 16 август 2015 г.
Арчибалд Кронин >> Северна светлина
Всичко ли е за продан?
Хенри Пейдж, собственикът на най-стария и уважаван вестник в Хедълстън, получава щедра оферта да продаде „Северна светлина“ на лондонски магнати, които искат да наложат в родния му град всекидневник на име „Кроникъл“. Когато разбира, че новият вестник ще бъде пълен с жълти сензации по лондонски образец, Хенри, който вярва, че пресата трябва да отразява честно и почтено новините, отказва офертата и започва дълга и трудна борба с конкуренцията – борба, която ще го изправи не само срещу „Кроникъл“, но и срещу по-голяма част от населението на областта, в това число и собственото му семейство.
петък, 24 юли 2015 г.
Арчибалд Кронин >> Замъкът на шапкаря
Има неща по-силни от страха
Ливънфордският панаир беше ежегодно празненство: най-забележителното представляваха няколко пътуващи трупи и фокусници, малка менажерия, в която имаше само един слон и една клетка с два лъва, стрелбище, на което стреляха с истински куршуми, и две ясновидки, които охотно показваха безукорните си препоръчителни писма. Заедно с разни други по-дребни атракции, всичко това се струпваше на определена дата на общинското място край града, което наричаха Мерата.
Панаирната площ имаше триъгълна форма. От едната страна, откъм града, се издигаха солидните и важни постройки на панаира – големите шатри и палатки, на другата страна се намираха подвижните забавления, люлките, лодките и въртележките, а на третата страна, покрай ливадите при брега на Ливън, се намираха павилионите, продавачите на плодове, лимонада, сладолед и нуга, както и безброй малки барачки, които привличаха и заслепяваха погледа. Това беше далеч най-големият събор в цялата област, който със своята популярност, установена от традицията, и със своята привлекателност примамваше като магнит хората от града и околностите всяка вечер в продължение на една блестяща седмица, обхващайки в своята площ радостното човешко множество, което и сега дори напираше около триъгълника като вълна, понесена стремително напред към удоволствието.
Мери се гмурна в човешкото море и то веднага я погълна. Тя престана да бъде отделно същество, тя се сля с пороя от бутащи се, смеещи се, ръкомахащи хора, който я носеше напред независимо от волята ѝ; тласкана ту насам, ту натам, но винаги напред, от тази окръжаваща я сила, Мери изведнъж се учуди на собственото си безразсъдство. Блъсканицата и грубата тълпа не отговаряха на идиличната картина, която тя си представяше в мислите си, натрапчивите викове и ярките светлини не бяха като във фантазията ѝ; само след пет минути, прекарани на панаира, тя вече съжаляваше, че е дошла и започна да разбира, че баща ѝ все пак може би е бил прав и разумен, като ѝ забрани да идва. Макар че бе дошла единствено с намерението да види Денис, тя почувствува, че той няма да може да я открие в тази навалица, а когато някакъв остър лакът се заби в ребрата ѝ и едно дебело селянче я настъпи и се ухили неловко вместо извинение, тя посърна и се изплаши. Какво чувство беше я привлякло сред тези простаци и палячовци? Защо така невнимателно, дръзко и опасно наруши заповедта на баща си и се отзова с такава лекомислена и охотна невъздържаност на първия повик на младежа, когото познаваше само от един месец?
Люшкана в тълпата, тя си припомни този месец и с меланхолична яснота си даде сметка, че летящата врата на градската библиотека беше донякъде причина за всичко. Отвътре на вратата бе написано повелително: „Дръпни!“ и съгласно това кратко нареждане човек трябваше на излизане от библиотеката със сила да я дръпне; но тя бе толкова затегната и тежка, че натоварен с книги и изплъзнал се от властния поглед на вратаря на кметството, човек се изкушаваше да пренебрегне нареждането и да бутне. В онзи паметен ден тя, разбира се, бе бутнала вратата и протегнала енергично ръка, се хвърли право на гърдите на един младеж, облечен в кафяво. Тя излезе с такъв замах, че можа добре да види цвета на елегантния му костюм. Кафяви бяха и косите му, и лицето му, осеяно с дребни по-тъмни лунички; като вдигна стреснато поглед, тя веднага забеляза, въпреки смущението си, че зъбите му са равни и бели. Той веднага ѝ се усмихна и докато тя го гледаше с отворени очи и уста, той се овладя, любезно вдигна падналата ѝ книга, отвори я спокойно и прочете името на Мери на абонаментната карта.
– Съжалявам, че ви уплаших, госпожице Мери Броуди – извини се той сериозно, но продължаваше да ѝ се усмихва със своите кафяви очи. – Тези врати са страшно коварни. Би трябвало да им сложат стъклени прозорци. Вината е моя, загдето не съм повдигнал този въпрос пред градския съвет.
Мери се засмя глупаво и неприлично, но, уви, неудържимо на тоя тънък подбив и престана да се смее едва когато младежът добави предпазливо, като че ли казваше нещо маловажно:
– Казвам се Фойл... Аз живея в Дарок.
Те се изгледаха в продължение на няколко мига, а тя се изчерви като някоя глупачка (по-късно той я уверяваше, че се изчервява прелестно) и плахо промълви:
– Ще трябва да си вървя.
Какъв нелеп израз, мислеше си тя сега. Той не се опита да я задържи – със съвършена учтивост отстъпи настрана, свали шапка и се поклони; но чак до края на улицата тя усещаше върху си почтителния внимателен и възхитен поглед на неговите живи кафяви очи. Това беше началото!
Никога дотогава тя не бе го забелязвала в Ливънфорд по простата причина, че той рядко дохождаше, но скоро започна често да го вижда по улиците. И наистина те постоянно се срещаха, но при все че нямаше случай да я заговори, той винаги ѝ се усмихваше и я поздравяваше весело, но с уважение. Тя започна да обича тази весела непринудена усмивка, да търси широките му рамене, да желае да види драговолния блясък на очите му. Понякога го съзираше сред някои от най-дръзките и смели младежи в Ливънфорд, застанали пред новооткритата сладкарница на Берторели, и със страхопочитание схващаше, че тези неустрашими юноши го приемаха като равен и дори като по-горен от себе си. Това, както и обстоятелството, че той посещава такова непристойно и страшно място като италианската сладкарница, я караше да потреперва. Беглото ѝ познанство с него придаваше и на нея известно достойнство, тъй като, когато минаваше край тях, дори в негово отсъствие тези отбрани младежи любезно замълчаваха и като един човек сваляха шапки в нейна чест и с това я караха да изпитва приятен трепет, но и безпокойство.
След една седмица тя отново отиде в библиотеката и въпреки че този път, открито признавайки вината си, внимателно дръпна вратата в израз на явно самообвинение и разкаяние, отвън тя пак се натъкна на Денис Фойл.
– Какво съвпадение, госпожице Броуди – каза той. – Представете си, пак се срещаме тук. Как се случи да мина оттук тъкмо в този момент.
Как можеше тя, горката, да знае, че той бе чакал два часа на отсрещната страна на улицата!
– Може ли да видя коя книга ще четете тази седмица?
– „Помрюйският манастир“, от г-жа Хенри Ууд – заекна тя.
– О, да, втория том. Миналия път, когато бяхте тук, видях, че сте взели първия том.
Сега се издаде, помисли си тя, като видя несигурното срамежливо желание в очите му и разбра, че той изобщо не е така самоуверен и сигурен, както при първата им среща. Топла нежност я изпълни, когато той я помоли пламенно:
– Моля ви, позволете ми да ви нося книгата, госпожице Броуди!
Тя силно се изчерви заради непростимото си и неподобаващо за дама поведение, но беше неоспорим факт, че му даде книгата, протегна му я безмълвно, сякаш покорно му предаваше малкото томче като нежна благодарност за вниманието му. Тя въздъхна при спомена за това скромно, дори твърде безцветно начало, защото след този случай те се срещаха няколко пъти – не много пъти, и тя бе така обзета от някакво странно и непонятно чувство към него, че ѝ беше мъчително и самотно да бъде далеч от него.
Внезапно тя се откъсна от миналото. Вече бе обиколила панаира веднъж, без да види нещо друго освен смесица от крещящи цветове. Отново съзна в какво неприятно положение се намира, колко безнадеждно е да различи сред това кошмарно море от лица, което кипеше наоколо ѝ, лицето, което търсеше, и щом се озова на едно място, където тълпата бе по-рядка и можеше да се проникне на улицата, тя започна с мъка да си пробива път.
Ненадейно една топла ръка сграбчи малките ѝ измръзнали пръсти. Тя бързо вдигна очи и видя Денис. Обхвана я чувство на сигурност, което като вълна нахлу във вените ѝ, изпълвайки я с приятен покой и такова облекчение, че тя стисна ръката му и с откритото си природно простодушие каза бързо и поривисто, преди още той да проговори:
– О, Денис, толкова нещастна бях тук без тебе. Мислех си, че съм те загубила завинаги.
Той я погледна нежно и отговори:
– Колко глупаво, че те помолих да ме чакаш в тази ужасна навалица, Мери. Знаех, че ще те намеря, но съвсем забравих, че преди това можеше да попаднеш в блъсканицата. Освен това и влакът ми закъсня. Отдавна ли си тук?
– Не зная откога – пошепна тя. –– Стори ми се вечност, но сега няма значение, щом си с мене.
– Надявам се, че не са те бутали много из тълпата – възрази той. – Аз съм виновен, загдето те оставих да дойдеш сама. Наистина съм виновен! Трябваше да те посрещна отвън, но не можех да си представя, че ще има толкова народ тази вечер. Нали не се сърдиш?
Тя поклати глава отрицателно и без да скрива радостта си, че го вижда, без да го кори за закъснението, без да му даде да разбере какъв риск бе поела с идването си, каза простичко и щастливо:
– Всичко е наред, Денис. Тълпата не е толкова страшна. Нищо не е страшно сега, щом се намерихме.
– Какво чудесно момиче си ти, Мери – извика той. – Ти си истински ангел, щом ми прощаваш. Няма да имам мира, докато не изкупя вината си пред теб. Хайде да наваксаме изгубеното време. Няма да се успокоя, докато не видя да се забавляваш както никога досега. Какво да направим най-напред? Кажи какво искаш и веднага ще го сторим.
Мери се огледа. Колко различно беше всичко сега! Колко доволна беше, че дойде! Тя видя, че хората наоколо не са груби, а само шумни и щастливи и ако сега бе срещнала тромавото селянче, би отговорила с приятелска усмивка на селското му хилене. Навсякъде тя виждаше пищни багри, оживление и движение; виковете на палячовците я въодушевяваха, пукотевицата на стрелбището я забавляваше, без да я плаши; гръмливата музика я опияняваше. Искрящият ѝ поглед бе привлечен от въртележка с дървени кончета, които весело обикаляха и скачаха в кръг под звуците на „Кандахар валс“. Засмя се възбудено и ги посочи.
– Тези – захласна се тя.
– Дадено! – извика Денис. – Думата ти е закон, Мери! Ще отлетим с тези вихрогони. Хайде, всички на конете!
Той я хвана за ръка и я поведе напред, а тълпата, която толкова я притискаше досега, магически се стапяше пред тях.
– Ето ни – весело възкликна той. – Две кончета заедно, с опашки като на лъвове и със зъби като на камили. Хайде, Мери, качвай се! Твоето конче като че ли иска да прескочи къща, гледа като дявол.
Те се настаниха на седлата, стиснаха юздите почакаха, започнаха да обикалят отначало бавно, после по-бързо и накрая се понесоха във вихъра на лудата музика и опиянени от радостта на движението, хвърчаха над зяпащите зрители, които изглеждаха по-ниско от размятаните копита на галопиращите коне, препускаха заедно из необятни небесни простори, издигани нагоре от вдъхновеното благородство на движението. Когато най-после се забавиха и спряха, Денис не позволи на Мери да слезе и я накара – за нейно удоволствие – да се завъртят още веднъж, и още веднъж, и още веднъж, докато тя се почувствува самоуверена на седлото, не държеше така стегнато юздите и направляваше кончето си с леко потупване с ръка, отпусна тялото си в такт с друсането и гордо му показваше каква ловка и сръчна ездачка е станала. Денис я хвалеше, насърчаваше я, опивайки се от нейното удоволствие, докато най-после съвестта на Мери се разбунтува и тя го замоли да слязат, страхувайки се, че ще го разори с разточителното си увлечение. Денис се разсмя така, че страните го заболяха.
– Бихме могли да останем цяла нощ, ако искаш! Няма значение колко струва, щом си щастлива.
– О, има значение, Денис! Това е страшно скъпо. Нека да слезем – помоли тя. – На мене ми е също така приятно да гледам.
– Добре тогава! Ще слезем, ако това ти е по-приятно, Мери. Но ние тепърва започваме. Тази вечер си излязла с милионер. Сега ще опитаме всички забавления на панаира.
– Ако смяташ, че можеш да си позволиш това, Денис – отговори Мери колебливо. – Тук е просто чудесно! Но не искам да харчиш много за мене.
– Дори да похарча и последната си стотинка – каза Денис с чувство, – пак няма да е достатъчно за тебе, Мери!
Сега започнаха забавленията; те се впуснаха в тълпата, наслаждаваха се на веселата панорама и възприемаха шарещото наоколо веселие охотно, радостно и заедно...
Панаирната площ имаше триъгълна форма. От едната страна, откъм града, се издигаха солидните и важни постройки на панаира – големите шатри и палатки, на другата страна се намираха подвижните забавления, люлките, лодките и въртележките, а на третата страна, покрай ливадите при брега на Ливън, се намираха павилионите, продавачите на плодове, лимонада, сладолед и нуга, както и безброй малки барачки, които привличаха и заслепяваха погледа. Това беше далеч най-големият събор в цялата област, който със своята популярност, установена от традицията, и със своята привлекателност примамваше като магнит хората от града и околностите всяка вечер в продължение на една блестяща седмица, обхващайки в своята площ радостното човешко множество, което и сега дори напираше около триъгълника като вълна, понесена стремително напред към удоволствието.
Мери се гмурна в човешкото море и то веднага я погълна. Тя престана да бъде отделно същество, тя се сля с пороя от бутащи се, смеещи се, ръкомахащи хора, който я носеше напред независимо от волята ѝ; тласкана ту насам, ту натам, но винаги напред, от тази окръжаваща я сила, Мери изведнъж се учуди на собственото си безразсъдство. Блъсканицата и грубата тълпа не отговаряха на идиличната картина, която тя си представяше в мислите си, натрапчивите викове и ярките светлини не бяха като във фантазията ѝ; само след пет минути, прекарани на панаира, тя вече съжаляваше, че е дошла и започна да разбира, че баща ѝ все пак може би е бил прав и разумен, като ѝ забрани да идва. Макар че бе дошла единствено с намерението да види Денис, тя почувствува, че той няма да може да я открие в тази навалица, а когато някакъв остър лакът се заби в ребрата ѝ и едно дебело селянче я настъпи и се ухили неловко вместо извинение, тя посърна и се изплаши. Какво чувство беше я привлякло сред тези простаци и палячовци? Защо така невнимателно, дръзко и опасно наруши заповедта на баща си и се отзова с такава лекомислена и охотна невъздържаност на първия повик на младежа, когото познаваше само от един месец?
Люшкана в тълпата, тя си припомни този месец и с меланхолична яснота си даде сметка, че летящата врата на градската библиотека беше донякъде причина за всичко. Отвътре на вратата бе написано повелително: „Дръпни!“ и съгласно това кратко нареждане човек трябваше на излизане от библиотеката със сила да я дръпне; но тя бе толкова затегната и тежка, че натоварен с книги и изплъзнал се от властния поглед на вратаря на кметството, човек се изкушаваше да пренебрегне нареждането и да бутне. В онзи паметен ден тя, разбира се, бе бутнала вратата и протегнала енергично ръка, се хвърли право на гърдите на един младеж, облечен в кафяво. Тя излезе с такъв замах, че можа добре да види цвета на елегантния му костюм. Кафяви бяха и косите му, и лицето му, осеяно с дребни по-тъмни лунички; като вдигна стреснато поглед, тя веднага забеляза, въпреки смущението си, че зъбите му са равни и бели. Той веднага ѝ се усмихна и докато тя го гледаше с отворени очи и уста, той се овладя, любезно вдигна падналата ѝ книга, отвори я спокойно и прочете името на Мери на абонаментната карта.
– Съжалявам, че ви уплаших, госпожице Мери Броуди – извини се той сериозно, но продължаваше да ѝ се усмихва със своите кафяви очи. – Тези врати са страшно коварни. Би трябвало да им сложат стъклени прозорци. Вината е моя, загдето не съм повдигнал този въпрос пред градския съвет.
Мери се засмя глупаво и неприлично, но, уви, неудържимо на тоя тънък подбив и престана да се смее едва когато младежът добави предпазливо, като че ли казваше нещо маловажно:
– Казвам се Фойл... Аз живея в Дарок.
Те се изгледаха в продължение на няколко мига, а тя се изчерви като някоя глупачка (по-късно той я уверяваше, че се изчервява прелестно) и плахо промълви:
– Ще трябва да си вървя.
Какъв нелеп израз, мислеше си тя сега. Той не се опита да я задържи – със съвършена учтивост отстъпи настрана, свали шапка и се поклони; но чак до края на улицата тя усещаше върху си почтителния внимателен и възхитен поглед на неговите живи кафяви очи. Това беше началото!
Никога дотогава тя не бе го забелязвала в Ливънфорд по простата причина, че той рядко дохождаше, но скоро започна често да го вижда по улиците. И наистина те постоянно се срещаха, но при все че нямаше случай да я заговори, той винаги ѝ се усмихваше и я поздравяваше весело, но с уважение. Тя започна да обича тази весела непринудена усмивка, да търси широките му рамене, да желае да види драговолния блясък на очите му. Понякога го съзираше сред някои от най-дръзките и смели младежи в Ливънфорд, застанали пред новооткритата сладкарница на Берторели, и със страхопочитание схващаше, че тези неустрашими юноши го приемаха като равен и дори като по-горен от себе си. Това, както и обстоятелството, че той посещава такова непристойно и страшно място като италианската сладкарница, я караше да потреперва. Беглото ѝ познанство с него придаваше и на нея известно достойнство, тъй като, когато минаваше край тях, дори в негово отсъствие тези отбрани младежи любезно замълчаваха и като един човек сваляха шапки в нейна чест и с това я караха да изпитва приятен трепет, но и безпокойство.
След една седмица тя отново отиде в библиотеката и въпреки че този път, открито признавайки вината си, внимателно дръпна вратата в израз на явно самообвинение и разкаяние, отвън тя пак се натъкна на Денис Фойл.
– Какво съвпадение, госпожице Броуди – каза той. – Представете си, пак се срещаме тук. Как се случи да мина оттук тъкмо в този момент.
Как можеше тя, горката, да знае, че той бе чакал два часа на отсрещната страна на улицата!
– Може ли да видя коя книга ще четете тази седмица?
– „Помрюйският манастир“, от г-жа Хенри Ууд – заекна тя.
– О, да, втория том. Миналия път, когато бяхте тук, видях, че сте взели първия том.
Сега се издаде, помисли си тя, като видя несигурното срамежливо желание в очите му и разбра, че той изобщо не е така самоуверен и сигурен, както при първата им среща. Топла нежност я изпълни, когато той я помоли пламенно:
– Моля ви, позволете ми да ви нося книгата, госпожице Броуди!
Тя силно се изчерви заради непростимото си и неподобаващо за дама поведение, но беше неоспорим факт, че му даде книгата, протегна му я безмълвно, сякаш покорно му предаваше малкото томче като нежна благодарност за вниманието му. Тя въздъхна при спомена за това скромно, дори твърде безцветно начало, защото след този случай те се срещаха няколко пъти – не много пъти, и тя бе така обзета от някакво странно и непонятно чувство към него, че ѝ беше мъчително и самотно да бъде далеч от него.
Внезапно тя се откъсна от миналото. Вече бе обиколила панаира веднъж, без да види нещо друго освен смесица от крещящи цветове. Отново съзна в какво неприятно положение се намира, колко безнадеждно е да различи сред това кошмарно море от лица, което кипеше наоколо ѝ, лицето, което търсеше, и щом се озова на едно място, където тълпата бе по-рядка и можеше да се проникне на улицата, тя започна с мъка да си пробива път.
Ненадейно една топла ръка сграбчи малките ѝ измръзнали пръсти. Тя бързо вдигна очи и видя Денис. Обхвана я чувство на сигурност, което като вълна нахлу във вените ѝ, изпълвайки я с приятен покой и такова облекчение, че тя стисна ръката му и с откритото си природно простодушие каза бързо и поривисто, преди още той да проговори:
– О, Денис, толкова нещастна бях тук без тебе. Мислех си, че съм те загубила завинаги.
Той я погледна нежно и отговори:
– Колко глупаво, че те помолих да ме чакаш в тази ужасна навалица, Мери. Знаех, че ще те намеря, но съвсем забравих, че преди това можеше да попаднеш в блъсканицата. Освен това и влакът ми закъсня. Отдавна ли си тук?
– Не зная откога – пошепна тя. –– Стори ми се вечност, но сега няма значение, щом си с мене.
– Надявам се, че не са те бутали много из тълпата – възрази той. – Аз съм виновен, загдето те оставих да дойдеш сама. Наистина съм виновен! Трябваше да те посрещна отвън, но не можех да си представя, че ще има толкова народ тази вечер. Нали не се сърдиш?
Тя поклати глава отрицателно и без да скрива радостта си, че го вижда, без да го кори за закъснението, без да му даде да разбере какъв риск бе поела с идването си, каза простичко и щастливо:
– Всичко е наред, Денис. Тълпата не е толкова страшна. Нищо не е страшно сега, щом се намерихме.
– Какво чудесно момиче си ти, Мери – извика той. – Ти си истински ангел, щом ми прощаваш. Няма да имам мира, докато не изкупя вината си пред теб. Хайде да наваксаме изгубеното време. Няма да се успокоя, докато не видя да се забавляваш както никога досега. Какво да направим най-напред? Кажи какво искаш и веднага ще го сторим.
Мери се огледа. Колко различно беше всичко сега! Колко доволна беше, че дойде! Тя видя, че хората наоколо не са груби, а само шумни и щастливи и ако сега бе срещнала тромавото селянче, би отговорила с приятелска усмивка на селското му хилене. Навсякъде тя виждаше пищни багри, оживление и движение; виковете на палячовците я въодушевяваха, пукотевицата на стрелбището я забавляваше, без да я плаши; гръмливата музика я опияняваше. Искрящият ѝ поглед бе привлечен от въртележка с дървени кончета, които весело обикаляха и скачаха в кръг под звуците на „Кандахар валс“. Засмя се възбудено и ги посочи.
– Тези – захласна се тя.
– Дадено! – извика Денис. – Думата ти е закон, Мери! Ще отлетим с тези вихрогони. Хайде, всички на конете!
Той я хвана за ръка и я поведе напред, а тълпата, която толкова я притискаше досега, магически се стапяше пред тях.
– Ето ни – весело възкликна той. – Две кончета заедно, с опашки като на лъвове и със зъби като на камили. Хайде, Мери, качвай се! Твоето конче като че ли иска да прескочи къща, гледа като дявол.
Те се настаниха на седлата, стиснаха юздите почакаха, започнаха да обикалят отначало бавно, после по-бързо и накрая се понесоха във вихъра на лудата музика и опиянени от радостта на движението, хвърчаха над зяпащите зрители, които изглеждаха по-ниско от размятаните копита на галопиращите коне, препускаха заедно из необятни небесни простори, издигани нагоре от вдъхновеното благородство на движението. Когато най-после се забавиха и спряха, Денис не позволи на Мери да слезе и я накара – за нейно удоволствие – да се завъртят още веднъж, и още веднъж, и още веднъж, докато тя се почувствува самоуверена на седлото, не държеше така стегнато юздите и направляваше кончето си с леко потупване с ръка, отпусна тялото си в такт с друсането и гордо му показваше каква ловка и сръчна ездачка е станала. Денис я хвалеше, насърчаваше я, опивайки се от нейното удоволствие, докато най-после съвестта на Мери се разбунтува и тя го замоли да слязат, страхувайки се, че ще го разори с разточителното си увлечение. Денис се разсмя така, че страните го заболяха.
– Бихме могли да останем цяла нощ, ако искаш! Няма значение колко струва, щом си щастлива.
– О, има значение, Денис! Това е страшно скъпо. Нека да слезем – помоли тя. – На мене ми е също така приятно да гледам.
– Добре тогава! Ще слезем, ако това ти е по-приятно, Мери. Но ние тепърва започваме. Тази вечер си излязла с милионер. Сега ще опитаме всички забавления на панаира.
– Ако смяташ, че можеш да си позволиш това, Денис – отговори Мери колебливо. – Тук е просто чудесно! Но не искам да харчиш много за мене.
– Дори да похарча и последната си стотинка – каза Денис с чувство, – пак няма да е достатъчно за тебе, Мери!
Сега започнаха забавленията; те се впуснаха в тълпата, наслаждаваха се на веселата панорама и възприемаха шарещото наоколо веселие охотно, радостно и заедно...
Преводач Сидер Флорин
Издателство Фама (2015)
Издателство Фама (2015)
сряда, 22 януари 2014 г.
Арчибалд Кронин >> Цитаделата
Разказ за трагедията, триумфа, изкуплението и идеалите
Един късен октомврийски следобед през 1921 година неугледен мъж напрегнато се взираше през прозореца на третокласното купе в почти празния влак, който идеше от Суонси и пуфтеше нагоре по долината Пеноуел. Менсън пътуваше от Север вече цял ден, сменял бе влак в Карлайл и Шрузбъри и въпреки това последният етап на отегчителното пътуване към Южен Уелс го завари още по-развълнуван от мисли за бъдещия, първи в лекарската му кариера пост в този странен, обезобразен край.
Навън, между планините, издигащи се от двете страни на единичната железопътна линия, се лееше проливен дъжд. Върховете бяха скрити в сивата пустош на небето, а склоновете им, белязани от изоставени рудници, чернееха мрачни, осакатени от огромни купища шлака, върху които с напразната надежда да намерят паша скитаха няколко мръсни овце. Не се виждаше ни храст, ни стрък зеленина. В гаснещата светлина дърветата приличаха на неприветливи и осакатени призраци. При един завой на линията пред погледа му светна черният блясък на някаква леярна, осветил десетина голи до кръста работници с опнати тела и вдигнати за удар ръце. Макар че тази гледка се загуби бързо зад безразборно струпаните машинарии над една мина, у него вълнуващо и живо остана усещането за мощ. Менсън пое дълбоко дъх. Почувства ответен порив за усилие, една внезапна завладяваща бодрост, бликнала от надеждите и обещанията на бъдещето.
Когато половин час по-късно локомотивът допъхтя в Бленли, последен град в долината и крайна гара, вече бе паднал мрак, който още по-силно подчертаваше колко чуждо и отдалечено е това място. Най-сетне бе пристигнал. Хванал здраво чантата си, Менсън скочи от влака и забърза по перона, нетърпеливо търсейки знак, че го чакат. При изхода на гарата под един угасен от вятъра фенер стоеше и чакаше старец с жълто лице, квадратна шапка и дълга като нощница мушама. С пожълтелите си очи той внимателно огледа Менсън, а когато проговори, гласът му издаваше неохота.
– Вие сте новият помощник на доктор Пейдж?
– Да... Менсън, Андрю Менсън се казвам.
– Хм. Аз пък Томас. Повечето ми викат Старият Томас, да вървят по дяволите! Докарах двуколката. Сядайте – щом не ви се плува…
Менсън хвърли вътре чантата и се покатери в очуканата двуколка зад един висок ъгловат черен кон. Томас го последва, хвана юздите и се обърна към коня.
– Хайде, дий, Тафи!
Потеглиха праз града, който, въпреки всички усилия на Андрю да долови контурите му в плющящия дъжд, не представляваше нищо повече от размазана купчина ниски сиви къщи, наредени под високите и вездесъщи планини. Няколко минути старият кочияш не продума, но продължи да хвърля изпод капещата периферия на шапката си песимистични погледи към Андрю. Далеч не приличаше на спретнатия кочияш на преуспяващ доктор. Напротив, беше сбръчкан и немарлив и през цялото време от него се носеше необикновената, остра миризма на гранясала мас.
Най-после той каза:
– Току-що си зехте дипломката, а?
Андрю кимна.
– Знаех си. – Старият Томас плю. Триумфът му го направи по-сериозен и общителен. – Последният помощник си замина преди десет дни. Много-много не се задържат.
– Защо? – въпреки своята неувереност, Андрю се усмихна.
– Първо на първо – работата е тежка, мен ако питаш.
– А второ?
– Ще разберете! – Миг по-късно Томас вдигна камшика и като гид, който би обърнал вниманието върху красива катедрала, посочи края на редица къщи, където от една малка осветена врата излизаха облаци пара. – Вижте! Там е госпожата и моят магазин за пържени картофи. Пържим два пъти в седмицата и прясна риба. – Дългата му горна устна потръпна от тайна гордост. – Рекох, може пък да ви се ще да знаете.
Тук главната улица свършваше, те завиха по стръмен неравен страничен път, изтрополяха през едно запуснато място и влязоха в тясната алея на къща, която се издигаше изолирана от съседните улички зад три чилийски бора. На портата се четеше името „Брингоуър“.
– Ето ни и нас – каза Томас и дръпна юздите.
Андрю слезе. В следния миг, докато се съсредоточаваше за мъчителната церемония на влизането, предната врата енергично се отвори и той се озова в осветения хол, многословно приветстван от една дребна пълничка засмяна жена на около четирийсет години, със сияещо лице и блестящи, самоуверени примигващи очи.
– Тъй, тъй, тъй! Това ще да е доктор Менсън. Влезте, драааги, влезте. Аз съм съпругата на доктора, госпожа Пейдж. Надявам се, пътуването не е било уморително. И се радвам да ви видя. Просто не съм на себе си, откак се измете оня ужасен човек, който беше при нас. Би трябвало да го видите. Беше най-големият прахосник, който съм виждала, казвам ви. Но това няма значение! Сега вие сте тук и всичко е наред. Елате, аз лично ще ви покажа вашата стая.
Стаята на Андрю на горния етаж беше малка и спретната, имаше таблен креват, жълт лакиран скрин и бамбукова маса, върху която бяха поставени леген и кана.
Оглеждайки се, додето нейните черни като копчета очи изпитателно се взираха в лицето му, той каза плахо и вежливо:
– Тук изглежда доста удобно, госпожо Пейдж.
– Да, наистина – тя се усмихна и майчински го потупа по рамото. – За вас тук ще бъде идеално, драаги. Бъди добър с мен и аз ще бъда добра за тебе. По-добре не може да се каже, нали? Сега да не губим време, елате да ви запозная с доктора – тя замълча, погледът ѝ все още въпросително вперен в очите му, и добави, като се стараеше гласът ѝ да звучи небрежно: – Не знам писах ли ви, но между другото напоследък докторът не е много добре.
Андрю изненадано я погледна.
– О, нищо особено – веднага продължи тя, за да го изпревари. – От няколко седмици е на легло. Но скоро ще се оправи. Без съмнение.
Объркан, Андрю я последва до дъното на коридора, където тя със замах отвори една врата и весело възкликна:
– Едуард, доктор Менсън – нашият нов помощник. Идва да се представи.
Когато Андрю влезе в дългата старомодна спалня с плътно спуснати плюшени завеси и малък огън в камината, Едуард Пейдж се обърна в леглото явно с голяма мъка. Беше едър кокалест мъж, вероятно шейсетгодишен, с грубо издялано лице и уморени, блестящи очи. Целият му вид носеше печата на страдание и някакво измъчено търпение. Имаше и още нето. Светлината на петролната лампа падаше върху възглавницата и разкриваше една безизразна восъчна половина от лицето му. Лявата част на тялото му бе също парализирана, а лявата ръка, отпусната върху бродирания юрган, бе сгърчена в лъскав конус.
Като наблюдаваше тези признаци на тежък и съвсем не скорошен удар, Андрю внезапно почувства пълно объркване. Настъпи неловко мълчание.
– Надявам се, че тук ще ви хареса – отбеляза най-после доктор Пейдж. Говореше бавно и трудно, леко сливаше думите. – Дано работата не ви се види твърде тежка. Вие сте много млад.
– Аз съм на двайсет и четири, сър – сковано отвърна Андрю. – Знам, това ми е първата служба и тъй нататък, но от работа не се страхувам.
– Ето, видя ли! – госпожа Пейдж сияеше. – Не ти ли казах, Едуард, със следващия ще имаме късмет?
Върху лицето на Пейдж застина още по-дълбока неподвижност. Той се вгледа в Андрю. После, изглежда, интересът му отслабна.
– Дано останете – рече той с уморен глас...
Навън, между планините, издигащи се от двете страни на единичната железопътна линия, се лееше проливен дъжд. Върховете бяха скрити в сивата пустош на небето, а склоновете им, белязани от изоставени рудници, чернееха мрачни, осакатени от огромни купища шлака, върху които с напразната надежда да намерят паша скитаха няколко мръсни овце. Не се виждаше ни храст, ни стрък зеленина. В гаснещата светлина дърветата приличаха на неприветливи и осакатени призраци. При един завой на линията пред погледа му светна черният блясък на някаква леярна, осветил десетина голи до кръста работници с опнати тела и вдигнати за удар ръце. Макар че тази гледка се загуби бързо зад безразборно струпаните машинарии над една мина, у него вълнуващо и живо остана усещането за мощ. Менсън пое дълбоко дъх. Почувства ответен порив за усилие, една внезапна завладяваща бодрост, бликнала от надеждите и обещанията на бъдещето.
Когато половин час по-късно локомотивът допъхтя в Бленли, последен град в долината и крайна гара, вече бе паднал мрак, който още по-силно подчертаваше колко чуждо и отдалечено е това място. Най-сетне бе пристигнал. Хванал здраво чантата си, Менсън скочи от влака и забърза по перона, нетърпеливо търсейки знак, че го чакат. При изхода на гарата под един угасен от вятъра фенер стоеше и чакаше старец с жълто лице, квадратна шапка и дълга като нощница мушама. С пожълтелите си очи той внимателно огледа Менсън, а когато проговори, гласът му издаваше неохота.
– Вие сте новият помощник на доктор Пейдж?
– Да... Менсън, Андрю Менсън се казвам.
– Хм. Аз пък Томас. Повечето ми викат Старият Томас, да вървят по дяволите! Докарах двуколката. Сядайте – щом не ви се плува…
Менсън хвърли вътре чантата и се покатери в очуканата двуколка зад един висок ъгловат черен кон. Томас го последва, хвана юздите и се обърна към коня.
– Хайде, дий, Тафи!
Потеглиха праз града, който, въпреки всички усилия на Андрю да долови контурите му в плющящия дъжд, не представляваше нищо повече от размазана купчина ниски сиви къщи, наредени под високите и вездесъщи планини. Няколко минути старият кочияш не продума, но продължи да хвърля изпод капещата периферия на шапката си песимистични погледи към Андрю. Далеч не приличаше на спретнатия кочияш на преуспяващ доктор. Напротив, беше сбръчкан и немарлив и през цялото време от него се носеше необикновената, остра миризма на гранясала мас.
Най-после той каза:
– Току-що си зехте дипломката, а?
Андрю кимна.
– Знаех си. – Старият Томас плю. Триумфът му го направи по-сериозен и общителен. – Последният помощник си замина преди десет дни. Много-много не се задържат.
– Защо? – въпреки своята неувереност, Андрю се усмихна.
– Първо на първо – работата е тежка, мен ако питаш.
– А второ?
– Ще разберете! – Миг по-късно Томас вдигна камшика и като гид, който би обърнал вниманието върху красива катедрала, посочи края на редица къщи, където от една малка осветена врата излизаха облаци пара. – Вижте! Там е госпожата и моят магазин за пържени картофи. Пържим два пъти в седмицата и прясна риба. – Дългата му горна устна потръпна от тайна гордост. – Рекох, може пък да ви се ще да знаете.
Тук главната улица свършваше, те завиха по стръмен неравен страничен път, изтрополяха през едно запуснато място и влязоха в тясната алея на къща, която се издигаше изолирана от съседните улички зад три чилийски бора. На портата се четеше името „Брингоуър“.
– Ето ни и нас – каза Томас и дръпна юздите.
Андрю слезе. В следния миг, докато се съсредоточаваше за мъчителната церемония на влизането, предната врата енергично се отвори и той се озова в осветения хол, многословно приветстван от една дребна пълничка засмяна жена на около четирийсет години, със сияещо лице и блестящи, самоуверени примигващи очи.
– Тъй, тъй, тъй! Това ще да е доктор Менсън. Влезте, драааги, влезте. Аз съм съпругата на доктора, госпожа Пейдж. Надявам се, пътуването не е било уморително. И се радвам да ви видя. Просто не съм на себе си, откак се измете оня ужасен човек, който беше при нас. Би трябвало да го видите. Беше най-големият прахосник, който съм виждала, казвам ви. Но това няма значение! Сега вие сте тук и всичко е наред. Елате, аз лично ще ви покажа вашата стая.
Стаята на Андрю на горния етаж беше малка и спретната, имаше таблен креват, жълт лакиран скрин и бамбукова маса, върху която бяха поставени леген и кана.
Оглеждайки се, додето нейните черни като копчета очи изпитателно се взираха в лицето му, той каза плахо и вежливо:
– Тук изглежда доста удобно, госпожо Пейдж.
– Да, наистина – тя се усмихна и майчински го потупа по рамото. – За вас тук ще бъде идеално, драаги. Бъди добър с мен и аз ще бъда добра за тебе. По-добре не може да се каже, нали? Сега да не губим време, елате да ви запозная с доктора – тя замълча, погледът ѝ все още въпросително вперен в очите му, и добави, като се стараеше гласът ѝ да звучи небрежно: – Не знам писах ли ви, но между другото напоследък докторът не е много добре.
Андрю изненадано я погледна.
– О, нищо особено – веднага продължи тя, за да го изпревари. – От няколко седмици е на легло. Но скоро ще се оправи. Без съмнение.
Объркан, Андрю я последва до дъното на коридора, където тя със замах отвори една врата и весело възкликна:
– Едуард, доктор Менсън – нашият нов помощник. Идва да се представи.
Когато Андрю влезе в дългата старомодна спалня с плътно спуснати плюшени завеси и малък огън в камината, Едуард Пейдж се обърна в леглото явно с голяма мъка. Беше едър кокалест мъж, вероятно шейсетгодишен, с грубо издялано лице и уморени, блестящи очи. Целият му вид носеше печата на страдание и някакво измъчено търпение. Имаше и още нето. Светлината на петролната лампа падаше върху възглавницата и разкриваше една безизразна восъчна половина от лицето му. Лявата част на тялото му бе също парализирана, а лявата ръка, отпусната върху бродирания юрган, бе сгърчена в лъскав конус.
Като наблюдаваше тези признаци на тежък и съвсем не скорошен удар, Андрю внезапно почувства пълно объркване. Настъпи неловко мълчание.
– Надявам се, че тук ще ви хареса – отбеляза най-после доктор Пейдж. Говореше бавно и трудно, леко сливаше думите. – Дано работата не ви се види твърде тежка. Вие сте много млад.
– Аз съм на двайсет и четири, сър – сковано отвърна Андрю. – Знам, това ми е първата служба и тъй нататък, но от работа не се страхувам.
– Ето, видя ли! – госпожа Пейдж сияеше. – Не ти ли казах, Едуард, със следващия ще имаме късмет?
Върху лицето на Пейдж застина още по-дълбока неподвижност. Той се вгледа в Андрю. После, изглежда, интересът му отслабна.
– Дано останете – рече той с уморен глас...
Издателство Фама
Цитаделата в Хеликон
Цитаделата в Books.bg
вторник, 22 октомври 2013 г.
Арчибалд Кронин >> Дървото на Юда
Доскоро обладаният от краен егоизъм Дейвид Мъри е връхлетян от далечен спомен, който му причинява дълбоко чувство за вина...
Есенното утро бе толкова ярко, че Мъри благоразумно погледна термометъра на външната страна на прозореца и реши да закуси на балкона на спалнята си. Беше спал добре (за такава нощна птица шестте часа сън бяха добро постижение); слънцето припичаше копринения му халат, а Артуро подреди подноса с привичното си съвършенство. Той си наля от своето кафе „ала Тосканини“ от сребърния термос, намаза си пресен кроасан с планински мед и остави погледа си да се рее с цялото богато, всеобхватно удовлетворение на откривател. Господи, каква красота! От едната страна Райзенберг, възправен към синьото небе с божествено очертана симетрия над зелени пасбища, леко осеяни с малки старинни селски хижи с червени покриви, от другата, нежните склонове на Ешенбрюк, крушевите, кайсиевите и черешови градини; отсреща, на юг, далечен хребет на снежните Алпи, а долу, о, да, под платото с неговото имение лежеше Шванзее, любимото езеро със своите толкова различни настроения, внезапни, бурни и чудесни; но сега то мъждукаше кротко, забулено от съвсем бледото вълмо на мъглата, през която една малка бяла лодка се промъкваше тихо като... хм... като лебед, реши той поетично.
Какво щастие бе след дългото търсене да намериш това спокойно, чудесно кътче, незамърсено от туристи и все пак достатъчно близо до град Мелсбург, за да си позволи човек всичките предимства на едно уредено и цивилизовано общество. И къщата също. Построена прецизно от един прочут швейцарски архитект, тя бе всичко, което би могъл да пожелае. Може би по-скоро солидна, отколкото изящна, но пълна с удобства. Помисли само: нафтова печка, вградени шкафове, облицована кухня, един хубав дълъг салон за картините му, дори модерните бани, които му бяха станали необходимост след дългия престой в Америка! Пиейки портокаловия си сок, който винаги оставяше, за да се подслади най-накрая, Мъри доволно въздъхна. Толкова неприкрито еуфорично бе настроението му, толкова неспасяемо неподготвен бе за предстоящото нещастие.
Как би могъл да прекара деня? Още като стана и започна да се облича, той прехвърляше на ум възможностите. Да телефонира ли на мадам фон Алтисхофер да се разходят из Тойфентал? В такава утрин тя непременно щеше да пожелае да пробва екстравагантния си чудесен тоалет от „Ваймаранеро“. Но не, той трябваше да изпита удоволствието, да я заведе на празненството в 5 часа̀ – човек не трябва да бъде толкова усърден. Тогава, какво? Да отиде в Мелсбург на голф? Или да изкара лодката и да се присъедини към рибарите, които вече очакваха пъстървата да се спусне в езерото. Но той някак си бе склонен към по-изящни развлечения и накрая реши да се заеме с розите си, които пострадаха от една късна слана, и не можаха да разцъфтят напълно това лято.
Той слезе долу на покритата тераса. Намери пощата си оставена до шезлонга, заедно с местните вестници (английската преса и парижкия „Херълд трибюн“ идваха чак следобед). Нямаше нищо обезпокояващо в писмата, всяко от които отваряше със странна нерешителност и рязко движение на палеца си – чудно, колко упорита се оказа тази необичайна мания. В кухнята Артуро пееше:
Лека, подвижна
Вечно безгрижна
Мами жената…
Мъри се усмихна. Неговият иконом имаше непреодолими оперни наклонности. Именно той бе избрал сместа от кафе, която маестрото хареса при едно посещение в Мелсбург. Но той бе весел, отзивчив, предан момък и Елена, жена му, макар и внушителна по обем, се бе оказала малко темпераментна, но чудесна готвачка. Дори по отношение на прислугата си той бе решително късметлия... или може би не беше просто късмет, се питаше той, като крачеше гордо по поляната. В Кънектикът с неговата камениста почва и непокорна остра трева той никога не бе имал истинска морава, или поне нещо, което да се сравни с това гъсто поникнало плюшено парче. Той го бе създал без да си поплюва – изкорени многото вековни върбови пънове, когато взе имението...
Какво щастие бе след дългото търсене да намериш това спокойно, чудесно кътче, незамърсено от туристи и все пак достатъчно близо до град Мелсбург, за да си позволи човек всичките предимства на едно уредено и цивилизовано общество. И къщата също. Построена прецизно от един прочут швейцарски архитект, тя бе всичко, което би могъл да пожелае. Може би по-скоро солидна, отколкото изящна, но пълна с удобства. Помисли само: нафтова печка, вградени шкафове, облицована кухня, един хубав дълъг салон за картините му, дори модерните бани, които му бяха станали необходимост след дългия престой в Америка! Пиейки портокаловия си сок, който винаги оставяше, за да се подслади най-накрая, Мъри доволно въздъхна. Толкова неприкрито еуфорично бе настроението му, толкова неспасяемо неподготвен бе за предстоящото нещастие.
Как би могъл да прекара деня? Още като стана и започна да се облича, той прехвърляше на ум възможностите. Да телефонира ли на мадам фон Алтисхофер да се разходят из Тойфентал? В такава утрин тя непременно щеше да пожелае да пробва екстравагантния си чудесен тоалет от „Ваймаранеро“. Но не, той трябваше да изпита удоволствието, да я заведе на празненството в 5 часа̀ – човек не трябва да бъде толкова усърден. Тогава, какво? Да отиде в Мелсбург на голф? Или да изкара лодката и да се присъедини към рибарите, които вече очакваха пъстървата да се спусне в езерото. Но той някак си бе склонен към по-изящни развлечения и накрая реши да се заеме с розите си, които пострадаха от една късна слана, и не можаха да разцъфтят напълно това лято.
Той слезе долу на покритата тераса. Намери пощата си оставена до шезлонга, заедно с местните вестници (английската преса и парижкия „Херълд трибюн“ идваха чак следобед). Нямаше нищо обезпокояващо в писмата, всяко от които отваряше със странна нерешителност и рязко движение на палеца си – чудно, колко упорита се оказа тази необичайна мания. В кухнята Артуро пееше:
Лека, подвижна
Вечно безгрижна
Мами жената…
Мъри се усмихна. Неговият иконом имаше непреодолими оперни наклонности. Именно той бе избрал сместа от кафе, която маестрото хареса при едно посещение в Мелсбург. Но той бе весел, отзивчив, предан момък и Елена, жена му, макар и внушителна по обем, се бе оказала малко темпераментна, но чудесна готвачка. Дори по отношение на прислугата си той бе решително късметлия... или може би не беше просто късмет, се питаше той, като крачеше гордо по поляната. В Кънектикът с неговата камениста почва и непокорна остра трева той никога не бе имал истинска морава, или поне нещо, което да се сравни с това гъсто поникнало плюшено парче. Той го бе създал без да си поплюва – изкорени многото вековни върбови пънове, когато взе имението...
Издателство Фама
Дървото на Юда в Хеликон
Дървото на Юда в Books.bg
Абонамент за:
Коментари (Atom)