Доколкото си спомням, за пръв път го видях на вмирисан параход със само един комин, който по онова време се движеше между Лондон и Антверпен. Вървеше по палубата, хванат подръка с една може би твърде ярко облечена, но определено привлекателна млада дама, като двамата говореха и се смееха шумно. Стори ми се странно, че той е мой спътник на този параход. Пътуването продължаваше осемнайсет часа, а билетът за отиване и връщане струваше една лира, дванайсет шилинга и шест пенса, което включваше по три яденета в двете посоки. Както брошурата добросъвестно поясняваше, питиетата се плащаха отделно. Аз печелех по трийсет шилинга седмично като счетоводител във фирма на търговски посредници на Фенчърч Стрийт. Купувахме срещу комисиона различни артикули за нашите клиенти в Индия, тъй че аз бях станал експерт по цените. Поръбеното с боброва кожа палто, което той носеше (защото, макар да беше късно лято, вечерта бе студена), със сигурност струваше няколкостотин лири, а дискретно изложените му украшения спокойно можеха да бъдат заложени за хиляда и повече.
Бях се вторачил в него и докато двамата минаваха край мен, той отвърна за момент на погледа ми.
След вечеря, както се бях облегнал с гръб на планшира на десния борд, той излезе от единствената лична каюта, с която корабът можеше да се похвали, и като застана срещу мен с широко разтворени крака и пура между дебелите устни, започна хладно да ме разглежда, сякаш ме оценяваше.
– Отивате на малка ваканция на Континента? – поинтересува се.
Не бях съвсем сигурен, преди да заговори, но неговото съскане, макар и съвсем леко доловимо, издаваше, че е евреин. Чертите му бяха груби, почти брутални; но неспокойните му очи така блестяха, цялото му лице до такава степен внушаваше власт и силен характер, че общото чувство, което той извикваше, бе възхищение, примесено с известен страх. Тонът на гласа му излъчваше хладно пренебрежение – тон на човек, който често открива, че превъзхожда останалите и е дотам свикнал с това откритие, че то вече не го прави самомнителен.
Зад този глас се долавяше нотка на властност, която не ми хрумна да оспорвам.
– Да – отвърнах аз, като добавих, че никога преди не съм бил в чужбина и съм чувал, че Антверпен е интересен град.
– Колко дълго ще останете? – попита той.
– Две седмици – отговорих аз.
– Но бихте искали да видите нещо повече от Антверпен, ако можете да си го позволите, нали така? – предположи той. – Например очарователната малка страна Холандия. Две седмици са достатъчно време, за да я обиколите цялата. Впрочем аз съм холандец, холандски евреин.
– Говорите английски като англичанин – казах му аз. Някак си ми се искаше да му се харесам. Трудно бих могъл да обясня защо.
– И още половин дузина езици не по-зле – засмя се той. – Напуснах Амстердам осемнадесетгодишен като пътник в трета класа на един емигрантски кораб. Оттогава не съм се връщал.
Той затвори вратата на каютата зад себе си и като пресече палубата, сложи силната си ръка на рамото ми.
– Ще ви направя едно предложение – каза. – Моят бизнес е такъв, че човек не може да престане да мисли за него дори за няколко дни, а по ред причини – тук той хвърли поглед през рамо към вратата на каютата и се засмя кратко – аз не искам да водя с мен хора от своя персонал. Ако ви интересува една кратка обиколка, при която ще ви бъдат платени всички разноски в първокласни хотели, а накрая добавка и банкнота от десет лири в джоба, можете да го получите срещу два часа работа на ден.
Предполагам лицето ми е изразявало съгласие, защото той не изчака да отговоря и веднага продължи:
– Имам само едно условие: да не си бъркате носа и да си държите устата затворена. Пътувате сам, нали?
– Да – казах аз.
Той написа нещо на един лист от бележника си, който после откъсна и ми даде.
– Това е вашият хотел в Антверпен – каза той. – Вие сте секретарят на мистър Хорейшо Джоунс. – Той се подсмихна, докато произнасяше името, което очевидно не му подхождаше. – Почукайте на вратата ми утре в девет часа сутринта. Лека нощ!
Той прекъсна разговора толкова рязко, колкото го беше и започнал, и се върна в своята каюта...
Урокът
