Илия Волен >> Вникване

Есета, бележки, размисли

   Сентенциите на Илия Волен за мястото на езика в човешкия живот и мислене, събрани днес в книгата „Вникване“ (Волен, 2005), са публикувни предимно през 1961 до 1978 г. Те забележително изпреварват съвременната научна мисъл и много напомнят когнитивните постановки.
   Връзката между думата и мисленето е изразена там много красиво: „Ние не можем да делим мисълта от думите“, тъй като думите са „цялата онази словесна риза“, в която е облечена мисълта, те са „багрите, с които писателят рисува образа на своята мисъл“, „нотите, които определят мелодията на фразата“.
   Разбира се, по същество подобно разбиране на връзката език – мислене като „материалната част, плътта на мисълта“ е присъщо и на предходната наука и на философията още от ХІХ в., в него няма нещо неизвестно. Но И. Волен достига до когнитивистки поглед, когато твърди, че „езикът е нужда и творение на човека“, че „създаването на една дума е творчество“ на народа, че тя е „външният, „видимият“ израз на човека, на душевния му живот, възпитание, среда, ниво; външният, видимият израз на едно общество, на един бит, на една епоха“. Както отбелязах, централната постановка на когнитивната лингвистика е твърде сходна – езикът не просто е вплетен в един или друг тип човешка дейност, а той образува нейната речемислителна основа. Много близко е виждането на писателя за самия език като познание, а не само като израз: „Думата е минало, история, бит“, тя разкрива миналото на народа, неговите култове и философия. Отбелязвайки, че човекът измисля, създава думата по необходимост, докосвайки се до реалността, „в своето ежедневие, в своята борба за хляб и живот“, писателят си поставя въпроса: „Отгде наистина идва това езиково майсторство на народа ни?“. И си отговаря: „Струва ми се – от абсолютното познание. У народа опознаването на живота е равно на живот. И когато следователно говори народът, говори всъщност живият живот“.

Емилия Пернишка

Издателство Литературен форум

Вникване: есета, бележки, размисли в Pimodo

Илия Волен >> Черни угари

Българското общество след разпада на Йовковия свят...

   ... Житата побеляваха. Бяха подгорели вече долу до гладката напукана земя, а нагоре по стръковете само тук-таме бяха останали зелени петна; класовете бяха натежали вече и понаведени.
   Стояха прави пред житата двамата: майката – боса, в сиви окърпени дрехи, съсухрена, преди време застаряла, и детето – също босо, с черни кълчищни гащички, с изпито луничаво лице, с олющено от пековете носле.
   Дигнала глава, тя разтвори ноздри и пое дълбоко:
   – Мирише ли ти?… Нали мирише, а? На хляб! На чист хляб! На пита!… Ето, поеми с нос! – погледна го тя с блеснали кафяви очи. – На хляб! На чист хляб! На пита!
   Детето пое с нос и се засмя щастливо срещу майка си, от което сухото му личице се набръчка като на старец.
На следната минута те завряха лица сред класовете и гълтаха сладкия упоителен мирис на житата.
– Ето, аз ям! – обади се шеговито оттам майката и уж дъвчеше, а след това преглъщаше.
   – И аз ям! – увлече се детето по майка си и също „дъвчеше”, а после „гълташе”.
   – Ох, наядох се! – заболя я кръстът и тя се изправи.
   – И аз се наядох! – през смях отвърна детето, като дигаше лице из нивата.
   – Чакай да ти отчупя и от краищничето да го изхрускаш! – посегна тя, като се смееше, към един клас.
   Но в това време се чу отнейде гороломният глас на полския пазач:
   – Ааа, какво правите там!… Не позволявам! Не позволявам!
   Майката се огледа, забеляза откъм дола войнишката му смачкана шапка и дръпна детето към кукурузите. Те се свиха до бащата и скоро задрямаха. Само червата им дълго и неукротимо къркореха.
   Като станаха след пладне, бащата и майката се хванаха за бучавите бразди. Често прилягваха на слънцето да почиват, присядаха дори и на браздата – така бяха изтощени – и току ходеха да пият студена вода на гладен стомах, току приплюваха от глад. Бащата плюваше и псуваше, майката плюваше и кълнеше.
   Детето се бе залисало да събира из прекопаната и сякаш подновена част на нивата изсеченото и вече изсъхнало кукурузище. Събираше стръковете на купчини, купчините изнасяше на края и току се хвалеше на майка си баща си:
   – За телицата! Да порасте и да се заводи!
   – И да се отели, и да дава мляко! – отговаряха му старите.
   Привечер притропа по пътя каруца с големи черни коне и спря близо до кукуруза. От каруцата слезе с пъшкане Николаки Дебелия – едър, с нахлупено над веждите астраганено калпаче, с разлети по раменете розови бузи, с бозови гайтанлии дрехи, с чехли на краката.
   Разгледа работата на Русанови, спря се при тях поразкрачен и се обади с клокочещ от пълнотата глас:
   – Копайте го добре, не заминувайте, не затрупвайте тревата! На вас ще ви трябват само мамули, пък аз и жито ще искам догодина от тая нива!… И буците ги поразтрошавайте! - И той ритна една буца.
   – Ако него копаем добре, и за тебе няма да има, и за нас няма да има!… Знаем ние как се копае – посопна се високият, тънък, мършав мъж, както бе подпрял мишница на мотиката.
   – И много рядък го оставяте!… Да направи мамули за просеник, а? Хе-хе-хе! Пък на мене ми трябва царевичак за добитъка – хитро-подигравателно светнаха жълтите му очи, а сетне подвикна по господарски:
   – По-гъсто, по-гъсто!
   На тръгване той дигна на каруцата всичкото събрано от Радичко кукуризище. Радичко зашари с разгневени очи из кукуруза; погледът му падна на шарения стрък, на „царя”; и кой знае защо, той се спусна яростно към него, стъпи на крехкото стебло и го счупи.
   Николаки Дебелия потегли с каруцата за село. Тримата – изправени, мълчаливи – го изпратиха с изопнати от омраза лица, с напрегнати сухи очи. А Дебелия се отдалечаваше надолу по пътя и ставаше пред острите им зли погледи все по-дребен – стопяваше се, изчезваше. Бедни хора

Издателство Захарий Стоянов

Черни угари в Хеликон

Черни угари в Books.bg