Итало Калвино >> Американски лекции

За литературата

През юни 1984 г. Итало Калвино е поканен от Харвардския университет за лекционната поредица „Чарлс Елиът Нортън“. Става въпрос за цикъл от шест лекции, които се изнасят в рамките на една академична година (за Калвино това трябва да бъде 1985–1986).
За първи път се предлага участие на италиански писател и идеята е той да представи заниманията си по възможно най-концентрирания и красноречив начин пред студентите.
Калвино се заема да пише „шест предложения за следващото хилядолетие“: „някои достойнства, качества или характерни черти на литературата, които са ми особено скъпи, в перспективата на новото хилядолетие“.
Умира от инсулт през септемри 1985 г., точно преди гостуването си в Харвард и преди да е написал шестата лекция, „Съдържателност“. Италианското заглавие е поставено от жена му, Естер Калвино, а петте готови лекции – „Лекота“, „Бързина“, „Точност“, „Нагледност“ и „Множественост“, – събрани в това томче, са издадени посмъртно през 1988-а и представляват една от най-талантливите, прочувствени и аргументирани защити на художествената литература.

   Ще посветя първата си лекция на опозицията лекота–тежест и ще взема страната на лекотата. Това не означава, че смятам доводите в подкрепа на тежестта за по-малко състоятелни – просто ми се струва, че относно лекотата имам повече неща за казване.
След четирийсет години писане на fiction, художествена литература, през които изследвах най-разнообразни пътища и си направих всякакви експерименти, дойде моментът да потърся някакво обобщаващо определение за моята работа, така че бих предложил следното: през цялото време основната ми грижа беше да отнемам тежест. Винаги съм се старал да намалявам тежестта на човешки фигури, на небесни тела, на градове, но най-много усилия съм полагал в облекчаването на повествователната структура и езика.
   В тази лекция ще се опитам да обясня – на самия себе си и на вас – какво ме доведе до убеждението, че лекотата е преимущество, а не недостатък; кои са примерите сред творбите от миналото, в които припознавам идеала си за лекота; как разполагам ценност като лекотата в настоящето и как си я представям в бъдещето.
   Ще започна от това, последното. Когато прохождах в професията, категоричният императив за всеки млад писател бе дългът да представя съвремието. Преизпълнен с добра воля, аз се мъчех да стана съпричастен с безмилостната енергия, която движи историята на нашия век, с неговите колективни и индивидуални преживявания. Опитвах се да намеря някакво съзвучие между шумното ту драматично, ту гротескно зрелище, което представляваше светът, и пикаресковия, авантюристичен вътрешен ритъм, който ме подтикваше да пиша. Скоро обаче осъзнах, че между нещата от живота, които се очакваше да са ми първична суровина, и бодрата, поразяваща пъргавина, с която исках да се отличава моето писане, има едно все по-трудно преодолимо разминаване. Струва ми се, че едва тогава започнах да откривам тежестта, инерцията, непроницаемостта на света – свойства, които веднага се пренасят в писането, ако човек не намери начин да ги избегне.
   Понякога ме обземаше чувството, че светът се вкаменява – бавно вцепенение, което у определени хора и места е стигнало до повече или по-малко напреднал стадий, но няма да пощади нито едно от проявленията на живота. Сякаш никой не можеше
да се измъкне от безжалостния поглед на Медуза.
   Единственият герой, способен да отреже главата на Медуза, е Персей, който лети с крилатите сандали; Персей, който не поглежда лицето на горгоната, а само отражението ѝ в бронзовия щит. И ето че Персей ми идва на помощ и сега, когато вече започнах да чувствам, че се вкаменявам, както ми се случва всеки път, щом се опитам да направя историко-автобиографично отклонение към миналото. По-добре да се изразя чрез митологични образи. За да отреже главата на Медуза, без да се обърне в камък, Персей се крепи върху възможно най-лекото – ветровете и облаците – и поглежда натам, където видяното се разкрива само косвено в уловения от огледалната повърхност образ. Веднага се изкушавам да потърся в мита за Персей и Медуза алегория на връзката между поета и света; наставление за метода, към който да се придържаме, докато пишем. Но ми е ясно, че всяко тълкуване ограбва и задушава мита – с митовете не бива да се бърза, по-хубаво е човек да ги остави да улегнат в паметта му, да се спре да поумува над всяка тяхна подробност, да ги мисли, без да излиза от свойствения им език на образите. Поуката, която можем да извадим от един мит, се съдържа в самата буквалност на разказа, не в онова, което добавяме ние изотвън.
   Отношенията между Персей и горгоната са сложни: те не завършват с обезглавяването на чудовището. От кръвта на Медуза се ражда крилат кон, Пегас; тежестта на камъка може да се превърне в своята противоположност; с едно чатване на копитото в планината Хеликон Пегас отприщва водите на извор, от който ще пият музите. В някои версии на мита именно Персей язди чудесния Пегас, галеника на музите, роден от прокълнатата кръв на Медуза. (Впрочем и крилатите сандали идват от света на чудовищата: Персей ги е получил от сестрите на Медуза, граите с едното око.) Що се отнася до отрязаната глава – Персей не я захвърля, а я разнася навсякъде, скрита в торба, и ако види, че някой враг е на път да го надвие, просто я вдига за гривата от змии и му я показва. Кървавата останка се превръща в непобедимо оръжие в ръката на героя, оръжие, което той ползва само в извънредни случаи и само срещу оногова, който заслужава наказанието да бъде превърнат в статуя на самия себе си. Без съмнение тук митът цели да ми внуши нещо; нещо вложено в самите образи, което не може да се обясни извън тях. Персей владее ужасния лик на горгоната, като го крие, както по-рано го е победил, като е гледал отражението му. Силата на героя е все така в отказа от прякото наблюдение, но не и в отказа от реалността на света на чудовища, в който е орисан да живее – тази реалност той разнася със себе си и приема за свое бреме.
   За отношенията между Персей и Медуза можем да научим нещо допълнително от Овидиевите „Метаморфози“. Персей тъкмо е спечелил нова битка, посякъл е с меча си един огромен морски звяр, освободил е Андромеда и се гласи да направи онова, което всеки от нас би сторил след подобна мръсна работа – да си измие ръцете. В такива случаи голямата му грижа е къде да сложи главата на Медуза. И тук Овидий има два стиха, които ми се струват изключително добро обяснение за това, колко душевна деликатност е необходима, за да бъдеш Персей, победителят на чудовища: „Сам победителят черпи вода и си мие ръцете; / да не навреди лика змиеносен на гладкия пясък (anguiferumque caput dura ne laedat harena), / сипва по него листа и постила стъбла морерасли / и въз тях на Форкинида Медуза главата полага.“ Струва ми се, че въплътената в Персей лекота не би могла да бъде представена по-подходящо, отколкото с тази проява на ободряваща добронамереност към чудовищното и страховито, но и по някакъв начин ранимо, крехко създание. Но най-неочакваното в случая е чудото, което следва: от допира на Медуза морските стъбла се превръщат в корали и за да се накитят с тях, отвсякъде започват да се стичат нимфи и да доближават клонки и водорасли до скверната глава.
   И тази среща на образи, в която крехкото изящество на корала се докосва до свирепия ужас на горгоната, е толкова многозначителна, че не бих желал да разваля впечатлението от нея с опити за коментар или интерпретация. Мога да направя нещо друго: паралел между стиховете на Овидий и тези на един модерен поет – „Малък завет“ на Еудженио Монтале, където намираме емблематичните за цялата му поезия пределно деликатни елементи („седефена следа от плужек / или блещукане на стъпкано стъкло“) също контрастно съчетани с едно страшно адско изчадие, с един Луцифер с катранени криле, който се спуска над западните столици. Монтале никога не е обрисувал друго тъй апокалиптично видение, както в това стихотворение, писано през 1953 г. – на преден план стиховете му изкарват едва осезаемите блещукащи следици, за да ги противопоставят на задаващото се мрачно бедствие („Пазѝ във пудриерата прахта им, / когато всички светила угаснат / и се започне пъклен хоровод...“). Но как за спасението си ще разчитаме точно на най-нетрайното? Чрез „Малък завет“ Монтале се врича във вековечността на онова, което изглежда обречено на гибел, влага нравствените ценности в най-мъжделивите дири: „ни бледото сияние, което там / припламна, долу, бе от кибрит“.
   Сами виждате – за да кажа две думи за нашата епоха, ми се наложи да мина по много заобиколен път, през уязвимата Медуза на Овидий и катранения Луцифер на Монтале. Трудно е за един романист да представи идеята си за лекотата с примери от съвременния живот, без да я превърне в недостижимия предмет на едно безкрайно quête. Но точно това, по най-нагледния и непосредствен начин, стори Милан Кундера. Неговият роман „Непосилната лекота на битието“ е всъщност една горчива констатация за неизбежната тежест на живота – говоря не само за отчайващата и all-pervading несвобода, на която е случила неговата клета страна, а за човешката орис изобщо, тази, която споделяме и ние, при все че сме безкрайно повече извадили късмет. Тежестта на живота за Кундера се съдържа в разните форми на давление – гъстата мрежа от обществени и частни принуди, която оплита все по-здраво и по-здраво всяко съществуване. Романът му ни показва как в живота всичко, което избираме и преценяваме като леко, скоро разкрива своята непосилна тежест. Може би единствено жизнеността и подвижността на ума се изплъзват от това проклятие – качествата, благодарение на които е написана книгата и които се числят към измерения, различни от тези на битието.
   В миговете, когато човешкото царство ми се струва обречено на тегло, си мисля, че и аз като Персей трябва да отлетя нанейде другаде. Нямам предвид бягство в съня или в ирационалното. Говоря за промяна на подхода, за възприемане на света от друга гледна точка, с друга логика и други методи за познание и проверка. Образите на лекотата, които търся, не бива да се разсейват като блянове в реалността на настоящето или на бъдещето... В безкрайната литературна вселена постоянно се отварят алтернативни пътища за изследване – съвсем нови и прастари; стилове и форми, годни да променят представата ни за света... Ако литературата не е достатъчна, за да ми гарантира, че не преследвам само блянове, аз търся в науката храна за моите видения, в които всяка тежест се стапя...
   Днес всички научни дисциплини сякаш се стремят да ни докажат, че светът се гради от неуловими за сетивата елементи: посланията на ДНК, нервните импулси, кварките, неутрините, които се щурат из пространството, откакто свят светува... А и информатиката. Вярно, че софтуерът не би могъл да упражнява властта на лекотата си без посредничеството на хардуерната тежест, но той все пак командва, влияе на външния свят и на машините, които съществуват единствено като негово следствие и в развитието си водят към разработката на още по-сложни програми. Втората промишлена революция не се изразява като първата в потискащи картини на валцови станове или стоманолеярни в действие, а в битовете на информационен поток, който обикаля носещата го мрежа под формата на електрически импулси. Железните машини още ги има, само че сега те се подчиняват на безтегловните битове.
   Приемливо ли е да заимствам от научния дискурс образ на света, който да съответства на желанията ми? Опитвам се да направя именно това – подобна операция ме привлича, защото чувствам, че с нея мога да продължа една престара тенденция в историята на поезията.
   De rerum natura на Лукреций е първата голяма поетическа творба, в която познанието за света се предава чрез раздробяване на неговата компактност, с усет за всичко безкрайно малко, подвижно и леко. Лукреций иска да напише поема за материята, но веднага усеща, че истинската същност на тази материя се състои от невидими частички. Той е поетът на физическата конкретност, видяна в нейната постоянна и неизменна вещественост, но първото нещо, което ни съобщава, е, че празнотата е не по-малко конкретна от твърдите тела. Сякаш най-голямата грижа на Лукреций е тежестта на материята да не ни премаже. Още докато определя строгите механически закони, които обуславят всяко събитие, той чувства необходимостта да позволи на атомите непредвидими отклонения от правата линия, та да обезпечи свобода както на материята, така и на хората. Поезията на незримото, поезията на безбройните непредсказуеми възможности, както и поезията на нищото се раждат у един поет, който не храни съмнения относно физическата конкретност на света.
   Това разситняване на реалността се простира и върху видимите дадености и именно там блести най-ярко поетическото майсторство на Лукреций: прашинките, които кръжат в слънчевия лъч из тъмната стая; дребните мидички, същевременно еднакви и разнообразни, които вълната меко изплисква върху bibula harena, „жадния пясък“; паяжините, които, както си вървим, незабелязано полепват по нас.
   Вече цитирах „Метаморфозите“ на Овидий, друга енциклопедична поема (написана петдесетина години по-късно от тази на Лукреций), която обаче вместо от физическата действителност изхожда от митологията. И за Овидий всяко нещо може да добие нова форма; и за Овидий познанието за света е раздробяване на компактността му; и за Овидий в крайна сметка между всичко съществуващо цари равенство, напук на всевъзможните йерархии на властта и на ценностите. Докато светът на Лукреций е направен от неизменяеми атоми, този на Овидий е от свойства, атрибути, форми, които определят своеобразието на предмети, растения, животни, човеци. Ала те са просто тънки обвивки на една всеобща субстанция, способна (ако я разбуни някоя неудържима страст) да приеме какъв ли не облик.
   Точно в проследяването на прехода от една форма към друга Овидий разгръща своята несравнима дарба. Например, когато разказва как една жена забелязва, че се превръща в лотос – краката ѝ залепват за земята, нежна кора постепенно попълзява и обзема слабините ѝ, тя посяга да си заскубе косите и ръката ѝ се пълни с листа. Или като описва пръстите на Арахна, толкова сръчни в свиването на къделите и източването на вълната в нишка, в преденето с вретеното, в ситнежа с иглата за везане – изведнъж ги виждаме да се издължават в тънички паячни крачета и да заплитат паяжини.
   Както у Лукреций, така и у Овидий лекотата е мироглед, стъпил върху философията и науката – доктрините на Епикур в случая на Лукреций, доктрините на Питагор в този на Овидий (един Питагор, който, както Овидий ни го представя, твърде наподобява Буда). Но и в двата случая лекотата е нещо, което възниква при писането, с типичните за поета езикови средства, независимо от философската доктрина, към която той декларира, че възнамерява да се придържа.
   От всичко казано дотук ми се струва, че понятието „лекота“ започва да се избистря. Надявам се най-вече да съм ви убедил, че съществува лекота на размисъла, така както е всеизвестно, че съществува лекомислие. И нещо повече – в сравнение с лекотата, на която е способен размисълът, лекомислието може да изглежда направо тежко и непрогледно.
   Най-уместната илюстрация на тази идея е една новела от „Декамерон“, в която се подвизава флорентинският поет Гуидо Кавалканти. Бокачо ни представя Кавалканти като строг философ, който умислено броди сред мраморните гробници пред една църква. Флорентинската jeunesse dorée – знатната младеж на града – язди из улиците на дружини, от веселба на веселба, и постоянно търси удобни случаи да разшири кръга си от познанства. Кавалканти не е сред любимците им, защото, нищо че е богат и хубаво облечен, отказва да гуляе в тяхната компания, а и всички подозират, че в загадъчната му философия има нещо богохулно.
   Може да се каже, че две противоположни тенденции си оспорват литературната територия през вековете: едната се стреми да направи от езика безтегловна стихия, която се рее над нещата като облак или ситен прашец, или даже магнитно поле; другата клони към пренасяне в езика на тежестта, плътността, конкретността на предметите, телата, усещанията...

Преводач Нева Мичева

Издателство Колибри

Американски лекции в Pimodo

Итало Калвино >> Нашите предци

А пък аз вече никога няма да сляза!

   Имало някога една война срещу турците. Виконт Медардо от Тералба, моят вуйчо, яздел през равнината на Бохемия към лагера на християните. Следвал го оръженосец на име Курцио.
Щъркели се носели на бели ята ниско през мътния, неподвижен въздух.
   – Откъде се взеха толкова щъркели? – попитал Медардо. – Накъде летят?
   Вуйчо ми бил ново попълнение, едва сега тръгвал на война, и то за да угоди на едни херцози, наши съседи, които участвали в нея. Набавил си кон и оръженосец в последния замък в християнско владение и потеглил към императорския щаб да се представи.
   – Летят към бойните полета – отвърнал оръженосецът мрачно. – Ще има да ги гледаме по пътя.
   Виконт Медардо бил чувал, че из тези краища прелитащите щъркели са на късмет, та му се прищяло да се зарадва при вида им. Ала неволно го обзела тревога.
   – Че какво ще търсят тези водни птици по бойните полета, Курцио? – попитал.
   – И те проядоха човешко – отговорил оръженосецът, – откак нивите станаха ялови, а сушата опразни реките. Там, дето има мърша, щъркелите, фламингите и жеравите изместиха гарваните и лешоядите.
   Вуйчо тогава бил млад и зелен – в оная възраст, в която чувствата напират в смесен общ порив, още неподелени на добро и зло; възрастта, в която всяко ново изживяване, макар кошмарно и нечовешко, е трепетно и пламти от любов към живота.
   – А гарваните? А лешоядите? – попитал. – А другите грабливи птици? Те къде са се дянали? – Пребледнял, но очите му искрели.
   Оръженосецът бил смугъл мустакат войник с вечно сведени очи.
   – От толкоз ядене на чумави трупове чумата и тях ги отнесе – и посочил с копието си към някакви черни храсти, които при по-внимателно вглеждане се оказали не от клонки, а от перушина и изпружени крака на крилати хищници. – Ей го, не е ясно кой първи е загинал, птицата или човекът, и кой на кого се е нахвърлил, за да го разкъса – казал Курцио.
   За да избягат от чумата, която вършеела наред, цели семейства били хванали пътя през къра и смъртта ги била застигнала там. На гърбината на четириноги скелети, разхвърляни из обрулената равнина, се виждали тела на мъже и жени, голи, обезобразени от бубони и – нещо, на пръв поглед непонятно – пернàти: сякаш от изпосталелите им ръце и ребра били прорасли черни пера и криле. Изгнилата плът на лешоядите се била омесила с тленните останки на човеците.
   Пейзажът започвал да се изпъстря и със следи от водени сражения. Ездачите забавили ход, защото двете животни взели да се дърпат – ту се мяткали встрани, ту се изправяли на задни крака.
   – Какво ги прихваща конете ни? – попитал Медардо оръженосеца.
   – Господарю – отговорил му онзи, – нищо не плаши повече конете, колкото вонята на конски вътрешности.
   И действително, тъкмо тази част от равнината, през която минавали, била осеяна с конски трупове, някои по гръб, с копита към небето, други по очи, със зарита в пръстта муцуна.
   – Защо има толкова паднали коне точно тука, Курцио? – попитал Медардо.
   – Когато конят почувства, че са го разпорили – обяснил Курцио, – се мъчи да си удържи карантиите. Някои си залепят търбуха òземи, други се претъркулват по гръб, за да не се изсипят. Но тъй или иначе смъртта скоро ги отнася.
   – Значи в тази война мрат най-много конете, така ли?
   – Турските ятагани сякаш нарочно са правени, за да ги кормят с един удар. По-нататък ще видите телата на хората. Първи си изпащат конете, после ездачите. Но ето го и лагера.
   На хоризонта се издигали острите върхове на най-високите шатри, знамената на имперската войска и дим.
   Както препускали нататък, забелязали, че почти всички загинали в последната битка вече били изнесени и погребани. Само тук-таме се мярвал я отсечен крак, я ръка, а най-често из стърнищата се валяли пръсти.
   – От време на време по някой пръст ни сочи пътя – казал вуйчо ми Медардо. – Що за чудо е това?
   – Бог да ги прости: живите режат пръстите на мъртвите, за да им изнижат пръстените.
   – Стой! Кой там? – обадил се един часови с шинел, плесенясал и мъхясал като кората на изложено на северен вятър дърво.
   – Да живее свещената имперска корона! – викнал Курцио.
   – Да мре султанът! – отзовал се часовият. – Хайде, моля ви, като стигнете до началството, кажете най-после да ми пратят смяна, че пуснах корени!
   Сега пък конете се юрнали напред, за да се отърват час по-скоро от опасалия полето облак мухи, които жужали над планините изпражнения.
   – На мнозина храбреци – отбелязал Курцио – вчерашния тор е още на земята. Пък те самите вече са на небето – и се прекръстил.
   На входа на лагера минали покрай низ от балдахини, под които къдрави, тучни жени с дълги брокатени рокли и разголена гръд ги посрещнали с крясъци и разюздан смях.
   – Това са шатрите на куртизанките – казал Курцио. – Никоя друга войска си няма такива хубавици.
   Вуйчо не можал да откъсне поглед от тях, та яздел, обърнат назад.
   – Внимавайте, господарю – добавил оръженосецът, – толкова са мръсни и злотворни, че дори турците не биха ги похитили. Бъкат от срамни гадинки, дървеници и кърлежи, нищо чудно и гнезда на скорпиони и гущери да са завъдили.
   Подминали полевите батареи. Надвечер артилеристите варяли дажбите си вода и ряпа върху бронза на метателните оръдия и на топовете, нажежени от голямата стрелба през деня.
   Пристигали каруци с пръст, а артилеристите я пресявали със сито.
   – Барутът е на привършване – обяснил Курцио, – но след сражение земята е толкова набита с него, че при добро желание може да се възстанови някой и друг заряд.
   След това идвал бивакът на кавалерията, където, сред мухите, непрестанно заетите ветеринари кърпели кожата на четириногите с шевове, бинтове и лапи с врял катран и всичко живо цвилело и преритвало, дори и докторите.
   По-нататък се занизали палатките от лагера на пехотинците. Слънцето преваляло и пред всяка седели войници с боси стъпала, накиснати в чебри с хладка водица. И понеже били навикнали на ненадейни тревоги по всяко време на денонощието, дори нозете си миели с шлем на глава и стисната в ръката пика.
   В по-високи и пищно надиплени шатри офицерите пудрели подмишниците си и си веели с дантелени ветрила.
   – Не се превземат – казал Курцио, – напротив: искат да покажат колко леко се справят с несгодите на военния живот.
   Виконт Тералба веднага бил въведен при императора. В шатрата си, препълнена с гоблени и трофеи, владетелят разучавал по географски карти разположението на бъдещи битки. Масите били отрупани с разгърнати планове и императорът ги набождал с карфици от игленик, който един от маршалите му подавал. Плановете били така плътно закарфичени, че вече нищо не се разбирало от тях, и за да ги разчетат, се налагало да махат карфиците, а после отново да ги връщат по местата им. В цялото това слагане и сваляне, за да са им свободни ръцете, както императорът, така и маршалите стискали карфиците в устни и си общували само с мучене.
Като зърнал младежа, който му се поклонил, владетелят издуднал въпросително, после бързо извадил карфиците от устата си.
   – Този рицар току-що пристигна от Италия, Ваше Величество – представили вуйчо ми, – виконт Тералба, потомък на едно от най-благородните семейства в генуезкия край.
   – Веднага да се произведе в лейтенант.
   Вуйчо ударил токове в стойка мирно, императорът направил великодушен монаршески жест, а географските карти се свили на рула и се търкулнали на пода.
   Същата нощ, макар и уморен, Медардо дълго не могъл да заспи. Крачел насам-натам покрай палатката си и слушал провикванията на часовите, цвиленето на конете и несвързаното бърборене насън на войниците. Гледал в небето звездите на Бохемия, мислел за новопридобития си чин, за сражението на следващия ден и за своята далечна родина, за шепота на речните ѝ тръстики. В сърцето си не таял нито носталгия, нито съмнение, нито безпокойство. За него нещата все още били цялостни и непоклатими, такъв бил и той самият.
Ако можел да предположи ужасния си жребий, вероятно и него щял да сметне за естествен и завършен, при все болката, която го чакала. Взирал се в края на нощния хоризонт, където знаел, че е вражеският лагер, и със скръстени ръце стискал с длани раменете си, доволен от възможността да е едновременно наясно с далечни и близки действителности, както и със собственото си присъствие помежду им. Усещал как кръвта от тази жестока война, пролята в хиляди ручеи по земята, се стича към него и я оставял да се плиска в краката му, без да изпитва нито настървение, нито жал.
   Битката започнала точно в десет сутринта. От висотата на седлото си лейтенант Медардо наблюдавал протежението на християнския строй, готов за атака, и подлагал лицето си на вятъра на Бохемия, който носел ухание на плява като от прашен харман.
   – Не, не се обръщайте назад, господарю – възкликнал Курцио, който, вече с чин сержант, стоял редом. И за да оправдае резкия си тон, тихо добавил: – Казват, че носи лош късмет преди сражение.
   Истината е, че той не искал виконтът да падне духом, ако види, че християнската войска се състои почти изцяло в тази разгърната предна линия, а в резерв чакат едва някой и друг отряд пешаци, които с мъка се държат на крака.
   Ала вуйчо гледал надалеч, към облака, дето се задавал откъм хоризонта, и си мислел: „Ето, този облак са турците, истинските турци... хората наоколо, дето плюят тютюн, са старите воини на християнството... тръбата, която звучи в момента, е за настъпление, първото настъпление в живота ми... а този тътен и разтрисането, метеоритът, който се забива в земята под изпълнените с лениво отегчение погледи на ветераните и на конете, е гюлле, първото вражеско гюлле по пътя ми. Не дай си Боже да дойде ден, в който да съзная: а това е последното!“.
   Изведнъж се оказал в галоп през равнината с гола сабя в ръка и очи, вперени в имперското знаме, което потъвало и изплувало сред пушеците, докато християнските оръдейни залпове пълнели небето над главата му, а вражеските вече отваряли пробойни в християнския фронт и вдигали неочаквани чадъри от пръст. В главата му се въртяло: „Сега ще видя турците! Сега ще видя турците!“. Хората най обичат да си имат врагове и в някой миг лично да се уверят такива ли са, каквито са си ги представяли.
   Е, Медардо видял турците. Двама се носели право към него. Със старателно зачулени коне, малки кръгли щитове от гьон, одежди на черни и шафранени ивици.
   Тюрбаните, лицата в цвят охра и мустаците им били досущ като на оня от Тералба, комуто викали Микеле Турчина. Единият от двамата умрял, другият убил другиго. Но след тях идели незнайно колко още и схватката станала ръкопашна. Където двама турци, там и двеста – те също били военни и тези дрехи им се зачислявали по армейска линия, а лицата им били обветрени и упорити като на който и да е селянин от което и да е място. Медардо, ако било за едното виждане, вече ги бил видял, та можело да се върне при нас в Тералба навреме за прелета на пъдпъдъците. Да, но нали се бил присъединил към императорското войнство, за да ги громи. Така че препускал нататък и отбягвал ударите на ятаганите, докато не попаднал на един дребен турчин пешак и не го убил. Като схванал как се прави, тръгнал да търси някой едър и на кон, ала сбъркал. Защото най-пакостни всъщност били дребосъците. Завирали се под конете с онези ми ти ятагани и ги разпаряли.
   Жребецът на Медардо се заковал на място.
   – Какво правиш? – възкликнал виконтът.
   Курцио долетял и посочил надолу:
   – Вижте там.
   Вътрешностите на клетото животно се били провлекли по земята. То извило очи към стопанина си, после протегнало врат към карантиите си, сякаш ще зоба от тях. Но това бил само опит за героизъм: конят се строполил и умрял. Медардо от Тералба останал спешèн.
   – Вземете моя, лейтенанте – казал Курцио, но не успял да го обуздае, защото в същия миг бил свален от седлото от турска стрела, и конят избягал.
   – Курцио! – викнал виконтът и се надвесил над стенещия на земята свой оръженосец.
– Не ме мислете мене, господарю – промълвил човекът. – Дано в болницата е останала ракия. Пада се по канче на ранен...
   Вуйчо ми Медардо се хвърлил в гмежта. Изходът от битката изглеждал непредвидим. Във всеобщата бъркотия християните сякаш взимали превес. Поне били пробили редиците на турците и били обкръжили някои от позициите им. Вуйчо, заедно с други смелчаци, стигнал досами вражеските батареи, а турците ги местели, за да държат християните под непрестанен огън. Двама турски артилеристи тъкмо извъртали оръдието на колела. Каквито били бавни, брадати и загърнати в кафтани до петите, приличали на звездобройци. Вуйчо рекъл:
   – Сега ще ида и ще им дам да се разберат.
   Бил надъхан и неопитен, та не знаел, че до оръдията човек трябва да се доближава само странично или изотзад. Изскочил точно на устата на топа с размахана сабя, убеден, че ще вземе ума на двамата звездобройци. Само дето те му пуснали един залп право в гърдите.
   И Медардо от Тералба хвръкнал във въздуха.
   Надвечер, когато сраженията се преустановявали, две талиги минавали по бойното поле да събират телата на християните. Едната била за ранените, другата – за убитите. Първото отсяване ставало на самото поле.
   – Тоя е за мене, оня е за тебе.
   Ако някой давал вид, че може да се оборави, го качвали в талигата на ранените; по-едрите и по-дребните късове събирали на колата на мъртвите, за да ги опеят и погребат; в случай обаче че трупът дори не приличал на такъв, го оставяли за храна на щъркелите. Ала в онези дни на все по-големи човешки загуби било спуснато нареждане талигата на ранените да наблегне на товара си. Затова разкъсаният Медардо бил отчетен за ранен и откаран от въпросната талига.
Второто отсяване се извършвало в болницата. След битка лазаретът представлявал по-жестока гледка и от бранното поле. На земята се простирал дълъг низ от носилки с нещастници, а наоколо вилнеели лекарите, които при всяко разминаване си измъквали от ръцете я щипци, я триони, я игли, я ампутирани крайници, я кълбета хирургически конци. Мъртвец по мъртвец, те правели всичко възможно да върнат към живот и последния труп. Къде режели, къде шиели, къде запушвали пробойни; обръщали жилите като ръкавици и ги връщали по местата им с повече конци, отколкото кръв в тях, но закърпени и непропускливи. Когато някой пациент предавал Богу дух, всичко читаво по него влизало в употреба за привеждането в цялост на другиго и тъй нататък...

Издателство Колибри

Нашите предци в Хеликон

Нашите предци в Books.bg