Пейо Яворов >> Поезия. Проза

А мене кой оплаква, а мене кой разбира?

Моята изповед

От ранни утрини зори
почнах и ви учих –
как се люби, как се пей –
как пълно се живей.

До сетни вечерни зари
сам се не научих!
Много любих, много пях...
Как малко аз живях!

Издателство Слово

Пейо Яворов. Поезия. Проза в Pimodo

Пейо Яворов >> В полите на Витоша

В полите на Витоша, Когато гръм удари, как ехото заглъхва, Гоце Делчев

   ...
   Данаил. Един син при известни обстоятелства може да каже, че няма баща. Една майка никога не може да каже тъй за своя син. Тя е жертвувала всичко, за да го има, и ще жертвува себе си, за да го запази. Тя е длъжна да стори това заради него, инах защо му е дала живот!
   Олга. (идва при Поповича и му казва тихо). Вуйчо, леля си дойде.
   Данаил. (веднага отива към вратата и вика навън). Майко!
   Олга. (на Поповича). Аз я намерих в банката. Тя ми се скара, че съм отишла да я диря.
   Бистра. (влазя, изненадва се, като вижда полковника, и после говори с голяма умора в гласа, погледа и движенията). Г-н Витанов, подпоручика, когото видях с вас в коридора на хотела, дойде ад ме следи. Ислишно и неприятно беше... Освен това криво сте ме разбрали, като сте прибързали да се явите тук.
   Витанов. Изпратих подпоручика Друмев, защото ми се видяхте доста смутена... а всеки разбира, както може...
   Попович. Той намери у нас само деликатна обноска.
   Бистра. Нека бъде тъй. (Към Олга, която е тръгнала да излезе.) Олга, остани за малко... (На Данаила.) А тебе те моля да заминеш по възможност още днес. Но доколкото мога да се догаждам, и ти сам ще искаш същото... Остава да те моля да тръгнеш заедно с Олга. Настани я там в някой католишки пансион за една-две години, докато стане достатъчно зряла, за да ти бъде жена... (Към Олга.) олга, аз зная, че ти искаш... (На Данаила.) Това е волята на майка ти – ако би обичал, да я изпълниш... (Оставя книжа върку масата.) Тук е всичкото мое богатство, приведено на твое име в „Credit Lyonnais“.
   Данаил. Майко, аз заминавам след пладне с Олга – и с тебе!
   Олга. (е отишла при Бистра и шепне). Лельо, много просто...
   Попович. Аз моля...
   Бистра. Олга ми разказа някои неща. Аз зная какво би молил ти. Недей ми бърка!
   Данаил. Майко, какво ще правиш тук! Аз мислех, че трябва да замина сам... но ти уверена ли си в себе си?
   Бистра. Какво означава това питане?
   Данаил. Мога да ти кажа какво означава то!... (След колебание.) Майко, ако аз се махна, изчезвали греха между тебе и него... баща ми?
   Бистра. Не.
   Данаил. Да, да, понеже аз не съм измислица. Но ако не може да изчезне греха на миналото, може ли да се заличи съмнението поне в настоящето?
   Бистра. Не.
   Данаил. Значи нищо не може да се върне!
   Бистра. Всичко може да се поправи.
   Данаил. Именно тъй исках и аз... Нели може? Дори след акто беше в хотела при г-на Витанова?
   Бистра. Какво от това, че съм била в хотела при него?
   Данаил. О, знам ли аз!... (С отчаяна смелост към полковника.) Господине, реда е ваш!... Оправдайте майка ми! След като я стъпкахте...
   Попович. Данаиле, никой не съди майка ти!
   Витанов. Аз не разбирам...
   Бистра. Аз разбирам... няма нужда никой да ме оправдава... (Към Попович.) Аз ще кажа една последна дума, когато замине Данаил, и ще се оправдая...
   Данаил. (вън от себе си). Майко! Недей се обръща вече към баща ми! Пощади го. Нима ще искаш той сам да тури ръката ти в ръката на полковника!
   Попович. (бързо). Данаиле!
   Бистра. (затваря очи, бледа като платно). А-а!Това?! Значи, не утре! А сега... Моя час дойде.
   Олга. (плаха). Вуйчо, какво...

   Витанов. (възмутен). Момко, ти нямаш никакви поводи за този език!
   Бистра. (протяга ръце). Недейте! Нека говори... Говорете всички! И когато свършите...
   Попович. (я хваща за ръката). Бистра!
   Бистра. (се отдръпва). И когато свършите, аз ще кажа нещо... (Мълчание.) Никой не продумва? Добре. Тогава ще говоря аз. Аз казвам, че обичам своя мъж... (Мълчание.) Казвала съм го винаги пред всички, които сте тук, казвам го и сега. Аз съм обичала и обичам своя мъж.
   Попович. Бистра, аз вярвам.
   Бистра. Ти не бива ад вярваш сега: вярвал си и ще вярваш подир малко... Ако ходих тая заран при Витанова, то беше, защото не знаех какво ще стане с Данаила... защото допущах, че син ми може да остане сам в света.
   Попович. Бистра, аз казах...
   Бистра. Аз предполагах какво ще кажеш ти и още по-голяма ставаше болката ми... Но естествено беше да кажеш и противното... Едва ли би се намерил и друг някой да постъпи като тебе, когато и оня, който дължи живота си на моя грях... когато и той самия се обявява против мене и против себе си.
   Данаил. (съкрушен, иска да ѝ целуне ръката). Майко, прости ми...
   Бистра. (го отстранява). Аз съм ти простила всичко още когато съм си простила своето престъпление.
   Данаил. (крещи). Майко, как да разбирам тия думи!
   Попович. Бистра, успокой се.
   Бистра. (на Данаила). Не е нужно да ги разбереш. Съвестта на родителите ни трябва да се пробужда в техните деца. Моята съвест мълчи пред бога, защото я укрепява природата. Говори само моята любов, която днес е поругана и очернена.
   Витанов. (трогнат). Госпожо, ако мога да свидетелствувам...
   Бистра. Вие нищо не можете да свидетелствувате. Бог ви изпраща да бъдете свидетел на нещо... Преди двайсет и две години вие ме нападнахте в дива страст. Ако речете да бъдете съвсем искрен, ще ме намерите невинна...
   Витанов. Аз мога да кажа...
   Олга. (тихо на Поповича, който не обръща внимание на нея). Вуйчо, да изляза?
   Бистра. Вие ще ме намерите невинна, но аз не съм такава. Прав бяхте снощи, когато казахте, че аз се отдадох. Можех и да извикам, и да стрелям – но не направих нито едното, нито другото. Аз запазих оръжието, което не спаси някога честта на моя мъж. То ще спаси днес вярата му в моята любов. Бях решила за утре... (Изважда един револвер и го насочва в главата си.) Това е моето изкупление!

Общ уплах.

Данаил. (който е по-близо до нея, се гвърля с вик и блясва ръката ѝ). Майко!

Револвера гръмва.

Попович. (хваща ранена лявата си ръка). Слава богу!

Олга е отишла до стената и е закрила с ръце лицето си.

Витанов. (отива при Поповича, за да му помогне). Какъв ужасен случай...

Бистра стои като вкаменена.

Данаил. Майко, да се приготвим за път!

Издателство Захарий Стоянов

В полите на Витоша в Хеликон

В полите на Витоша в Books.bg

Пейо Яворов >> Гоце Делчев

"В своята любов към хората - Гоце беше истински човек; в своята самонадеяност - истински борец; в своето ясновидство - истински пророк..." Пейо Яворов

Гоце (Георги) Николов Делчев е роден в гр. Кукуш (Източна Македония) през 1872 година, 23 януари. В зимното утро, когато бай Никола Делчев е отивал с гордо вирната глава и с особно юнашки завити мустаци към своята кючюкмахленска кръчма, сигурно е гадаел хиляди работи за бъдещето на явилата се подир две щерки първа мъжка рожба. Но през умът на шастливия баща едва ли е минувала някаква мисъл, че след години, старец вече, той ще се изправи пред кукушкия каймакамин и ще слуша: „Твоя син е най-големия враг на царщината; твоя син е главатар на всички комити; или ще ни го дадеш на ръка, или ще изгниеш в затвора.“ И стрина Султана, обиколена от бъбриви варошанки, дослушвайки благопожеланията им да види синови чада в широката си къща, надали е разказвала лоши сънища за безкръстен гроб, каквито подир време поръчваше да разкажат на възрастння син, бог знай де залутан...

Издателство Захарий Стоянов

Гоце Делчев в Хеликон

Гоце Делчев в Books.bg

Пейо Яворов >> Песен на песента ми

“Подир сенките на облаците”, “Безсъници”, “Прозрения”, “Царици на нощта”; стихотворения, печатани през 1895-1900, 1901-1903, 1904, 1904-1906, “Безсъници” 1907, “Подир сенките на облаците” 1910, спомени от Македония 1902-1903; редове от биографията на Пейо Яворов и статии от акад. М. Арнаудов и П. Анчев

Гео Милев

Панахида за поета П. К. Яворов

...

Хор на Прадедите

Бреме – векове: борби и смърт,
бреме – векове: печал без път
– черен плод на тисящи години –
с кръв ги сбирахме ний с векове,
с кръв поихме твойте бленове:
– ний те молим, Сине наш, прости ни! –

Нищи ний, живели само час,
тежко бреме беше той за нас
– черен плод на тисящи години –
между всички ти избран бе пръв,
всичко ти понесе в свойта кръв:
– Сине наш, ний молим те, прости ни! –

Днес пред твойте скършени крила
беловласи бием ний чела
– молим тебе, Сине наш, прости ни! –
Вече ний ще снемем твоя кръст,
родна скръб ще върнем в родна пръст
– черен плод на тисящи години –

...

Издателство Захарий Стоянов

Песен на песента ми в Хеликон

Песен на песента ми в Books.bg