Ерих Мария Ремарк >> Живот назаем

Двама души без бъдеще...

   Клерфе спря колата пред една бензиностанция, където снегът бе разчистен, и даде сигнал с клаксона. Над телефонните стълбове грачеха врани, а откъм малката работилница зад бензиностанцията долиташе чукане върху ламарина.
   Чукането престана и от работилницата излезе момче на около шестнадесет години в червен свитер и с очила със стоманени рамки.
   – Напълни резервоара – каза Клерфе и слезе от колата.
   – Супер?
   – Да. Тук може ли човек да хапне някъде?
   Момчето посочи с палеца си към отсрещната страна на пътя.
   – Ей там. Днес за обед имаха свинско със зеле по бернски. Да сваля ли веригите от гумите?
   – Защо?
   – Пътят нагоре е още по-заледен и оттук.
   – Из целия проход?
   – През прохода не може да се пътува. От вчера отново е затрупан. А пък с тази ниска спортна кола въобще не си правете илюзии, че ще преминете.
   – Сериозно ли? – каза Клерфе. – Само разпалваш любопитството ми.
   – А пък вие – моето – отвърна момчето.
   Гостилницата не бе проветрявана отдавна и миришеше на прокиснала бира и дълга зима. Клерфе си поръча месо по швейцарски, хляб, сирене и гарафа бяло местно вино. Поиска да му сервират на терасата. Навън не бе много студено. Небето изглеждаше огромно и имаше цвят на тинтява.
   – Да пръсна ли колата с маркуча? – викна момчето от бензиностанцията. – Закопняло е старчето за водица!
   – Не. Почисти само предното стъкло.
   Колата не бе мита отдавна и това веднага се набиваше на очи. Проливният дъжд, връхлетял го след Екс, бе превърнал червения прах от крайбрежието на Сен Рафаел по капака на мотора и калниците в някаква мръсна, разядена тъкан. Към нея се бяха прибавили варовитите пръски от локвите на Средна Франция, а също и калта, запокитена върху каросерията от колелата на безчислените камиони, които трябваше да задмине.
   „Всъщност, какво ме накара да се домъкна тук? –– мислеше Клерфе. – За ски без друго е вече късно.“ Нима причина бе състраданието? Знаеше, че състраданието е лош спътник, но още по-лошо ставаше, когато то се превърне в цел на едно пътуване. „Защо впрочем не заминах за Мюнхен? Или за Милано? Но какво ще търся в Мюнхен или в Милано? Или където и да е другаде? Аз просто съм уморен – мислеше той. – Уморен съм от застоя, уморен съм и от честата промяна. А може би съм уморен само от необходимостта постоянно да взимам решения? Но какво има тук чак толкова да решавам?“
   Клерфе изпи виното си и влезе отново в гостилницата.
   Момичето зад тезгяха миеше чаши. Препарираната глава на една дива коза се пулеше със стъклените си очи над главите на посетителите към отсрещната реклама на някаква цюрихска пивоварна.
   Клерфе извади от джоба си едно плоско шише, обвито в кожа.
   – Бихте ли ми го напълнили с коняк.
   – С „Курвоазие“, „Реми-Мартен“ или „Мартел“?
   – С „Мартел“.
   Момичето започна да мери коняка с чаша. Една котка се приближи и се загали в краката на Клерфе. Той поиска също два пакета цигари и кибрит и заплати сметката си.
   – Километри ли са това? – попита навън момчето в червения свитер, като посочи спидометъра на колата.
   – Не, това са мили.
   Момчето подсвирна.
   – Но какво търсите тогава в Алпите? Защо не летите с таратайката си по автострадата?
   Клерфе го погледна. Видя бляскащите стъкла на очилата му, вирнатия нос, пъпчиците по лицето и щръкналите му уши. Същество, заменило меланхолията на детството през войната с всички заблуждения на полузрелостта.
   – Нещата не винаги стават, както трябва, синко. Дори и да са ти напълно ясни. Но понякога тъкмо в това се състои очарованието на живота. Загряваш ли?
   – Не – отвърна момчето и подсмръкна. – Но телефони на спасителната служба ще намерите из целия проход. В случай че заседнете, достатъчно е само да ни позвъните и ние ще ви измъкнем. Ето ви нашия номер.
   – Вече не изпращате ли сенбернарски кучета с шишенца коняк на врата?
   – Не. Алкохолът е много скъп, а и кучетата се изхитриха. Сами изпиват коняка. Затова си служим само с волове. Яки волове, удобни за изтегляне.
   Момчето издържа погледа на Клерфе през бляскащите стъкла на очилата си.
   – Само ти ми липсваше днес – каза той на края. – Алпийски тарикат на хиляда и двеста метра височина! Може би те наричат още и Песталоци или Лафатер?
   – Не. Казвам се Гьоринг.
   – Какво?
   – Гьоринг. – Момчето се озъби в усмивка – липсваше му един преден зъб. – Обаче малкото ми име е Хуберт.

   – Да не си роднина на онзи...
   – Не – прекъсна го Хуберт. – Аз съм от базелските Гьоринговци. Ако бях от онези, сега нямаше да точа тук бензин, а щях да получавам някоя тлъста пенсийка.
   Клерфе замълча за миг.
   – Странен ден е днес – каза той след малко. – Кой можеше да очаква това? Все пак всичко хубаво, синко, желая ти успех в живота. За мене ти си изненада.
   – А вие за мене не. Вие сте автомобилен състезател, нали?
   – Как позна?
   Хуберт Гьоринг посочи едва забележимия номер под мръсотията върху капака на мотора.
   – Та ти си бил освен всичко друго и детектив! – Клерфе се качи в колата. – Може би е по-добре още отсега да те пратят в затвора, за да се спаси човечеството от някое ново нещастие. Когато станеш министър-председател, вече ще бъде късно.
   Той запали мотора.
   – Забравихте да платите – заяви Хуберт. – За вас – четиридесет и две франкчета.
   Клерфе му подаде парите.
   – Франкчета! – каза той. – Това ме успокоява, Хуберт. В страна, където наричат парите с умалителни имена, не може да има фашизъм.
   Един час по-късно колата заседна. Няколко снежни козирки се бяха срутили по склона и бяха засипали шосето. Клерфе можеше да обърне колата и да се върне обратно, но нямаше никакво желание да среща отново рибешкия поглед на Хуберт Гьоринг. Освен това не обичаше да се връща от пътя си. Затова остана да седи търпеливо в колата, пушеше цигари, отпиваше от коняка, вслушваше се в крясъка на враните и чакаше намесата на провидението.
   Провидението се появи след някое време в образа на малка снегориначка. Клерфе раздели остатъка от коняка с шофьора. После мъжът го задмина, започна със своята машина да разчиства снега и да го трупа встрани от пътя, сякаш разрязваше някакво исполинско повалено дърво, а летящите му стърготини образуваха бяла окръжност, сияеща под лъчите на косото слънце във всички цветове на дъгата.
   Двеста метра по-нататък пътят бе отново свободен. Снегориначката се отмести встрани и колата на Клерфе се промъкна покрай нея. Шофьорът махна с ръка. Както Хуберт, и той носеше червен свитер и очила. Поради това Клерфе не завърза с него разговор, а само размени няколко безопасни мисли за снега и коняка – да се сблъска с втори Гьоринг в един и същ ден му изглеждаше прекалено много.
   Хуберт го бе излъгал – горе проходът не бе затворен. Колата бързо набираше височина и внезапно пред очите на Клерфе се откри дълбоко долу долината – синкава и мека в припадащия здрач, с пръснати като в детска кутия за играчки селски къщици с побелели покриви, една островърха църковна камбанария, заледени пързалки, няколко хотела и първите светлинки по домовете. За момент Клерфе спря колата и загледа надолу. След това започна бавно да се спуска по завоите. Някъде там долу в един санаториум се лекуваше Холман, неговият втори пилот, разболял се преди една година. Лекарят бе установил туберкулоза, а Холман само се бе изсмял – заяви, че подобни неща едва ли могат да съществуват още във века на антибиотиците, а и да съществуват, заболелите получават шепа таблетки, няколко инжекции и всичко се оправя. Но чудотворните средства съвсем не бяха толкова ефикасни и бързодействуващи, както ги рекламираха, особено когато се прилагаха върху хора, израснали през войната и не винаги имали какво да ядат. Холман бе получил своя кръвоизлив по време на състезанието на хиляда мили в Италия – малко преди Рим – и Клерфе се бе видял принуден да го остави в депото. Лекарят бе настоял да бъде изпратен за няколко месеца на планина. Отначало Холман се бе разбунтувал, но на края трябваше да се примири. Няколкото месеца обаче се бяха превърнали в цяла година.
   Изведнъж моторът задави. „Пак свещите!“ – помисли Клерфе. Това му се случваше винаги щом престанеше да мисли за пътуването. Измина последната отсечка от наклона със загасен мотор и когато стигна равния път, спря и отвори капака.
   Както винаги свещите на втория и четвъртия цилиндър бяха зацапани. Клерфе ги отвинти, почисти ги, постави ги наново и запали мотора. Сега той работеше добре и Клерфе няколко пъти натисна с ръка педала за газта, за да изгони от цилиндрите излишното масло. Когато се изправи, видя, че отсреща по пътя се задава шейна, чиито коне се бяха подплашили от резките изревавания на мотора. Те се бяха изправили на задните си крака и влачеха шейната напреко на шосето, право към колата. Клерфе се хвърли насреща им, улови левия кон за юздата и увисна на нея.
   След още няколко скока животните спряха на място. Те трепереха, а главите им бяха обвити в парата от тяхното дишане. Очите им бяха диви и ужасени, сякаш очи на някакви допотопни същества. Клерфе предпазливо отпусна ремъците. Конете не помръдваха от мястото си, само пръхтяха и подрънкваха със звънчетата си. Забеляза, че не бяха обикновени впрегатни коне.
   Един висок мъж с черен кожен калпак се изправи в шейната и заговори успокоително на конете. До него седеше млада жена, заловила се здраво за перилата на седалката. Лицето й бе обгоряло от слънцето, а очите ѝ бяха необикновено светли.
   – Съжалявам, че ви изплаших – каза Клерфе. – През ум не ми мина, че конете в този край не са свикнали на автомобили.
   Мъжът продължи да се занимава с животните, след това отпусна юздите и полуизвърнат към Клерфе, каза хладно:
   – Поне не на автомобили, вдигащи такъв шум! Но аз можех и сам да се справя с шейната. Благодаря ви все пак за опита да ни спасите.
   Клерфе вдигна очи. Видя една високомерна физиономия, в която проблясваше едва доловима подигравка, сякаш непознатият учтиво се надсмиваше над Клерфе, че съвсем ненужно се е вмъкнал в ролята на герой. Отдавна не му се бе случвало да изпита такава неприязън към някого от прав поглед.
   – Исках да спася не вас – отвърна той сухо, – а само колата си от плазовете на шейната ви.
   – Надявам се, че при това не сте се изцапали ненужно. Мъжът отново се извърна към конете. Клерфе погледна жената. „Ето каква била работата – помисли си той. – Иска сам да изглежда герой!“
   – Не, не се изцапах – отвърна той бавно. – Имах работа само с конете ви, но не и с вас!...

Преводач Венцеслав Константинов

Издателство Сиела (2012)

Вилхелм Хауф >> Приказки

В пъстрия и загадъчен свят на Изтока и още много приключения

   Живеел едно време почтен шивашки калфа на име Лабакан, който се учел на занаят при един сръчен майстор в Александрия. Не можело да се каже, че Лабакан бил непохватен в шева, напротив, умеел много хубаво да изпипва работата си. Би било несправедливо човек да го нарече мързеливец, но не бил съвсем като другите, защото, като се захванел, можел да шие часове наред, без да спре, така че иглата да се нажежи в ръцете му и конецът да започне да пуши, но друг път, а това се случвало за съжаление по-често, седял умислен, вперил поглед пред себе си, а лицето и целият му вид ставали толкова особени, че другите калфи си казвали:
   – Лабакан отново стана господар.
   А в петъчен ден, когато другите хора след служба кротко се разотивали по домовете си да се захванат за работа, Лабакан излизал от джамията, облечен в красивата си, спечелена с много труд дреха, минавал яваш-яваш с горда походка през мегданите и улиците на града и когато някой от другарите му пожелаел „Мир с теб!“ или го запитвал „Как си, приятелю Лабакан?“, махвал снизходително с ръка или кимвал с глава, ако се налагало. Когато майсторът му кажел на шега: „Ти си роден за принц, Лабакан“, той се чувствал много щастлив и му отвръщал:
   – И вие ли сте забелязали? – Или – Отдавна си го мисля.
   Така я карал шивашкият калфа Лабакан от дълго време. Майсторът търпял глупостта му, защото инак бил добър човек и имал сръчни ръце. Но един ден Селим, братът на султана, който минавал през Александрия, изпратил на Лабакановия майстор една празнична дреха, на която трябвало да се направят някакви поправки. Майсторът възложил работата на Лабакан, защото него най го бивало във фината изработка.
   Вечерта, щом майсторът и работниците си тръгнали да си починат след тежкия ден, неустоим копнеж притеглил Лабакан обратно към работилницата при дрехата на султанския брат.
   Дълго стоял той унесен пред нея и се възхищавал ту на лъскавата бродерия, ту на преливащите багри на кадифето и коприната. Не можал да се стърпи да не я облече и каква била изненадата му, когато дрехата му прилепнала точно, сякаш му била ушита по мярка.
   – Не съм ли като онзи принц? – питал се той, като крачел напред-назад из стаята. – Не каза ли дори майсторът, че съм роден за принц?

   С обличането на дрехата калфата сякаш влязъл в кожата на царска особа. Той започнал да се мисли за неизвестен царски син и като истински царски син решил да поеме по широкия свят и да напусне това място, където хората били толкова глупави да не забележат, че под обвивката на низшето съсловие се криело вроденото му достойнство. Струвало му се, че разкошната дреха била изпратена от добра фея. Нямал сили да откаже толкова скъп подарък, взел със себе си малкото пари, които имал, и напуснал Александрия, закрилян от тъмнината на нощта.
   Откъдето и да минел новият принц, смайвал хората, защото разкошната дреха и сериозният му, горд вид не подхождали на пешеходец. Когато го питали защо ходи пеш, той отвръщал загадъчно, че си имал причини. Но като забелязал, че с това будел единствено насмешки, срещу скромна сума си набавил една кранта, която била точно за него, защото имала бавен, спокоен вървеж и не го поставяла в неудобното положение да се изявява като умел ездач – нещо, за което не го бивало.
   Един ден, когато едвам кретал по пътя, възседнал своята Мавра – така бил нарекъл коня си – към него се присъединил един друг ездач и го помолил за позволение да язди заедно с него, че да му минел по-бързо пътят в приказки. Ездачът бил весел млад човек, красив и приятен за компания. Скоро завързал разговор с Лабакан, заговорили се кой откъде е и се оказало, че той също като шивашкия калфа е тръгнал да странства. Казал, че името му е Омар и е племенник на Елфи бей, нещастния паша на Кайро, и е тръгнал на път, за да изпълни повелята, която опекунът му отправил от смъртното си легло. Лабакан не се разпрострял толкова надълго и нашироко за себе си, дал само на спътника си да разбере, че е от знатен произход и че пътува за удоволствие.
   Двамата младежи си допаднали и продължили заедно пътя си. На втория ден от общото им пътешествие Лабакан попитал другаря си Омар за поръчението, което трябвало да изпълни, и за своя почуда научил следната история:
   Елфи бей, пашата на Кайро, бил поел възпитанието на Омар от най-ранното му детство, а родителите си той не познавал. Но когато, нападнат от врагове и смъртно ранен в три неуспешни битки, беят бил принуден да бяга, разкрил на питомника си, че не му е племенник, а е син на могъщ владетел, който от страх пред предсказанията на гадателя си бил отпратил младия принц далеч от палата си и се бил заклел да го види едва на двайсет и втория му рожден ден. Елфи бей не назовал името на бащата на Омар, а само най-строго му заръчал на петия ден от настъпващия месец рамадан, когато той щял да навърши двайсет и две години, да отиде при известната четвърта колона Ел-Серуя, която се намирала на четири дни път източно от Александрия. Предал му един кинжал и казал, че трябва да го даде на мъжете при колоната с думите: „Аз съм този, когото търсите“, а ако те му речели „Слава на Пророка, който те опази“, трябвало да ги последва – те щели да го отведат при баща му.
   Шивачът много се учудил на казаното. Оттам насетне започнал да гледа на принц Омар със завист. Ядосал се, че другият не само че минавал за племенник на пашата, но съдбата му отреждала и честта да бъде царски син, а на него, когото била надарила с всичко подобаващо на един принц, за подигравка му подхвърлила тъмен произход и прост житейски път. Започнал да сравнява себе си с принца. Трябвало да признае, че онзи момък имал много приятни черти на лицето: красиви, живи очи, дръзко извит нос, внимателно, любезно държане, накратко – притежавал твърде много от качествата, които човек можел да си пожелае.
   Но колкото и предимства да откривал у другаря си, като го гледал, си казал, че той, Лабакан, ще се понрави повече на царя от истинския принц.
   Тези мисли го преследвали през целия ден, с тях си легнал и вечерта, но когато се събудил на сутринта и погледът му паднал на лежащия наблизо Омар, който си спял спокойно и навярно сънувал щастието си, вързано му в кърпа, у него се зародила мисълта с хитрост и сила да си вземе това, от което неблагосклонната съдба го била лишила. Кинжалът – отличителният знак на завръщащия се у дома принц, стърчал от пояса на заспалия момък. Лабакан бавно го изтеглил, за да го забие в гърдите на притежателя му. Но при мисълта за убийство миролюбивата душа на калфата възнегодувала. Лабакан се задоволил само да прибере кинжала, да се метне на коня на принца и преди още той да се събуди и види, че всичките му надежди са ограбени, неверният му другар бил набрал преднина от няколко мили.
   Лабакан ограбил принца точно в първия ден на свещения месец рамадан, така че разполагал с още четири дни, за да стигне до добре познатата му колона Ел-Серуя. Макар че местността, където се намирала колоната, била на не повече от два дена път, той бързал, защото все се боял да не го настигне истинският принц.
   На края на втория ден Лабакан зърнал колоната Ел-Серуя. Тя била разположена на едно малко възвишение сред голяма равнина и се виждала на два-три часа път оттам. При вида ѝ сърцето на Лабакан забило по-силно, макар че през последните два дни той имал достатъчно време да помисли за ролята, която възнамерявал да играе, гузната му съвест го карала малко да се страхува, но мисълта, че е роден за принц, го изпълвала с нови сили, така че успокоен, той се насочил към целта си.
   Местността около Ел-Серуя била гола и безлюдна и новият принц за малко щял да изпадне в затруднение с прехраната си, ако не се бил запасил за няколко дни напред. Настанил се с коня си под едни палми и зачакал да види какво ще му поднесе съдбата по-нататък.
   Към обяд на другия ден забелязал сред обширната равнина голямо шествие от коне и камили да се придвижва по посока на колоната Ел-Серуя. То се спряло в подножието на хълма, на който била колоната, и пътниците разпънали разкошни шатри; по всичко личало, че това е пищно шествие на богат паша или шейх. Лабакан се досещал, че множеството хора, което виждал, са дошли там заради него и изгарял от желание още същия ден да им се представи като бъдещия им повелител, но овладял копнежа си, защото знаел, че едва на другата сутрин щели да се изпълнят и най-смелите му желания.
   Утринното слънце разбудило неземно щастливия шивач за най-важния миг в живота му, мига, в който нищожният, неизвестен простосмъртен щял да се изправи до баща си, царя. Докато слагал юздите на коня си, за да се отправи към колоната, Лабакан си помислил, че не постъпва редно, и си представил каква болка щял да изпита излъганият в надеждите си царски син. Но зарът бил хвърлен, той не можел вече да върне нещата обратно, а и себелюбието му нашепвало, че външността му била достатъчно представителна, за да отиде и се представи за син и пред най-властния цар на света... Из Мнимият принц

(Откъсът е по превода на Диляна Ламбрева)

Издателство Хермес

Вилхелм Хауф. Приказки в Pimodo

Клаус Ман >> Аня и Естер. Ревю за четирима

Пиеси

Пиесите Аня и Естер и Ревю за четирима Клаус Ман пише на 18-19 годишна възраст, заради което е обявен за enfant terrible на немската литература. Те отразяват начина на мислене на едно „загубено поколение“, което търси между двете войни нов, различен начин на мислене и на съвместен живот отвъд политическите и еротичните табута на бащите.

Густав Грюнтгенс пише по това време за Клаус Ман: С непреклонна любов той показва своите връстници в цялото им начетено невежество, в потиснатата им липса на задръжки, в чистата им порочност... Той не само описва правдиво новата младеж, а е вероятно призван и да ѝ посочи верния път.

Издателство Black Flamingo

Аня и Естер. Ревю за четирима в Pimodo

Херман Хесе >> Степния вълк

Мъчителен е пътят към хуманността

   Живееше някога човек на име Хари, наричан Степния вълк. Ходеше на два крака, носеше дрехи и беше човек. Но всъщност бе тъкмо степен вълк. Изучил много от достъпното за хората, надарен с добър ум, той бе сравнително мъдър човек. Не бе успял да се научи само на следното: да бъде доволен от себе си и от своя живот. Това не му се удаваше, беше недоволен човек. Вероятно се дължеше на обстоятелството, че в действителност, по всяко време, със сърцето си знаеше (или мислеше, че знае) – съвсем не е човек, а вълк от степта. Умните хора могат и да спорят дали сега той наистина беше вълк, или някога. Навярно още преди да се роди, е бил омагьосан от вълк в човек, или роден като човек, е бил надарен с душа на степен вълк и обладан от нея; и дали пък убеждението, че всъщност е вълк, не бе просто една приумица или негова болест. Възможно беше примерно в детството си този човек да е бил див, необуздан и разпуснат, а неговите възпитатели, като са се опитвали да убият звяра в душата му, тъкмо чрез това са му втълпили приумицата и убеждението, че всъщност той е звяр само с една тънка обвивка на възпитание и човещина върху си. За това би могло да се говори дълго и забавно, дори да се напише книга, но то нищо не би допринесло за Степния вълк, защото му беше съвсем безразлично дали вълкът в него се е явил вследствие на магия или измъчване, или само си го е въобразил. Каквото и да биха знаели другите за това, каквото и той лично да мислеше, за него нямаше стойност – то не можеше да изтръгне вълка от сърцето му.
   И тъй, Степния вълк имаше две натури: една човешка и една вълча – такава му беше съдбата, навярно подобна участ не бе толкова особена и рядка. Случвало се е вече и се срещат много хора, които имат у себе си много от кучето или лисицата, от рибата или змията, без това да им е създавало особени трудности. Именно при тези хора човекът и лисицата, човекът и рибата живеят редом и не си причиняват болка един другиму, дори единият помага на втория; има и люде, отишли далече напред, на които завиждат, а те дължат своето щастие повече на лисицата или маймуната в себе си, отколкото на човека. Това естествено е известно на всеки. При Хари, напротив, беше другояче – при него човек и вълк не вървяха един до друг и още по-малко си помагаха, те бяха постоянно във взаимна смъртна вражда и единият живееше само за зло на другия; а когато двама в една кръв и душа са си смъртни врагове, животът е тежък. Е, но всеки носи своя жребий, а лек не е никой.
   При нашия степен вълк беше така, че в душата си той наистина живееше ту като вълк, ту като човек, както става с всички разнородни същества. Само че щом се почувстваше вълк, човекът в него непрестанно дебнеше, не изпускаше от очи, съдеше и присъждаше, а във времената, когато биваше човек, вълкът правеше същото. Например, ако Хари като човек биваше наведен на някаква хубава мисъл или изпитваше нежно, благородно чувство, или извършваше някакво така наречено добро дело, тогава вълкът в него се озъбваше, хилеше се и с кървав присмех му показваше колко жалък изглежда и как целият този благороден театър не отива на едно степно животно, на вълк, който, разбира се, в сърцето си съвсем точно знае какво му допада и прилича, а именно — да върви самотен през степта, от време на време да смуче кръв или да гони някоя вълчица, но погледнато от страна на вълка, всяко човешко действие изглеждаше също така ужасно комично и неловко, глупаво и суетно. Съвсем същото биваше и когато Хари се чувствуваше като вълк и се държеше така: показваше на другите зъбите си, изпитваше омраза и смъртна вражда към всички хора и техните престорени, покварени маниери и нрави. Тогава именно човешкото в него биваше нащрек, дебнеше вълка, наричаше го животно и звяр, разваляше и му отравяше всички радости в неговото просто, здраво и диво вълче същество... (Откъсът е от превода на Недялка Попова)

Издателство Рива