Давид Фоенкинос >> Шарлот

Живот? Или театър?

   Шарлот се е научила да чете името си върху надгробен камък.

   Тя не е първата Шарлот.
   Леля ѝ, сестрата на майка ѝ, също се е казвала така.
   Двете сестри са неразделни, до една ноемврийска вечер на 1913 година.
   Франциска и Шарлот пеят, танцуват, смеят се заедно.
   Без никога да прекаляват.
   Щастието им е някак сдържано.
   Това може би се дължи на строгия характер на баща им.
   Интелектуалец, който се интересува от изкуство и старини.
   За когото няма нищо по-завладяващо от римските останки.
   Майка им е по-нежна.
   Но в нежността ѝ прозира тъга.
   Животът ѝ е поредица от драми.
   По-нататък ще стигнем до тях.

   Нека останем още малко с Шарлот.
   Първата Шарлот.
   Тя е хубава, косата ѝ е дълга и черна като обещание.
   Всичко тръгва от забавянето.
   Постепенно Шарлот започва да яде, да ходи, да чете, да прави всичко по-бавно.
   Нещо в нея изостава.
   Меланхолията явно прониква в тялото ѝ.
   Пагубна меланхолия, от която няма връщане назад.
   Щастието се превръща в недостъпен остров, останал в миналото.
   Никой не забелязва появата на забавянето.
   Толкова е подмолно.
   Сравняват двете сестри.
   Едната просто се усмихва повече от другата.
   Шарлот може би малко прекалява с мечтанията, нищо повече.
   Но през това време нощта я завладява.
   Нощта, която ще дойде и ще бъде последна.

   Студена ноемврийска вечер.
   Докато всички спят, Шарлот става.
   Взема си някои неща, сякаш тръгва на път.
   Скован от подранилата зима, градът изглежда неподвижен.
   Тя току-що е станала на осемнайсет.
   Върви бързо към крайната си цел.
   Един мост. Мост, който обожава.
   Мястото на стаения ѝ мрак.
   Отдавна знае, че това ще е последният мост.
   Тя скача в черната нощ, без никой да я види.
   Не се поколебава нито за миг.
   Пада в ледената вода, превръщайки смъртта си в наказание.

   Рано сутринта откриват тялото ѝ изхвърлено на брега.
   Съвсем е посиняло на места.
   Родителите и сестра ѝ се събуждат с новината.
   Бащата застива в мълчание.
   Сестрата плаче.
   Майката вие от болка.

   На другия ден вестниците споменават за младото момиче.
   Което е сложило край на живота си без никакво обяснение.
   Може би именно това е най-скандалното.
   Насилие, което се добавя към насилието.
   Защо?
   Сестрата на Шарлот приема това самоубийство като удар по отношенията им.
   Чувства се отговорна.
   Нищо не е видяла, нищо не е разбрала от забавянето.
   Продължава напред с натежало от вина сърце.

   Родителите и сестрата не присъстват на погребението.
   Съсипани са.
   Сигурно изпитват и известен срам.
   По-добре да избегнат погледа на другите.

   Така минават няколко месеца.
   В невъзможност да общуват с външния свят.
   Дълъг период на мълчание.
   Ако проговорят, има опасност да споменат Шарлот.
   Тя се крие зад всяка дума.
   Единствено мълчанието може да помогне на оцелелите да продължат напред.
   Докато Франциска не докосва пианото.
   Изсвирва нещо, запява тихо.
   Родителите ѝ се приближават.
   И оставят удивлението от тази проява на живот да ги завладее.

   Страната влиза във война и може би така е по-добре.
   Хаосът е подходящ фон на мъката им.
   За първи път конфликтът е световен.
   Сараево събаря империите от миналото.
   Милиони хора се отправят към смъртта си.
   Бъдещето се решава в дълги, изкопани в земята тунели.
   Франциска взема решение да стане медицинска сестра.
   Тя иска да се грижи за ранените, да лекува болните, да съживява мъртвите.
И разбира се, да се чувства полезна.
   Тя, която непрестанно живее с чувството, че е била безполезна.
   Майка ѝ е ужасена от решението ѝ.
   Отношенията се обтягат, избухват караници.
   Война във войната.
   Нищо не е в състояние да разколебае Франциска, тя постъпва на служба в армията.
   И се озовава близо до опасните зони.
   Постъпката ѝ се тълкува като смелост.
   Но тя просто вече не се страхува от смъртта.

   В разгара на боевете среща Алберт Саломон.
   Един от най-младите хирурзи.
   Той е много висок и много съсредоточен.
   От хората, които изглеждат забързани дори когато са в покой.
   Ръководи временна болница.
   На фронта, във Франция.
   Майка му и баща му са починали, медицината е заместила семейството му.
   Той е обсебен от работата си, нищо не го отклонява от мисията му.
   Жените като че ли не го интересуват твърде.
   Едва е забелязал присъствието на новата медицинска сестра.
   А тя не спира да му се усмихва.
   За щастие, една случка променя историята.
   Алберт кихва по време на операция.
   Носът му потича, трябва да го избърше.
   Но ръцете му са заети с червата на един войник.
   Франциска приближава кърпичка до носа му.
   В този миг той най-сетне я поглежда.

   Една година по-късно Алберт събира смелост.
   Смелостта си на хирург.
   И посещава родителите на Франциска.
   Те са толкова хладни, че той изгубва ума и дума.
   За какво точно е дошъл?
   Ами да... за да поиска ръ... ката на... дъщеря им.
   Да поиска какво?, изръмжава бащата.
   Не му трябва тази върлина за зет.
   Със сигурност не заслужава да се ожени за една Грунвалд.
   Но Франциска настоява.
   Казва, че е много влюбена.
   Не могат да бъдат сигурни.
   Но тя никога не е била по капризите.
   Откакто Шарлот си е отишла, животът е сведен до най-същественото.

   В крайна сметка родителите отстъпват.
   Правят усилие да се позарадват.
   Да се поусмихнат.
   Дори купуват цветя.
   В хола им толкова отдавна не е имало цветове.
   Листенцата донасят някакво възраждане.
   Въпреки това на сватбата двамата са с погребални физиономии.

   Още първите дни Франциска остава сама.
   Това ли бил животът в двойка?
   Алберт се е върнал на фронта.
   Войната буксува, изглежда безкрайна.
   В окопите е истинска касапница.
   Дано само мъжът ѝ не загине.
   Тя не иска да е вдовица.
   И бездруго вече е...
   Виж ти, как ли се казва, когато изгубиш сестра си?
   Никак, не съществува дума за това.
   Понякога речникът е безмълвен.
   Сякаш самият той се ужасява от болката.

   Младоженката броди из големия апартамент.
   На първия етаж на буржоазна сграда в „Шарлотенбург“.
   Кварталът на Шарлот.
   Намира се на „Виландщрасе“ номер 15, близо до „Савиниплац“.
   Често съм се разхождал по тази улица.
   Обичах квартала на Шарлот още преди да знам коя е тя.
   През 2004 година исках да озаглавя един роман „Савиниплац“.
   Името отекваше в съзнанието ми по особен начин.
   Нещо в него ме привличаше, без да знам какво.

   Един дълъг коридор прекосява апартамента.
   Франциска често сяда да чете в него.
   Така се чувства на границата на дома си.
   Днес затваря книгата си съвсем скоро.
   Отправя се към банята, завило ѝ се е свят.
   Напръсква лицето си с вода.
   Стигат ѝ няколко секунди, за да разбере.

   Алберт получава писмо, докато се занимава с един ранен.
   При вида на пребледнялото му лице един болногледач тревожно го пита какво има.
   Жена ми е бременна, въздъхва най-сетне той.
   През следващите месеци се опитва да се връща в Берлин възможно най-често.
   Но повечето време Франциска е сама с корема си.
   Тя се разхожда из коридора и вече говори на детето си.
   Толкова е нетърпелива да сложи край на самотата си.
   Избавлението идва на 16 април 1917 година.
   Появата на една героиня.
   Но и на едно бебе, което не спира да плаче.
   Сякаш не приема раждането си.

   Франциска иска да я кръсти Шарлот, в памет на сестра си.
   Алберт отказва детето да носи името на мъртва.
   Още повече самоубийца.
   Франциска негодува, плаче, изпада в ярост.
   Смята, че това е начин да продължи живота ѝ. 

   Бъди разумна, моля те, повтаря ѝ Алберт.
   Напразно, много добре знае, че не е.
   Затова и я обича, заради тихата ѝ лудост.
   Заради непрестанните ѝ превъплъщения в различна жена.
   Ту свободна, ту подчинена, ту трескава, ту блестяща.
   Той чувства, че борбата е безсмислена.
   А и на кого ли му се бори по време на война?
   И така, бебето ще се казва Шарлот...

Преводач Анна Ватева
Издателство Колибри (2015)

Давид Фоенкинос >> Деликатност

Тя превръща сърцето си в крепост...

   Натали бе по-скоро сдържана (нещо като особеност на швейцарската женственост). Бе прекосила пубертета безпроблемно, спазвайки пешеходните пътеки. На двайсет години възприемаше бъдещето като обещание. Обичаше да се смее, обичаше да чете. Рядко съчетаваше двете занимания, защото предпочиташе тъжните истории. Тъй като литературната ориентация не ѝ се струваше достатъчно конкретна, бе решила да следва икономика. Зад вида ѝ на мечтателка се криеше човек, несклонен да се задоволява с приблизителното. С часове наблюдаваше със странна усмивка на лицето кривата на развитие на БВП на Естония. Когато на хоризонта започна да се очертава животът ѝ на зрял човек, все още ѝ се случваше да мисли за детството си.
   За онези моменти на щастие, събрани в няколко, винаги едни и същи епизоди. Спомняше си как тича по плажа, как се качва на самолет, как спи в скута на баща си. Но никога не изпитваше носталгия. Което бе нещо твърде рядко за една Натали.

   Повечето двойки обожават да разказват историята на своето запознанство, вярват, че то е било наистина нещо изключително, и безбройните бракове, осъществени по възможно най-баналния начин, често се украсяват с подробности, предлагащи все пак известен дребен възторг. В крайна сметка за всяко нещо търсим някакво красиво обяснение.
   Натали и Франсоа се запознаха на улицата. Винаги е деликатно мъж да заговори жена. Тя неизбежно се пита: „Дали не прави така с всички?“. Мъжете често казват, че им е за първи път. Ако ги слуша човек, внезапно са били поразени от необичайно просветление, позволяващо им да преодолеят изначалната си стеснителност. Жените отговарят машинално, че нямат време. Натали не направи изключение от правилото. Бе доста тъпо: нямаше кой знае какво да прави и ѝ харесваше мисълта, че са я заговорили по този начин. Никой никога не си го бе позволявал. Многократно се беше питала: дали изглеждам твърде намръщена, или твърде безинтересна? Една от приятелките ѝ бе казала: никой не те спира, защото имаш вид на жена, преследвана от отлитащото време.
   Когато някой мъж пристъпва към непозната, то е, за да ѝ каже нещо хубаво. Дали съществува такъв мъжки камикадзе, който би спрял жена, за да ѝ подхвърли: „Как може да носите подобни обувки? Пръстите ви са като на съветска лагеристка. Срамота, вие сте истински Сталин за вашите крака!“. Кой би казал това? Със сигурност не Франсоа, благоразумно избрал страната на комплиментите. По-късно се опитваше да обясни най-необяснимото нещо – вълнението. Защо бе спрял точно нея? Ставаше въпрос най-вече за походката ѝ. Усещането бе за нещо ново, почти детско, нещо като рапсодия на коленете. От нея се излъчваха трогателна естественост и такова изящество в движенията, че той си помисли: това е точно жена, с каквато бих искал да замина за уикенда в Женева. Тогава събра цялата си смелост – в този момент му се щеше да бъде дори по-голяма. Най-вече защото за него това наистина бе първи път. Двамата се срещаха тук и сега, на този тротоар. Напълно класическо навлизане в същността на темата, често обуславящо началото на неща, които впоследствие не са толкова класически.
   Бе измънкал първите слова и внезапно всичко стана пределно просто. Думите бликнаха, изтласкани от малко патетичната, но толкова трогателна енергия на отчаянието. Такава е магията на парадокса: положението бе толкова неудобно, че нямаше друг избор, освен да не се измъкне от него по възможно най-елегантния начин. След трийсет секунди дори успя да я разсмее. С което направи пробив в анонимността.
   Тя прие да пият кафе и така се разбра, че не бърза за никъде. Стори му се безкрайно странно, че може да прекара известно време с жена, която току-що е забелязал. Открай време обичаше да се заглежда в жените на улицата. Дори си спомняше романтичното си юношество, когато бе способен да следва момичетата от добри семейства чак до вратите на домовете им. В метрото му се случваше да се прехвърля в друг вагон, за да е по-близо до някоя пътничка, която бе забелязал отдалече. Бидейки роб на чувствеността, той все пак си оставаше романтик и вярваше, че светът на жените би могъл да бъде сведен до една-единствена жена...

Преводач Георги Ангелов
Издателство Колибри (2014)

Деликатност в Pimodo

Анте Томич >> Чудото в Поскокова Драга

За сблъсъка между старото и новото, между традиционния свят на мъжете и новия свят на жените, които знаят какво искат и как да го постигнат

   Първа глава
   разказва надълго и широко за десетките рецепти за приготвяне на качамак, за грешките при прането на цветни дрехи и за супата в пепелника. Двама за малко да бъдат убити, а трети решава да се жени и не се знае кой от тях е повече за жалене

   Високо в планината е Поскокова Драга. Трудно ще я намерите сами, закътана е, защитена като крепост, достъпна единствено през криволичещата теснина, която се разширява неочаквано зад един от завоите в малко карстово поле, а после, само след около двеста метра, завършва с висока, почти отвесна скала. Тук, на тази камениста, рядко огрявана от слънцето земя, има няколко нивички, засети с детелина, няколко реда картофи и нахут, две лехички с лук, отвоювани с мъка от пущинака с драки, ясен и габър. Оранжевите цветове на тиквите греят върху малко сечище, опасано с насип.
   В дъното на долината, току под скалата, се е сгушило селото – десетина изоставени, рухнали и обрасли с треволяк каменни къщи и схлупени яхъри с изпочупени керемиди, а насред цялата тази пустош се кипри бялата двуетажна къща на Йозо Поскок, единствения, който остана да живее тук със синовете си върху отколешния имот на своето пръснало се по света племе. Поскоците се бяха изселили отдавна, бяха се задомили в далечни градове, хванали се там на работа, изучили децата си, забравили и родния край, и своята вековна бунтовническа история.
   Някога те били горди и непокорни люде, разбойници и контрабандисти, които изскачали от стадото, маскирани в овчи кожи, и с късите си закривени ножове колели наред турските бирници, австрийските земемери, югославските жандарми, милиционери и пощаджии. В църковните летописи са описани грижливо ред случаи с този или онзи държавен служител, надценил собствения си авторитет и дръзнал да дойде в Поскокова Драга, а после задълго изчезнал без следа. След бая време чобаните го намирали в някой ров разкъсан от зверовете. Разпознавали го единствено по златовезаната униформа, с която клетникът се пъчел приживе.
   Ала днес това е отколешно минало. Народът се пръсна, прие градските правила и обичаи и те напълно заличиха някогашния див и размирнически нрав, заради който в миналото името Поскок се споменаваше боязливо и само шепнешком, придружено от неизбежната клетва. Остана само Йозо, за ужас на неговата съпруга Зора, от лани покойница.
   Докато все още вярваше, че има смисъл, Зора заклеваше мъжа си да избягат с децата от камънака, от планинската тягост и самотия, от дълбокия непрогледен мрак на зимните нощи, когато само по далечния вълчи вой разбираш, че все още не си умрял и не лежиш в ледения гроб. Молеше го да се преселят някъде на светло, където се чува човешка глъчка, смях и музика, може би нейде край морето, да заживеят и те като хората близо до магазин, ресторант, поща, поликлиника и училище, да имат телефон и течаща вода.
   – По-леко ще ни е, Йозо – шепнеше умолително жената в глуха доба, като го побутваше с крак в постелята.
   – Я се разкарай! – срязваше я мъжът ѝ и ѝ обръщаше гръб. – Ида ли долу, ще трябва да регистрирам колата.
   – Ами че всички ги регистрират. Такъв е редът, човече божи.
   – Аз пък не ща! На кой му влиза в работата кво имам и кво нямам.
   Зора въздъхваше сподавено, а сълзите се търкулваха по страните ѝ. Тъй хлипа и рида през първите десет години от брака им, а после сълзите ѝ пресъхнаха. Млъкна отведнъж и повече никога не продума на мъжа си. Мълком му сипваше чорба в чинията и му оправяше яката на ризата, лягаха си без думи в брачното ложе и ставаха, без да си кажат „добро утро“ един на друг. Даже и онази работа я вършеха в пълна тишина. И тъй над трийсет години. Сякаш беше дала обет пред Богородица, Зора мълча чак дорде не настъпи смъртният ѝ час, тогава погледна за последен път своя спътник в живота и едва чуто прошепна: „Лайно такова“.
   А после умря и остави Йозо с четиримата им вече пораснали, но враждебно настроени синове: Крешимир, Бранимир, Звонимир и Домагой.
   Старият Поскок, свадлив и вечно начумерен мъж, никога не бе изрекъл блага дума, не бе погалил или целунал никого в живота си. А опиташе ли се някой да го целуне, сигурно щеше да го убие на място. Даже и да милееше за някого, не го показваше, а със синовете си имаше и този проблем, че всички бяха по-високи от него. Набитият им въздребен баща все някак ги търпеше, докато бяха по-малки, но щом някой от тях захванеше тринайсетата-четиринайсетата си година и станеше по-висок от него, направо го намразваше и повече не щеше да го види. Те и четиримата се бяха метнали на майчиния си джинс, израснаха едри на бой, широкоплещести мъжаги, а баща им примижваше злобно към тях от жабешка перспектива и с годините се научи добре да премисля, преди да перне някого по главата. Всъщност се боеше малко от тях. И досега при промяна на времето усещаше в костите си последиците от боя си с Крешимир отпреди двайсет години.
   Крешимир, тогава едва ли е бил на повече от седемнайсет, счупи дръжката на секирата и без да се замисли, Йозо го шамароса, а малкият, Бог да го убие, го сграбчи за ревера на дрехата и прас, прас, прас, прас, бекхенд, форхенд, бекхенд, форхенд, бекхенд, форхенд... Крешо вероятно нямаше да е спрял и до ден днешен, ако баща му не го бе изритал неспортсменски с коляно в слабините. Момчето се преви и падна, а Йозо се засили да го довърши. Изрита го два пъти в ребрата, но когато понечи за трети път, малкият го сграбчи за крака. Събори баща си долу, метна се отгоре му, докопа го за косата и взе да блъска тила му в земята. Почти в несвяст, за щастие, Йозо успя някак да откопчи едната си ръка, заби пръсти в очите на Крешо, изскубна се от хватката му и побягна.
   Цял следобед двамата се преследваха по баирите, дебнеха се със сопи из засада и се замеряха с камъни чак докато бащата не остана да лежи полумъртъв под един клен. Крешимир бе успял да му счупи носа, пищяла и две ребра. На смрачаване Йозо се довлече едва-едва на четири крака до къщи, а там на прага стоеше Зора и се подсмихваше злобно и мълчаливо. Радваше се дяволското изчадие, чудовище такова, невеста на сатаната.
   – Смей се, смей се... – промърмори Йозо, като плюеше кръв. – Само да видиш оня другия.
   Наистина и на най-големия син не му се размина по-леко, костта на ръката му над лакътя беше пукната, имаше аркада на веждата и му бяха избити два предни зъба, но по всеобща преценка Йозо бе изгубил двубоя. Оттогава кариерата му тръгна рязко надолу.
   Въпреки последвалите многобройни схватки и с Крешимир, и с по-малките, той вече никога не си възвърна шампионския пояс.
   Откакто жена му почина, беше принуден да разговаря със синовете си повече, отколкото му се искаше. Не излизаше много от къщи, пое задължението да приготвя храна за семейството, защото откри, че харесва готвенето, експериментирането с различни продукти, измислянето на рецепти. Да речем, качамакът. Невероятно е по колко начина може да се приготви. Йозо слага водата да заври, после сипва царевичен грис, а след него, минута преди да се сгъсти сместа, добавя с леко разбъркване веднъж настъргано сирене, друг път пържен бекон с лук, или пастет от дроб, или пък доматен сос, пасиран морков, смлени орехи, канела, мед, сладко от кайсии, плодово кисело мляко... Старецът всеки път се развеселява, щом открие някой нов вкус, даже да не хареса особено на синовете му, които веднъж се продрискаха до един от качамака с какао. Въпреки подобни случки бащата не се отказва. Той би могъл да яде качамак всеки ден.
   Право да си кажем, те това и ядат ежедневно.
   – Аман, с какво го налайняни пак – току ще изпъшка някой от синовете на масата, докато разбърква гнусливо с лъжица лепкавата маса с невероятен кафеникав цвят.
   – С горчица.
   – Ти, тате, не си наред.
   – Моля, моля, на когото не му харесва, ей я кухнята – отвръща Йозо и сочи решително към печката.
   С тази реплика приключва всеки бунт в трапезарията, защото никой друг не ще да се захваща с готвенето. Точно както никой не упреква Домагой, най-малкия от братята, който след смъртта на скъпата съпруга и майка пое грижата за прането. Всички без възражения носят бельо в не твърде мъжествения розов цвят, тъй като Домагой отначало не знаеше, че трябва да пере белите и цветните дрехи отделно.

   Гууу! Гууу! Гу!
   Тихото гугукане отекна над каменистата долина, над дърветата с едва разлистени малки нежнозелени клонки в слънчевото пролетно утро, докато природата още си почиваше. До този момент всичко изглеждаше обгърнато от кротка хармония, никой никому не мислеше зло. Сивият мишелов беше кацнал кротко на върха на дъба, а змиите се припичаха лениво на камънака. Дори вятърът бе стихнал, а росата блестеше по паяжинните нишки. И тогава отнякъде се обади гугутка и внезапно Поскокова Драга бе завладяна от смътно напрежение.
   „Гууу! Гууу! Гу!“, се чу отново, а в кухнята Йозо вдигна поглед от вестника и започна внимателно да се ослушва, също като Крешимир, който сменяше ръждясалия ауспух в гаража. Бранимир и Домагой цепеха дърва на двора и застинаха със секири във въздуха.
   „Гууу! Гууу! Гу!“, обади се невидимата птица за трети път и младежите зарязаха всичко и се втурнаха в приземието на къщата, в малкия килер под стълбището.
   През това време на по-малко от километър от Поскокова Драга по неравния път през теснината подскачаше бялата лада нива на Хърватската държавна електрическа компания.
   – От хиляда деветстотин осемдесет и четвърта – отбеляза суховатият двайсетинагодишен момък на мястото до шофьора, докато прелистваше някакви книжа.
   – Не думай! – възкликна слисан пълничкият, съвсем малко по-възрастен шофьор. – От осемдесет и четвърта не са си плащали тока?!
   – Туй е по документи – подчерта спътникът му. – Може да не са го плащали и отпреди това, ама данните за предните години са архивирани в мазето.
   – Не е за вярване. А ти разпита ли тоз-онзи пращали ли са им предупреждения, хрумвало ли е на някого да им изключи тока?
   – Никой нищо не знае.
   – Айде бе!
   – Никой във фирмата не е и чувал за Поскокова Драга. Може би само старият Неделко. Нали го познаваш, оня куция, дето ще се пенсионира след Нова година. Стори ми се, че той като че ли знае нещо. Погледна ме някак изплашено, като го попитах, ама не пощя нищо да каже.
   – Хм, странно...
   – Рече само: „Ако имаш акъл в главата, не се забърквай в тая работа“. „Ама защо, господин Неделко? – питам. – За какво става дума? Нали в такива случаи винаги изключваме потребителите?“ „Вече те предупредих, малкия – вика ми той. – Остави Поскокова Драга на мира. Забрави, че си чувал някога за нея.“
   – Всичко туй ми звучи като някакъв майтап – реши шофьорът. – А ти провери ли дали там изобщо има хора, дали все още живее някой?
   Спътникът му тъкмо понечи да отговори, че без съмнение, някой живее там, защото се отчита значително изразходване на киловати електроенергия, но думите му се оказаха напълно излишни, защото едно от доказателствата за съществуването на живот на Поскокова Драга тъкмо се появи отдясно на пътя, на десетина метра пред тях, с полуавтоматична пушка, насочена заплашително към предното стъкло на ладата нива. После и отляво иззад един храст се показа още някакъв с пистолет.
   – Кой е тоя? – прошепна учудено мършавият спътник, а шофьорът бързо се окопити, изпсува грозно Създателя на небето и земята, превключи и даде заден няколко метра.
   Но тогава на пътя зад тях изскочи трети мъж, с гранатомет, преметнат небрежно през рамо. За полевия екип на Електрическата компания нямаше отстъпление.
   – Изключи двигателя и сложи ръце на волана! Ръцете отпред, да ги виждам! – заповяда Крешимир, докато приближаваше предпазливо с все още опряна на рамото полуавтоматична пушка и ги държеше на мушка.
   Шофьорът угаси мотора и удари спирачка. После двамата новодошли много бавно и боязливо вдигнаха ръце, като показаха, че са дошли невъоръжени и с миролюбиви намерения. Тримата Поскоци бързо обградиха колата.
   – Е-лек-тро... – засрича с мъка Бранимир надписа над жълтата светкавица на вратата.
   – Електроразпределение – притече му се на помощ Домагой.
   – Излизай! – заповяда Крешимир, като с върха на дулото почука по стъклото на ладата. – И двамата! Излизайте!
   – Ние сме за тока – осмели се да продума шофьорът, докато се измъкваше с широко вдигнати ръце.
   – Има някакво объркване със сметките – добави спътникът му.
   – Няма никакво объркване – поправи го шофьорът, – просто дойдохме да видим има ли някакви...
   – Кой ви праща? – прекъсна го Крешимир.
   – А, такова... – смути се шофьорът. – Ние сме за тока.
   – Чуваш ли какво те пита човекът бе, говедо?! – викна ядно Бранимир, избута братята си и опря дулото на пистолета си в бузата на служителя от Електрическата компания. – Кой ви прати, боклуци такива?!
   – Н-н-ние сме за тока... – повтори още веднъж нещастникът с треперлив гласец. – Никой не ни е п-п-пращал. Дойдохме на своя глава.
   – Крешо, остави ме да го гръмна – помоли Бранимир по-големия си брат. – Като очистя единия, другият ще пропее.
   Крешимир се замисли за миг над предложението, но после поклати отрицателно глава.
   – Води ги вкъщи. Тате ще рече кво да ги правим...

Преводач Русанка Ляпова

Издателство Колибри (2015)

Офейгур Сигурдсон >> Сага за Йон

За простото умение да бъдем човеци

В ужасната зима на 1755-1756 г., прогонен заради подозрение в убийство, Йон странства през Исландия, обитава пещера и пише писма до бременната си съпруга на север.

Но неприятностите го преследват и на юг.

Вулканът Катла изригва и обвит в пепел унищожава всичко по пътя си. Йон е под угрозата да бъде погребан жив в пещерата. Въпреки несгодите той работи упорито, за да подготви пристигането на съпругата си през пролетта, за да започнат нов живот, далеч от всички неприятности.

Но скандалът около предполагаемото убийство преследва Йон и тук, измъчвайки го ден и нощ...

Преподобният Йон е една от най-забележителните личности в историята на Исландия, по-късно станал известен като „пламенния пастор“.
Романът описва младите му години на фона на онези мрачни времена и на първите искри на Просвещението. Книга за умението да преодоляваме себе си и природата, за значението на това да се обединяваме в името на разумното общество, да преодоляваме бедствията и трудностите достойно.

Романът е носител на Европейската награда за литература (2011).  

Преводач Айгир Сверисон

Издателство Балкани

Сага за Йон в Pimodo

Имре Кертес >> Английското знаме

Свят, в който „Бог е мъртъв“

Будапеща след края на Втората световна война, в годините на комунистическия терор и на въстанието срещу него през 1956 г.

Разказ за сблъсъка на един младеж с историята и изкуството. Сблъсък, в който историята се разкрива като поредица от катастрофи или, по-скоро, като една безкрайна катастрофа. Точно както я описва Валтер Бенямин в прочутия си исторически фрагмент: една единствена катастрофа, която трупа развалини върху развалини в краката на ангела на историята, когото бурята на прогреса отвява с гръб към бъдещето.
След катастрофата на „тоталната война“ в Унгария и в цяла Източна Европа, настъпва катастрофата на „тоталния мир“. Младежът попада в свят, в който всеки по всяко време може да бъде отведен неизвестно къде и неизвестно защо; свят, в който няма нищо постоянно, освен истината на палача; свят, в който възрастните са превърнати в деца, страхуващи се от „караконджули“.
Кулминацията на този опит с историята е случката с английското знаме. Един съвсем кратък, почти незначителен епизод от въстанието срещу „тоталния мир“, в който съчувствието и надеждата, олицетворени от английското знаме, се превръщат в предвестници на смъртта. В перверзния порядък на историята надеждата е превърната в инструмент на злото.
Сблъсъкът с изкуството е не по-малко съкрушителен. Героят на новелата го описва като „крайпътно покушение“. Едно представление на „Валкюра“ от Вагнер, видяно случайно, се превръща за него едновременно в обещание за личен живот и в категорически императив за постигане на цялост между живота и неговото формулиране. Реалността на изкуството, дори и катастрофична, остава неотменима от катастрофата на историята. Кирил Василев, Култура

Преводач Николай П. Бойков

Издателство Алтера

Английското знаме в Pimodo