Кенеди рядко използваше Овалния кабинет. Тук обикновено само подписваше официални документи със съответните церемонии, така че сега се отпусна, за да се наслади напълно на няколкото минути, през които беше съвсем сам. Извади от кутията за пури на бюрото си дълга и тънка кубинска пура и я завъртя между пръстите си, опипа меката ѝ опаковка. После отряза края ѝ, внимателно я запали, пое първата глътка ароматен дим и се загледа през бронирания прозорец.
Спомни си как като дете крачеше по огромната зелена морава, току-що преминал през бялата сграда на пропуска, а после тичаше към чичо Джек и чичо Робърт. Колко много ги обичаше. По детински чаровният чичо Джек излъчваше власт и сила – все едно, че дете управляваше света. И чичо Робърт, строг и сериозен и едновременно с това мил и нежен. Не, замисли се Франсис Кенеди, викахме му чичо Боби, а не Робърт, май така беше. Но не беше сигурен, не помнеше вече.
Обаче добре си спомняше един ден преди повече от четиридесет години, когато на същата тази морава тичаше към двамата си чичовци, а те го хванаха за ръцете и го залюляха над земята, така че той изобщо не я докосна, докато не стигнаха до сградата на Белия дом.
А сега той бе заел тяхното място. Властта, която някога като дете го изпълваше със страхопочитание, сега беше негова. Колко жалко, че спомените носеха толкова много болка и красота, толкова разочарования. Същото нещо, за което те бяха дали живота си, сега караше него да се отказва от борбата.
В същия този ден, Велики петък, Франсис Зейвиър Кенеди още не знаеше, че всичко ще се промени от двамина невзрачни революционери в Рим...
