Операция Г о л д
Лейтенант Лофтинг направо обсеби разговора:
- Слушай, Марнъм. Ти пристигна току-що, така че няма как да си наясно със ситуацията. Тук проблемът не се свежда до германците или до руснаците. Нито дори до французите. А до американците. Те нищо не разбират. И което е по-лошо, не вземат от дума, не скат да се научат. Такива са си и толкоз.
Ленард Марнъм, служител на Пощите, никога не беше срещал американец очи в очи, но ги беше изучавал подробно в местния салон на кино „Одеон“. Усмихна се със затворена уста и кимна. Бръкна във вътрешния джоб на сакото, за да извади посребрената си табакера. Лофтинг вдигна длан по начина, по който се поздравяват индийците, за да откаже предложението му. Ленард кръстоса крака, извади цигара и на няколко пъти тупна единия ѝ край в табакерата.
Ръката на Лофтинг се стрелна над бюрото, пресегна се докрай и му предложи огънче. Продължи да говори, докато младият цивилен сведе глава над пламъка:
- Сигурно си наясно, че съществуват много съвместни проекти, общи фондове, ноу-хау и други подобни. Американците обаче нямат никаква представа какво е сътрудничество. Съгласяват се по даден въпрос, а после си правят каквото знаят. Действат зад гърба ни, задържат информация, подценяват ни, говорят ни като на малоумни. – Лейтенант Лофтинг намести попивателната, която беше единственият предмет върху бюрото му. – Както знаеш, рано или късно правителството на Негово величество ще бъде принудено да втвърди позициите си. – Ленард понечи да се обади, но Лофтинг му махна да мълчи. – Нека ти дам един пример. Аз съм британският офицер за свръзка, който отговаря за състезанието по плуване между отделните сектори идния месец. Никой не може да оспори факта, че бидейки тук, на Стадиона, ние разполагаме с най-добрия басейн. Няма никакво съмнение, че на това събитие именно тук му е мястото. Американците дадоха съгласието си още преди седмици. Но сега къде мислиш, че е насрочено състезанието? Доста пò на юг, в техния сектор, в някаква малка мазна локва. И знаеш ли защо?
Лофтинг продължи да говори още десет минути.
Когато всички възможни коварства, свързани със състезанието по плуване, бяха изложени, Ленард се обади:
- У майор Шелдрейк има някакво оборудване за мен, както и запечатан плик с нструкции. Знаете ли нещо по въпроса?
- И дотам ще стигна – отвърна му лейтенантът строго. После млъкна, сякаш да събере сили. Когато отново заговори, едва успяваше да потисне фалцета на негодуванието си. – Знаеш ли, че единствената задача, с която ме изпратиха тук, беше да те изчакам. Когато пристигнаха пратките за майор Шелдрейк, трябваше да взема всичко от него и да го предам нататък. Но така стана – за което аз нямам никаква вина, – че се получи луфт от четирийсет и осем часа между заминаването на майора и моето пристигане.
Пак се умълча. Последвалото обяснение прозвуча, сякаш го беше подготвил внимателно.
– Очевидно янките са вдигнали страшна врява и въпреки че влаковата пратка беше заключена в охранявана стая, твоят запечатан плик се озова в сейфа в кабинета на командира. Те настояват да има човек, който през цялото време да носи директна отговорност за оборудването, тъй като до кабинета на командира ще има телефонни обаждания от страна на бригадния генерал, идващи направо от Генералния щаб. И нищо не може да се направи по въпроса. Дойдоха с камион и задигнаха всичко – и плика, и пратката, и останалото. Тогава пристигнах аз. Моите нови нареждания бяха да те изчакам, което продължих да правя цели пет дни, после да се уверя, че си този, за когото се представяш, да ти разясня ситуацията и да ти връча този адрес за контакт.
Лофтинг извади кафяв плик от джоба си и го подаде през масата. Едновременно с това Ленард му подаде своето пълномощно. Лофтинг се поколеба. Но имаше още една вест – лоша.
– Ето как стоят нещата. Твоето оборудване, каквото и да е то, е зачислено на тях, поради което и ти отиваш там. Вече сме те прехвърлили. Засега те отговарят за теб. Ще получаваш заповедите си от тях.
– Добре – съгласи се Ленард.
– Според мен това е адски лош късмет.
След като изпълни задължението си, Лофтинг стана и се ръкува.
Армейският шофьор, който по-рано следобеда беше докарал Ленард от летище Темпелхоф, чакаше на паркинга на Олимпийския стадион. Квартирата на Ленард се намираше само на няколко минути път с кола. Ефрейторът отвори багажника на малката кола, боядисана в цвят каки, но, изглежда, не сметна, че е негово задължение да извади куфарите му.
Номер 26 на улица „Платаненалее“ представляваше модерна сграда с асансьор в преддверието. Апартаментът му беше на третия етаж и имаше две спални, просторен хол, кухня с трапезария и баня. В Тотнъм Ленард живееше все още с родителите си и всеки ден пътуваше до Долис Хил. Започна да обикаля от стая в стая, като светваше всички лампи. Имаше най-разнообразни вещи. Голямо радио с кремави бутони, телефон – в едно кътче заедно с масичката за кафе, – а до него карта на улиците в Берлин. Виждаше се и армейски инвентар – мебелна гарнитура от три части със зацапана флорална тапицерия, табуретка пуф с кожени пискюли, лампион, който не стоеше съвсем перпендикулярно, а до стената в дъното на гостната – писалище с масивни извити крака. Хареса си едната спалня, после започна внимателно да разопакова багажа си. Имаше си собствен апартамент. Не смяташе, че това може да му достави толкова голямо удоволствие. Извади официалния си костюм, после по-малко официалния и накрая всекидневния и ги закачи във вградения гардероб, чиято врата се плъзгаше при най-лекото докосване. Върху бюрото си постави посребрената табакера с гравираните си инициали и с дизайн, който наподобяваше жилките на тиково дърво. Подарък от родителите му по случай заминаването. До нея сложи тежката домашна запалка във формата на неокласическа урна. Дали някога ще посреща тук гости?
Чак след като всичко беше подредено по негов вкус, си позволи да се отпусне в креслото под лампиона и да отвори плика. Остана разочарован. Лист хартия, откъснат от бележник. Нямаше адрес, само едно име - Боб Глас – и берлински телефонен номер. Мислеше си как ще разгърне картата на Берлин върху масата за хранене, ще намери адреса и ще планира маршрута си. Сега обаче ще трябва да пита някой непознат, непознат американец, и да използва телефона – уред, който не обичаше независимо от професията си. Родителите му нямаха телефон, нито приятелите му, а и на него в работата рядко му се налагаше да се обажда. Закрепи квадратния лист върху коляното си и набра номера с нежелание. Знаеше как иска да прозвучи гласът му. Спокойно, делово: Обажда се Ленард Марнъм. Мисля, че ме очаквате.
Отсреща някой извика рязко:
– Глас!
Обмисленото поведение на Ленард се срина и английският му засече – точно това, което искаше да избегне при разговора си с американеца.
– О, да, вижте, ужасно съжалявам, но аз...
– Марнъм, ти ли си?
– Всъщност да. На телефона е Ленард Марнъм. Мисля, че вие...
– Запиши си този адрес. Номер 10 „Нолендорфщрасе“, намира се до „Нолендорфплац“. Утре в осем да си тук.
Линията прекъсна още докато Ленард повтаряше адреса с възможно най-дружелюбния си глас. Почувства се като глупак. Дори се изчерви. Улови отражението си в едно огледало на стената и се приближи плахо. Очилата му, оцветени в жълтеникаво от изпаренията на телесните му тлъстини - или поне такава беше неговата теория, – стояха нелепо на носа му. Когато ги махна, стори му се, че лицето му е някак непълно. От двете страни на носа се виждаха зачервявания от допира с рамките, всъщност вдлъбнатини в самата костна структура. Можеше да мине и без тях. Трябваха му само за близо. Да разчете схемата на електрическа верига, да види жичката на електронна лампа или пък друго лице. Лице на момиче. Привичното му домашно спокойствие изчезна. Стана и отново обиколи новото си владение, обзет от неконтролируеми копнежи. Най-накрая се взе в ръце и седна пред голямата маса, за да пише на родителите си. Такива съчинения му костваха усилие. Задържаше дъх в началото на всяко изречение и шумно го изпускаше в края.
Скъпи мамо и татко, пътуването дотук беше отегчително, но поне мина безпрепятствено! Пристигнах днес в четири. Разполагам с хубав апартамент с две спални и телефон. Все още не съм се срещнал с хората, с които ще работя, но мисля, че Берлин е окей. Тук вали и е ужасно ветровито. Дори на тъмно се вижда, че градът е доста разрушен. Все още не съм имал възможност да изпробвам немския си...
Скоро гладът и любопитството го изкараха навън. Беше запомнил един маршрут от картата и пое на изток към „Райхсканцлерплац“. Ленард беше на четиринайсет години в деня, когато беше обявена победата в Европа, достатъчно голям, за да може главата му да е пълна с имената и мощностите на бойни самолети, кораби, танкове и оръдия. Беше следил десанта в Нормандия и настъплението на изток през цяла Европа, а преди това и на север през Италия. Едва напоследък бе започнал да забравя имената на големите битки. Беше невъзможно за млад англичанин, пристигнал за пръв път в Германия, да мисли другояче за тази нация, освен като за победена, и да чувства гордост от победата. Беше прекарал войната с баба си в едно село в Уелс, над което не беше прелетял нито един вражески самолет. Никога не беше докосвал пушка, нито беше чувал гърмежи освен на стрелбището; въпреки това и въпреки факта, че руснаците бяха освободили града, тази вечер пое през този тъй приятен жилищен квартал на Берлин – вятърът беше утихнал и времето се беше постоплило – с важна собственическа походка, сякаш краката му отмерваха ритъма в реч на господин Чърчил.
Доколкото можеше да види, навсякъде се работеше усилено по възстановяването на града. Тротоарът беше с нови плочки и с прясно засадени млади платанови дръвчета. Повечето развалини бяха разчистени. Земята бе изравнена и върху нея бяха подредени купчини от стари тухли, остъргани от мазилката. Новите сгради, като неговата, притежаваха някаква масивност, типична за деветнайсети век. В края на улицата долови гласове на английски деца. Офицер от Кралските военновъздушни сили и семейството му се прибираха у дома - убедително доказателство, че градът е окупиран...
Хартиено издание и е-книга
Преводач Иглика Василева
