"Мъжете се влюбват не в нас, а в собствения си образ, който отриват в нашите очи. Може би затова новата позната им е по-интересна. Могат да я удивят, да се представят други, да се обновят. После, щом и тя ги опознае, им става неинтересна и бягат при друга. Всъщност те бягат от себе си."
Блага Димитрова
Дано никой не ме е видял. На никого не се обадих. Втурнах се в прахоляка след един камион, без да си давам време да премисля. Първо запратих куфара, после сама се метнах отзад в движение. Имах двегодишен тренинг: вкопчвам ръце в задното крило, привдигам се до лакти, прехвърлям единия крак, сетне другия и готово. Въпрос на навик. Не питах накъде отива колата. Все едно ми бе. Стига само да е по-далеч от тия проклети планини! И в камиона не спрях. Продължавах вътрешно да тичам, задъхвах се все повече, гонена от страха. Нищо не ме интересуваше освен скоростта. По-бързо да се махна оттам!
Щом усетих голямото нанадолнище, малко си поех дъх. Един празен варел в каросерията дрънчеше проглушително. Не ме дразнеше, напротив. За мене това стана звуков мерач на скоростта. Седнах върху куфара, облегнах се о гърба на шофьорската будка. Пътят ме затресе като треска. Всяка чупка, всеки камък и дълбей ме избраздяваше отвътре. Не аз минавах по пътя, а грапавият път минаваше през мене...
Издателство Тих-Ивел
Няма коментари:
Публикуване на коментар