вторник, 21 май 2013 г.

Филип Рот >> Възмущение

50-те години на ХХ в. САЩ. Възмущение е разказ за неопитността, глупостта, интелектуалната съпротива, посвещаването в интимността, смелостта и грешката...

Близо два месеца и половина, след като добре обучените войскови части на Северна Корея, въоръжени от съветските и китайските комунисти, прекосиха трийсет и осмия паралел и на 25 юни 1950 г. нахълтаха в Южна Корея, с което започна мъчителната Корейска война, бях приет в „Робърт Трийт“ – малък колеж в центъра на Нюарк, кръстен на човека, основал града през ХVІІ век. Бях първият член на семейството, пожелал да продължи образованието си. Никой от братовчедите ми не бе стигнал по-далече от гимназия, а нито баща ми, нито тримата му братя бяха завършили шести клас. „От десетгодишен работех, за да изкарвам пари“, казваше баща ми. Беше касапин в квартала и докато учех в гимназията, разнасях поръчки на клиентите му с колелото, с прекъсвания само по време на бейзболния сезон и следобедите, когато имаше състезания на междуучилищно ниво на отборите по дебати. Едва ли не в същия ден, в който напуснах магазина – между завършването на гимназията през януари и началото на колежа през септември работех там по шейсет часа на седмица, – едва ли не в същия ден, в който започнах да уча в „Робърт Трийт“, баща ми започна да се страхува, че ще умра. Навярно този страх по някакъв начин беше свързан с войната, в която Въоръжените сили на САЩ, под покровителството на Обединените нации, влязоха незабавно с цел да подкрепят усилията на лошо обучените и недобре въоръжени южнокорейски войници; или пък беше свързано със свидните жертви, които нашата армия даваше на комунистическата огнева мощ, и страховете на баща ми, че ако конфликтът се проточи, както се бе проточила Втората световна война, ще бъда мобилизиран, за да се сражавам и да загина във военните действия, както братовчедите ми Аби и Дейв бяха загинали през Втората световна война. А може би страхът му беше свързан с финансовите му затруднения: предната година, само на няколко преки от семейната кашерна месарница, отвори врати първият супермаркет в квартала и продажбите при баща ми рязко спаднаха, донякъде защото щандовете за месо и пилета подбиваха нашите цени, а отчасти и поради общия следвоенен спад в броя на семействата, които си правеха труда да поддържат кашерни домакинства и да купуват кашерно месо и птици от удостоен с равинско свидетелство магазин, чийто собственик е член на Федерацията на кашерните месари в Ню Джърси. Или страхът му за мен се коренеше в страха за самия него, защото петдесетгодишен, след като цял живот се бе радвал на добро здраве, енергичният нисичък мъж бе започнал да развива упорита, дращеща кашлица, която, макар за майка ми да бе притеснителна, не му пречеше да държи димяща цигара в крайчеца на устата си по цял ден. Каквато и да бе причината – или съвкупността от причини, – подклаждаща тази рязка промяна в иначе благото му родителско поведение, този страх се проявяваше в желанието на баща ми да ме преследва денонощно и да знае точното ми местонахождение във всеки един момент. Къде ходиш? Защо не си беше у дома? Откъде да знам къде отиваш, като излезеш? Ти си младеж с великолепно бъдеще пред себе си – откъде да знам, че не ходиш някъде, където може да те убият?
Въпросите бяха нелепи, понеже, докато учех в горния курс, се бях доказал като благоразумен, отговорен, старателен, трудолюбив отличник, който излизаше с най-красивите момичета, участваше активно в съревнованията по дебати и беше ефикасен инфилдър в училищния бейзболен отбор, като при това съжителстваше в относително разбирателство с правилата за поведение в квартала и гимназията. Въпросите бяха и влудяващи – един вид бащата, с когото бях толкова близък през всичките тези години, бащата, до когото буквално израснах в магазина, вече не знаеше кой е синът му и какво представлява. Клиентите в месарницата разтапяха родителите ми, като им обясняваха какво удоволствие било да гледат как момченцето, на което някога носели курабийки – по времето, когато баща му го оставял да си играе с парчета сланина и да я реже като „истински месар“, макар и с тъп нож, – израства буквално пред очите им и се превръща във възпитан младеж с добри обноски и изискан език, който слага телешкото им в мелачката, за да го смели на кайма, разпръсква и смита талаша по пода, и щателно оскубва до последното перце шиите на мъртвите пилета, висящи от ченгелите на стената, когато баща му извика: „Би ли почистил две пилета, Марки, ако обичаш, за госпожа Еди-коя си?“. За седемте месеца преди колежа баща ми не само ми даваше да меля кайма и да скубя пилета. Научи ме как да отделям агнешките ребра и да ги режа на котлетчета, как да направя прорез с ножа, а опра ли в костта, да взема месарската брадвичка и да клъцна остатъка. И беше възможно най-благият учител. „Само гледай да не се порежеш с месарската брадвичка и всичко ще е наред“, така казваше...

Издателство Колибри

Възмущение в Хеликон


Няма коментари:

Публикуване на коментар