Майкъл Морпурго >> Пеперуденият лъв

Едно момче и едно малко бяло лъвче стават приятели...

   Бях на десет години и учех в училище с пансион в затънтената провинция на графство Уилтшър. Бях далеч от дома и това ме убиваше. Дните тук бяха безкраен низ от латински, говеждо задушено, ръгби, наказания, синини, кросове, премръзнали ръце и крака, зубрене, изпитване, скърцащи легла, кошмарни нощи, пудинг от грис. Към всичко това се прибавяше и Башър Бюмън, който ме тормозеше и превръщаше живота ми в ад. Живеех в постоянен страх от него и често си мислех да избягам, но събрах смелост да го направя само един-единствен път.
   Помня, че ми се беше струпало много. Наскоро бях получил писмо от мама и ме беше налегнала мъка по дома. Башър Бюмън ме хвана натясно при шкафчетата за обувки и размаза черна вакса в косата ми, а контролното ми по граматика беше за слаб и господин Картър ме накара да седя в ъгъла с книга върху главата през целия час. Това беше любимото му изтезание. Стоях, гледах стената, чувствах се по-нещастен от когато и да било, чоплех мазилката и се заклех, че ще избягам.
   Измъкнах се следобеда на следващата неделя. С малко повече късмет щяха да забележат липсата ми чак на вечеря, а дотогава щях да съм далече. Далече и на свобода.
   Покатерих се по оградата в дъното на училищния парк. Там имаше дървета и не можеха да ме видят. Скочих на земята от другата страна и се втурнах да бягам. Тичах така, сякаш ме гонеше глутница настървени кучета. Спрях чак когато прекосих Инъсънт Брийч и излязох на пътя зад него. Бях обмислил бягството до най-малката подробност.
   Щях да ида на гарата – беше само на някакви си пет мили, и щях да се кача на влака за Лондон. След това щях да взема метрото до къщи. И това е. Щях просто да вляза и да им кажа, че никога, никога, никога няма да се върна обратно...

Издателство Фют

Пеперуденият лъв в Хеликон

Пеперуденият лъв в Books.bg