- С удоволствие ще поплещя още. И без друго съм в такова настроение тази вечер, един господ знае какво ме е прихванало... Е, въпросният сън не беше впрочем от някакво особено значение. И така, пред мен се простираше блатиста местност, без дървета, но с много коренища, разпръснати наоколо като причудливо извити змии. Сред всички тези криви коренища се тътрузеше някакъв луд. Още го виждам пред очите си, блед, с тъмна брада, но неголяма и рядка, та кожата на лицето му прозираше изпод космите й. Той се взираше с широко разтворени очи наоколо и в погледа им се четеше страдание. Бях се притулил зад един камък и му извиках. Тогава той веднага извръща очи към камъка, без да е изненадан от това, че го викат, сякаш вече знаеше, че именно там съм се спотаил, макар да бях добре прикрит. През цялото време не сваляше поглед от камъка. Помислих си: все едно, не ще ме намери, а в най-лошия случай ще успея да избягам оттук, ако се приближи. И макар да не ми харесваше, че стои там, вторачен в мен, аз пак извиках, за да го подразня. Той направи две крачки в посока към укритието ми, оголи зъби, готов да хапе, но не стигна доникъде, грамадите от корени му пречеха да върви, притискаха го към земята и не му позволяваха дори да помръдне. Пак извиках, после пак и пак, много пъти подред, за да го ядосам истински и той се зае да разчиства корените, за да може да се придвижва, разхвърляше настрана цели наръчи от тях и полагаше огромни усилия да се добере до мен, но напразно. До камъка, зад който се бях прислонил, стигаха неговите вопли и аз виждах непоносимата болка, застинала в очите му. Щом обаче се уверих, че съм в пълна безопасност, станах, замахах с шапката си и му се показах в целия си ръст, дразнейки го непрекъснато с приветствени викове, тропайки с крака и крещейки „Хей!“. Дори го приближих, за да го раздразня още повече, разперих пръсти като го сочех и язвително крещях „Хей ти там!“ досами ухото му, за да го изкарам докрай от равновесие, а после поотстъпих назад и го оставих да стои там, за да разбере колко близко съм бил до него. Но той още не се предаваше, продължаваше да се бъхти с коренищата, мъчеше се, обезумял от болка да ги премахва от пътя си, нарани се до кръв, издра лицето си, повдигна се на пръсти и зарева. Да, да, представете си, той се бе повдигнал на пръсти, и също ми закрещя в отговор! По лицето му се стичаше пот, то бе изкривено от безумно страдание, загдето не можеше да ме докопа. Исках още повече да го разяря, отидох по-близо до него, щракнах с пръсти току под носа му и ухилено рекох „гъди, гъди, гъди“ с цялото презрение, на което бях способен. Метнах върху му корен, уцелих го по устата, насмалко да го съборя, но той изплю кръвта, избърса се и отново се зае да разчиства коренищата. Реших, че бих могъл да дръзна и още нещо, протегнах ръка, за да го докосна, исках да пипна с пръст челото му и пак да се отдръпна. В този миг обаче той ме хвана. Господи, какъв ужас бе, когато ме докопа! Стисна ме в яростна хватка и се вкопчи в ръката ми. Нададох вик, но той не ме пускаше и продължаваше да се влачи подире ми. Излязохме от тресавището, дървесните корени вече не представляваха пречка за него, след като ме държеше в хватката си и така стигнахме до камъка, зад който отпървом се бях скрил. Когато се добрахме дотам, мъжът се просна ничком пред мен, целувайки земята, по която бях стъпвал; коленичил пред мен, окървавен и изтерзан, той сипеше благодарности, загдето съм бил толкова добър с него, благослови ме и се обърна с молба към Бог също да ме благослови. Широко отворените му очи бяха изпълнени с горещи молби към Бог заради мен и той целуна не ръката ми, не и обувката ми, а земята, по която бях вървял. Попитах го: „Защо целуваш земята, откъдето съм минал?“ Отговори: „Защото устата ми е окървавена, а аз не желая да изцапам обувките ти“. Не искал да изцапа обувките ми! Попитах го пак: „Но за какво ми благодариш, когато всъщност ти причиних болка и те накарах да страдаш?“ „"Благодаря ти – отвърна той, – защото не ми причини още страдание, загдето си добър към мен и не ме измъчи повече“. „Добре – попитах го тогава, – но защо ми крещеше и оголваше зъби, за да ги впиеш в мен?“ „Не исках да те хапя – каза той, – отварях уста, за да те моля за помощ, но не бях в състояние да говоря, а ти не разбираше това. Ето защо заревах от наистина голяма болка.“ „Затова ли викаше?“ – попитах го пак. „Да, затова!...“ Вгледах се в безумеца, той още плюеше кръв, но въпреки това се молеше Богу за мен, видях, че съм го виждал и преди, че дори познавам този човек на средна възраст, прошарен и с жалка рядка брадица – това беше Минута...
Издателство Унискорп
Мистерии в Хеликон
Мистерии в Books.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар