Владимир Зарев >> Лето 1850

Съдбовните събития в Ломския, Белоградчишкия и Видинския край и копнежът за Свобода...

   „Трябва!“ – само толкова. Само тази заканителна и жестока дума съдържаше и последното писмо на Александър. Цяла година и нещо Срацимир намери поводи да отлага, извиняваше се с последния изпит по банково дело (наука, която изобщо нямаше да му трябва в сънливия Видин, където всеки търговец си беше и банка), със здравето, с неизплатените дългове пред някой си хер Мишкоуц. Писмата от Видин и Темешвар ставаха все по-къси, все по-свъсени и пестеливи, една удивителна оскъдност, която, Срацимир предчувстваше, щеше да свърши със заповед. Най-големият му брат Петрак беше мъртъв, история смътна и непроницаема, тъй както мъгливо бе всяко утро над Видин. Някой трябваше да го смени, а Срацимир, претоварен от знания, разглезен не толкова от бедния живот на студент, колкото от пораслата си гордост на свободен човек, все отлагаше. Беше красив като дявола, впримчи връзките си на нищ, но желан в кафенетата бохема, запозна се със закръглената Лотхе. Тази Лотхе беше руса девица от чешки произход, с която редовно слушаха неделния орган във величествената катедрала „Щефанс Кирхе“. Баща ѝ беше еснаф, дребен производител на бира, с бездушния морал на немец и грубостта на славянин. Животът на човека, бе разбрал Срацимир, е изкован от желания и компромиси, компромисите винаги побеждават.

   Лотхе беше мила и нежна, носеше чадърче, една постоянна сянка над лицето, която обгръщаше бликналата ѝ млада безликост с особена есенна тъга. Изпитваше леко презрение към нея, но се държеше до болка почтено, в театъра я водеше само на трагедии, слушаха органа в „Щефанс Дом“, неделния следобед прекарваха във Виенската гора, а всяка събота ходеха на гробището – един огромен и тържествен град, в който от десет години спеше майката на неговата изгора. Само веднъж успя да зърне бедрата ѝ сред бавния поток, който прегазваха, само веднъж бе успял да надникне в заплетения ѝ корсаж, но вече знаеше, че зад видимото спокойствие на хладното си немско име, зад бронята от деликатни дантели тази Лотхе крие преливащо телесно здраве, че в нея се таи животът, който напира в бащините ѝ огромни бъчви, и че тя навярно прилича на една отколешна негова позната, която Срацимир посещаваше няколко пъти годишно в покрайнините на Виена, там макар и нарядко се срещаха къщи със запален червен фенер пред олющените им фасади.
   Преди седмица, когато се прибра в тясната и влажна стая, всъщност недоизмазан таван, който повече приличаше на гълъбарник, отколкото на ергенска обител, той завари последното писмо от брат си и проумя изключителния му смисъл. На плътния, сякаш омазнен с восък, лист бе написано само: „Трябва!“ – и следваше господарският подпис на Александър. 

   Това не беше заповед, то бе повече от закана. Гълчавата по богатия и безгрижен булевард се стопи в бликналата болка, беше студено, а той усети, че се изпотява. Откачи от стената фотографията на една известна балерина единствената вещ, която украсяваше царствената му бедност, и я строши в нозете си. „Моята царствена бедност... – изохка Срацимир и се просна в разклатената софа. – ... Ваша царствена бедност!” Тогава изведнъж се реши, беше твърде нищ, за да бъде независим от братята си, чужденец в една хладна и надменна страна, която приемаше единствено смеха му, беше и твърде свободен, отровен вече от мечти и от бохемски навици, за да се върне в замрежения от комари зной на Видин. Взе бастуна си и излезе...

Издателство Хермес

Лето 1850 в Хеликон

Лето 1850 в Books.bg