Антоан дьо Сент Екзюпери >> Малкият принц

За невидимото...

   – Нощем ти ще гледаш звездите. Там, дето живея аз, е много мъничко и затуй не мога да ти покажа де се намира моята звезда. Но тъй е по-добре. За тебе моята звезда ще бъде една от всички звезди. И тогава тебе ще ти бъде хубаво да гледаш всички звезди... Те всички ще бъдат твои приятелки. Освен това аз ще ти направя един подарък…
   Той пак се засмя.
   – Ах, мило мое, мило мое, колко обичам да слушам тоя смях!
   – Тъкмо това ще бъде моят подарък... както бе с водата...
   – Какво искаш да кажеш?
   – Хората имат звезди, които не са едни и същи. За някои, които пътуват – звездите са пътеводители. За други – те са само малки светлинки. За трети, които са учени – те са проблеми. За моя бизнесмен те бяха злато. Но всички тия звезди мълчат. А ти – ти ще имаш звезди, каквито никой друг няма...
   – Какво искаш да кажеш?
   – Тъй като аз ще живея на някоя от тях, тъй като аз ще се смея на някоя от тях – когато погледнеш нощем небето, на тебе ще ти се струва, че всички звезди се смеят. Ти ще имаш звезди, които знаят да се смеят!
   И той пак се засмя.
   – И когато се утешиш (човек винаги се утешава), ще бъдеш доволен, че си ме познавал. Ти винаги ще бъдеш мой приятел. Ще ти се поиска да се смееш заедно с мене. И понякога ще отваряш прозореца си ей така, само за да ти бъде приятно... И твоите приятели много ще се чудят, когато видят, че се смееш, загледан в небето. А ти ще им кажеш: „Да, звездите винаги ме карат да се смея!“ И те ще те помислят за побъркан. Аз ще ти изиграя един много лош номер...
   И пак се разсмя.
   – Все едно, че вместо звездите съм ти дал куп малки звънчета, които знаят да се смеят...
   И отново се разсмя. Сетне стана сериозен.
   – Тая нощ... виж какво... недей дохожда.
   – Аз няма да се отделя от тебе.
   – Аз ще изглеждам, като че нещо ме боли... ще изглеждам – като че умирам. Така става. Недей дохожда да гледаш това, не е необходимо.
   – Аз няма да се отделя от тебе.

   Но той беше угрижен.
   – Казвам ти го... заради змията. Не бива да те ухапе... Змиите са лоши. Те могат да хапят ей така – за удоволствие...
   – Аз няма да се отделя от тебе.

   Но той се успокои.
   – Но те пък имат отрова само за едно ухапване...
   Тая нощ аз не видях кога е тръгнал. Той се бе измъкнал безшумно. Когато можах да го настигна, той вървеше решително и бързо. Той ми каза само:
   – А, ти си бил тука...
   И ме хвана за ръката. Но все още нещо го измъчваше.
   – Ти сгреши, че дойде. Ще ти бъде мъчно. Аз ще приличам на умрял, но то няма да е вярно...
   Аз мълчах.
   – Разбираш ли. Много е далеч. Аз не мога да занеса там това тяло. То е много тежко.
   Аз мълчах.
   – Но то ще бъде като стара, изпразнена черупка. В старите празни черупки няма нищо тъжно...
   Аз мълчах.
   Той малко се обезсърчи. Но направи още едно усилие:
   – Знаеш ли, то ще бъде приятно. Аз също ще гледам звездите. Всички звезди ще бъдат кладенци с ръждясал чекрък... Всички звезди ще ми дават вода – да пия...
   Аз мълчах.
   – То ще бъде много весело! Ти ще имаш петстотин милиона звънчета, аз ще имам петстотин милиона извори...
   Сега и той млъкна, защото плачеше...
   – Тук е. Остави ме да пристъпя сам една крачка... И седна, защото го бе страх.
   След това каза:
   – Знаеш ли... моето цветче... аз съм отговорен за него! И то е толкова слабо! И толкова простодушие То има четири нищожни бодли, за да го закрилят срещу целия свят...
   Аз седнах, защото не можех повече да стоя прав. Той каза:
   – Ето... Това е всичко...
   Подвоуми се малко и сетне стана. Пристъпи една крачка. Аз не можех да помръдна.
   Само нещо като жълта мълния блесна до глезена му – и нищо друго. Един миг той остана неподвижен. Не извика. Падна полекичка, както падат дървесата. Поради пясъка нямаше дори и шум.

Издателство Лъчезар Минчев

Малкият принц в Хеликон

Малкият принц в Books.bg