Днес магьосниците все още са легиони, но няма да намерите по-страховити – поне в моята провинция – от тези в градчето М... Не могат да ви обяснят защо; това е като предревно превъзходство в злосторничеството, което им се признава със съжаление, а съседството с него е източник на постоянно притеснение за моето градче. А тук сме направо глезени по отношение на магията. Всичко е претекст за магия, обладаните се въртят около себе си с пяна на уста, хъркайки като пумпали, всичките ни нощи са пронизвани от биенето на барабани и всеки отделя малко енергия или пари, за да се въоръжи срещу истинските или предполагаемите сплетни на своите съседи. Почтеността обаче задължава да признаем, че в моя град самите демони малко са се постопили. Те имат пръст в превзетостта, отпускането и общата летаргия и съдържателят на странноприемницата, който е осведомен човек, ме уверява, че освен това са неуморни бъбривци. Екзорсистите ни, от друга страна, не блестят с добродетели. Те са безделници, сигурни в купичката си с ориз, които не спазват никое въздържание, което би ги направило наистина ефикасни. И от двете страни острието се е притъпило. Ние се мамим с нашите сенки, препираме се с нашите призраци и през повечето време се договаряме по взаимно съгласие. Когато обаче определена сделка все пак се обърка, значи някой не е играл по правилата или – кой знае? – внезапно се е събудил. Още няколко поколения и магията ни ще е като нашата политика.
В М... е съвсем друго: старата отрова не е загубила нищо от силата си. Там си предават с дъха жестовете и заклинанията, които са в основата на всички окултни злодеяния. Големи или малки. От онези, от които млякото се пресича в меха или пък над сватбената гощавка се изсипва дъжд от екскременти и на които трябва да се гледа по-скоро като на неприятности или предупреждения, до значимите магии, от които бръснарят внезапно се сгърчва от толкова силна и помитаща болка между раменете, че бръсначът му хвръква, а след това пада и прерязва насапунисаното гърло. Крайно неприятно, но това е положението; ето защо трябва да се свиква. Поне хората имат предимството да знаят откъде им идват ударите. Ако на чаршията два папагала сварят да клъвнат от стоката на златаря и изчезнат с няколко обици, пръстени или медальони от фино злато, клетникът мигом грабва чадъра си и с наведена глава хваща пътя за М... да си откупи стоката на цена, за която тепърва ще се пазари. През целия път се пита какво ли може да „им“ е сторил или просто е направил; достатъчно е да се пита така, за да се сети, че е затънал в чернилката на мошеничествата, които се е напънал да забрави. Но ако магиите на М... понякога ни заместват съвестта, то те много по-често служат за алиби, защото тук им се приписват всички несполуки, дължащи се на мързела, некомпетентността и нехайството. И ако търговците от чаршията първи окаяно се крият зад този вид извинения, то е, защото те са първите жертви на това положение. Купувачите от М... – големи и загрели безочливи нахалници – идват тук многобройни и не особено търпеливи. Като им омръзне да се пазарят, достатъчно е да вмъкнат в пазарлъците заплаха и продавачът мигом отпуска примката, а клиентът му си тръгва с покупките под мишница. Човек никога не знае с кого си има работа. По-добре да намалиш печалбата, отколкото на другия ден да се събудиш с толкова подут в устата език, че едва да помръдва или пък изобщо да не се събудиш. По-добре е също така да внимаваш със съседите, чиито услуги, съвсем точно оценени, в толкова ситуации деликатни – нека кажем: малко наследство – са единствените, които могат да ви измъкнат от положението.
М... е като сянката на моя град, цената, която той плаща за своята мекушавост, последното средство, с което разполага, за да смути този приличен на смърт сън; неговите магьосници са ни толкова нужни, колкото пясъкът на забравата...
Издателство Плеяда
Рибата – скорпион [ Пътеписи ] в Хеликон
Рибата – скорпион [ Пътеписи ] в Books.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар