В един известен град в моето отечество Германия преди много години скромно и почтено живеел един обущар с жена си. Денем той седял на един ъгъл и кърпел обуща и пантофи; правел и нови по поръчка, но тогава първо си набавял кожа, защото бил беден и нямал запаси.
Жена му продавала зеленчуци и плодове, които отглеждала в малка градинка пред градската порта, и много хора пазарували при нея на драго сърце, защото ходела чисто и спретнато облечена и знаела как да подреди и изложи стоката си.
Двамата имали хубаво момче с приятно лице, добре сложено и доста едро за дванайсетте си години. То обикновено прекарвало времето си при майка си на зеленчуковия пазар. Случело ли се жените или готвачите да накупят много стока от жената на обущаря, то им помагало да я отнесат у дома си и се връщало я с хубава китка, я със златна паричка, я с парче сладкиш, защото, щом господарите на готвачите видели хубавото момче, му се радвали и го възнаграждавали богато.
Един ден жената на обущаря продавала на пазара както обикновено. Пред себе си била наредила няколко коша със зеле и други зеленчуци, какви ли не билки и подправки, а в една кошничка имала дори ранни круши, ябълки и кайсии. Малкият Якоб, така се наричало момчето, седял до нея и с ясното си гласче хвалило стоката:
– Насам, господа, вижте какво хубаво зеле, какви уханни билки! Жени, вижте, ранни круши, ябълки петровки и кайсии! Кой ще си купи? Майка ми ще ви ги даде евтино!
Така момчето приканвало купувачите.
По това време на пазара дошла една старица, цялата окъсана и опърпана, с дребно, сбръчкано лице. Очите ѝ били зачервени, а носът ѝ остър и извит почти достигал щръкналата брадичка. Като вървяла, се подпирала на дълга сопа и се придвижвала някак особено; накуцвала, тътрела нозете си и се поклащала така, сякаш на ходилата си имала колелца и можела всеки момент да се прекатури и да забие дългия си нос в паважа.
Жената на обущаря следяла внимателно старицата. Вече шестнайсет години, откак всеки ден излизала на пазара, но дотогава не била виждала тази странна особа. И като забелязала, че старицата закуцукала към нея и се спряла пред кошовете ѝ, неволно я обзел страх.
– Вие ли сте Хане, продавачката на зеленчук? – попитала я старицата с неприятен, креслив глас, а главата ѝ непрестанно се тресяла.
– Да, аз съм – отвърнала жената на обущаря. – Желаете ли нещо?
– Ще видим, ще видим! Да поразгледаме билчиците, билчиците и да видим дали ще ти се намери туй, дето ми е нужно – отвърнала старицата, надвесила се над кошовете и започнала да рови из тях с черните си грозни ръце. Сграбчвала красиво и кокетно подредените билки с дългите си, подобни на паяжина пръсти и после доближавала една или друга от тях до дългия си нос, въртяла ги и ги душела.
На жената на обущаря сърцето я заболявало, като гледала как старата жена подмята редките ѝ билки, но не смеела да се обади, защото било право на купувача да огледа стоката. Въпреки това изпитвала особено отвращение към старицата.
Щом преровила целия кош, тя започнала да си мърмори:
– Стоката не струва, билката не струва, няма нищо от това, което диря. Къде, къде по-добре беше преди петдесет години! Не я бива, не я бива!
Тези приказки подразнили малкия Якоб.
– Чуй ме, безсрамна бабке! – викнал сърдито той. – Първо бъркаш с ужасните си кафяви пръсти из хубавите билки и ги мачкаш, после ги завираш в дългия си нос, така че никой от тези, дето гледат, да не ги купи повече, а сега обиждаш стоката ни, че не струва, при все че готвачът на самия херцог пазарува всичко при нас!
Старицата извърнала кривогледите си очи към смелото момче, изсмяла се противно и заговорила ядосано:
– Синче, синче, значи ти харесва носът ми, дългият ми хубав нос? Нека и на теб да ти израсне насред лицето и да стига чак до брадичката! – Докато говорела така, се доближила до другия кош, в който било изложено зеле. Взела в ръцете си най-хубавите бели глави, притиснала ги една о друга, така че те изскърцали, после пак ги захвърлила небрежно в коша и продължила:
– Стоката за нищо не става, зелето за нищо не става!
– Я престани да клатиш главата си така противно! – плахо се обадило момчето. – Шията ти е тънка като дръжка на зелка, лесно може да се пречупи и главата ти да се търколи в коша. Кой ще купува тогава?
– Не харесваш ли тънките шии? – през смях избръщолевила старицата. – Без шия ще бъдеш, главата ти ще излиза направо от раменете, за да не падне от малкото тяло!
– Стига сте говорили врели-некипели на малкия – не издържала накрая жената на обущаря и викнала, ядосана от дългото оглеждане, опипване и душене на стоката. – Ако ще купувате нещо, побързайте, така ми гоните другите купувачи!
– Добре, нека бъде, както казваш! – креснала старицата и я изгледала навъсено. – Ще взема от теб шестте зелки. Но виж, аз трябва да се подпирам на сопата, като вървя, и не мога да нося нищо. Пусни синчето си да ми ги донесе до вкъщи, а аз ще го възнаградя.
Малкият не искал да тръгне със старицата и се разревал, защото при вида на грозната жена направо му се повдигало. Но майката строго му наредила да се подчини, защото смятала за грях така да се натоварва старата, немощна женица. Почти разплакано, момчето сторило, каквото му било заповядано, вързало зелките в една кърпа и последвало старицата през пазара.
Тя не можела да върви много бързо и й било нужен почти час, докато стигне до края на града, където се спряла пред една малка схлупена къща. Там тя извадила от джоба си една стара ръждива кука, пъхнала я умело в една дупчица във вратата и тя в миг се отворила с трясък. Но каква била почудата на малкия Якоб, щом прекрачил прага! Отвътре домът имал великолепна наредба, таванът и стените били от мрамор, а мебелите от най-хубавото абаносово дърво, украсени със злато и обработени скъпоценни камъни. Подът бил стъклен и толкова гладък, че малкият се подхлъзнал и паднал. Старицата извадила малка сребърна свирка от джоба си и свирнала така, че звукът пронизал цялата къща. Веднага по стълбите заслизали морски свинчета и Якоб много се почудил, като видял, че те ходели изправени и на лапичките си имали орехови черупки наместо обувки, че били облечени в човешки дрехи и с шапчици по последна мода на главичките.
– Къде са ми пантофите, гадини такава? – креснала старицата и ги замерила със сопата си така, че те изквичали и скокнали нависоко. – Колко още трябва да стоя тук?
Животинките хукнали бързо нагоре по стълбите и се върнали с черупки от кокосов орех, подплатени с кожа, които умело нахлузили на нозете на старицата.
В миг тя спряла да куцука и да се тътри. Захвърлила сопата и много бързо се плъзнала по стъкления под, като влачела за ръка малкия Якоб. Така стигнали до една стая, която била наредена с всякаква покъщнина и приличала на кухня, макар масите от махагоново дърво и диваните с пищни покривки повече да подхождали на салон за приеми.
– Седни синчето ми – рекла старицата съвсем дружелюбно, като го побутнала към ъгъла на един диван и поставила пред него една маса, така че да не може да се измъкне. – Седни, толкова тежък товар пренесе, човешките глави не са много леки, не са много леки.
– Но госпожо, какви са тези странни неща, дето говорите? – викнало момчето. – Че съм изморен, изморен съм, но знам, че носех зелки, които купихте от майка ми.
– А, бъркаш – засмяла се старата жена, отворила вързопа и извадила една човешка глава, като я държала за косите.
Малкият онемял от уплаха. Не можел да проумее как е станало това, но се притеснил за майка си, защото си помислил, че ако се разчуело за човешките глави, със сигурност щели да обвинят именно нея.
– Трябва да те възнаградя с нещо задето си толкова възпитано момче – мърморела старицата, почакай малко да ти забъркам една супичка, за която ще си спомняш цял живот. – Като рекла това, свирнала отново. Първо се появили четири морски свинчета, които носели човешки дрехи, готварски престилки, а в поясчетата си били затъкнали дървени лъжици и ножове за транжиране. След тях на подскоци пристигнали множество катерички, натъкмени в шалвари; те ходели изправени и носели зелени кадифени фесчета. Изглежда, това били помощниците, защото с голяма бързина се покачили по стените, свалили от полиците тигани и съдинки, яйца и масло, билки и брашно и ги сложили на печката. А старицата сновяла непрекъснато напред-назад с пантофите си от кокосови черупки и малкият забелязал, че много се стараела да му приготви нещо вкусно. Ето че огънят забумтял, в гърнето нещо зацвъртяло и приятна миризма се разнесла из стаята. Бабичката притичвала непрестанно насам-натам, следвана от катеричките и морските свинчета, и щом минела покрай огъня, завирала дългия си нос в гърнето. Най-сетне нещо заклокочило и засъскало, надигнала се пара и се разляла пяна. Тогава тя свалила гърнето от огъня, сипала от супата в сребърна съдинка и я сложила пред малкия Якоб.
– Ето, синче, ето, като изядеш тази супичка, ще се сдобиеш с всичко, което така ти хареса у мен! И за да те бива все пак за нещо, ще станеш умел готвач. Но билката, ах, билката никога не ще откриеш! Майка ти защо нямаше от нея в кошовете си?
Малкият не разбирал добре какво му говорела тя; бил се съсредоточил изключително върху супата, която му се усладила невероятно.
Майка му приготвяла вкусни гозби, но никоя от тях не била толкова хубава.
От супата се надигал аромат на чудни билки и подправки, била едновременно сладка и кисела и изключително хранителна.
Докато поглъщал последните лъжици от супата, морските свинчета закадили с арабски тамян, чиито синкави облачета се понесли из стаята. Облачетата взели да се сгъстяват и да слизат все по-ниско. Ароматът им въздействал упойващо на малкия и колкото и да си казвал, че трябва да се прибира при майка си, само като се надигнел, изпадал отново в унес, докато накрая сънят не го повалил окончателно и той заспал дълбоко на канапето на старицата.
Присънили му се странни неща. Струвало му се, че старата съблича дрехите му и го увива в катерича кожа. Сега той можел вече да скача и да се катери като катерица и започнал да общува с останалите катерички и морски свинчета, отличаващи се с добро възпитание и маниери, и да служи като тях на старицата. Първоначално го карали само да чисти обувки; трябвало да маже и да лъска кокосовите орехи, които господарката носела наместо пантофи. И тъй като в бащиния му дом често вършел това, работата му идела отръки. В просъница му се сторило, че след около година получил по-престижна задача – заедно с още няколко катерички трябвало да събират слънчев прашец и като натрупат достатъчно, да го пресяват през най-финото сито. Това се налагало понеже госпожата, която нямала нито един зъб в устата си и не можела да захапва добре, намирала прашеца за чудесен и ги карала да ѝ месят хляб от него.
Като изминало отново към година време, бил преместен на служба при слугите, които доставяли вода за пиене на магьосницата. Да не си помислите, че за целта трябвало да поставят в някоя яма варел или бъчва на двора, където да се събира дъждовната вода? Катеричките и Якоб трябвало да изгребват с лешникови черупчици росата от цветовете на розите. Само такава вода пиела магьосницата и тъй като тя поглъщала значителни количества, работата на водоносците не била лека.
След една година старата го поставила да върши къщна работа; трябвало да чисти подовете и тъй като те били навсякъде само от стъкло, по което се отпечатвало и най-лекото дихание, работата му коствала доста усилия. Слугите трябвало първо да изчеткват подовете, а след това с парцали, завързани на краката, умело да се пързалят по тях. На четвъртата година Якоб най-сетне бил преместен в кухнята. Това била почетна длъжност, до която можело да се стигне само след дълго изпитание. Там се издигнал от помощник до майстор на пастета и придобил такава невероятна сръчност и опит във всички готварски работи, че сам се чудел на себе си. Научил се да разбира и приготвя всичко бързо и богато.
Така, в служба на старицата, изминали около седем години...
Издателство Пан
Голяма книга на приказките в Хеликон
Голяма книга на приказките в Books.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар