Кърт Вонегът >> Цветница

Автопортрет на един твърде човешки житейски път

   Аз съм от онова поколение, което според мене е последното разпознаваемо поколение професионални американски романисти, пишещи цял живот. Сякаш сме подредени в една редица. Голямата депресия направи всички ни раздразнителни и бдителни. Втората световна война ни подреди, независимо дали бяхме мъже, или жени, независимо дали някога бяхме обличали униформа, или не. Когато бяхме млади, докато учехме занаята, в книгоиздаването цареше епоха на романтична анархия, която ни осигуряваше пари и, щем не щем, наставници. Отпечатаните на хартия думи все още бяха основният начин за общуване на дълги разстояния и съхраняване на информация в Америка, в годините на нашата младост.
   Вече не е така.
   Нито пък са останали много издатели, редактори и агенти, изгарящи от нетърпение да намерят начин да осигурят пари и други форми за насърчаване на млади писатели, които пишат толкова нескопосано, колкото хората от моето литературно поколение, когато започвахме. Необоснованото, прекрасно и скъпоструващо предположение тогава беше, че не след дълго може би ще помъдреем и ще се научим да пишем малко по-сносно. По онова време имаше голяма нужда от писатели.
   Това беше забавно и поучително време за писателите – за стотици писатели.
   Телевизията разби онази част от индустрията, която се занимава с разкази, а сега в книгоиздаването се разпореждат счетоводители и възпитаници на бизнесколежите. На тях им се струва, че парите, похарчени за нечий дебютен роман, са чиста пара, хвърлена на вятъра. Прави са. Почти винаги е така.
   Затова казвам, че според мен аз съм от последното поколение романисти в Америка. Отсега нататък романистите ще идват един по един, не на кланове, сигурно ще пишат по един-два романа и с това ще приключват. Много от тях ще са наследили пари или ще са сключили брак по сметка.
   По мое мнение, най-влиятелният от моята група все още е Дж. Д. Селинджър, макар да мълчи от години. Най-обещаващият може би беше Едуард Луис Уолант, който почина много млад. А смъртта на Джеймс Джоунс преди две години, който изобщо не беше млад, беше ми почти връстник, предизвиква размисли, на които се дължи есенното настроение на тази книга. И други неща ми напомнят, че съм смъртен, разбира се, но смъртта на Джоунс го прави особено силно – може би защото доста често се виждам с вдовицата му Глория, защото той също беше самоук човек от Средния запад и защото беше участвал в нашата голяма авантюра, Втората световна война, като сержант. Тук трябва да се отбележи, че когато най-известните членове на моето литературно поколение пишеха за войната, почти единодушно презираха офицерите и превръщаха в герои не особено образованите, войнстващо неаристократичните сержанти...

Издателство Колибри

Цветница в Хеликон

Цветница в Books.bg