Спомням си го така, като че беше вчера: човекът стигна с тежки стъпки до вратата на странноприемницата, а подире му тикаха количката с моряшкия сандък. Висок, силен и едър мургав мъж с моряшка плитка, която се спускаше по гърба на изцапания му син жакет. Имаше груби, напукани ръце с черни, изпочупени нокти, а белегът от сабя върху едната му страна беше с мръсно-бял, сиво-синкав цвят. Спомням си, че мъжът хвърли поглед към скалистото заливче, прошепна нещо и започна да си свирука, а после с писклив и треперлив старчески глас, сякаш опънат до скъсване от лоста на кабестана, поде старата моряшка мелодия, която по-късно толкова често пееше:
Петнайсет души на Ковчега на мъртвеца
йо-хо-хо-хо и бутилка ром!
След това изтропа на вратата с тоягата си, приличаща на железен прът, и когато баща ми се показа, грубо му подвикна, че иска чаша ром. Щом я получи, изпи рома бавно, с вид на ценител, който се наслаждава на вкуса, като продължаваше да хвърля поглед към околните скали и към високо окачената фирма на странноприемницата. Накрая рече:
– Удобно заливче, приятно място за кръчмица. Има ли навалица, приятел?Баща ми обясни, че за голямо съжаление идват много малко хора.
– При това положение тук ще е моят пристан. Ей, приятел – викна той на човека, който буташе количката, – докарай сандъка и ми помогни да го качим горе. Ще поостана – продължи той. – Не съм придирчив, стига ми да имам ром, бекон, яйца и да гледам от оня нос отплаващите кораби. Как да ме наричате ли? Наричайте ме Капитана. А, ясно какво имате предвид, ето! – И той хвърли на прага три-четири златни монети. – Ще ми съобщите, като свършат – рече мъжът, придобил свиреп вид, сякаш всички трябваше да му се подчиняват.
И наистина – независимо от неугледните дрехи и грубоватата реч, този човек не приличаше на прост моряк, а по-скоро на помощник-капитан или шкипер, свикнал да заповядва или да раздава правосъдие. Мъжът с багажа ни осведоми, че пощенската кола го е свалила вчера сутринта пред „Ройъл Джордж“, че човекът е разпитвал какви странноприемници има по брега и когато чул да хвалят нашата, понеже явно споменали, че е усамотена, изглежда я предпочел пред останалите като място, където да отседне. Нищо повече не научихме за нашия гостенин.
Човекът беше мълчалив по природа. По цял ден обикаляше заливчето и скалите, понесъл месингов далекоглед, а вечер сядаше край огъня в единия ъгъл на гостната и пиеше силен ром с малко вода. Заприказваха ли го, обикновено не отговаряше, само вдигаше глава, поглеждаше свирепо и изсумтяваше със звук, наподобяващ корабна сирена, така че и ние, и посетителите скоро се научихме да не го закачаме. Всеки ден, когато се връщаше от разходката си, той задаваше въпроса дали по пътя не е минавал моряк.
Отначало си мислехме, че пита, защото му липсва компанията на събратята му, но накрая взехме да схващаме, че желанието му всъщност е да ги избягва.
Отседнеше ли някой моряк в „Адмирал Бенбоу“ (сегиз-тогиз това се случваше, понеже оттам стигаха по море до Бристол), мъжът първо го оглеждаше иззад завесата на вратата, а чак после влизаше в гостната и без изключения мълчеше като риба в присъствието на подобен посетител. Аз самият обаче не намирах нищо тайнствено в такова поведение, защото в известен смисъл споделях същите страхове. Един ден мъжът ме повика настрани и обеща на всяко първо число от месеца да ми дава по сребърна четирипенсова монета, ако „стоя нащрек, дебна за еднокрак моряк“ и му съобщя веднага за появяването му. Много често, когато идваше първо число и аз си потърсвах възнаграждението, той само изсумтяваше под нос, поглеждаше ме втренчено и аз се махах, но още преди края на седмицата размисляше и ми донасяше паричката, като повторно ми нареждаше да дебна за „еднокрак моряк“.
Едва ли има нужда да ви казвам в каква степен въпросното лице угнетяваше сънищата ми. Нощем, по време на буря, когато къщата се разтърсваше от поривите на вятъра и ревът на прибоя отекваше в скалите на залива, аз виждах еднокракия в стотици образи със стотици сатанински изражения на лицето. Понякога кракът му стигаше до коляното, друг път съвсем липсваше или пък си го представях като чудовищна твар, която винаги е имала само един крак в средата на тялото. Най-лошият ми кошмар беше, когато сънувах, че подтичва с подскоци и ме преследва през гори и долини. Така че предвид тези гадни картини, изникващи във въображението ми, плащах прекалено скъпо за месечното си възнаграждение.
Но макар да изпитвах ужас при мисълта за еднокракия моряк, в сравнение с повечето хора, които познаваха Капитана, аз не се боях чак толкова от самия него. През някои вечери, когато доста прехвърляше мярката на разредения с вода ром, той подхващаше своите страшни и дивашки стари моряшки песни, без да се съобразява с никого, а друг път поръчваше пиене за всички и заставяше разтрепераните гости да слушат разказите му или да му пригласят в хор. Къщата често се тресеше от припева „Йо-хо-хо-хо и бутилка ром!“ и присъстващите се присъединяваха, уплашени до смърт, от страх да не се простят с живота – всеки гледаше да надвика другия, да не би да му бъде отправен укор. Получеше ли такъв пристъп, Капитана ставаше несговорчив до немай-къде: удряше с ръка по масата с искане за пълна тишина, изпадаше в ярост, ако му задаваха въпрос, а понякога и ако не му задаваха, съдейки, че насъбралите се не следят разказа му. При това той не позволяваше на никого да си тръгне от странноприемницата, докато самият той не се напиеше така, че да му се приспи, и чак тогава с клатушкане отиваше да си легне.
Хората се плашеха най-много от историите, които разказваше. А те наистина бяха ужасни: за бесене, за хвърляне в морето, за урагани, за островите Драй Тортугас, за безразсъдни дела и места по североизточния бряг на Южна Америка. От собствените му думи излизаше, че той е прекарал живота си сред най-покварените създания, станали моряци по Божия воля, а езикът, с който описваше тези истории, стряскаше простите хорица от дълбоката ни провинция почти толкова, колкото и самите злодеяния. Баща ми непрекъснато повтаряше, че със странноприемницата е свършено, че клиентите скоро ще престанат да идват тук, понеже капитанът ги тормози и ги потиска, така че те вечер заспиват разтреперани, но аз всъщност си мисля, че присъствието на Капитана ни беше от полза. Първоначално хората изглеждаха уплашени, но след време се разбра, че положението им е допаднало като приятно разнообразие в техния провинциален живот. Имаше дори група младежи, които сякаш се възхищаваха от Капитана, величаеха го с прозвището „стар моряк“, „истински морски вълк“ и тям подобни и заявяваха, че благодарение на мъже като него Англия е Страшилището на моретата.
И все пак в един определен смисъл той вещаеше разруха: седмиците се нижеха, месеците минаваха и парите, които ни беше дал, отдавна се свършиха, но баща ми не намери смелост да настоява за доплащане. Щом напомнеше за това на Капитана, онзи изсумтяваше през нос толкова шумно, че наподобяваше рев на звяр, зяпваше баща ми и той се принуждаваше да напусне стаята. Виждал съм как баща ми кърши ръце след поредния неуспех и съм сигурен, че притеснението и ужасът, който преживяваше, ускориха в голяма степен преждевременната му злочеста смърт. През цялото време, докато беше отседнал в нашата странноприемница, Капитана не промени облеклото си, само дето си купи чорапи от един амбулантен търговец. Периферията на шапката му увисна от едната страна и оттогава насетне той я носеше в този вид, макар че доста му пречеше, когато духаше вятър. Спомням си как изглеждаше жакетът му, който той собственоръчно кърпеше в стаята си горе, докато накрая стана кръпка до кръпка. Капитана нито изпращаше, нито получаваше писма и разговаряше единствено със съседите ни, и то главно когато се напиеше с ром. Никога не видяхме големия моряшки сандък отворен.
Само веднъж отидоха против волята му. Стана, когато здравето на баща ми се беше влошило и вървеше на зле, докато клетникът не се помина. Късно един следобед при пациента дойде доктор Ливси, който след прегледа хапна малко от вечерята, предложена от майка ми, и отиде в гостната, за да изпуши една лула, докато доведат коня му от селцето, понеже в нашата стара „Бенбоу“ нямаше конюшня. Влязох подире му и добре си спомням, че ми направи впечатление колко много спретнатият, приветлив лекар със снежнобяла перука, живи черни очи и приятни обноски се различава от непохватните местни жители и най-вече от нашия мръсен, тромав и подобен на плашило пират със сълзливи очи, който седеше, облегнат на масата, попрекалил доста с рома. Изведнъж той – Капитана – започна да реди любимата си песен:
И все пак в един определен смисъл той вещаеше разруха: седмиците се нижеха, месеците минаваха и парите, които ни беше дал, отдавна се свършиха, но баща ми не намери смелост да настоява за доплащане. Щом напомнеше за това на Капитана, онзи изсумтяваше през нос толкова шумно, че наподобяваше рев на звяр, зяпваше баща ми и той се принуждаваше да напусне стаята. Виждал съм как баща ми кърши ръце след поредния неуспех и съм сигурен, че притеснението и ужасът, който преживяваше, ускориха в голяма степен преждевременната му злочеста смърт. През цялото време, докато беше отседнал в нашата странноприемница, Капитана не промени облеклото си, само дето си купи чорапи от един амбулантен търговец. Периферията на шапката му увисна от едната страна и оттогава насетне той я носеше в този вид, макар че доста му пречеше, когато духаше вятър. Спомням си как изглеждаше жакетът му, който той собственоръчно кърпеше в стаята си горе, докато накрая стана кръпка до кръпка. Капитана нито изпращаше, нито получаваше писма и разговаряше единствено със съседите ни, и то главно когато се напиеше с ром. Никога не видяхме големия моряшки сандък отворен.
Само веднъж отидоха против волята му. Стана, когато здравето на баща ми се беше влошило и вървеше на зле, докато клетникът не се помина. Късно един следобед при пациента дойде доктор Ливси, който след прегледа хапна малко от вечерята, предложена от майка ми, и отиде в гостната, за да изпуши една лула, докато доведат коня му от селцето, понеже в нашата стара „Бенбоу“ нямаше конюшня. Влязох подире му и добре си спомням, че ми направи впечатление колко много спретнатият, приветлив лекар със снежнобяла перука, живи черни очи и приятни обноски се различава от непохватните местни жители и най-вече от нашия мръсен, тромав и подобен на плашило пират със сълзливи очи, който седеше, облегнат на масата, попрекалил доста с рома. Изведнъж той – Капитана – започна да реди любимата си песен:
Петнайсет души на Ковчега на мъртвеца,
йо-хо-хо-хо и бутилка ром!
Помага дяволът и на пияния, и на хитреца!
Йо-хо-хо-хо и бутилка ром!...
Художник Петър Станимиров
Издателство Изток-Запад
Робърт Луис Стивънсън. Избрано в Хеликон
Робърт Луис Стивънсън. Избрано в Books.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар