– Пак ли не знаеш? – попита той.
Човекът изстена. Лиъм знаеше, че е безсмислено, но щеше да продължи.
Спомняше си как всичко беше започнало. Или свършило. Въпрос на гледна точка. Откъдето и да го погледнеше обаче, споменът беше дълбоко запечатан в съзнанието му – реален и осезаем като пистолета в ръката му. Сякаш се беше случило вчера. Но онази далечна вечер нямаше нищо общо с изминалите след това три и половина десетилетия. Именно това го движеше, това беше неговата истинска същност, за добро или лошо.
Бяха четирима. Облечени в черно, с качулки с прорези за очите, с автомати. действаха и се движеха из къщата с военна дисциплина. Лиъм се беше скрил в гардероба и гледаше през процепа на вратата. Пред очите му се разигра ужасна сцена. Най-високият от нападателите пристъпи напред и се обърна към баща му:
– Гавин Килбраниш – каза той с тон, сякаш произнасяше присъда – Знаеш ли кой съм аз?
Баща му кимна, но изражението му остана непроменено.
– Тогава знаеш и защо сме дошли.
Гавин отново кимна.
Мъжът направи крачка назад и се обърна към един от другите маскирани:
– Твой е, синко.
Другият се приближи до баща му, свали от рамото си автомата и го удари с приклада в корема. Гавин се преви надве. После непознатият го удари в брадичката, при което баща му се свлече на колене и изплю кръв. За първи път Лиъм виждаше баща си унижен, зависещ от милостта на друг човек.
Онзи коленичи пред него и извади малък албум с фотографии. Отвори го и измъкна снимка на пребит мъж на средна възраст.
– Татко – каза той и удари с юмрук Гавин по носа.
Звукът на счупения хрущял беше силен и на Лиъм му се догади. Мъжът извади нова снимка, този път на по-млад човек, който приличаше в лицето на предишния.
– Брат ми Уилям – продължи мъжът.
Думите още не бяха излезли от устата му, когато той удари с оръжието Гавин по главата. Кожата на скалпа се разцепи и кръвта потече по лицето на баща му.
Разлисти се нова страница, снимка на млада жена.
– Жена ми Ана.
Мъжът отстъпи назад и извади последната снимка, на която се виждаше момиченце с ангелско личице. Нападателят извади изпод палтото си черен пистолет и го насочи в лицето на Гавин. Гавин се изправи на колене и погледна мъжа в лицето. В погледа му нямаше нито паника, нито страх. Само омраза и презрение.
– Дъщеря ми Катрин! – каза човекът в черно. И натисна спусъка.
Пищенето продължи само миг, потопено в последвалите огнестрелни гърмежи. Настъпи тишина.
Лиъм остана в гардероба, докато пристигнаха военните. Разпитаха го, но той не каза нищо. Не промълви нищо и през следващите шест месеца. Всички си мислеха, че е пострадал непоправимо от психическата травма. В известен смисъл така си беше, но не точно както хората си мислеха.
Сега, трийсет и пет години по-късно, той съзнаваше, че водачът на наказателния отряд е бил прав. Още нищо не беше свършило, макар и политиците да се бяха заклели в мир и да се усмихваха угоднически от двете страни на махагоновите конферентни маси. Никога нямаше да свърши, не и докато последният от тях още дишаше...
Човекът изстена. Лиъм знаеше, че е безсмислено, но щеше да продължи.
Спомняше си как всичко беше започнало. Или свършило. Въпрос на гледна точка. Откъдето и да го погледнеше обаче, споменът беше дълбоко запечатан в съзнанието му – реален и осезаем като пистолета в ръката му. Сякаш се беше случило вчера. Но онази далечна вечер нямаше нищо общо с изминалите след това три и половина десетилетия. Именно това го движеше, това беше неговата истинска същност, за добро или лошо.
Бяха четирима. Облечени в черно, с качулки с прорези за очите, с автомати. действаха и се движеха из къщата с военна дисциплина. Лиъм се беше скрил в гардероба и гледаше през процепа на вратата. Пред очите му се разигра ужасна сцена. Най-високият от нападателите пристъпи напред и се обърна към баща му:
– Гавин Килбраниш – каза той с тон, сякаш произнасяше присъда – Знаеш ли кой съм аз?
Баща му кимна, но изражението му остана непроменено.
– Тогава знаеш и защо сме дошли.
Гавин отново кимна.
Мъжът направи крачка назад и се обърна към един от другите маскирани:
– Твой е, синко.
Другият се приближи до баща му, свали от рамото си автомата и го удари с приклада в корема. Гавин се преви надве. После непознатият го удари в брадичката, при което баща му се свлече на колене и изплю кръв. За първи път Лиъм виждаше баща си унижен, зависещ от милостта на друг човек.
Онзи коленичи пред него и извади малък албум с фотографии. Отвори го и измъкна снимка на пребит мъж на средна възраст.
– Татко – каза той и удари с юмрук Гавин по носа.
Звукът на счупения хрущял беше силен и на Лиъм му се догади. Мъжът извади нова снимка, този път на по-млад човек, който приличаше в лицето на предишния.
– Брат ми Уилям – продължи мъжът.
Думите още не бяха излезли от устата му, когато той удари с оръжието Гавин по главата. Кожата на скалпа се разцепи и кръвта потече по лицето на баща му.
Разлисти се нова страница, снимка на млада жена.
– Жена ми Ана.
Мъжът отстъпи назад и извади последната снимка, на която се виждаше момиченце с ангелско личице. Нападателят извади изпод палтото си черен пистолет и го насочи в лицето на Гавин. Гавин се изправи на колене и погледна мъжа в лицето. В погледа му нямаше нито паника, нито страх. Само омраза и презрение.
– Дъщеря ми Катрин! – каза човекът в черно. И натисна спусъка.
Пищенето продължи само миг, потопено в последвалите огнестрелни гърмежи. Настъпи тишина.
Лиъм остана в гардероба, докато пристигнаха военните. Разпитаха го, но той не каза нищо. Не промълви нищо и през следващите шест месеца. Всички си мислеха, че е пострадал непоправимо от психическата травма. В известен смисъл така си беше, но не точно както хората си мислеха.
Сега, трийсет и пет години по-късно, той съзнаваше, че водачът на наказателния отряд е бил прав. Още нищо не беше свършило, макар и политиците да се бяха заклели в мир и да се усмихваха угоднически от двете страни на махагоновите конферентни маси. Никога нямаше да свърши, не и докато последният от тях още дишаше...
Издателство Плеяда
Адвокат за милиони в Pimodo
Няма коментари:
Публикуване на коментар