Щом научил какво е станало, Пийт веднага отишъл в дирекцията заедно с майка си. Тя почти не говорела английски, но той я довел, за да изглежда по-убедителен и казал, че Луи жадува за внимание, но тъй като никой никога не го е хвалил, той си търси наказания. Пийт настоял, че ако брат му получи признание, че е направил нещо както трябва, това ще го вкара в правия път и помолил директора да му позволи да спортува нещо. Онзи отказал, а Пийт го попитал няма ли да се засрами от себе си, ако остави Луи да се провали – нагла фраза за младеж на шестнадесет години, но Пийт бил единственият в Торънс, на когото подобна забележка можела не просто да се размине, а и да постигне желаната цел. Така Луи получил разрешение да започне да тренира лека атлетика през 1932 година.
Пийт имал големи планове за него – самият той щял да завърши с десет спортни грамоти, три по баскетбол и три по бейзбол. Като бегач обаче бил спечелил цели четири, подобрявайки училищния рекорд на половин миля и поставяйки свой собствен на една миля – 5:06. Именно там бил най-силен и като гледал Луи, чието единствено предимство бил бързият старт, Пийт смятал, че вижда у брат си същия начеващ талант.
Оказало се обаче, че Луи ще излезе на пистата не заради Пийт, а заради слабостта си към момичетата. През февруари деветокласничките решили да организират състезание между паралелките. В неговия клас имало само четири момчета и единствено дългокракият Луи изглеждал като потенциален бегач, така че момичетата чаровно го помолили и без да се усети, той се намерил на пистата бос, готов да се състезава на 500 метра. Всички хукнали, той ги последвал, размахвайки лакти и останал последен. Докато с мъка тичал към финиша, чул хихикане, излязъл от пистата и се скрил под скамейките, задъхан и унизен. Треньорът измърморил, че „на това хлапе мястото му е навсякъде другаде, но не и на пистата“, а Пийт отговорил: „Това е брат ми.“
От този ден нататък постоянно го карал да тренира, а накрая дори го завлякъл на още едно състезание. Луи нацупено подтичвал край останалите, набивайки крака, но когато децата започнали да го окуражават, вложил достатъчно старание, за да задмине едно момче и да се класира на трето място. Ненавиждал тичането, но аплодисменти – те му действали като наркотик, а възможността да получи още стигала, за да го убеди да продължи. Пийт всеки ден го влачел на тренировки, следвал го, яхнал велосипеда си и го пляскал с пръчка. Луи влачел крака, превивал се на две, щом го заболял стомахът и се отказвал в мига, в който усетел някаква умора. Пийт обаче го принуждавал да стане и да продължи и скоро той започнал да печели. На края на сезона станал първото момче в Торънс, което се класирало на градските финали и финиширал пети.
Пийт бил прав за таланта му, но на Луи му се струвало, че тренировките са просто поредното ограничение. Нощем продължавал да се вслушва в сирените на преминаващите влакове и една лятна нощ през 1932 просто не издържал.
Всичко започнало, когато баща му го помолил да свърши нещо в двора. Луи възразил, избухнала кавга, той нахвърлял няколко ката дрехи в една торба и изхвръкнал през вратата. Родителите му наредили да остане, но не могли да го убедят. Докато излизал, майка му хукнала към кухнята и се върнала с един сандвич, увит в хартия. Луи го пъхнал в чантата си и потеглил, но едва бил излязъл от двора, когато чул, че някой го вика. Щом се обърнал, видял баща си, който му подавал два долара със сърдито изражение. Сумата била голяма, особено за човек, чиято надница не стига до края на седмицата. Луи взел парите и тръгнал. Подкарал със себе си и един свой приятел и двамата отпътували към Лос Анджелис на автостоп. През нощта разбили две коли и спали на задните седалки, а на другия ден се качили на покрива на един влак и потеглили на север.
Пътуването било истински кошмар – момчетата се заключили в един товарен вагон, където било толкова горещо, че ги обзело отчаяно желание да избягат. Луи сграбчил парче ръждив метал, захвърлено на пода, покачил се на раменете на спътника си, пробил дупка в покрива, промушил се навън и му помогнал да се изкачи, но се порязал дълбоко. После ги открил пазачът на влака и ги принудил да скочат в движение, като ги заплашил с пистолет.
След като няколко дни вървели пеш и бягали от градините и бакалиите, където без успех се опитвали да отмъкнат храна, двамата се върнали на линията и седнали на земята. Били мръсни, насинени, потни и изгорели от слънцето и тъкмо споделяли една открадната бобена консерва. Край тях с грохот минал влак и Луи вдигнал глава.
– Видях... прекрасни бели покривки и кристални сервизи, и храна, и хора, които се смееха, забавляваха се и се хранеха – разказвал по-късно той. – През това време аз треперех и дъвчех някакъв мизерен боб.
Спомнил си парите в ръката на баща му и страха в очите на майка му, докато му давала сандвича, станал и потеглил към дома. Щом стигнал до входната врата, Луиз се хвърлила на врата му, проверила дали е ранен, отвела го в кухнята и му дала една бисквита. Щом се прибрал и го зърнал, Антъни се отпуснал на един стол, а лицето му сякаш увиснало от облекчение. След вечеря Луи се качил горе, проснал се в леглото и прошепнал на Пийт, че се предава.
През лятото на 1932 Луи само тичал. Негов приятел го поканил в една хижа в индианския резерват „Кахуила“ в пустинята в южна Калифорния. Всяка сутрин той ставал по изгрев слънце, взимал пушката и тичал из храсталака , нагоре и надолу по хълмовете, през пустинята и деретата. Преследвал дивите коне, шмугвал се сред стадата им и напразно се опитвал да сграбчи малко грива в шепата си и да се метне на гърба на някое животно. Плувал в серния извор, наблюдаван от жените от племето Кахуила, които перели на камъните, а после се протягал, докато слънцето го изсуши. Всеки следобед побягвал обратно към хижата и по пътя застрелвал по един заек за вечеря, а вечер се качвал на покрива, лягал по гръб и четял романи от Зейн Грей. Щом слънцето залезело и буквите избледнеели, той се оглеждал, трогнат от красотата на пейзажа и наблюдавал как от сив той става лилав точно преди мракът да слее небето и замята в едно. Сутрин отново ставал, за да тича – не от нещо или към нещо, нито заради или въпреки някого. Тичал, защото тялото му искало това. Опърничавостта, предпазливостта и желанието му да се противи изчезнали напълно. Луи усещал само покой.
Когато се върнал у дома, мислел единствено за пистата. Всички усилия, които доскоро влагал в крадене, сега се концентрирали в желанието му да тича. Когато излизал да разнася вестници, Луи тичал по целия път, до училище и обратно, и до плажа и обратно, точно както го съветвал Пийт. Рядко оставал на тротоара и влизал в съседските дворове, за да прескача храстите. Отказал и алкохола, и цигарите. За да развие белите си дробове, тичал до басейна в Редоно Бийч, гмуркал се до дъното, хващал се за запушалката и всеки път оставал долу малко по-дълго. Накрая можел да издържи цели три минути и четиридесет и пет секунди, а хората постоянно скачали да го спасяват.
Луи си намерил и модел за подражание. През тридесетте години бягането било много популярно и всички знаели имената на елитните състезатели. Сред тях бил и Глен Кънингам, рекордьор на една миля от Канзас. Като малък в училището в родния му град станала експлозия, която убила брат му и обезобразила краката и торса му. Месец и половина не можел да сяда, а за да се изправи, му било нужно още повече време. Тъй като не можел да изпъва коленете си, той се придвижвал, като се залавял за столовете, а краката му се влачели по пода. После започнал да се държи за опашката на семейното муле, а накрая, увиснал на опашката на добродушния кон Пейнт, той се научил и да тича, макар че в началото болките били неописуеми. След няколко години започнал да се състезава, да чупи рекорди и да оставя останалите състезатели далеч зад себе си. През 1932 скромният, благ Кънингам, чиито крака и гръб били покрити с плетеница от белези, вече бил истинска сензация и скоро щял да бъде признат за най-великият бегач на една миля в американската история. Луи намерил своя герой.
През есента на 1932 година Пийт постъпил в държавния колеж „Комптън“ и станал звезда сред бегачите там, но почти всеки ден пътувал до дома, за да тренира брат си, да тича до него, да укротява мятащите се лакти и да го учи на стратегия. Луи притежавал рядко биомеханично предимство – когато единият му крак тръгвал напред, бедрото му се извъртало в същата посока и заради това крачката му била необичайно голяма – два метра и десет сантиметра. След като го наблюдавала от оградата на гимназията, една от мажоретките го описала само с една дума : „Връъъъх!“ Пийт смятал, че разстоянията, на които се състезавал Луи, са твърде малки. Трябвало да мине на една миля, също като Глен Кънингам.
През януари 1933 година Луи минал в десети клас. Тъй като вече не бил нито резервиран, нито заядлив, съучениците му го харесали и го поканили на ежегодния купон пред местната будка за хамбургери. Заедно с тях Луи пял под съпровода на четириструнна китара и участвал в състезанията по хвърляне на вързана на възел хавлиена кърпа, които неизменно завършвали с произшествие – обикновено някой блъскал мажоретка в контейнера за боклук. Луи се възползвал от неочакваната си популярност, за да се кандидатира за президент на випуска и спечелил, като използвал речта, с която Пийт спечелил същия пост в „Комптън“. Най-хубавото било, че момичетата неочаквано започнали да го харесват. Докато се разхождал сам на шестнайсетия си рожден ден, шестнадесет кикотещи се мажоретки го издебнали от засада. Едната седнала отгоре му, а останалите го плеснали по задника шестнадесет пъти – плюс още веднъж за из път.
През февруари спортният сезон започнал и Луи решил да провери дали е напреднал след толкова тренировки. Метаморфозата му била смайваща. Обут в черни копринени шорти, които майка му ушила от една стара пола, той спечелил състезанието на 880 ярда, подобрявайки училищния рекорд на Пийт с цели две секунди. Седмица по-късно се състезавал с първенците на една миля, вземайки разстоянието за 5:03, с три секунди по-бързо от Пийт. На следващото състезание пробягал милята за 4:48, а след още три поставил щатски рекорд – 4:50. В началото на април паднал на 4:46, а в края на април – на 4:42. „Олеле майко, олеле майко! – написали в местния вестник. – Тоя малкия дали може и да хвърчи? Да, за малкия Замперини говорим!“
Почти всяка седмица Луи се състезавал на една миля, за три месеца подобрил собствения си резултат с 21 секунди и до края на сезона останал непобеден. Когато в гимназията не останали хора, които да не е надбягал, той се изправил срещу Пийт и още тринадесет колежани на стадиона в „Комптън“. Състезавали се на две мили. Макар че бил едва шестнадесетгодишен и за пръв път се явявал на такова разстояние, той излязъл с петдесет ярда пред останалите. След това се явил на състезанието на две мили по пресечен терен, организирано от Калифорнийския университет в Лос Анджелис, където бързо излязъл напред и тичал толкова леко, че му се струвало, че стъпалата му не докосват земята. Когато изминал половината път, вече бил дръпнал на 200 ярда пред останалите и зрителите започнали да спорят кога момчето с черните шорти ще колабира. Луи обаче не колабирал. След като пресякъл финиш линията, поставяйки нов рекорд, той се обърнал да погледне дългата писта. Останалите бегачи дори не се виждали – той ги бил изпреварил с повече от 400 ярда.
Струвало му се, че ще припадне, но не от изтощение. Просто най-сетне знаел кой е...
Несломен в Pimodo
Няма коментари:
Публикуване на коментар