Аз си тръгнах заедно с Глухото, защото живеехме в една и съща посока, другите се отделиха.
– Ти какво мислиш? – питам го загрижено аз.
– Ами – казва, – какво има да му мисля. Не искам да бъда бъзливец.
– Така е, и аз най-много за това – утешавам се аз. И вървим така, замислени и разговаряме как и какво да направим.
– А много ли ще трае?
– Кое?
– Ами, хайдуклукът. Колко дни ще бъдем в планината?
– Знаеш как е – потери, боеве, не могат да ни заловят.
– А трябва ли спим в гората?
– Разбира се, че трябва!
– А теб не те ли е страх нощем?
– Не!
– И мен не ме е страх. А в планината има ли зверове?
– И да има, хайдутите не се плашат от зверове.
– А я ми кажи как ще хайдутстваме, като не знаем как се прави това?
– Как, като всички хайдути.
– Какво ще правим денем, а какво нощем?
– Денем – започна да изброява Глухото, сякаш вече е бил хайдутин и знае всичко в подробности, – денем ще спим. Един ще бъде на стража, за да не дойде отнякъде потеря, останалите ще спят.
– А нощем?
– Нощем, е, това е главната работа. Цяла нощ ще седим около огъня, но никой не бива дума да продумва. Един от нас, онзи който е на стража, ще стои долу, на друма.
– А какво ще прави на друма?
– Ами ще причаква пътниците, които трябва да ограбим. Стои той така, стои и по пътя се задава талига. Застава той пред нея и вика: „Стой, нито крачка повече!“
– А ако не искат да спрат?
– Щом той викне: „Стой, нито крачка повече!“ и свирне с уста, ние край огъня ще чуем този знак и ще хукнем като лъвове; ще обкръжим талигата и ще викнем на пътниците: „Парите или живота!“
– И после?
– После нищо, ще раздадем парите на бедните и ще изпратим в манастира пет литра зехтин.
Дълго още разговаряхме така с Глухото пред нашата порта, после се разделихме и всеки си отиде у дома. Майка ми, разбира се, ме посрещна с кавга, че се прибирам късно. Тя се кара и вика, а аз си мисля: „Ех, майко, не би ми викала така, ако знаеше, че хайдутин си родила.“
За вечеря имахме щрудел с вишни, обичам го повече от хайдушката слава. Ям и си мисля: „Прав е Глухото за кнедлите със сирене, на мен кой ще ми прави щрудел с вишни?“
Когато тръгнах да си лягам, мама се приближи до леглото ми и рече: „Дадох, синко, да се изпере вълната на твоята възглавница, кажи ми дали тази е достатъчно мека или да ти дам друга?“
Сълзи ми потекоха, като си помислих: „Ех, майко, не би ме питала, ако знаеше, че отсега нататък синът ти на камък ще спи?“
Дълго се въртях в леглото. Не знам какво ми беше, ама не можах да заспя. Пред очите ми се появяваше ту Чеда, който се биеше с Матамута, ту някакъв селянин, който разказваше на началника, че кравицата му хранела децата, ту гора със змии, вълци, орли, тигри и разни други зверове, каквито има и няма из нашите гори.
Не знам как съм заспал, знам само, че сънувах страшен, много страшен сън.
Сънувам аз, че стоя на друма. Хайдутите са далече в гората, насядали около огъня, а на мен отредили да пазя пътя. Нощ, не е много светла, но е топло. Месечината ту се появи и освети всичко, ту се скрие и всичко потъне в мрак. Само тук-таме надникне по някоя звезда, там, където облаците са разкъсани и изтънели. Друмът – пуст, никъде жива душа, чуват се само щурците, прелети някоя светулка и блесне малко светлинка.
Стоя аз така на пътя и чакам, и изведнъж чувам някакво трополене. Вслушам се малко по-добре – тропот на талига. След малко виждам долу, на друма, се появява черна точка и все повече се приближава към мен.
Стегна ме сърцето, сякаш цял ден в стипца съм го държал; стегна ме така, че не мога да дишам. Искам да свирна с уста, та да дойдат на помощ братята хайдути, ама не мога. Надувам устни, надувам, но не свиря; минава въздух, ама не свири.
В това време талигата се приближи. Събрах всички сили и викнах колкото ми глас държи: „Стой, нито крачка напред!“
– А кой си ти? – пита ме каруцарят.
– Хайдутин! – отговарям.
– И какво искаш?
– Парите или живота!
От талигата започна да се измъква един пътник и то не друг, а учителят по география, онзи, дето ми има зъб и ме изпитва винаги, когато не си знам урока, а сякаш напук не ме изпитва, когато съм го научил.
Слезе той и право при мен, грабна ме за ушите и започна да ги дърпа, сякаш сме в час по география, а не на друма.
– Ох, господин учителю – крещя аз, – не ми дърпайте ушите, аз съм хайдутин.
– Ааа, хайдутин значи? – пита той.
– Да!
– Че защо не кажеш? Като си хайдутин, соколе мой, айде сваляй панталоните.
– Защо да свалям панталоните?
– Ще ти покажа аз защо! – казва учителят, отива малко встрани, отчупва една жилава пръчка и вика – Лягай!
Не знам какво ми стана в този момент. Вероятно моята хайдушка гордост се събуди и от вълнение канапът, с който си връзвах панталоните, се скъса и те се свлякоха.
– Лягай! – викна още веднъж учителят.
– Но аз съм хайдутин, господин учителю!
– Точно защото си хайдутин. Аз имам зъб на хайдутите. Лягай...
Преводач Ася Тихинова
Издателство Сиела
7 хайдути и 1 магаре в Pimodo
Няма коментари:
Публикуване на коментар