петък, 26 декември 2014 г.

Елизабет Костова >> Крадци на лебеди

Първата любов, внезапната любов и последната любов – вечната

   Обадиха ми се за Робърт Оливър през април 1999 г., по-малко от седмица след като той бе извадил нож в сбирката картини от XIX век на Националната галерия.
   Беше вторник, една от тези ужасни сутрини, които понякога се случват в района на Вашингтон, когато през пролетта вече всичко е разцъфтяло, подухва вятър и дори е горещо – опустошителен град и облачно небе, тътен на гръмотевица във внезапно изстиналия въздух. Беше освен това по случайно съвпадение на обстоятелствата точно седмица след касапницата в гимназията в Колъмбайн (На 21 април 1999 г. двама ученици убиват 12 свои съученици и един учител и раняват 24 души, след което се самоубиват. Това е четвъртото най-масово убийство в американско училище в историята на САЩ – бел. прев.)...
   Когато телефонът ми звънна, гласът от другата страна беше на един приятел и колега, доктор Джон Гарсия. Джон е чудесен човек – и прекрасен психиатър, – с когото преди много време бяхме следвали заедно и който от време на време ме кани на обяд в свой любим ресторант и рядко ми позволява аз да платя сметката. Той работи в спешното отделение на една от най-големите болници във Вашингтон и също като мен има и частен прием.
   Сега Джон ми се обаждаше, за да ми каже колко много искал да ми изпрати един пациент и да ми го остави аз да се погрижа за него, като в гласа му долових някаква страст.
   – Може да се окаже тежък случай. Не знам как ти ще го прецениш, но бих искал да го вземеш при теб в „Голдънгроув“. Оказа се, че е художник, и то доста известен – миналата седмица го арестували и след това го доведоха при нас. Не говори много и не ни обича много тук. Казва се Робърт Оливър.
   – Чувал съм за него, но фактически не познавам работите му – признах аз.    – Пейзажи и портрети... струва ми се, че преди две години за него се появи нещо на обложката на „АРТ Нюз“. Какво е направил, за да го арестуват? – Обърнах се към прозореца и застанах пред него, загледан как градът се сипе като скъп бял дребен чакъл върху оградената ливада и очуканата магнолия. Тревата беше вече наситенозелена и за секунда бледа слънчева светлина заля всичко, преди да последва нов пристъп на градушката.
   – Опитал се да се нахвърли върху една картина в Националната галерия. С нож.
   – Картина ли? Не човек?
   – Ами, изглежда, че в залата не е имало друг човек в този момент, но пазачът влязъл и го видял как нанася удар върху картината.
   – Оказал ли е съпротива? – Наблюдавах как зърната на градушката се посаждат в бляскавата трева.
   – Да. Хвърлил ножа на пода, но след това сграбчил пазача и доста яко го разтърсил. Едър човек е. След това спрял и се оставил да го отведат кой знае защо. От музея се колебаят дали да заведат дело за нападение срещу него. Мисля, че ще се откажат, но той е рискувал много.
   Пак заразглеждах внимателно задния двор.
   – Картините в Националната галерия са собственост на федералното правителство, нали така?
   – Така е.
   – Какъв нож е използвал?
   – Обикновен джобен нож. Нищо кой знае колко драматично, но е можел да причини големи щети. Бил е силно превъзбуден, смятал, че изпълнява героическа мисия, но след това рухнал в участъка, обяснил, че не бил спал дни наред, дори малко поплакал. Доведоха го в спешното отделение на психиатрията и аз го приех. – Чувах как Джон чака да чуе какво ще отговоря.
   – На колко години е?
   – Млад е... всъщност, на четиридесет и три, но на мен това сега ми се вижда малко, нали разбираш? – Когато бяхме станали на петдесет преди две години, и двамата бяхме шокирани и бяхме поприкрили случая, като го отпразнувахме само с неколцина приятели на нашето положение.
   – У себе си носел още две неща – скицник и пачка стари писма. Не позволява на никого да ги докосне.
   – И какво искаш от мен да направя? – Улових се, че съм се подпрял на бюрото да си почина, сутринта се бе проточила, бях гладен.
   – Само да го приемеш – отговори Джон. – Искам ти да се погрижиш за него.
   В нашата професия обаче предпазливостта е здраво вкоренена по навик.
   – Защо? Да не би да се опитваш да ми създаваш излишни главоболия?
   – О, стига де. – Чух как Джон се усмихва. – Не знам ти някога да си върнал някой пациент, доктор Всеотдайност, а този човек си заслужава труда.
   – Защото аз съм художник ли?
   Той се поколеба само миг.
   – Честно казано, да. Аз не претендирам да разбирам хората на изкуството, но си мисля, че ти ще го разбереш.Казах ти, че той не говори много, но когато казвам това, имам предвид, че успях да изтръгна може би само три изречения от него. Той очевидно е започнал да изпада в депресия въпреки лекарствата, които започнахме да му прилагаме. Освен това демонстрира гневливост и има периоди на възбуда. Безпокоя се за него...

Издателство Сиела


Няма коментари:

Публикуване на коментар